Гадателката

27.

Е, с това не можех да се примиря, майка му стара. Нямаше да позволя да бъда изтикан в периферията, докато съществуваше и най-малката надежда Наталия още да е жива. Минах през фоайето и покрай дежурния на пропуска. Длъжен бях заради Наталия да не се предавам. Хубаво, може да не бях от най-великите детективи в областта на убийствата. И все пак това беше мой дълг към Наталия.

Бях паркирал фиата в уличката зад Манастира. Знаех, че малко по-нататък от него ще стигна до стария зид, който някога е ограждал двора с отглеждани от монахините цветя. През мажа решетъчна врата в зида успях да надникна към крилото, където се намираше кабинетът на Аби. Там, горе, се развиваше някакво действие. Дронски, облечен в синя милиционерска шуба, държеше вратата отворена. Спрях се за миг и видях как Аби облича нейната шуба с кожена подплата, а след десетина секунди лампата угасна.

Изтичах обратно до моя „Толстой“ и седнах вътре. Оттам видях как Дронски и Аби излизат през официалния вход на консулството и се качват в американска кола, която бе спряла точно до приличащата на тунел тухлена козирка пред вратата.

По улиците нямаше почти никакво движение. Подкарах след американската кола, придържайки се на прилично разстояние по големия булевард. Над него, от едната му страна до другата, през не повече от няколко десетки метра бяха разпънати червено-черни знамена, които придаваха фалшива празнична атмосфера на широката пътна артерия. На тротоара пред няколко затварящи бара забелязах върху реверите на хаотично разотиващите се групички мъже едри значки с червения и черния цвят на кандидата „Х“, а чакащите ги лимузини имаха на предните калници знаменца със същите цветове. Значките и знаменцата на Баданова бяха може би многократно по-малко, но с радост забелязах, че не отсъстват напълно сред добре облеченото множество, запътило се към своите мерцедеси и беемвета.

На площад „Обединение“ колата отпред зави надясно и продължи по „Пушкин“. Направи още един завой и чак тогава се досетих, че се движим към „Лермонтов“. Но не към предния двор. Колата на консулството подмина главния портал и сви по малката уличка, която щеше да ни изведе пред отделния вход за психиатрията на Потанин. Последвах ги и спрях зад тях точно когато Дронски и Аби слизаха.

Дронски ме погледна притеснен.

— Повикаха ни точно когато ти си тръгна, шефе.

— Какво е станало?

Дронски повдигна гъстите си вежди:

— Нека да видим какво ще ни покаже Потанин.

Обърнах се към Аби Кънингам. Въпреки формално заеманата от него длъжност знаех, че водещата роля е нейна. Тя не счете за нужно да се извинява или дори да ми обясни нещо повече. Само каза:

— Може да дойдеш, ако обещаеш да кротуваш. Разбираме ли се?

Малко оставаше да я хвана за гърлото. Вместо това обаче кимнах и я последвах по стъпалата. Натисна продължително звънеца на дежурния нощен екип.

Вратата отвори лично Потанин. Беше облечен в стара пижама и халат, мръсен като пуловера под него. Осветлението в коридора зад него беше слабо, но този път не се чуваха онези натрапващи се подвиквания и шум от тътрещи се крака, които вече смятах за присъщ атрибут на това място.

Качихме се направо в кабинета на Потанин. Когато влязохме, той включи осветлението и аз замръзнах на мястото си. Гледах втрещено златното колие върху бюрото му. Не беше необходимо да проверявам контролния му печат. Сигурен бях, че е ирландски — Дъблин, 1883 година. Бях купил този ланец от деветнадесети век за сватбен подарък на Наталия. Точно до катарамата имаше мънички инициали.

— Н. В. — каза Потанин. — Наталия Вадим, освен ако не греша.

Самодоволството, което долових в гласа му, беше непоносимо.

Обърнах се рязко с лице към него.

— Къде го намери?

Без да ми отговори, той отиде до вратата и извика към коридора. Шум от размърдване на пациент предшества появяването в рамката на вратата на доста дебеличка, но млада жена с неумело накъдрена черна коса и обилен грим по закръгленото симпатично лице. Беше облечена в тънка рокля с десен на цветчета и дебела зелена жилетка, препасана с колан. Около шията й се подаваха вестници, подпъхнати под дрехите, за да задържат повече топлина.

— Това е Зоя — каза Потанин. — Настанена е в крило „Е“. Когато е била дванадесетгодишна, ударила майка си с тухла — продължи той, сякаш нея я нямаше там. — Погребала я в задния двор. — Той замълча. Зоя гледаше втрещено, заинтригувана много повече от Аби, отколкото от грубото описание на досегашния й живот. Тя посочи с пръст и започна да се хили. — Зоя! — каза остро Потанин. — Слушай ме. Искаме да знаем къде намери колието.

Зоя не сваляше поглед от Аби като хипнотизирана, но вече не се хилеше.

Аби пристъпи напред и хвана ръката на момичето. Много внимателно тя докосна с пръстите на Зоя тъмнокафявата си буза.

— Ето… Нали това искаше да направиш, Зоя? Аз се казвам Аби — изрече с мекота в гласа американката. Отиде до бюрото, пресегна се, вдигна колието за кукичката на закопчалката му и го задържа срещу светлината. — Красиво е, Зоя, нали?

Момичето не отговори. Гледаше полюшващото се колие като хипнотизирано. Но не чак толкова хипнотизирано, колкото бях аз. Как, боже мой, беше попаднало на това мрачно място? Умората, алкохолът и копнежът за надежда пробудиха спомени от други дни… Колието на врата на Наталия с капчици кондензирана пара, когато излизаше от ваната; колието, излъчващо блясък и красота, докато тя лежеше в леглото до мен. Също като трик на фотографска камера златните брънки от тези спомени са разпиляха в една ужасяваща реалност. Подскочих, когато Аби заговори отново:

— Даде ли ти го някой, Зоя? Подарък ли ти е?

Момичето вдигна длан към шията си, сякаш осъзнавайки за първи път, че колието вече не е там.

— Докторът ми го даде — отговори тя, обръщайки се към Потанин.

Високата му фигура се изправи в цял ръст.

— Пак лъжеш, Зоя — каза той с кротък глас. — Кажи им това, което разказа и на мен.

Аби пристъпи напред и застана между Потанин и момичето.

— Това нещо даде ли ти го някой, Зоя? Така ли беше?

Момичето погледна за миг Потанин.

— Намерих го — отговори тя сконфузено.

Едва се сдържах да я нападна с въпроси, но проявих благоразумие. Поне този път проявих благоразумие.

— Чуй ме внимателно, Зоя — каза Аби. — Искам да ми покажеш къде си го намерила. Помниш ли къде беше?

— В градината — отговори Зоя по-ведро и без никаква сянка на съмнение.

— Можеш ли да ми покажеш?

— В котелното — каза момичето, без да съзнава, че променя твърдението си.

— Ти ли го намери? Или някой ти го даде?

— Даде ми го огнярят — отговори тя.

Потанин се намеси намръщено:

— Нямаме огняр. Преди три месеца минахме от кокс на газ, по американската програма за модернизация на болниците. Във всеки случай котелното е надеждно заключено.

— Огнярят… Огнярят… — повтори Зоя почти напевно.

— Кажи ми, Зоя. Съвсем честно. Откъде взе колието?

— Огнярят ми го даде — отговори Зоя, вече свикнала с непознатите лица около себе си. — Искаше чук-чук.

— Хубавичко момиче е — каза Потанин, докато слизахме по стълбите към котелното. — И е по-млада от другите ми пациентки.

Винаги когато имат терапия със свободно общуване, е заобиколена от мъже. Дават й малки подаръци, главно цигари, нелегално внесен алкохол. Тя приема всичко съвсем чистосърдечно.

— Дума да няма — каза Аби.

Той сви рамене:

— Стерилизирана е, разбира се, за да не се получават усложнения.

— Е, това наистина е успокояващо — отвърна студено Аби.

Потанин спря при основата на стълбището и каза:

— Вратата е отворена.

Влязохме в дълго, ниско помещение. На тавана имаше окачени лампи. Отвсякъде се чуваше стържене на лопати. Виждаха се силуети на мъже в жълти работни комбинезони. Гъсти облаци от коксов прах ограничаваха видимостта. Аби закри устата си с кърпичка.

— Боже господи — каза тя. — Ако това е място на извършено престъпление, тези тъпаци правят всичко възможно да не остане никаква следа.

С голям прожектор в ръка и хрускащи стъпки от мъглявината се появи Паско и дойде при нас.

— Какво правите тук, дявол да го вземе? — попитах го аз.

— Тук съм с моята специализирана група за огледи на местопрестъпления. Докторът… — посочи с палец към Потанин — се е обадил в Централното управление на милицията и те, естествено, прехвърлиха нещата на мен. Шефът на поддръжката ми даде ключа. Половината от случая все още е работа на служба „Издирване“, ако ми позволите да ви напомня.

Погледнах въпросително към Потанин.

— Реших, че най-бързият начин да уведомя агент Кънингам е чрез Централното управление — оправда се той.

Паско избърса почернелите си устни и каза:

— Безсмислено е да спорим за територии. Моите момчета обърнаха цялото място наопаки. Чиста загуба на време. Тук няма нищо.

— Как разбрахте? — попита разярена Аби. Озърна се през облаците прах. — Възможно ли е някой да разбере изобщо?

Обърнах се и тръгнах да обиколя котелното помещение. Кокс и коксов прах хрущяха под краката ми. Спомних си думите на патоложката при аутопсията за заседналия в ноздрите на Джоун Фаулър коксов прах. Опитвах се да определя къде се намирам, припомняйки си, че все пак сме в комплекса на „Лермонтов“. Ниският зидан свод на тавана в котелното ми помогна да се ориентирам. Централната зала на моргата имаше същия таван. Предположих, че се намирам само на няколко метра от нея, от другата страна на стената. Предположих също така, че съм обърнат към градината в задния двор на психиатричното отделение. Високите железни врати в далечния край на котелното помещение вероятно се отваряха към нещо като рампа, през която навремето са вкарвани каруците с кокс, за да бъдат разтоварени.

Стоях сред душната, топла, запрашена атмосфера и въпреки нежеланието ми ниският таван и древните чугунени котли ме накараха да се почувствам като в товарните параходи, на които изкарах първоначалното обучение по време на военната ми служба — ръждиви корита от Втората световна война, чиито машинни отделения се пълнеха с въглероден окис от димоходните тръби на парните котли, а фин коксов прах полепваше по хора и машини. В онези времена работехме голи до кръста, обилната пот се смесваше с праха, а на устите си връзвахме червени кърпи. Лично за мен преместването ми като офицер на опасно несигурните подводници за още две години си беше истинско избавление. Тук обаче коксовите пещи вече не се използваха. Две големи бели камери в единия край на помещението, все още достатъчно нови, за да се вижда стикерът с американското знаме, вършеха работата им тихо и чисто.

Та както стоях там, почувствах, че се олюлявам и ми се вие свят. Хората на Паско бяха прехвърлили огромно количество кокс, останал неупотребен от старата система. Стоях там и гледах в унес. Изпитвах ужас, че всеки момент ще изровят бледа, прашна ръка. Изпитвах ужас, докато слушах стърженето на лопатите в очакване всеки момент да чуя глухия, почти безшумен удар на лопата в човешко тяло.

Бях сигурен, че това е мястото. Затворих очи и почувствах дълбоко в себе си, че Наталия е била там. Че може би още е там.

— Сигурен ли си, че не искаш да изпратя някого да те придружи до вкъщи, шефе? — Беше Дронски, застанал до мен.

Отказах с поклащане на глава.

— Не можеш да се бъхтиш така до безкрай — продължи той. — Никой не може.

— Коксов прах, Иля. Спомняш ли си доклада на патоложката?

— Разбира се — кимна той. — И продължавам да смятам, че трябва да оставиш тази работа на мен.

— Искаш да кажеш, че според теб тук няма нищо?

— Казвам само, че не ми се вярва да намерим каквото и да е. Хората на Паско са недодялани. Обаче са прехвърлили тонове кокс. Може да са пропуснали едва ли не всичко, но няма как да пропуснат Наталия, шефе. Тя не е тук.

— Просто го усещам. Усещам го, Дронски.

— Ще огледаме по-добре, когато се уталожи прахът. Засега разполагаме само с думата на едно нещастно същество, което вероятно не разбира какво се е случило.

— Единственото безспорно нещо, Иля, е колието. То не е плод на въображението.

Той извърна поглед към трима мъже, които ринеха сред гъст облак прах последната купчина кокс.

— Прав си, шефе.

Обърнахме се към вратата, защото Аби се върна заедно с Потанин.

— Говорих със Зоя — каза тя. — Сега твърди, че парнаджията, огнярят, й е дал колието в градината.

— Вярваш ли й?

Тя изду бузи и отвърна:

— Само дето няма огняр от две години, откакто са пристигнали новите, подгрявани с газ котли.

— Мислиш ли, че е възможно да я е намерила в градината?

— Не е изключено. Или пък някой наистина й я е дал в замяна на един сеанс „чук-чук“. Ако е така, то тайната му е гарантирана от нейна страна.

— Имаме едно колие — казах аз. — То е реалност. — Чувствах, че трябва непрестанно да натяквам този факт, да не се пускам от него.

Тя кимна в съгласие и отвърна:

— Да, то е реалност.

Разбрах, че това беше обещание от нейна страна да не пренебрегва този факт.

Групата за огледи бе прекратила работа. Хората стояха подпрени на лопатите и бършеха устните си.

— Тук няма да намерим нищо, капитане — каза старшината на групата към Паско. — Какво ще наредите да правим сега?

— Аз искам да изчакате, докато стане възможно да си видим ръцете пред очите. После искам да повторите процедурата и ако трябва, да пресеете всичко килограм по килограм, все едно че е златен прах — намеси се Аби. — Още не сме приключили.

Очите им се отвориха широко на фона на черните им лица.

— Аз ръководя тези мъже — каза Паско. — Няма полза да се мотаем тук. Свършихме си работата. Събирайте нещата и да тръгваме.

Очите на Аби се свиха. Тя се обърна и се отдалечи.

Паско се поколеба, после декларира победата си със злобна усмивка, облиза праха от устните си и се изплю. Слюнката се разпръсна на прашни топчета по циментовия под.

Когато прахът бавно се поутаи под жълтата светлина, ние започнахме собствен оглед на котелното. Въпрос само на минути бе да открием редицата от железни халки по стената на височината на рамото. Каквото и да е било първоначалното им предназначение, нямаше съмнение, че Джоун Фаулър и Наталия са били завързани за тях. От едната висеше парче окървавено въже, стигащо до пода. Зиданата стена до него беше обилно опръскана с кръв.

На известно разстояние, между втора гривна и крепящата я скоба, бе останал прищипнат дебел кичур руса коса. За мен нямаше никакво съмнение, че е от косата на Наталия. Но нямаше въже, нито кръв. Колкото и да бях отчаян, това ми даде някаква надежда.