Гадателката

20.

Отивахме да оставим Аби в хотел „Континентал“, където беше наела апартамент.

Секунди преди да спрем пред хотела, забелязах, че Дронски се намръщи. От мястото си на задната седалка не можех да видя нищо, но Аби бе извърнала глава към страничното стъкло до себе си.

— Исусе Христе! — каза тя.

Сниших главата си, за да мога да надзърна в посоката, в която гледаше. Входът на построения преди две години хотел, част от големия търговски комплекс на Мурманск, блестеше в топла и приветлива светлина. Чак тогава забелязах окачените на групички знамена нагоре по стените. Червени с бял кръг в средата и щампован в него черен кръст. Високо над входа имаше хоризонтален транспарант, на който пишеше: „Предизборен щаб на Кандидат Х“.

— Ще се преместя. Няма да стоя в хотел, който поддържа неофашистите.

— Няма да успееш — казах й аз. — По време на избори всичките добри хотели са пълни. И трите. А едва ли ще имаш голямо желание да отседнеш в някой от второкласните.

След кратък размисъл отсече:

— Тогава ще се настаня при теб. Имаш ли свободна стая?

Започнах да отварям и затварям уста като риба.

— Да, разбира се — успях да отговоря в крайна сметка.

— Имаш ли резервни ключове?

Бръкнах в джоба си и извадих ключодържателя.

— Ти няма ли да бъдеш там? Изглеждаш като пребит от умора.

В момента имам нужда само от едно, казах си наум, да пийна нещо. На нея обаче отговорих:

— Първо ще се отбия в „Лермонтов“. Искам да задам на Потанин няколко въпроса.

Когато ме пусна в кабинета си, Потанин гледаше телевизия — „Том и Джери“, което го накара да се почувства неловко.

— Бива си ги — казах аз. — Точно както в живота. Злодеят винаги си получава заслуженото наказание. — Той ме погледна начумерено. — Поне действат отпускащо.

Изключи телевизора и продължи да ме гледа нахално в очите, вече забравил за моментното си объркване. Отново ме впечатли наглостта на този човек.

— Искам да знам как сте получили научните си степени — казах аз.

Усмивката му леко увисна.

— Хайде, докторе, разкажете ми всичките подробности.

— Ако искате да ви сътруднича в тази загубена история…

— Загубена история? Така ли я наричате?

— Това е просто механична фраза, нищо повече. — Погледна ме в очите. — Какво искате да знаете?

— Никаква научна степен не сте защитили в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

— Първата си научна степен взех в Московския университет. Втората получих в Калифорния.

— В Калифорнийския университет?

— Отидох в Калифорния да довърша образованието си.

— В университет в Калифорния, но не и в Калифорнийския. По-точно в колежа Ръскин Холмс — казах аз.

— Кандидат-студентите там ги прецеждат през много гъсто сито.

— Доколкото съм информиран, ги ловят с мрежи по улиците.

— Да ме обиждате ли сте дошли?

— И не сте защитили никаква професура в „Скрипс Мемориъл“, прав ли съм? Моят източник на информация ми каза, че сте работили като чистач две години, през две хиляди и осма и две хиляди и девета. Издигнали сте се до ръководител на хигиенното звено в родилното отделение и следоперативната реанимация.

— В свободното си време се занимавах с научна работа. В Калифорния има много пътища за самоусъвършенстване. Не е необходимо да запишеш официална аспирантура.

— Защо не ни казахте, че в терапевтичните си сеанси използвате произведени от Саша Руп латексови манекени?

Очите му започнаха да се въртят трескаво в търсене на бутилка.

— Не ми дойде на ума. Не съм ги виждал тук от месеци, даже от години.

— Но сте поръчвали да ви ги доставят.

— Не. В „Лермонтов“, както вероятно знаете, все още се използва старата съветска система на централно снабдяване. Купували са ги година или две преди да стана завеждащ тук.

— Кой ги е поръчал?

— Един господ знае. Централното снабдяване е измислено, за да се елиминира и най-малката възможност за носене на отговорност, това ви е известно. Сигурно има поръчка отнякъде. Но е подписана от комисия, ако изобщо е имало такава.

— Как можем да проверим дали не липсва някоя?

Изсмя се:

— В „Лермонтов“, ако нещо не е заковано с пирони, значи го няма. Би трябвало да знаете това.

— Използвали ли сте ги някога?

— Не. Някои от подчинените ми колеги сигурно ги използват. Аз не го правя.

Изгледах го злобно, отчаян от безпомощността си.

— Просто го приемете, инспекторе. И като говорим за латексови кукли, виждал съм, че намират приложение на много други места. В магазини за модни облекла, дори в художествени галерии. Тук, в крилото на психиатрията, погледът ми не е попадал на такова нещо от месеци. Ето защо просто не ми дойде наум за тях.

— Обсъждахме отвличания, след които са оставени латексови кукли, облечени в дрехите на жертвите, а вие ме убеждавате как обстоятелството, че имате същата марка кукли тук, в клиника за криминално проявени психопати, изобщо не ви е дошло наум?

— Вие ли водите разследването?

— Официално не, но на практика е така. Ръководител е агент Кънингам. Защо питате?

— Кажете на вашата американка, че си губи времето, като търси тук. Водя си специален регистър на настанените пациенти. Тези хора са под двадесет и четири часово наблюдение. На никого от регистрираните в списъка не се разрешава да напуска крилото на психиатрията по какъвто и да е повод. По-добре е да се порови в списъка на хората, които са прекрачвали този праг преди аз да стана директор тук. В годините на гражданската война психиатричното отделение е било закрито и пациентите са били освободени, известно ли ви е това?

— Мобилизирали са ги за отбраната на града.

— И след края на войната са оставени на свобода. По улиците днес се разхождат безконтролно десетки мъже, които са заплаха за всяка жена в Мурманск.

— Съществува ли такъв списък с имената на всички мъже, които са били освободени тогава?

Той сви рамене:

— Аз предадох само частичен списък. Повече нищо не мога да направя. — Заровичка в книжата върху бюрото си и извади един лист. — Но ето това е човекът, когото би трябвало да търсите.

Взех листа. Съдържанието му се състоеше от три кратки абзаца:

Погледнах Потанин в очите. Ролята на Саша Руп в разследването пасваше доста добре. Продължих да чета.

— Е? — каза той.

— Звучи правдоподобно. Някои неща изглеждат верни.

— Накрая всичко ще се окаже вярно.

— Вие изключвате напълно ролята на куклите като съществено средство, с което този човек разкрива намеренията си.

— Така е. Както съм написал там, куклите са постановка, както биха се изразили аналитиците. С други думи, подвеждаща следа. Не им обръщайте внимание.

— И според вас това отвличане е импулсивно престъпление?

— Да.

— Само че ние не ви казахме едно нещо.

Повдигна въпросително вежди.

— Забелязан е дебнещ натрапник — добавих аз.

Той поклати глава с несъгласие:

— Престъплението е импулсивно. Този мъж ненадейно е бил притиснат от обстоятелства, които не са му оставили никакъв избор.

— От което следва, че Джоун Фаулър и жена ми Наталия са били абсолютно непознати за него?

Като че ли се поколеба:

— Доверете се на думите ми.

— По същия начин, по който е постъпила комисията по назначенията, когато сте кандидатствали за работа тук? — Върнах му напечатания лист. — Не. И просто не знам, професоре, доколко мога да се осланям на това. На която и да е дума в него.

Мушнах се под арката над заключената врата и натиснах звънеца. Отвори ми човек от охраната. Кабинетите в консулството отдавна бяха затворени, но прозорците на горните етажи в нашето крило светеха бодро, чуваха се стъпки, звън на телефони, тракане на пръсти по клавиатури. Подадох главата си в отворения кабинет на Анна Данилова и видях, че вече ръководи свой екип — едно момиче и млад милиционер седяха зад бюра със слушалки и звукозаписна техника пред себе си. Две други момичета набираха на компютри стенограми.

Вече се отдръпвах назад, когато тя извика към мен:

— Инспектор Вадим, бих искала да се запознаете с това.

Приближих се.

Данилова отиде до едно бюро и пъхна диск във възпроизвеждащото устройство. Двамата застанахме прави и обърнахме погледи към черния апарат. Усетих, че всяка друга дейност в стаята замря. Данилова се обърна и по подаден от нея знак другите станаха и тихо напуснаха.

— Този разговор се проведе в четири часа и четиридесет минути този следобед — каза Данилова и се облегна тежко с разтворена длан върху бюрото. Натисна един бутон и чух сигнала на позвъняването. Изведнъж почувствах особена хипнотична сила в този звук. Слушалката се вдигна и гласът на Данилова отговори с официално съобщение, което предполагам, че е било съчинено с участието на Дронски:

— Съвместен следствен център на Руската главна прокуратура и Федералното бюро за разследване на САЩ. С какво мога да ви помогна?

— Струва ми се, че по-скоро аз мога да ви помогна. Издирвате две изчезнали жени и все още не сте постигнали никакъв резултат. Прав ли съм? — гласът звучеше по-скоро гневно, отколкото предизвикателно.

— Както сам се изразихте, може би вие ще ни помогнете за решаването на проблема.

— Лутате се без никаква идея къде да търсите. — Неколкосекундната пауза бе последвана от хриплив смях. Гневен? Нервен? Или просто пиянски?

— И къде трябва да търсим?

— Прекалено рано е да ви разкривам това.

— В такъв случай защо ни се обаждате, щом нямате намерение да помогнете? — попита Данилова с кротък и разумен глас, както би трябвало да прозвучи в ухото на маниака.

— Обаждам се, за да ви уведомя, че сте на погрешен път.

— Наистина ли е така? Тогава трябва да ни кажете как да тръгнем по правилния — отвърна Данилова. Биваше си я. Спокойна, безпристрастна.

— А защо пък да го правя?

— Нали затова се обаждате, не е ли така? Представете се все пак. Кажете ми как да се обръщам към вас.

— Сигурно много ще се зарадвате, ако научите това.

— Бих се зарадвала много повече на нещо друго. — Удивих се от провокативния тон в гласа, който си позволи тази баптистка на средна възраст.

— И какво ли пък ще е то? Трябва да видя дали не мога да помогна.

— Предполагам, че можете. Бих искала да ми кажете нещо, което ще ме убеди, че наистина сте запознат с фактите. Твърде много хора ни се обаждат само за да ни губят времето, нали ме разбирате — каза тя дружелюбно. — Всякакви откачени ни звънят, за да се повеселят безплатно. Имам предвид, дали не бихте могли да ни кажете нещо, дори и съвсем дребно, по въпроса, което не е известно на широката публика…?

— Един момент. — Гласът ми се струваше неестествен отчасти, защото долавях възбуда в него, напрежение. Отчасти, защото думите бяха приглушени, сякаш говореше през тънка кърпа или може би метална цедка. Невъзможно беше да се отгатне възрастта му.

Паузата се проточи.

— Двете жени — каза най-после гласът — са се познавали.

— Преди малко огласихме този факт за пресата — каза хладнокръвно Данилова.

— Само че не сте огласили защо са се познавали.

— Не. Каква е била причината за познанството им?

Гласът се сниши:

— Познаваха се, понеже бяха любовници. — Изведнъж гръмна резкият хриплив смях. — Защото се срещаха, за да си доставят „сексуално удоволствие“.

Разговорът прекъсна, а аз стоях облещен срещу Данилова.

— Съжалявам, капитане — каза тя, — но сметнах за нужно да го чуете веднага.