Хотели. Втора стая

17.

1 юни 2010 година

Заминала? Къде е заминала?

Такъв е животът: прекарваме го в задаване на глупави въпроси на хора, които не могат да отговорят. Ето защо в професията на журналиста има нещо рицарско: той преследва една изначално изгубена кауза. Дали съм споменавала, че реалността се съпротивлява на усилията ни да проникнем в нея? Нещо повече. Тя ни се изплъзва, убягва ни, изтича между пръстите ни. Възприятията ни сякаш са неспособни да проникнат в околния мир.

Дребничката съседка ме позна едва когато приближих до оградата. Аз я различих по яркозелените пантофки и роклята-блузон на едри виолетови цветя. Вървеше толкова бавно, че измина половин минута, докато стигне до мен и видя по погледа й, че ме е познала.

– А, племенницата на госпожа Делбар! Успяхте ли все пак да я откриете? – запита тя с прекомерно според мен любопитство.

– Да, да... Само че като същинска глупачка забравих да поискам новия номер на мобилния й телефон.

– А, да... Мобилния телефон.

Тя кимна така, сякаш й говорех за машина на времето. Явно бе чувала за подобно чудо по телевизията, но то никога нямаше да проникне между стените на гранитния й дом.

– Виждали ли сте я от вчера насам?

– Струва ми се, че се прибра на свечеряване. След това не знам. Чух вратата й да хлопва след края на новините по телевизията.

Това означаваше към осем и половина или девет без петнайсет вечерта в зависимост от канала и продължителността на рекламите.

– А тази сутрин не сте ли забелязвали нещо?

– Не, нищо. Обикновено чувам машината й за спресо откъм кухнята. Но не и тази сутрин. Не е чудно да е заминала.

Явно следеше всичко, което правят съседите й, по-скоро за да запълни ежедневието си, отколкото от нездраво любопитство. В крайна сметка знаеше твърде малко за хората, които я заобикаляха, нищо повече от обичайните шумове и небрежните поздрави от входната врата.

Ала всичко сочеше, че Флоранс Делбар се беше измъкнала вероятно за да си спести неудобните въпроси.

Благодарих на възрастната дама, сбогувах се и се обадих на моя приятел с таксито, което само след няколко минути вече ме очакваше на пътя край плажа Сийон. Колата му беше удобна, изборът на музиката, която пускаше, приемлив, а самият той не беше разговорлив, което напълно ме устройваше, предвид мрачното ми настроение. Времето бе все така променливо, ту преваляваше, ту плахо се мяркаше слънчев лъч и имах усещането, че всеки път се озовавам на нова място. Четвърт час по-късно бях пред „Рош брюн“.

– Да ви изчакам ли?

– Не... Благодаря, много мило от ваша страна. Ще ми се да повървя, ще ми подейства добре.

Поради липса на допълнителни сведения от страна на Флоранс Делбар отново се зарових в купчината документи, открити в сейфа, за да открия някакви подробности, свързани с детството на Орор и Давид. Питах се преди всичко къде е направена снимката със сърцето и техните инициали. Дали в Сен Броладр? Близкият план не даваше никакви детайли от декора, които да ме насочат.

Уви, сред хартията нямаше много фотографии.

В замяна на това открих втора статия за смъртта на семейство Барле. Беше публикувана няколко дни след случилото се и съдържаше по-точни указания около набързо приключилото разследване на местната полиция. В едно отношение опровергаваше първата: макар останал във вътрешността на лодката, Луи изгубил съзнание и бил отвлечен от вълните. Благодарение на спасителната жилетка останал на повърхността и след като дълго бил носен от течението в залива, накрая бил открит от рибар, който незабавно го откарал в болницата, за да му бъде оказана първа помощ.

– Защо ли пък да не похапна?

Хм. Самотата явно не ми действаше добре. За да не откача съвсем, си дадох срок от двайсет и четири часа, а след това да се завърна в Париж.

Големият плаж на Динар отстоеше от вилата само на десетина минути пеша. Спомних си за любезния сервитьор, който бе обслужил мен и София по време на предишното ми посещение.

За щастие, той беше на своя пост, макар малко по-закръглен, отколкото си го спомнях.

– Ами че аз ви познавам... Вече сте идвали, нали? Ако не се лъжа, не бяхте сама? С вас беше приятелка. Брюнетка...

Със свободната си ръка той изобрази къдриците на София, примамката, с която тя безотказно привличаше мъжете.

– Вярно. Сигурно и тя ще дойде. Много й хареса тук.

След като си поръчах неприлично количество виенски сладки, които полях с портокалов фреш, тъй като на терасата почти нямаше клиенти, той започна разговор, от който реших да се възползвам.

– Отдавна ли живеете тук?

– Открай време – отвърна той, изпъчвайки гърди. – Динарец съм до мозъка на костите.

– Тогава вероятно се чували за злополуката с една моторница отпреди двайсет години. Двама души са загинали, а третият е бил прибран от някакъв рибар?

Имаше вид на четирийсетгодишен. Ако наистина винаги бе живял по тези места, не би било зле да го накарам да поразрови паметта си.

– Ама разбира се! Рибарят, който спаси момчето със строшено коляно, е бивш съпруг на сестра ми. Вярно, за кратко бяха женени. Празните бутилки, които Ивон хвърляше в морето, бяха повече от раците, които вадеше, ако разбирате какво искам да ви кажа...

– И къде може да се намери сега този Ивон?

– За щастие на всички, се отказа едновременно от рибарството и от пиячката. Сега работи в цеха за ремонт на кораби в Келмер.

– Далече ли е?

– Никак. В залива Троктен, надясно оттук, веднага след естакадата, по пътя за Сен Мало. Чудесно е за разходка. Искате ли да му се обадя, че ще наминете да го видите?

– Не... Не, благодаря.

Той се оттегли с празната табла и ме остави да довърша сутрешното си пиршество сред тишината, нарушавана единствено от далечния прибой и крясъците на чайките. Докато се справях с хрупкавите кроасани с масло, оглеждах плажа Еклюз, най-посещавания в Динар. До началото на отпуските оставаше още един месец и приветливият му вид нямаше нищо общо с плътния килим от плажни кърпи, които не след дълго щяха да го покрият изцяло.

От лявата страна, в подножието на огромен хотел, точно в началото на крайбрежния път, зърнах редица плажни кабини. Конструкцията от петнист бетон бе покрита със синкави плочи и заемаше изцяло този застроен участък от брега. Всяка кабина бе отделена от съседната с полувградени във фасадата колони. Вратите бяха еднакви, от бяло дърво с малко прозорче по средата. Предположих, че само заможните семейства, пристигащи тук заедно с гъмжило от русокоси, добре сресани дечица, можеха да се възползват от тях. Хрумна ми нещо и след като преглътнах последния залък, реших да огледам отблизо това място.

Вратите, естествено, бяха заключени. Ала когато стигнах почти до другия край на редицата, до кабината с номер шейсет и осем, забелязах малък участък, където беше олющена непрозрачната боя, предназначена да скрие от любопитни погледи голите задници на къпещите се. Тъй като нямаше пряка слънчева светлина, вътрешността не се виждаше добре. Въпреки това различих разядената от солта и пясъка дървена облицовка по стените, покрита със синкав лак. Веднага познах, че това е синият фон от снимката. Значи, сърцето с инициалите на Орор и Давид беше издълбано някъде тук, в една от тези малки кутии, зад една от тези врати, може би дори зад тази, на която се бях облегнала, внезапно задъхана от вълнение. Колкото и незначително да бе това откритие, усетих как сърцето ми се свива, сякаш тук някъде се таеше частица от самата мен, готова всеки момент отново да излезе на бял свят.

Сервитьорът имаше право. Келмер наистина не беше далече и пътят дотам бе приятен. Дори прекосяването на река Ранс по бента придаваше на разходката допълнително очарование. Отвъд наклонът ставаше доста стръмен, но не след дълго завих надясно, по една от обраслите със зеленина пътеки, които се спускаха към селото. Тя свърши пред док, от двете страни на който имаше множество лодки и корабчета в най-различно състояние. Редом с готовите да излязат в открито море траулери се виждаха останки, които напомняха покрити с ръжда скелети. Наоколо имаше камари отпадъци, но това опустошение ни най-малко не накърняваше красотата на гледката към блесналия на слънцето малък залив. Недалеч зърнах някакъв мъж в брезентов панталон и шапка с цвят каки, наведен над далекоглед, вероятно любител орнитолог. Необитаемите островчета отсреща наистина гъмжаха от всякакви видове птици, някои от които доста редки, които бяха намерили там естествено убежище. Качулат гмурец, тъмногръд брегобегач, голям свирец, черна гъска... Различните им оперения биха привлекли погледа на всеки, който се интересува от птици.

– Прощавайте... Тук ли се намира цехът за ремонт на кораби?

– Да – отвърна непознатият, без да се отлепи от окуляра.– Макар че, ако питате мен, това е по-скоро гробище за кораби...

На няколко метра оттам имаше проядена от стихиите метална табела с едва четлив надпис: Цех Лоик Керваз – Ремонт на всякакви кораби. Ала тъдява не се мяркаше никакъв Лоик, край стапела нямаше душа. Най-сетне зад грамаден метален корпус забелязах дървена барака, откъдето идваха звуците на музикално предаване по радиото. Вратата беше широко отворена. Приближих се и срещу мен изскочи мъж с матроска фуражка на главата. Явно се смути, когато се оказа очи в очи пред натрапница като мен. огледа ме набързо, подръпна космите на рижата си брада и без поздрав запита:

– Вие коя сте?

– Аз... Аз търся Ивон.

– За какво ви е притрябвал?

– Искам да му задам някои въпроси.

– Да не сте от Социалното осигуряване?

– Не. Нямам нищо общо. Годеница съм на мъжа, когото той е спасил преди двайсет години.

– Нямам какво повече да кажа по въпроса – троснато отвърна той, като сви рамене, готов да се пъхне обратно в бараката. – Вече съм разказвал всичко от игла до конец поне десетина пъти.

Вероятно Ивон вече не се напиваше всеки ден, но носът му си беше все така подпухнал, клепките – увиснали, а лицето му бе съхранило червените петна, присъщи на заклетите пияници. Да не говорим за грубостта, която според мен не бе предназначена само за досадници като мен.

Е, поне го бях открила.

– Да ви почерпя, ако нямате нищо против...

Той ме изгледа, сякаш му бях обещала едновременно ада и рая.

– Да не си мислите, че така ще ме купите?

Беше толкова нелюбезен, че всяка моя дума можеше да го накара да млъкне и да ме прати по дяволите.

– Не, просто...

– Влизайте – прекъсна ме той, като ми посочи вратата на дървения коптор. – Тъй или иначе, на два километра наоколо няма кръчма.

Вътре цареше страхотен безпорядък. Помещението напомняше едновременно канцелария и работилница, като камари всевъзможни документи се валяха редом с плувнали в масло части от двигатели, и над всичко това се носеше острата миризма на бензин и на тютюн.

Той спря радиото и измъкна изпод бюрото бутилка с кафява течност без етикет и две чаши със съмнителна чистота. С покровителствен жест ги напълни и ми подаде едната.

– Я пийнете от това. Приготвя го едно тукашно момче. По-добро е от всички онези свинщини, дето ги продават в супермаркета.

Постарах се да скрия отвращението си и поех една глътка от адското питие, което изгори гърлото ми като почистващ препарат, но остави в устата ми изненадващо приятен вкус.

– Бива си я, а? – ухили се той и ми намигна.

Отвърнах му с любезна усмивка.

– Не е лоша.

– Та какво искахте да знаете за онзи момчурляк?

– Казва се Луи Барле.

Всеки път, когато произнасях цялото му име, тонът ми ставаше твърд, а погледът пламенен като на самка, готова да брани със зъби и нокти своя самец. Той отново ме изгледа, този път по-сериозно, и на две глътки почти изпразни своята чаша.

– Барле... Вярно. Трябваше да се сетя.

– Защо?

– Защото през онази година на това семейство му се случиха какви ли не работи.

– Имате предвид злополуката?

– Не само... Тогава не само вашият човек излезе в залива да си търси белята.

Опитах се да прочета какво има предвид по лицето му, което го състаряваше поне с десет години.

– Струва ми се, че не разбирам...

– По онова време водех една гемия за лов на крабове и морски паяци.

– И какво общо има семейство Барле?

– Между нас, моряците, тайни няма. Когато на някого му се случи случка, същия ден всички знаят за нея. Тъй че има-няма шест месеца, преди да се разбие моторницата, един колега спаси друго момче от същото семейство.

– Давид...

– Може и тъй да му е името... Беше я братовчед, я брат на другия... Вече не помня какво разправяха тогава.

– Да, бил е брат му. И какво се е случило с него?

Той вдигна вежди в знак, че не знае.

– Тъй и не се разбра... Май се опитал да помогне на своята мацка. Та моят авер го измъкнал някъде край вилите на Малуин. Само че момичето май така си останало на дъното.

Гледах го занемяла. Според онова, което бях чула последователно от Давид, Луи и Ребека, съпругът на Орор не би трябвало да се намира в Динар през онази вечер. Коледната вечер през 1989 година. Техните разкази съвпадаха в едно отношение: Давид, наскоро назначен от Андре като негов наследник начело на фирмата, е заминал по спешност за Париж. Защо всички те ме бяха излъгали? Поради каква причина Давид бе приел да бъде съпругът, който изоставя депресираната си жена в самия разгар на обзелата я криза и навръх новогодишните празници? Какво означаваше тази размяна на ролите? Дали за да снеме от Луи отговорността за смъртта на родителите му? Трудно можех да си представя как Давид приема подобна измама само за да защити своя съперник, който при това не бе негов същински брат...

При това техните версии така добре се съчетаваха, че очевидно бяха плод на предварителна договорка. Дори нещо като съглашение, помислих си аз. Главата ми бе замаяна от техните лъжи и от изпития алкохол. Кога бяха съчинили тази измислица и за кого точно бе предназначена тя?

– Знаете ли дали Давид Барле е бил ранен? – запитах аз, отърсвайки се от алкохолните пари и от мислите си.

– Май че да, но леко. Драскотина на ръката или на бедрото... Не помня точно.

Поех си дъх, погълнах остатъка от контрабандното питие в чашата и запитах:

– Може би на китката?

– Възможно.

Благодарих му толкова сърдечно, колкото ми позволяваха направените от него разкрития и недотам апетитната му длан, след което се отправих обратно към „Рош брюн“, разкъсвана от противоречиви мисли.

Измежду всички чути измислици имаше една, която бе особено оскърбителна за мен. Откакто бях забелязала копринената превръзка върху лявата китка на Давид, всички обясняваха този свенливо прикриван белег като резултат от опит за самоубийство, последвал смъртта на Орор. Ала след като не се бе опитал да пререже вените си, би ли трябвало да приемам отчаянието на Давид за чиста монета? Опитвах се да прогоня ужасната перспектива, която подобна възможност откриваше пред мен: дали не само че не се бе хвърлил да я спасява, а по-скоро самият той я бе блъснал в бурното море?

– Доктор Пулен? На телефона е Анабел Лоран.

– А, здравейте. Как сте?

– Вече съм по-добре.

Не бях му се обаждала от погребението на мама. Той се бе завърнал в своя кабинет в Нантер, а аз към новия си живот в Париж. Все пак бях сигурна, че е съхранил нежни чувства към мама дори след смъртта й. В крайна сметка именно той я спаси преди последния й престой в болницата. А и бях запазила номера му в паметта на моя телефон.

– Съжалявам, че ви безпокоя, но бих искала да ви помоля за една услуга.

– Слушам ви.

– Бихте ли могли да направите справка за хоспитализацията на човек, извършил опит за самоубийство?

– Зависи... Кога се е случило това?

– Преди двайсетина години.

– Доста време е минало... И в коя болница?

– Не съм съвсем сигурна. Или в Бретан, в Сен Мало, или в Париж, в Шестнайсети или в Девети район.

– Хм... Няма да е лесно. Регистрите отпреди двайсет години не са на електронен носител. Освен това и картоните може да са забутани някъде из кашоните. Все пак мога да опитам – приключи той в опит да ме обнадежди.

Бе достатъчно тактичен да не ме попита с каква цел искам от него това сведение. Преди време бях споделила с него увлечението си по разследващата журналистика и сега вероятно този мотив му бе напълно достатъчен.

Продиктувах му името и фамилията на Давид, номера на социалната му осигуровка, в който бе включена мнимата му рождена дата, и се въоръжих с търпение, като превърнах завръщането си в дълга разходка, зяпайки витрините на скъпите магазини в центъра на Динар. Двайсет минути по-късно доктор Пулен ми позвъни.

– Не може да се твърди със сигурност, че господин Барле никога не е предприемал подобно нещо – започна предпазливо той, – но при всички случаи във въпросните болнични заведения няма регистриран опит за самоубийство нито през осемдесет и девета, нито през деветдесета, нито дори през деветдесет и първа година. Нито в обществените, нито в частните болници.

Явно бе решил да разшири обсега на издирването с двете години, последвали смъртта на Орор, което изключваше всякакви последици с късна дата. Може би Давид Барле бе затаил вътре в себе си болката, но вече беше напълно очевидно, че никога не бе посягал на живота си. Самоубийството му бе толкова мнимо, колкото реално бе богатството му.