Гадателката

21.

Вървях след Пински по коридора към дъбовата врата, през която се отиваше в мазето. Размишлявах за Наталия. За Наталия и Джоун Фаулър. Имах ли основание да се тревожа толкова силно заради някакво си обаждане на неизвестен глас по телефона? С какви ли не бях разговарял по телефона в качеството си на служебно лице? Толкова побъркани бях изслушал до този момент — хлипащи, шепнещи, заядливи. А този имаше някакъв проблем с наличието на две красиви жени едновременно. И му беше приятно да говори за това. Същото бе предвидил и Потанин. Означаваше ли това, че Потанин — измамникът, човекът, който по всяка вероятност нямаше никакво медицинско образование — е прав? Ами Аби с нейното съставено по правилата на ФБР мнение, че нашият човек търси начин да се извини, като ни подхвърля имитации на жертвите си — означаваше ли това, че тя е на погрешен път?

Прогоних тази мисъл от съзнанието си и продължих да наблюдавам съсредоточено кръглата глава на Пински, която се полюшваше върху почти липсващия врат и широките рамене, докато вървяхме един зад друг по тесните каменни коридори. Всеки път, когато минехме под лампа, обръснатата му глава лъсваше.

— Прибрали сме дванадесет от клиентите в списъка на Руп, който ни продиктува по телефона, шефе — каза той през рамо. — В момента водят още трима. От четирите жени сред купувачите поискахме да направят писмени показания и засега оставихме нещата в това положение.

— А какви причини посочват мъжете за закупуването на манекените?

— Какви ли не, шефе. Не се съмнявам, че повечето са самата истина. Във всеки случай няма нищо незаконно, ако си купиш дефектен манекен за витрина.

— Между тях има ли регистрирани за предишни престъпления?

— Докато прослушвахте записа, дойде капитан Дронски. В момента е долу. Дадох му досиетата на двама от тях. Останалите нямат, поне що се отнася до района на Мурманск. До седмица очакваме евентуално да получим досиетата от другите райони на страната.

— Една седмица?

— Понеже случаят е класифициран като спешен. Иначе повечето области не биха поели ангажимент дори за месец. Сибирските управления буквално ни отрязаха.

Започнахме да се спускаме надолу по витите стълби към мазето. Познатата от преди време и ужасяваща миризма на карбол още се усещаше. На това място са пребивани от бой мъже и жени. Няма как да не призная. Фактът, че Рой Ролкин беше началник тук по онова време, е една от причините, заради които Наталия никога не говореше с него.

Килиите бяха разположени от двете страни, малки стаички с масивни дървени врати — килии със съвсем друго предназначение във времената, когато тук е имало монахини. През решетъчните прозорчета забелязах, че мъжете вътре с малки изключения държаха главите си с ръце или рееха празни погледи в пространството, абсолютно смаяни от бързото развитие на събитията, което ги е довело в този влажен и вонящ зандан. Двама милиционери от хората на Пински патрулираха по коридора и не позволяваха на никого да говори. Дронски седеше до малката масичка в стаята на охраната и четеше досиетата на двамата криминално проявени мъже. Когато влязохме с Пински, той вдигна глава.

— С какво разполагаме? — посочих към папките пред него.

— Арлевски, Владимир, шестдесет и пет годишен. Пиянство и нарушаване на обществения ред. Арестуван четиринадесет пъти и с четиринадесет присъди… Опитал да изнасили жена в някакъв бар през хиляда деветстотин деветдесет и първа година.

— Прекалено стар е — отвърнах, поклащайки разочаровано глава.

— Соволев, Аркадий, на тридесет и четири. Лекар. Арестуван веднъж заради предлагане на платен секс на непълнолетна. Един арест и една присъда, три години в трудов лагер за сексуално насилие над колежка.

— Лекар ли? Къде е работил?

— В медицинския пункт към една от мините за никелова руда на север.

— Трябва да си поговорим с него.

Дронски посочи през отворената врата към килия от другата страна на коридора, в която седеше млад мъж с добре оформена брада и омачкан сив костюм и гледаше безцелно в една точка. Вече бях тръгнал към него, когато Пински докосна ръката ми.

— Има алиби — каза лейтенантът.

— Проверено ли е?

Пински завъртя главата си така, че да ме гледа косо само с дясното си око.

— От всички тук той има най-доброто алиби, шефе. В съботата, когато е изчезнала жена ви, е блъснал колата си и е прекарал цялата нощ в изтрезвителното на седмо районно. Бил е там от единадесет вечерта до обед на другия ден.

Въпреки това не се отказах. Доктор Соволев беше неспокоен, но все пак самоуверен. Съчетание, което кара ръцете на всеки милиционер да го сърбят.

— Станете — казах му аз.

Възможно бе отвличането на Наталия и Джоун да е станало значително по-късно, отколкото си мислех. Ами ако гласът по телефона казваше истината? Ако Наталия и Джоун наистина са се срещнали, за да правят секс? Може да са прекарали съботната нощ заедно в апартамента на Джоун и някой — доктор Аркадий Соволев например — да ги е отвлякъл по някое време в неделя сутринта.

Той се изправи на крака.

— Когато ви освободиха по обед, къде отидохте?

— Право на бойното поле.

— Какво?

— Жена ми и брат й ме чакаха пред районното. Тя ми се разкрещя, че съм строшил колата. Той пък ми се нахвърли още докато слизах по стъпалата. Останалата част от неделята прекарах в даване на показания срещу него заради нападението. Тръгнах си в шест часа в неделя вечерта. Това може да се провери.

Следващият час премина в разпитване на най-съмнителните задържани, в търсене на нещо необичайно или неестествено в поведението им пред нас. И главно ги питахме могат ли да ни покажат манекените, които са купили от Лука Руп.

Едно-две обстоятелства трябваше да се проверят, но всички задържани твърдяха, че все още притежават закупените манекени. Или били под креватите в домовете им, на витрините в магазините им или в гаражните им ателиета.

Обезсърчен, с кипяща от притеснения душа, изкачвах стълбището от мазето заедно с Дронски.

— Шефе, ще се вкараш в гроба, ако не поспиш няколко часа — каза той, когато се спряхме под лющещия се таван в преддверието. — Не можеш да свършиш всичко сам.

— Де да можех. Сигурен съм, че още са живи, Иля. Сигурен съм, че поне Наталия още е жива — добавих, за да бъда малко по-честен. Не казах откъде черпя увереността си, но по начина, по който Дронски разкриви вежди, разбрах, че се досеща.

— Работата не спира. Агент Кънингам се е заела с една идея, подсказана неволно от Саша Руп. Наела е срещу заплащане от американското консулство истинска армия от двеста войници. Тази нощ ще бъдат разгърнати в района на „Северен залив“. Двадесет и четири часа ще претърсват руините, мазетата, подземните етажи в целия разрушен квартал.

Стиснахме си ръцете.

— Информирай ме, ако изровят нещо. Каквото и да е. Няма значение по кое време на нощта ще е.

— Обещавам ти, шефе. Иди да поспиш.

Разбира се, че не се прибрах вкъщи. Отидох направо в „Лермонтов“. Попитах на регистратурата за Фаня и се оказа, че само преди малко е приключило дежурството й. Ако побързам, щял съм да я хвана на паркинга във вътрешния двор.

Хукнах по почти пустите коридори и изскочих през задния изход на сградата. На заобиколената отвсякъде от стени площадка се носеха спарените миризми на изваряващи се чаршафи откъм пералнята и на варящо се зеле откъм кухнята. Комбинацията не се различаваше много от зловонието на Анастасия — висящия над южните предградия облак от промишлени газове.

Фаня тъкмо се качваше в колата си. Включи фаровете точно когато тръгнах запъхтян към нея, заслепявайки ме. Угаси ги. Когато зрението ми се възстанови, тя вече слизаше от колата.

— Константин…

Приближих се и я поздравих с кратка прегръдка. Дъхът ми все още излизаше на големи облаци около главите ни.

— Казаха ми, че ще успея да те хвана.

Тя се усмихна. Но вече не с някогашната приятелска усмивка на Фаня, с която бях свикнал.

— Чух, че от издирването са те арестували.

— Онзи е откачен — отвърнах аз.

— Паско ли? Разпитва ме за поведението ти в неделя сутринта, когато изчезна Наталия.

Напрегнах се да си спомня.

— Когато разговаряхме с двете деца ли?

— Разговарял си ти. Когато пристигнах, вече бяха избягали, забрави ли?

— И какво му каза?

— Казах му, че беше объркан.

— Объркан ли?

— Замислен за нещо, ако така ти харесва повече. И че не ти се говореше много с една добра приятелка за изчезването на Наталия.

— Много ти благодаря, Фаня. Вероятно това мило изказване ме е тикнало в дранголника.

— Добре де — защити се тя, — онази сутрин ти не пожела да говориш за това, така ли беше?

— За бога, в онзи момент аз още не знаех, че е изчезнала! Канех се да се прибера вкъщи и да й приготвя закуска, спомняш ли си?

— Помня, че така каза.

Изгледах я втрещен. Беше висока, силна жена, която не носеше шапка въпреки мразовитата температура.

— Грешиш, Фаня — казах, стараейки се да сдържа гласа си. — Едва ли би могла да се заблудиш повече. Нима си мислиш, че аз имам пръст в изчезването на Наталия? Това е смешно.

Тя сви рамене неуверено.

— Защо ме търсеше?

— За бога, Фаня, повярвай ми. Не е възможно да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се.

Тя ме изгледа продължително. Не особено дружелюбно.

— Добре. — Изчака съвсем мъничко. — Защо ме търсиш. За какво искаше да говориш с мен?

Нямаше да променя мнението й. Поколебах се.

— Когато има случаи като този — започнах, — ни се обаждат най-различни хора. Главно за да кажат някоя измислица. Жалки същества, които за момент привличат вниманието върху себе си, изричайки с потаен глас едно изречение. Но всичко това трябва да се проверява.

— И има нещо, казано от някого, за което смяташ, че мога да ти помогна?

— Да… Просто като заключение на една проверка… Само…

— За какво става дума?

Подпрях се с длан върху покрива на колата й.

— Ти си най-близката приятелка на Наталия.

Тя кимна бързо, притеснено, след което каза:

— Ако ще ми задаваш онзи, същия въпрос, отговорът е не. Ти беше единственият мъж… си единственият мъж в живота на Наталия. — Изстреля тези думи гневно срещу мен. — И сигурно го знаеш.

— Преди четири дни си мислех, че знам много неща. Но щом като си толкова убедена, че съм единственият мъж в живота на Наталия, позволи ми да те попитам, Фаня, защо си била толкова загрижена за какво може да си говори с нея почти цял час твоят съпруг Михаил в нейната камка миналия петък?

Прониза ме с кратък, недружелюбен поглед.

— Не беше Михаил.

— Но ти си мислела, че е той. Смяташе, че Наталия има любовна връзка с Михаил? Това ли беше?

— Ох, господи, не е невъзможно, нали? Всички се изкушаваме да надникнем в чуждата паница.

— Мигове на умопомрачение…

Тя кимна, после ме погледна и каза намръщено:

— Ако това ще ти помогне с нещо, не мисля, че е имала връзка с него. Какво искаш да знаеш, Константин?

— Познавахте ли се с Джоун Фаулър?

— Американката ли? Не.

Поех дълбоко дъх.

— Възможно ли е… Наталия и Джоун да са имали интимна връзка?

Тя ме погледна с разширени ноздри.

— Имаме някои сведения…

— Досещах се, че става нещо — каза Фаня и лицето й изведнъж почервеня. — Кучка такава.

Погледнах я потресен и в мозъка на костите.

— Наталия?

Тя прехапа устни.

— Това ли са ти казали?

— Всякакви откачени ни се обаждат…

Около нас настана плътна тишина. Лицето на Фаня беше като от камък.

— Все някога трябва да научиш.

Не исках да науча. Исках да се махна от този гадно миришещ паркинг и никога да не науча.

— Какво да науча? — попитах.

— За мен и Наталия.

Облегнах се още по-тежко на колата. Ето от какво се опитвах да се предпазя. Фаня не се притесняваше от връзка между Михаил и Наталия, а от връзка на Наталия с когото и да е.

— Разкажи ми — подканих я аз.

— Беше около Коледа… — Погледна ме. Не знам какво виждаше пред очите си, но сигурно е било достатъчно засрамен и жалък тип, защото посочи към колата. — Защо не влезеш вътре?

Заобиколих към предната дясна седалка. Забелязах, че снегът под краката ни се размекваше. Отворих вратата и седнах.

— Та, на Коледа… — казах.

— Имаше тържество. Само за хирурзите и персонала от хирургията.

— Спомням си.

— Задръжките започнаха да отпадат, както се получава понякога в подобни случаи. Не си спомням как, но двете с Наталия се оказахме сами в Първа операционна. Мъжете не обичат да танцуват. Те обичат да пият. Ние танцувахме, Наталия и аз. Само двете. На бавна, размекваща музика. — Замълча за момент. — Тогава я целунах.

— Не мисля, че искам да знам подробности.

— Чувствам нужда да го кажа на някого, за бога — възрази тя гневно. — Иначе ще експлодирам.

Извади пакет цигари от жабката на колата, връчи ми една и ми подаде огънче. Не исках да пуша, но не исках и да не пуша.

— Имала ли си някога… преди… връзка с жена? — попитах според мен повече за да спечеля време, отколкото заради нещо друго. В момента изобщо не ме вълнуваше дали е преспала с целия остров Лесбос.

Тя дръпна от цигарата и махна с длан.

— Винаги съм съзнавала, че ме привличат. Имах две или три инцидентни връзки в училище. После една съвсем сериозна, в университета, която се сгромоляса сред пламъци малко преди да се запозная с Михаил.

Не беше трудно да се досетя какво искаше да ми каже за мястото на Михаил. Срещнала го е и се е оженила за него като ответна реакция, породена от прекратената връзка.

— Но Наталия беше нещо съвсем различно — продължи бавно и замислено тя. — Ох, та нима не знаеш, че половината „Лермонтов“ беше влюбен в нея! И не само мъжете.

— Знам само, че аз бях влюбен. И още съм. Та какво стана после? — отвърнах, изпускайки едновременно с това дим през устата си.

— През последните седмици преди Коледа бяхме станали изключително близки. Усещах го. Чувствах, че неминуемо ще станем любовници.

— Моля те… — казах раздразнено. — Не ме мъчи.

— Добре де. Онази нощ в операционната й казах, че трябва да имаме интимна връзка. Разбира се, ясно ми беше, че Наталия не изпитва любов към мен по начина, по който я обичах аз. Но най-малкото бях уверена, че желае това, което можех да й дам. Женско тяло, екзотика. Тя получаваше обич и секс от теб, но природата й беше устроена така, че понякога да иска още нещо.

— И намери ли го при теб? Каза ли, че иска да опита.

Тя се засмя не особено приятелски.

— Не, Константин. Стояхме прави в операционната, разстоянието между устните ни беше само няколко сантиметра и тя ми каза хладнокръвно, познаваш нейното хладнокръвие, че това хрумване е забавно. Забавно хрумване!

Седях умълчан и се опитвах да смачкам фаса си в отчайващо малкия и препълнен пепелник.

— Каза ми, че е имала някаква история с жена преди доста време, май че в Москва, но се оказала пълен провал. Категорична беше, че ти си центърът на живота й и че винаги ще бъдеш. — Фаня закри лицето си с длани. — Изплаках си очите. А сега разбирам, че просто ме е отблъснала заради някаква си американка.

— Не разполагам с никакви доказателства за това. Само едно обаждане по телефона, нищо повече.

— Всичко си идва на мястото — каза с огорчение Фаня. — Сега разбирам защо ме отблъсна.

— Обаждането може да е било подвеждащ сигнал. Има хора, за които е удоволствие да се забъркат в работата на някое следствие. Така си повдигат…

— Подвеждащ сигнал — каза тя. — Или пък някой е видял нещо? Може би ги е видял заедно?

Излязох от колата. Ще ми повярвате ли, приятели — жал ми беше за нея, при все че тя през целия ни разговор нито за момент не показа съчувствие към когото и да било освен към себе си. Трябва да призная, че съм човек, комуто е трудно да бъде праволинеен в чувствата си. Ето защо аз изпитвах едновременно гняв и съжаление към нея.

Бях се отдалечил на две-три крачки от колата, когато се обърнах. Тя смъкна стъклото до себе си и ме погледна с навлажнени очи. Приближих се.

— Казваш, че що се отнася до мъжете, аз съм бил центърът на нейния живот.

Тя присви устни и изчака предпазливо, без да ми отговори.

— В заключено чекмедже в кабинета й намерих опаковка презервативи, два от които са били употребени.

— Презервативи ли? — Изведнъж се засмя шумно. — Намерил си презервативи, заключени в чекмедже в кабинета на хирург? — Тя отметна глава назад и се засмя още по-звучно, като дете, което се преструва, че му е весело.

— За бога, аз говоря за Наталия.

За момент тя остана като вкаменена на седалката, гледайки право напред и както се досетих по-късно, двоумейки се дали да ми каже. После извърна бавно глава към мен. — Константин, всеки хирург в „Лермонтов“, който излиза по спешни повиквания заради произшествия, носи със себе си опаковка презервативи.

— Какво?

— Има хроничен дефицит на стерилни хирургически пликчета. Често на местопроизшествието използваме гумичките, за да опаковаме я откъснат пръст, я счупена костица или парче от ухо… — Тя бръкна в джоба си и извади опаковка презервативи „Дюрекс“. Размаха ги пред очите ми. — А много отдавна не съм правила секс с мъж.

— Хм. — Продължих да стоя на мястото си още няколко дълги секунди. Най-после нещо успокояващо, поне в този аспект. В един момент осъзнах, че се гледаме напрегнато в очите. Чувствах как думите ми напират. — Толкова много си говорихме за нея, Фаня, а ти нито веднъж не попита има ли надежда за нея. Направи ли ти впечатление?

Тя вдигна уморено рамене и запали мотора.

— Не е чак толкова неочаквано. При теб нещата са по-различни. Тя все още е нещо твое, което можеш да загубиш или да намериш. А аз така или иначе я изгубих. По-лошо, никога не съм я имала.

По бузите й се стичаха сълзи, но дали за Наталия или заради самата нея, нямам представа.

Вървях по коридорите на „Лермонтов“, закопчавайки палтото си, и за щастие не срещнах нито един познат. Не съм сигурен, че бих го забелязал дори да бях срещнал. Не мога да си обясня облекчението, което чувствах. От момента, в който Фаня извади онази опаковка с презервативите от джоба си, ми олекваше все повече. Друг мъж не е имало. Никакъв мъж не я е натискал върху бюрото в кабинета й. Омразните сцени в този кабинет, които се мъчех да пропъдя от въображението си, бяха изчезнали до една. Е, добре, скъпи приятелки, ще кажете, че съм жалък. Ще кажете, че разсъждавам като отявлен дискриминатор по отношение на вас. Аз пък трябва да ви кажа, че не давам пет пари. Ама от време на време се увличала по жени… Даже може би и по Джоун Фаулър… Не бе изключено Джоун Фаулър да е била в колата й, а по-късно и в кабинета в онзи ден. Ами… Не знам защо, но ми беше по-лесно да преглътна това. Подобна конкуренция ми се виждаше поне два пъти по-безобидна.

Може би защото чувствах това, което твърдеше Фаня: аз все още бях гравитационният център в живота на Наталия.

Качих се в колата. Мракът вече се беше вдигнал. Пред мен имаше само един проблем — страшен, но един — да намеря Наталия и да я прибера невредима вкъщи.

И, разбира се, вече бях направил една крачка напред. Онова, което Фаня ми каза току-що, го потвърждаваше. Мъжът, който се бе обадил на Данилова, не бе говорил измислици. Той знаеше нещо, което дори аз не знаех. Той беше похитителят на Наталия. И изпитваше нужда — без значение дали от наглост или колебания — да разговаря с нас за похищението.

Потанин се оказа прав, че той непременно ще ни се обади.