Хотели. Втора стая

6.

Сред географията и легендата на Париж кварталът Маре заема особено място. Ортодоксални евреи около улица „Розие“, гейове и художници из целия квартал, модна младеж съставя неговата пъстра фауна...

Според мен най-странно тук е, че най-централният от всички парижки квартали, заемащ части от Първи, Трети и Четвърти район, не предлага онези претенциозни атрибути, както би могло да се очаква. Напротив, по свой начин той има по-скоро периферен, по-типизиран, по-скромен изглед. Въпреки прочутите паметници, апартаментите с открити греди по таваните на непостижими цени, той е съхранил своя достъпен, непосредствен и дори според някои простонароден вид. Във всеки час на деня там човек може да си купи фалафели или сандвичи с пастърма. Може да заговори всеки негов обитател, без да изпита неприятното чувство на декласиран, както би му се случило в твърде аристократичните Осми или Шестнайсети район. Маре е съумял така добре да вплете в едно паметта за миналото и съвременността, историческото наследство и авангарда, шика с чипса, че отдавна всичко тук е претопено в хомогенна амалгама. Сърцето на Париж има свое сърце. И това не престава да ме удивява и очарова.

Защо ви разказвам всичко това? Защото Маре стана близък на мен, момичето от предградията, по времето, когато тук се намираше офисът на „Нощни красавици“. След аукционната къща „Друо“ и нейните околности този периметър, съставен от тесни улички с множество магазини и заведения, бе най-близък за мен и София.

Ето защо никак не бе чудно, че именно оттук започнах да диря жилището, което имах намерение да купя, още на следващия ден след посещението при нотариуса Вюрман. Двустайните апартаменти далеч надвишаваха моите възможности, но амбицията ми би била напълно задоволена от гарсониера с едно помещение, служещо за спалня, дрешник и трапезария, долу-горе в този ред, но, така или иначе, установяването ми в този квартал вече беше осъществима мечта, тъй като, след като платих данък наследство, разполагах с малко повече от триста хиляди евро. Посетих няколко ужасно порутени и мрачни жилища, но накрая попаднах на малко очарователно гнездо на шестия, предпоследен етаж без асансьор, на улица „Трезор“, покрита с паваж и без изход, прочута с терасите на своите кафенета. Все още не бях дала оферта и брокерът на недвижими имоти ме преследваше с обичайния припев:

– Такава цена, при това в улица без изход, е нещо изключително! Съвсем наскоро бе предложен за продажба и, повярвайте ми, бързо ще се намерят купувачи. Само този следобед водих там двама кандидати.

– Мога да заплатя в брой – задоволих се да отвърна, доволна, че поне веднъж мога да покажа мускули.

– Като казвате в брой...?

Очите му светнаха.

– Разполагам с цялата сума – потвърдих аз. – Е, ще я получа до няколко дни. Но няма нужда да тегля заем.

– Включително разходите по прехвърлянето?

– Трябва да изчисля, но... да, така смятам.

На каква цена. Смъртта на мама. Но нали самата Мод открай време ми напомняше, че трябва да съхраня моята независимост? Тя, която се бе борила да придобие своята чрез самостоятелен дом, при това без всички неприятни задължения, които тегнеха върху жените по онова време? След заминаването на баща ми нито един мъж не бе могъл да окаже върху нея каквото и да било влияние. Вероятно бе имала няколко авантюри, но си бе останала единствена стопанка на дома. Мама никога не се бе проявявала като войнстваща феминистка. Но като свободна жена, да. Жена, която не позволява на никого да диктува поведението й или да направлява живота й.

И така, докато бягах с все сили, колкото се може по-далеч от галерията „Соваж“, по-далеч от София и от нещастието, сполетяло Луи и неотдавнашния ни годеж, инстинктивно поех надясно по улица „Роа дьо Сисил“ към апартамента, който възнамерявах да купя. Като по чудо договорът за продажба щеше да се оформи без мое участие и ключовете някак от само себе си щяха да паднат в ръката ми.

Тъкмо приближавах към салона за татуировки „Драгон Тату“, владение на Стефан и нейните три сътруднички, когато забелязах, че София е все още по следите ми. Боса, с полуразтворен на голия корем пеньоар, тя постепенно ме настигаше. Проклетата китайска рокля ми пречеше да вървя по-бързо.

– Спри! Почакай, Ел... Мамка му!

Изобщо не исках да я виждам. Продължих да потичвам с риск да си изкълча краката на високите токчета.

Стори ми се, че следващото подвикване на София идва от по-далеч. Беше прекратила преследването.

– Почакай... Луи няма нищо общо с това... Аз сама помолих Албан да ме наеме.

Спрях на място. Полуголата София стоеше по средата на улицата, привличайки погледите на минувачите. Едва по-късно си дадох сметка, че те вероятно са ни взели за две лесбийки, които преживяват криза в отношенията.

Погледнах разстоянието между нас, но тя бе тази, която направи няколко крачки и се приближи. Хвана ме за ръка и ме поведе, като че бях безжизнена кукла, докато стигнахме ресторант „Ескал дю Либан“. Разпознах мястото, където година преди това Ребека ми бе уговорила среща. Където за пръв път осъзнах чувствата на Луи към мен.

Двете седнахме напълно изтощени, защото сутрешните бягания по алеите на Венсенската гора бяха далечен спомен. София авторитетно поръча чай и сладки.

– Да не искаш да ме накараш да повярвам, че Луи няма нищо общо с това...?

– Кълна ти се, нищо общо няма. Моята приятелка Пеги е близка с Давид.

– Близка с Давид ли?

– С Давид Гарше – побърза да уточни тя. – Случайно ми спомена за тази изложба, за предложението му, което й се сторило забавно... Само че изобщо не ставало дума за мое участие. И двамата се съмнявали, че на теб няма да ти хареса. Аз самата настоях пред Давид и Албан да ме вземат.

– Господи, Софи... Все си мисля, че струваш повече.

Тя се втренчи в мен и придърпа полите на пеньоара, между които погледът на сервитьора проникваше опасно дълбоко. Той поднесе чая и сладките, след което се оттегли с похотлива усмивка.

– Я ела на себе си! Струвам точно толкова, колкото са готови да ми платят. Да не си въобразяваш, че на драго сърце приемам подобни свинщини? Да не си въобразяваш, че не мечтая за нищо друго, освен да въртя задник пред някакви сноби? Честно казано, те с нищо не са по-добри от мръсниците, любители на пийп шоу. Последните поне не търсят префърцунени оправдания, за да „лъскат бастуна“.

– Ами в такъв случай... просто не го прави.

– Супер! Иди го кажи на моя хазяин. На моя банкер. На кредитните институции, благодарение на които оцелявам. И накрая иди го кажи на оня гадняр от супермаркета!

– От супермаркета ли?

– Касиерът, който не ми маркира дамските превръзки, а аз в замяна трябва всеки път да му показвам циците си, докато се навеждам да платя.

Не знаех какво да й отговоря. През последните месеци вече няколко пъти бях предлагала да й помогна с парите, но тя всеки път отказваше под предлог, че такава милостиня, колкото и приятелска и „добре дошла“ да беше, в никакъв случай няма да реши проблема. Нуждаеше се не от малко налични пари, а от истинска работа, стабилно положение и постоянен доход. Допълнителните дългове щяха да бъдат като черешка върху тортата на всички онези, които вече беше натрупала.

– Лесно ти е на тебе. Премести се от майка си при Давид, а след това от Давид при Луи... Я ми припомни налагало ли ти се е досега да плащаш наем? Да мислиш какво ще сложиш в хладилника? Или да се тревожиш за просрочените сметки?

Забележката й не беше справедлива и дори малко жестока. Тя усети това и ме погледна смутено.

– Прощавай. Не исках да кажа това.

– Зная – съгласих се аз доста по-рязко, отколкото би ми се искало.

Отпих от горещия чай, за да преглътна риданието, което напираше в гърдите ми. Никак не ми се щеше да избухна в сълзи пред нея. Постепенно успях да се овладея.

– Във всеки случай не това е проблемът между нас – продължи тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Все още не можеш да преглътнеш, че съм спала с него преди теб.

С него, с Луи. Не за пръв път, когато кажеше „него“, беше ясно кого има предвид. Сега обаче положението беше различно, защото най-сетне двете говорехме открито за това.

– Изобщо не е вярно – защитих се не много убедено аз.

– Напълно вярно е и много добре го знаеш.

Ако в този разговор искреността бе водеща, то София определено печелеше преднина.

– Окей... Трябва да признаеш все пак, че не е много приятно да научиш, че твоят любовник е изчукал най-добрата ти приятелка, преди още дори да те е целунал – отбелязах горчиво аз.

– Значи, излиза, че тебе те целува, а мене ме чука. Чудничко!

– Все пак тогава ти не си била София, а момиче на повикване.

– Вярно. Както е вярно също така, че миналото не може да се върне назад. Колкото и да ми е неприятно...

Луи обаче изобщо не беше на същото мнение.

Именно поради тази причина искаше да правим любов на всички места, които навремето бяха представлявали нещо за двама ни. Особено там, където единият от нас бе изпитал най-силни чувства.

Смяташе, че моето и неговото минало, включително и най-продължителните ни лутания, биха могли да се припокрият от еротичните спомени, които ще изковем заедно. Не искаше и да чуе за забрава. Използваше тъкмо глагола „припокривам“, все едно че ставаше въпрос за саван.

Така, преди няколко дни ме бе завел в кафене „Антикер“ под предлог, че недалеч оттам, в „Друо“, ще има разпродажба на мебели от началото на ХІХ век. Не бях запазила лоши спомени от това малко приятно заведение на улица „Гранж Бателиер“. Онова, което ме свързваше с него, бе по-скоро навикът да сядаме там заедно със Софи. Ала това бе достатъчно, за да накара Луи да ми предложи за него едно ново, чувствено впечатление.

– Изпий си кафето и върви в мъжката тоалетна – бе ми наредил съвсем сериозно той.

– Защо не в дамската?

– Защото там винаги е по-населено. А освен това един мъж никога няма да се оплаче, че някаква двойка лудува в една от кабините.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно, госпожице. Най-много да остане, за да по-слуша какво става в съседство. Докато никога не се знае как би реагирала една жена. Би могла като нищо да ни издаде на съдържателя.

Дали говореше от опит? Бил ли е вече изненадан в такова положение, или самият той е влизал в ролята на воайор, който се възбужда от близостта на развихрилите се наблизо влюбени?

Подчиних се и избрах по-широката от двете малки кабини в мъжката тоалетна. Както в повечето парижки кафенета, чистотата бе по-скоро относителна и вонята на урина вземаше връх над синтетичната миризма на цветя от почистващите препарати.

След около две минути дочух накуцващата му походка по плочките, а после почукване по кафявата дървена врата.

„Три кратки, а след това две дълги почуквания. И тогава ще ми отвориш.“

Това бе уреченият сигнал. Той се промъкна до мен в тясното пространство и аз установих, че вече се е погрижил, поемайки този риск, да остави сакото си на стола в салона.

„Няма да разполагаме с много време. Веднага минаваме по същество“, бе ме предупредил той.

Така и стана. С разтуптяно сърце и пулсиращи слепоочия почувствах острия повик на тялото си, за който ми бе говорил. Страхът да не бъдем разкрити се добавяше към неудобството на оскъдното пространство, с което разполагахме. Очевидно бе, че един полов акт, достоен да се нарече такъв, би бил трудно осъществим. Това веднага ми стана ясно и затова паднах на колене, ловко смъкнах ципа на панталона му и измъкнах члена, който веднага изскочи, вече вирнат и с бисерна капчица на върха.

„Ще ме смучеш по-жадно от всякога.

– Нима? – бях се усмихнала дяволито аз. – И откъде си толкова сигурен?

– Ще видиш.“

Видях. Издутата главичка на члена му в полумрака, бързаща да проникне между устните ми. Лицето му, гледано изотдолу, сгърчено от желание. Ръцете му, опрени в страничните стени, за да запази равновесие и да не се строполи върху мен.

Освен това почувствах. Специфичната миризма на пениса му взе връх над всички останали. Уханието на моя мъж, на моя повелител, който маркираше своята територия и изместваше всички онези, които бяха пребивавали тук преди него.

Дали причина бе опасността? Или може би нетърпението му, а преди всичко неговата уязвимост? Дори не се замислих върху това. Не изследвах с език препуциума, както обикновено обичах да правя. Просто събрах влажни устни около най-сладкия и най-сочен плод и започнах шумно да го галя, а по тях избиваха лиги като на кучка, която се храни от паничката. Жадна за него.

„Вероятно ще се изпразня в устата ти и трябва да имаш готовност за това.“

Много скоро усетих, че това ще се случи всеки момент. Начинът, по който ме сграбчи за косите, притисна главата ми към корема си и проникна едва ли не в гърлото ми. Дишаше все по-учестено.

Вратата на тоалетната неочаквано хлопна и аз замръзнах неподвижно с наполовина вкаран член в устата. Луи сподави пъшкането си, докато посетителят се облекчаваше в съседния писоар, без да разбере какво се случва само на няколко крачки от него, под прикритието на кабината с облицовка, имитация на махагон. „Не мърдай!“, подсказа ми с поглед моят любовник. Мъжът все още се бавеше. Чувах как урината се стича ритмично. Питах се какъв ли е той – млад, стар, красив или не? И как ли изглежда увисналият му член.

„А аз на какво ще имам право?

– Ти ли? Ти сама ще се галиш, хубавице.“

Именно с това се заех. Пъхнах ръка под роклята, дръпнах настрани слиповете и отначало плахо прокарах пръсти по влажната си вулва. Беше толкова възбудена, че едва се сдържах да не изстена. Мъжът отвън най-сетне приключи и неочаквано се обади:

– Има ли някой там?

Никой не му отвърна и той не повтори въпроса си, така че можах да пъхна среден пръст между широко разтворените устни. Вълна от влага веднага обля ръката ми. Струва ми се дори, че няколко капки циприн паднаха върху мръсните плочки. Луи ме изяждаше с очи. Гледаше ме отвисоко и вероятно виждаше преди всичко своя член, вкаран в устата ми. Вероятно подобна картина го възбуждаше до крайна степен. Същевременно принудителната неподвижност за него бе същинско мъчение.

Най-сетне чух как водата потече в мивката, сетне шума от рулото кърпи и непознатият излезе от тоалетната, без повече да се интересува от нас. Тогава с нова сила раздвижих пръста си в мен. За да стигна по-дълбоко, повдигнах левия си крак и вагината ми широко се разтвори. В тази позиция можех да докосна нови чувствителни места. И всеки път плътта под пръстите ми незабавно набъбваше. До корема ми достигаше трепет, не толкова силен, но постоянен, който започна да разтърсва цялото ми тяло.

Едва обърнах внимание, когато Луи възобнови движението си в устата ми.

„Смяташ ли, че по този начин може да се постигне оргазъм?“

И въпреки това го постигнахме. Почти едновременно. Усетих в устата си вълна, която се разля като млечен облак в гореща напитка. Жадно погълнах гъстата, лепкава, хранителна течност.

Под мен малката локва се бе разширила. Луи ме вдигна със силната си ръка и улови мокрите ми пръсти. Лапна ги и лакомо ги облиза.

Нямаше никакво съмнение, че занапред по друг начин щяхме да гледаме на менюто в „Антикер“.

Топлият глас на София ме откъсна от спомените:

– Имай предвид обаче... Без поръчката, която ми възложи Ребека с него, може би вие двамата никога нямаше да се срещнете.

– Как така?

– Те не искаха да ти го казвам...

– „Те“ или „той“?

– Те, в множествено число. Ребека и Луи.

– Защо?

– Иди ги разбери – въздъхна тя и вдигна очи към небето. – Онова, което знам, е, че първата вечер, когато имах среща с него, пазех в мобилния си телефон снимка на нас двете.

Спомних си тази снимка. Бяхме я направили тъкмо в „Антикер“ една вечер, когато здравата се бяхме подкрепили. Снимахме се от ръка, вече доста пийнали, и за нас в това се състоеше нейната стойност.

– По едно време телефонът ми иззвъня – продължи София – и на екрана излезе нашият портрет. Да речем, че се намирахме в позиция, при която той не можеше да не го забележи... Освен това веднага поиска да му хвърли едно око.

– И това ли е всичко?

– Не... Попита ме освен това коя си.

– Искаш да кажеш... че ме е видял, преди да се срещнем? Преди да ме открие в картотеката на „Нощни красавици“?

– Да. И дори преди да изпълниш поръчката с Давид. Всичко това се случи около месец преди прословутата вечеря, организирана от бивши възпитаници на Висшата школа по финанси.

Значи, някъде в началото на март 2009 година. Около четири месеца, след като започнах работа като момиче на повикване. Вероятно братята Барле не са преглеждали постоянно картотеката на Ребека или пък тя е правела предварителен подбор.

Досега не си бях задавала въпроса за привързаността на Луи към покойната Орор. В моменти на откровеност постепенно бе признал, че е бил влюбен в нея. Ала постоянно се бе стремил да омаловажи чувствата си, изтъквайки, че изборът на Давид от страна на Орор за него е бил облекчение.

Дали наистина е било така? Какво ли е почувствал, когато пръв е видял на снимката двойница на младата жена, тоест мен?

– Значи, той пръв се е влюбил в мен... – заключих като на себе си аз.

– И аз така смятам – потвърди приятелката ми. – Ако има нещо, в което изобщо не бива да се съмняваш, това са искрените му чувства към теб.

– Така ли мислиш? – подложих я на изпитание аз.

– Бях там, когато те видя на снимката. Видях как му подейства. Луи не е влюбен в някакъв си призрак. Влюбен е в теб.

– Но това не съм била аз, а само снимката ми.

„Нашата снимка“, помислих си, като си спомних за моята двойница.

– Може би... Но изглеждаше като гръмнат. Нещо като любов от пръв поглед.

И въпреки това ме бе отстъпил на своя брат. Въпреки това за известно време бе станал негов съучастник в един извратен сценарий, според който единият се жени за мен, а другият ме посвещава в порочните им игри. Въпреки това, също като Давид, той всъщност обичаше жена, която прилича като две капки вода на онази, в която е бил влюбен двайсет години по-рано.

Пропъдих от ума си тези смущаващи мисли, защото истината бе, че заради мен Луи бе поел всякакви рискове. На първо място, след две десетилетия примирие, отново се бе скарал с брат си.

По печалния ми вид София, изглежда, осъзна на какъв хлъзгав терен ме е поставило нейното признание, защото рязко смени темата, макар новата изобщо да не бе по-приятна:

– А как си с работата? Очертава ли се нещо?

– Отникъде нищо! След случилото се можеш да бъдеш сигурна, че Давид е направил всичко, за да стана персона нон грата в тези среди.

– Нищо не се знае... – опита се да ме успокои тя.

Шумът от кафе-машината изпълни помещението и ми спести отговора. После настъпи тишина и около нас се разнесе уханието на прясно кафе и на подправки, които не бих могла да определя.

– Почакай... – обадих се накрая аз. – Когато хора, които никога не си срещала, ти заявят по телефона, че твоят профил не отговаря „на техните стандарти за професионализъм“... Просто няма смисъл човек да задава въпроси.

– Така си е...

– Не знам дали Фред ти е споменавал, но го помолих да ми направи копие на моето единствено предаване Културен коктейл.

Предаването, което бе белязало моето навлизане в телевизионните среди и което така и не бе излъчено.

– Е, и?

– Познай какво са му отговорили от архива на БТВ.

– Не мога.

– Че рекламният клип, пробните снимки и дори кастингите са били изтрити по искане на дирекцията. Край на историята. Все едно, че моето предаване никога не го е имало. Дори като проект.

– Е, поне в това отношение си наясно.

Да. Само че в резултат се оказва, че мога да претендирам за професионален опит не повече, отколкото при връчването на дипломите. На всичко отгоре в моето си ви зейва дупка от цяла година.

Когато най-сетне излязохме от ливанския ресторант, зърнахме Стефан, която пушеше цигара на отсрещния тротоар, облегната на вратата на своя салон. Със зареян поглед, тя се бе изстъпила пред грамадното лого, което заемаше цялата витрина: три женски силуета в бяло, а над тях надписът Драгон Тату, украсен с три портокалови цвята.

Тя ни видя и дискретно ни махна с ръка.

– Привет. Нали татуировката не те дразни много? Използваш ли мехлема?

– Да, да, добре е... Само че не съм сигурна дали в скоро време ще си направя друга – усмихнах се аз.

– В това отношение твоят мъж е по-смел.

Какво искаше да ми каже с това? Дали Луи не бе предвидил продължение на своя проект Човек-Азбука?

В това отношение пазеше пълна тайна, за да ме изненада, като ми покаже вече готовата буква.

За да не поставям Стефан в неудобно положение, се престорих, че всичко ми е известно:

– Така е. Просто няма спиране! Впрочем той ми спомена, че си искала да ми покажеш нещо ново.

– Тъкмо приключих с последните образци. Ще влезеш ли да им хвърлиш едно око?

В малката чакалня, почти изцяло запълнена от грамадното канапе, тя извади няколко скици с молив от папка с надпис Луи Барле, пълна с най-различни модели и мотиви.

Новият проект на Луи представляваше купчина скали, в които се разбиват пенести вълни, а от тях изплуваха две главни букви SF.

– SF? – учуди се София. Да не би твоят човек да е любител на сайънс фикшън?

– А, не... Доколкото знам. Повече си пада по класическата литература.

– SF като Semper Fidelis¹ – поясни Стефан.

1 Semper Fidelis (лат.) – винаги верен. Между другото, девиз на американската морска пехота. – Б. пр.

Стана ми неприятно, че татуистката знае повече от мен за посланията и символите, до които прибягваше Луи. Скрих обаче моето раздразнение и предпочетох да задоволя любопитството си:

– Това не е ли армейски девиз? Или на някаква полиция?

Неволно хвърлих поглед към неизменната армейска фуражка, която Стефан носеше по всяко време и при всякакви обстоятелства.

– Девиз е на американските морски пехотинци от 1883 година – потвърди Стефан. – Ала не това е причината той да избере тези инициали.

– Така ли? И защо ги е избрал?

– Много преди янките да ги приемат, моето Semper Fidelis е бил девизът на един френски град.

– Кой град? Сен Фелисиен може би? – пошегува се София, която очевидно споделяше желанието ми да научи нещо повече.

Татуистката посочи с нежния си, грижливо поддържан пръст скалите и вълните.

– Сен Мало. В Бретан.

Там, където Орор бе намерила вечен покой в гробището на Рокабей.