13.


30 май 2010 година

Едва впоследствие осъзнах ползата от моята капитулация. Както и да постъпя, каквито и свързани с него разкрития да направя в бъдеще, не исках Луи да ме възприеме като враг. Предлагайки му моето последно укрепление, позволявайки му да обладае мястото, където никой преди него не бе прониквал, аз опровергавах предварително всеки негов упрек. След като се отдавах изцяло на желанията му, нима не бе в реда на нещата и той от своя страна да разкрие пред мен всички ъгълчета на своята личност? Нима върху везните на компромиса красивите ми бедра не тежаха поне толкова, колкото сумата на неговите тайни?

За разлика от метрото, високоскоростният влак не предразполага към мечтания. Още в първите минути содомитските ми спомени се изпариха и аз изпаднах в полусънно състояние, докато композицията се носеше вихрено в нощта. В последния момент бях успяла да взема от гара Монпарнас влака за Бретан, където се надявах да открия отговорите на толкова мои въпроси. А може би щях да стигна и до окончателно решение.

Естествено, не бях споменала пред Луи за това мое пътуване. Не бях предупредила и София, а още по-малко Фред или Ребека. Не исках да чувам предупрежденията им, тревогите и мрачните им предсказания. Трябваше да запазя ума си бистър и свободен, а не да го размътвам с приятелски съвети и противоречиви напътствия.

След двучасова дрямка, прекъсвана от звън и детски крясъци, влакът спря за няколко минути на гара Рен, където слязоха две трети от пътниците. После продължи малко по-бавно и с повече поклащане, тъй като релсовият път бе по-стар. Оживлението около мен, постоянното местене на багажи окончателно ме извадиха от вцепенението. Не след дълго бях съвсем будна. Сега във вагона цареше спокойствие, нарушавано на моменти от остро изскърцване.

Бяхме останали само неколцина, излегнати върху седалките с теменужен цвят, и аз използвах момента, за да отида до тоалетната, която до този момент постоянно бе заета. Докато свалях слиповете, неволно погледнах отражението си в огледалото. Бях си същата, както преди една година, и същевременно толкова различна. Бих могла да се закълна например, че гърдите ми са понатежали. Дали трябваше да отдам тази промяна на възрастта, или пък на постоянното внимание, което им бе отделял Луи, смучейки зърната им като кърмаче?

Макар да не бях отслабнала, лицето ми бе станало някак по-фино, с по-ясни и изразителни контури. В него личеше повече характер, сякаш по силата на особен миметизъм, свързващ влюбените, то бе възприело някои черти от Луи. Запитах се дали в замяна не бях предала на него част от моята закръгленост и младост...

Една последна подробност привлече вниманието ми и макар да се постарах да не я разглеждам като поредно доказателство за разпадането на нашата двойка, бях доста смутена: три седмици след като Стефан направи моята татуировка, тя започна да се губи под окосмяването, което, макар оскъдно, бе достатъчно да покрие венериното ми хълмче. Нямаше да мине много време и подобно на горско животинче, сгушено под гъстия листак, рисунката щеше да стане невидима. Щеше да остане единствено споменът за този вълшебен знак за нашата любов.

Тези впечатления, прибавени към случилото се предишната нощ, ме накараха веднага да грабна перото. Или по-скоро да се заема с клавиатурата на мобилния телефон, в постоянна връзка с моя ноутбук, чиято памет щеше да съхрани предназначените само за мен размисли.

Вече нямаше да се боя от пиратско проникване до моите записки, нито от неправомерното им публикуване. Да, именно сред приспивното люшкане на този вагон се роди моят нов проект. След като трябваше да намеря отдушник на моите съмнения и тревоги, а бележникът „Десет-пъти-дневно“ бе мъртъв от момента, когато Луи го бе обсебил, реших да напиша книга или по-скоро мемоари. Във всеки случай да оставя след себе си някаква писмена следа. Тъкмо на това внезапно обзело ме желание дължите страниците, които четете в този момент.

Що се отнася до сюжета, предчувствах, че той ще ме отведе към неизследвани територии, ще се превърне в тази история, в моята история, в историята на една жена, която използва своето тяло, за да изтръгва тайните на мъжете, които я обладават. Или как сексът се превръща в еликсир на истината, във вълшебен проявител.

Написах първите думи, после първите редове, а не след дълго и първата страница, докато през това време влакът приближаваше крайбрежието: Никога не съм принадлежала към категорията жени, които твърдят, че всички хотелски стаи си приличат. Че не са нищо повече от анонимно пространство, без собствен облик. Обикновени хладни помещения с еднакво обзавеждане, предоставящи стандартни удобства от днес до утре.

За мой късмет в Сен Мало от небето се процеждаше навяващ печал дъждец, а фестивалът „Забележителни пътешественици“, събиращ всяка година писатели, авантюристи и кинодейци от целия свят, бе приключил преди няколко дни. Именно благодарение на съчетанието от тези два фактора, още щом напуснах гарата, успях да си намеря стая в чисто нов хотел, при това с изглед към морето. Докато минавах покрай кея, за пореден път можах да се убедя в животворното действие на този край, където всеки полъх носи мощен мирис на водорасли.

Просторната стая във формата на Г бе обзаведена пестеливо в лаунжд стил, който влизаше в противоречие с твърденията ми от първата глава на моя разказ. Човек едва ли би могъл да си представи нещо по-безлично от това помещение, на което трудно бих могла да припиша какъвто и да било спомен. Но това нямаше значение. Чувствах се капнала. Веднага щом се пъхнах под плътната завивка, потънах в дълбок сън, продължил чак до сутринта и осеян с видения и спомени за друга една стая. Така отново се озовах в първа стая, видях всяка от любимите ни пози, сякаш прелиствах страница по страница въображаема „Кама Сутра“. Веднъж достигнах оргазъм, докато бях на колене, друг път се бяхме слели в безконечно 69, като всеки от нас довеждаше другия на крачка от върха, а след това внезапно прекратяваше ласките, сякаш за да удължи изтезанието още няколко секунди.

След тази поредица от нощни миражи се събудих подмокрена и разтърсвана от спазми на незадоволено желание.

– Добро утро, госпожице, какво ще желаете, чай или кафе?

Над масата за закуска се бе навела млада жена с безизразна усмивка и празен заешки поглед. Изглеждаше така, сякаш времето бе спряло в очакване на моя отговор.

– Чай, ако обичате.

– Имате късмет. Днес времето е хубаво.

Игриви слънчеви лъчи очертаваха тънкия й силует. А що се отнася до късмета... Трудно ми бе да споделя нейния оптимизъм.

– Да... – съгласих се аз без особен възторг.

– За пръв път ли идвате в Сен Мало?

За нещастие, бях попаднала на служителка от хотелската верига, която следваше буквално предписанията за обслужване на клиентите и явно по време на обучението бе научила наизуст формулата ДДС: Д(обър ден), Д(обре дошли), С (какво мога да ви бъда полезна?).

– Не. Родителите ми са от този край – излъгах, без да й позволя да продължи с добре научения урок. – Знаете ли в колко часа отварят кметството?

– О, да. През работен ден в осем и половина.

Очевидно не бе подготвена да попадне на туристка, която се интересува преди всичко от местната управа, и затова най-накрая ме остави на мира. Завърна се с тежък метален чайник, от който се издигаше пара, и този път мълчаливо напълни чашата ми с гореща вода.

Поне бе добре осведомена, защото точно в осем и трийсет влязох във внушителния двор на кметството, разположено в ренесансов дворец по средата на укрепения град.

– Вие по какъв въпрос?

Служителката в отдела „Гражданско състояние“ бе същински негатив на сервитьорката в хотела: съсухрена стара брюнетка, точно толкова начумерена, колкото другата бе приветлива. Тук не можех да се надявам на формули на любезност от типа ДДС. Нищо повече от въпрос, зададен с рязък тон и презрителен поглед над увисналите на носа бифокални очила.

– Добър ден... Бих искала да потвърдите дали този документ съответства на оригинала.

– Какво е това? – запита тя с гримаса на отвращение.

– Копие от акт за раждане.

– Не е вашият, нали? – посочи името тя, обзета от подозрение.

Давид Барле: не можеше до такава степен да е късогледа, та да ми припише подобно име.

– Не, това е моят бъдещ съпруг.

– Хм... А имате ли някакво доказателство? Семейна книжка?

– Не. Но мога да ви представя нашия брачен договор.

Добре че се бях сетила да взема със себе си всички документи, с които разполагах, дори онези, които по принцип не би трябвало да ми потрябват. Тя хвърли поглед към страницата с подписите, където фигурираше и моят подправен подпис, след което изчезна без всякакъв коментар, но явно удовлетворена. Завърна се след няколко минути, влачейки крака, прегърбена от десетилетията, прекарани сред купищата скучни книжа.

– Съответства.

– Изцяло ли? Включително родителите на...

– Вече ви казах, че съответства – прекъсна ме тя, сякаш отряза въпроса ми с нож за хартия. – Да не би да има хиляда начина да съответства?

В никакъв случай не биваше да ядосвам канцеларска мишка от нейната порода.

– Благодаря, много сте любезна – дарих я аз с приветлива усмивка.

Престорих се, че си тръгвам, след което се върнах пред гишето.

– Не бих желала да злоупотребявам с търпението ви...

– Какво има още? – изджавка тя.

В този ранен час бях единствената посетителка в приемния салон на кметството. Така че моето присъствие не пречеше на никого, освен на нея и на желанието й да подремне върху камарата документи.

– Нали при вас са и смъртните актове?

– Да.

– Бихте ли могли да проверите едно име?

– Кое име?

– Делбар.

– Роднина ли ви е?

– Не... – признах аз, след като не ми хрумна никаква лъжа. – Това е майката на бившата жена на моя съпруг.

Тя ме изгледа накриво и сякаш неразбиращо. Макар молбата ми да бе странна и лишена от всякакво основание, видях, че е готова да изпълни всяко мое желание, само и само час по-скоро да се отърве от мен.

– Знаете ли собственото й име?

– Съжалявам... – поклатих глава аз.

Тя затрака с все сили върху клавиатурата, сетне замря с увиснали във въздуха подпухнали пръсти:

– Имате ли поне представа кога е починала?

– Някъде от началото на седемдесетте години до днес.

– В такъв случай... – промърмори през зъби тя.

Прерових паметта си, за да открия някаква подробност, съхранила се след предишното ми посещение, която би могла да улесни задачата й. Единственото, което се сетих:

– Делбар е може би фамилията й по мъж.

– А моминското й име?

– Нямам представа. Но нейният съпруг се е казвал Жан-Франсоа. Ако не се лъжа, е починал през 2005 година.

– Жан-Франсоа Делбар? Нотариусът? – вдигна любопитно вежди тя.

– Да.

Нищо чудно, че в малък провинциален град като този служителите в кметството да познават видна личност от местен мащаб. След като още известно време чука по изтърканата клавиатура, тя произнесе безизразно:

– Намирам една Флоранс Делбар, по баща Монрозие, омъжена през 1965 година.

– Това е тя! – възкликнах аз с донякъде прекомерно въодушевление.

– Само че според моя регистър... тя все още е жива.

Каза това, сякаш подобно откритие щеше да ме разочарова. А в действителност това бе най-важното сведение, до което се бях добрала по време на моите проучвания. Най-сетне ключов свидетел на младостта на Давид, Луи и Орор! Най-сетне техен близък, избягнал смъртта...

Не исках да злоупотребявам с търпението й, затова не я запитах дали разполага с актуален адрес на въпросното лице. Ала „така или иначе“ съдбата бе на моя страна, защото името на Флоранс присъстваше в телефонния указател, който прегледах с помощта на един от компютрите във фоайето на кметството.

„Алеята на липите“ бе малка уличка без изход и без особено очарование във вилната зона Параме, разположена на около два километра източно от центъра на Сен Мало. Тъй като се очертаваше времето да бъде хубаво, въпреки северния вятър реших да отида там пеша по пътя покрай плажа Сийон. Дори в слънчев ден като този ориентираният на север бряг бе предоставен на волята на студените въздушни течения, които носеха през лятото прохлада, а през останалата част от годината мраз.

Пътем с наслада наблюдавах изменчивия цвят на морето, който в зависимост от разстоянието до брега и светлината варираше от почти прозрачно изумрудено зелено до метално сиво.

На номер седем зърнах малка къща, която с гранитните си каменни стени и сивия плочест покрив по нищо не се отличаваше от съседните. В продължение на две минути упорито натисках звънеца без резултат и без да усетя някакво движение вътре. Ето защо опитах късмета си на номер пет, откъдето най-сетне се показа дребничка жена с престилка и ролки на главата.

– Добър ден, госпожо – поздравих я аз, отправяйки към нея най-приветливата си усмивка.

– Вие ли сте госпожицата от дружеството?

– Не. Търся вашата съседка госпожа Делбар. Само че, изглежда, не си е у дома...

– Никак не е чудно. Много рядко я виждаме.

Очевидно окуражена от този първи контакт, тя слезе по стъпалата и се приближи до желязната ограда, за да ме огледа по-добре. Върху лицето й се изписа удивление и тя любопитно присви очи.

– Вие май сте й роднина? Да не сте нейната племенница?

– Да – блъфирах аз.

– Не я ли предупредихте, че ще идвате?

– Не... Минавам случайно.

– Нямате късмет. Тя почти не излиза от вкъщи... Освен когато отива да навести своя мъж в Рокабей, разбира се.

Вече бях посещавала гробището и знаех къде се намира гробницата на семейство Делбар, така че разбрах какво има предвид.

Благодарих й най-сърдечно и побързах да си тръгна, преди да ме е отрупала на свой ред с въпроси. Отправих се към Рокабей този път по вътрешните широки улици с вили от двете страни, строени в началото на миналия век, на завет от най-силните пориви на морските ветрове. В синьото небе над мен малки облачета бягаха със скоростта на падащи звезди.

Пред будката на входа видях гробаря, четирийсетгодишен мъж с огромни гъсти бакенбарди, с ръце, облегнати върху дръжките на оранжева количка. Дадох му знак с ръка и той веднага се приближи.

– С какво мога да ви бъда полезен, млада госпожице?

Очевидно не ме позна, но от предишното ми идване заедно със София бе минало повече от година.

– Знаете ли дали тук има гробница на фамилия Барле?

– Барле? Като тогова, дето го показват напоследък по телевизията?

Помислих си, че нарочно подчертава грубия си селски говор.

– Точно така – потвърдих аз.

– Я да видим...

При тези думи той извади от вътрешния джоб на изцапаната с пръст винтяга окъсан тефтер и несръчно започна да го прелиства, като непрекъснато плюнчеше пръст.

– А, ето... Барле. Парцел Е 17. Ей натам – насочи той наляво мръсния си показалец. – Да дойда с вас, ако искате.

Дари ме с усмивка, която откри два реда проядени зъби, след което с тежка крачка ме поведе сред лабиринта от пресичащите се под прав ъгъл алеи, тикайки пред себе си количката. Същински Харон, който никога не се разделя със своята лодка. Ала въпреки постоянното общуване с мъртвите той ни най-малко не бе скъсал с живите. Въодушевлението, с което той се зае да ми бъде водач, показваше спонтанната му привързаност към всичко, което носи в себе си частица живот. Видях го как с младежка пъргавина внимателно заобиколи гърчещия се в калта дъждовен червей, който инак лесно би могъл да премаже под тежките си гумени ботуши, и си помислих, че често му се налага да прави крачка встрани, като се има предвид, че това място гъмжи от пълзящи твари.

– Андре и Ортанс Барле – обяви тържествено той, като посочи скромен на вид гроб, но чийто златен надпис не оставяше никакво съмнение относно ранга на неговите обитатели.

– Само двамата ли са?

Мъжът отново запрелиства съсредоточено тефтера, а сетне вдигна към мен поглед на старо куче.

– Май че да... Изглежда, не ще да са тукашни. Обикновено при нас концесиите са за няколко поколения от една фамилия.

Вярно бе, че семейство Барле бяха избрали Сен Мало за лятна резиденция едва след като богатството им бе позволило това. Според обясненията на Арман, които още помнех, родният им край бе на юг, в околностите на Нант.

Върху надгробния камък бяха отбелязани само годините на раждането и смъртта, но не и месецът и денят. Въпреки това ми направи впечатление, че и двамата съпрузи Барле бяха починали през 1990 година.

– Не разполагате ли с точната дата на смъртта им?

– Хм... Имам я. По изключение.

– Защо?

– Защото и двамата са починали в един ден. На 6 юли 1990 година.

– Сигурен ли сте?

– Освен ако дамичките от кметството не са ми разправяли врели-некипели.

– От „Гражданско състояние“ ли?

– Оттам. Само че не виждам защо ще се шегуват с такива работи.

За момент си спомних лукавата физиономия на жената, с която бях разговаряла сутринта, и лесно си представих как се гаври с наивник като него.

Ако пък бе казала истината, очевидно причината за смъртта на двамата бе една, при това по всяка вероятност свързана с трагичен инцидент. Спомних си, че Арман бе проявил прекалена уклончивост около обстоятелствата, при които Андре и Ортанс си бяха отишли от този свят. Отбелязах също така, че това се бе случило само десетина месеца след смъртта на Орор. Дали между двата епизода имаше някаква връзка? Или през онази година сляпата съдба се бе стоварила върху главите на Давид и Луи?

– Сигурно това е точната дата – успокоих го аз. – А не знаете ли как са изгубили живота си?

– Е, не... По онова време съм бил на осемнайсет години и такива работи не са ме интересували.

Погледът му се плъзна по задника ми, стегнат в простите джинси, сякаш да покаже какво го е вълнувало тогава и че дори сега не е напълно безразличен към мен. Ала стори това с такова трогателно простодушие, че аз изобщо не се разсърдих.

Откакто Луи бе обхванал голото ми тяло първо с очи, а след това с ръце, се бях сдобила с повече усет към вниманието на мъжете. Влеченето на Луи по мен сякаш бе открило пътя на техните сподавени желания. Липсата на отговор от моя страна ни най-малко не ги охлаждаше и аз постепенно започвах да свиквам, донякъде подразнена, донякъде поласкана. При това моята увереност във въздействието ми над тях си беше почти същата, както по времето, когато си въобразявах, че никой не ми обръща внимание.

Мобилният телефон започна да вибрира в чантата ми и сложи край на тези мои размисли. Сякаш нарочно съобщението бе от Луи. Ала вместо признания и благодарност за онова, с което го бях дарила предишната вечер, получих следното практическо указание:


Ел & Луи

Login: elleetlouis

Парола: hoteldescharmes


В замяна на любовното признание той ми предоставяше възможност на свой ред да публикувам в блога. Нима си въобразяваше, че това може да представлява за мен някакъв интерес?

Освен похотливия гробар и мен, наоколо нямаше жива душа. Нищо чудно в този ранен час и през работен ден. Ето защо дребничката фигура в жълт дъждобран, която се появи сред редиците надгробни камъни, веднага привлече вниманието ми.

– Тъй... Ако вече не ви трябвам, ще ви оставя – обади се някак разочаровано моят водач.

– Да... Разбира се. Много ви благодаря.

– Приятен ден!

След като за последен път ме дари с нащърбена усмивка, той се отправи към портала, тикайки количката, и не след дълго се изгуби сред сивия мрамор на паметниците.

Жълтият дъждобран продължи да се движи, докато в един момент се спря, доколкото можех да преценя, там, където се намираше гробницата на семейство Делбар. Приближих се и постепенно различих във фигурата с качулка дребна русокоса жена, минала шейсетте. Вероятно тя също ме бе забелязала, защото вдигна плахо очи и продължи забързано по алеите.

– Госпожо! Госпожо, ако обичате!

Канех се отново да я повикам, но тя ускори крачка и съвсем заприлича на уплашено птиче. Ясно видях как, без да се обръща, махна с ръка в знак да я оставя на мира, сякаш искаше да се отърве от досадно насекомо или от неприятна гледка.

– Госпожо Делбар?

Загрузка...