Гадателката

30.

Ледената белота е силата, която усмирява тук, сред дивата природа. Белотата и изолацията от целия свят. Отдалечено на може би не чак толкова много километри от града, мястото все пак ми предоставяше възможност да стоя на брега на езерото и да наблюдавам как козината на полярните лисици става по-тъмна с всеки изминал ден и предвещава идващото лято, или пък далечното туловище на мечка, която лови риба от тясната ивичка суша между морето и езерото.

Малката каюта в трюма на яхтата се осветяваше и отопляваше с газ. При сгъване на две от койките се освобождаваше място и за маса. Имаше бюфет, пълен с консерви, олио и буркани със соево брашно; на единия от рафтовете — около двадесет литра водка. Намериха се и няколко книги, заврени под одеялата или мушнати в разни ъгълчета. Дупка за риболов, изрязана в леда на езерото, ми служеше за водоизточник.

Накратко, имах всичко необходимо за едно поносимо съществуване. Само че не виждах смисъл… Липсваше ми волята както да живея, така и да умра. През целия си живот протакам това най-просто решение. Мисля, че точно него търсех в езерото.

Ако не се лъжа, вече споменах, че баща ми беше служил във флота, както и аз. Но за разлика от мен той беше и моряк. Човек, който обичаше морето и криещите се в него рискове, имаше сетива за страховитите му прелести. Преди смъртта си той построи яхта. Още го виждах в спомените си как в дългите зими, с топчета лед по посивялата брада, ковеше и режеше с триона, завинтваше и заваряваше в импровизираната си корабостроителница на реката, недалече от града. Не беше голяма яхта, нямаше материали за нещо впечатляващо с размери и блясък, но се получи стабилна шестметрова рибарска лодка — за ползване през лятото, така както на други места с по-мек климат си имат дачи. Когато я завърши, предложи да я кръсти „Надя“, на името на майка ми, но нейният почти безмълвен отказ бе изпълнен с такова подигравателно пренебрежение, че лодката си остана безименна.

През лятото, преди да почине, той успя да получи разрешително за плаване по реката и на изток по крайбрежието на Колския полуостров. Обичаше самотата, така че не беше изненада нито за майка ми, нито за мен, когато отплава. След седмица-две се завърна доста загадъчно от пътешествието си не с лодката, а пеша, водейки товарен елен, който купил от случайно срещнати ловци в областта с хилядите езера.

Вечерта след завръщането му седнахме заедно — рядка проява на синовна обич от моя страна през юношеството ми — и нападнахме една бутилка хубава полска водка. Обаче преди да се напием, той ме накара да му обещая, че ако с него се случи нещо, ще ходя всяка пролет да пребоядисвам и ремонтирам лодката в безименното езеро, където я е скрил.

Разбира се, след първите няколко пролети аз занемарих задължението си напълно и може би вече четири или пет години не бях ходил до езерото. Въпреки това лодката изглеждаше в доста добро състояние.

Вечерта, когато ми го каза за първи път, спомням си, моята реакция беше невярващо поклащане на главата. Твърдеше, че на борда имало провизии за цяла зима. Човек би могъл да избяга там заедно със семейството си дори и от руската история поне за няколко, вероятно много важни месеца.

Имал е някакви предчувствия. Съветският съюз се разпадаше пред очите ни. Баща ми беше убеден, че няма начин управлението на Елцин да завърши без някаква форма на насилие. Каквото впрочем беше убеждението на много хора преди началото на новия век.

Когато се опита да обсъди тези неща с майка ми, тя, естествено, се намръщи презрително. При тогавашното състояние на брака им това беше повече от достатъчно. Мълчаливото й презрение много отдавна бе унищожило почти изцяло вярата му в себе си. И все пак трябва да кажа, че ако го беше изслушала с по-малко пренебрежение, може би сега щеше да е жива. Когато в крайна сметка започна отдавна назряващата гражданска война в Русия, тя можеше да изкара зимата с въздушните набези на анархистите над града на сигурно място в безименната лодка на баща ми в безименното езеро.

„Замини някъде — каза ми Аби в онази нощ, когато намерихме Наталия. — Купи си билет за някой самолет. За Париж, Лондон или даже Ню Йорк. — Беше ме стиснала силно в прегръдката си, опряла гладка кафява буза в необръснатата ми брада. — Остави всичко на мен и Дронски. Все някак ще се оправим… Просто замини, избягай от този град.“

До онази нощ, когато напуснах Мурманск, не се бях сещал за лодката на баща ми от години и въпреки това, колкото и да е странно, изобщо не си помислих да отида на друго място. Пътувах с моя грохнал фиат, докато пътят свърши. Знаех, че от мястото, където го изоставих, остава неколкодневен преход до езерото. Имах много багаж, но пък разполагах с всичкото време до края на света. Влачех с мъка снегоходките си между боровете, окапали от киселинния дъжд, докато стигнах до река Териберка и тръгнах по нея към северния океан.

Тътрих се може би почти цяла седмица. Познавах достатъчно добре местността от летните екскурзии с Рой Ролкин в юношеските ни години. В този много по-ранен период на годината, два месеца преди началото на лятото, времето все още е лошо, но не може да се каже, че замръкването за нощ или две на открито е равно на самоубийство. А дори и да беше, на мен не ми пукаше. За да осъществиш едно пътуване, трябва да имаш крайна цел. Струва ми се, че в известен смисъл моята цел беше да стигна до яхтата. Но това беше цел, която можех да изоставя поне сто пъти през тези няколко дни заради изтощението, въздействието на водката или внезапните пристъпи на неудържима мъка при мисълта, че Наталия е мъртва.

На рамото си носех ловна пушка и през главата ми неведнъж мина мисълта, че мога да я използвам като своя грозна версия на класическа сцена с кинжал. А защо не го направих, докато газех снега към ниската бяла планина пред мен? Като се замисля сега, ми се струва, че просто ми липсваше сила, колкото и парадоксално да изглежда. По-леко ми беше да вървя. В тези няколко първи дни направих едно малко, далече не епохално откритие. Нужна е голяма сила, за да решиш да се самоубиеш или дори да се оставиш да умреш.

На петия или шестия ден стигнах до езерото. На картата ми имаше безброй обозначени петна със замръзнала вода, малки и големи, широки и тесни, много от тях свързани чрез тесни протоци с немного далечния Северен ледовит океан. Десет хиляди сладководни езера. Но координатите не лъжат. Без затруднение намерих отново именно това езеро — с форма на фанфар, замръзнало и обградено от стръмни и обрасли с борове брегове. Мястото, избрано от баща ми за пристан.

Непомръдната от мястото си, лодката беше скована сред леда в тесния приток, който, образно казано, представляваше мундщукът на фанфара. За да не я отнесе в езерото течението при пролетното топене, баща ми я беше завързал със стоманени въжета за набити на двата бряга клинове. Макар че направеното от него прикритие от борови клони беше изгнило с времето, вятърът бе привел над палубата млади дръвчета. Тук, на север от пояса на киселинните дъждове, широките тъмнозелени иглички задържат снега до късно през пролетта. Качвайки се на палубата, аз се озовах в прозрачна ледена пещера.

Не съм броил дните. Времето просто минаваше покрай мен. Като се замисля сега, се сещам, че пълните рафтове с бутилки водка бяха забележимо оредели. Почти от самото начало се оформи нещо като дневен режим. Ставах късно и закусвах с няколко чашки водка, разреждайки ги с чай. Обикновено до обяд вече бях обиколил езерото три или четири пъти. Ловях риба в протяжните следобеди, а понякога убивах и по един заек. Вечерта си сготвях единственото за деня ядене, изпивах половин литър водка и четях легнал на койката, докато заспя.

Един том с руска история беше предпочитаното ми четиво. Написал го е в началото на двадесети век английският търговски пътник Джон Харди. Този човек, смея да твърдя, ни е разбрал много добре що за хора сме. Той описва руснака като едновременно и по равно неопитомим и робски послушен, което последвалите седемдесет години комунизъм изцяло потвърдиха. Но също така описва един буден, надарен по отношение на изкуствата и науката народ, личности с огромно обаяние и духовност — и все пак според него опасен народ. Опасен със своето чувство за неудовлетвореност, с вездесъщия си комплекс за малоценност, със стремежа си не да го уважават, а да се страхуват от него.

Е, това нещо го е писал един западняк през 1990 година. Той не говори за ядрени оръжия и калпави електроцентрали. С типичния за професията си усет този английски търговец е прозрял ясно проблема. Опасността, която представляваме ние, руснаците, заплашва преди всичко самите нас.

И така, при достатъчно усилие от моя страна аз поглъщах тези разсъждения за любимото ми отечество, докато книгата ми изпадне от ръцете. Така карах времето да минава.

Вижте, приятели, мога да ви разказвам за залива, за пропастта, за празното пространство, в което се чувствах без нея. Но каква ще е ползата от това? Ако сте го преживели, нищо ново няма да ви кажа. А ако подобно нещо ви е непознато, дори не бихте могли да си представите какво е. Усещаш едно присъствие и същевременно изведнъж виждаш отсъствие. Именно това се понася най-трудно.

И така, ежедневието ми, водката, четенето бяха само средство, разбира се. След изяждането на последните продукти, след изпиването на последната глътка водка щеше да ми се наложи да взема решение. След около седмица, не повече.

Една нощ аз се излежавах на койката и четях творението на английския търговец историк. Пиех направо от шишето, защото е по-лесно, отколкото да пиеш от чаша. Главата ми беше приятно замаяна. Пролетта вече напираше. През последните няколко нощи на небето се появяваха светли петна между облаците, озарени от северното сияние. Денем виждах просторни ивици гора, отърсила се от снега. Прелитаха хиляди птици.

Чувствах, че ледената прегръдка на зимата, сковала корпуса на лодката, се отпуска. Един или два пъти усетих движение под себе си в резултат на ускоряващото се течение под леда в тясната река. Пролетта в арктическите ширини ту идва, ту си отива. Разтопеният лед често замръзва само за една нощ. Не че много се вълнувах от тези промени, докато си стоях в трюма. Легнал на койката, почти не забелязвах скрибуцането на клиновете, достатъчно пиян, за да не стана да ги проверя.

Първият напън на придошлата вода дойде, докато спях. Застопоряващите клинове, които баща ми бе забил на брега, изпускаха, а аз още не можех да направя граница между съня и реалността. Яхтата вече потегляше по течението, люлеейки се силно ту на едната, ту на другата страна. Корпусът й се удряше с оглушителен трясък. Изпаднах от койката и полетях като изпуснат чувал към отсрещната стена, която учудващо се оказа под мен. Бутилки, консерви, ботуши хвърчаха във всички посоки. Земното притегляне беше полудяло.

В един кратък миг на затишие установих, че лежа по гръб и гледам нагоре към койката, а от телената мрежа, която изпълняваше ролята на импровизирана пружина, висяха завивките. За момент миналото измести настоящето. Както бях замаян от водката и внезапността на бедствената ситуация, аз си спомних за един подобен случай на борда на нашата подводница клас „К“, когато тя полегна странично при изплуването на повърхността по време на силна буря. Тогава капитанът я изправи със стремглаво потапяне, което причини множество сблъсъци между хора и метал, преди да се задържим хоризонтално малко над дъното.

Когато сетивата ми се върнаха към действителността, осъзнах, че моята яхта, некръстената „Надя“, плава легнала на единия си борд и през няколко секунди се блъска в трошащия се лед, разцепва се и навсякъде около мен се пръскат трески. Люкът на каютата се разби и под мен изригна фонтан от вода. Започнах да се боря за живота си сред бъркотията от плаващи предмети и зелена мътилка.

Е, приятели, вече беше ясно, че не е лесно да приравниш живота и смъртта. Докато водата нахлуваше неудържимо и се пенеше пред лицето ми, аз се борех като обезумял, отблъсквах оплитащите ме одеяла и се мъчех да се хвана за койката над мен. Успях да се вдигна на ръце и целият накиснат, изплашен до смърт, се преметнах върху обратната страна на мрежестата й пружина. Легнах и започнах да гледам как водата се надига към мен, потръпвайки при всяко изпращяване на дървения корпус на обърнатата лодка, притисната от ледените блокове, които изцеждаха последните капки от живота й.

И изведнъж стана тихо. Относително тихо, ако не се смята нежното бълбукане на водата на няма и метър под мен. Нежното бълбукане на водата и подрънкването на плуващите в нея бутилки с водка.