Хотели. Втора стая

22.

Пред предадения, пред поваления на земята има само две възможности. Или да рухне духом, прибавяйки към нещастието си и позора. Или да се изправи и отново да грабне оръжието срещу човека, станал причина за неговите злочестини. За мой късмет Франсоа Маршадо бе избрал втората възможност и бе станал мой съюзник, този път напълно безусловно. Съгласил се бе не само да помага на моите проучвания за фамилията Барле, но да съдейства при реабилитирането на Луи, тъй като от този момент нататък това означаваше да сломи неговия по-малък брат.

След като вече бяхме в един лагер и служехме на едни и същи интереси, време бе да споделя с него всичко, което знаех, без да затая нищо... или почти нищо.

По-малко от час, след като излязох от дома Дюшеноа, го открих там, където предишната вечер се бяхме приютили от бурята, сред ламперията и кървавочервените завеси на бирарията „Зимер“ на площад „Шатле“. Отново си бе поръчал чай „Марко Поло“ – отдалече разпознах осмоъгълния черно-жълт етикет – и прелистваше книгата, която Арман му бе върнал.

– Открай време тази нещастна жена за него е като парцалена кукла... – изръмжа той, когато му съобщих, че у Давид няма никакви лични вещи на Алис.

Дали имаше предвид новата годеница на Давид, или Сесил, червенокосата красавица, която неговият стар приятел му бе отнел?

Сетне продължи, потвърждавайки безцеремонно моето предположение:

– Тази сватба, както и назначението на Алис са само прах в очите. Налагаше се да успокои корейците – добави той, като вдигна книгата, сякаш от нея щеше да изскочи цяла тълпа азиатци в традиционни костюми. – Налагаше се да успокои пазарите. А опитът сочи, че неженен генерален директор без помощник, на когото да се опре, винаги предизвиква безпокойство.

– И какво предлагате да направим при това положение за Луи, за Давид?

Той поклати глава, отпи от горещия чай, след което заяви с донякъде поучителен и самоуверен тон:

– Засега нищо.

– Нищо ли?

– Твърде рано е за действие.

– Но ние разполагаме с всичко необходимо, за да съборим Давид? – възмутих се аз.

– Можем само да го разклатим – поправи ме той с вдигнат показалец. – Не и да го съборим. Ако излезем само с това, с което разполагаме в момента, той ще има достатъчно време да подготви защитата си, преди делото „Дьолакроа“ да бъде разгледано пред Апелативния съд.

– И кога ще стане това?

– Датата все още не е определена. Само че е въпрос на седмици и може би на дни.

Опитваше се да ме убеди, че от юридическа гледна точка аферата „Барле-Соваж“ и аферата „Дьолакроа“ вече са свързани. Ако успеехме да отложим достатъчно процеса на Луи, щяхме да успеем да дискредитираме Давид пред Апелативния съд, противопоставяйки го на неговия бивш финансов съветник. По този начин обвинението за сводничество в съучастие с Антоан Гобер щеше да постави Давид на колене и той нямаше да има друг изход, освен да накара последния да оттегли жалбата си във връзка със скандала в галерията. Плодът сам щеше да падне от дървото, без дори да се налага да се вдигаме на пръсти, за да го откъснем.

Намръщих се недоволно, но той ме хвана за ръката приятелски, едва ли не бащински.

– Повярвайте ми. Той разполага с един от най-добрите адвокати. Ако започнем атаката, въоръжени единствено с нашите подозрения и няколко видеозаписа без юридическа стойност, ще си строшим главите.

– И кой е този прословут адвокат?

– Жак Бофор. Трийсет и пет години стаж в колегията. Занимавал се е с най-сериозните криминални и финансови дела през последните десетилетия.

– Смятате ли, че е в състояние да се справи със Зерки, ако той разполага с нашите доказателства?

С други думи, доказателствата за заговора на Давид, предназначен да компрометира брат му. И по-конкретно пиратското проникване в неговите сайтове.

Зерки навремето е стажувал при него. Всичко е научил от него. Хитростта на единия е бледа сянка в сравнение със способностите на другия. Зная това, защото съм ги виждал в действие по време на едно старо дело, свързано с Давид, когато ученикът все още асистираше на своя учител.

– Доколкото разбирам, трябва да изчакаме делото в Апелативния съд и междувременно продължаваме да събираме доказателства?

С недотам приятна гримаса дадох израз на безпомощното състояние, в което щяхме да изпаднем, ако се съобразяхме с тези, общо взето, разумни доводи. Той ме гледа известно време, след което устните му се разтегнаха в приятелска усмивка.

– Не ставайте дете. Наясно сте, че моята стратегия е единствено възможната.

След като голямата офанзива се отлагаше за неопределено време, той предложи да се завърнем към основните насоки на моето разследване: Орор, съперничеството между братята Барле, многобройните лъжи и неясни моменти около тримата.

– Не бих искал да бъда нелюбезен, но като се вземат предвид всички пасиви от юридическа гледна точка, които Луи е натрупал, и някои сделки с истината, които, изглежда, е сключвал през младостта си... Възможно е да стигнем до немалко нови разкрития. Ако не желаем в решителния момент Зерки да бъде неприятно изненадан, ще трябва да му предоставим колкото се може повече доказателства. И колкото се може по-стойностни.

– Само един въпрос – прекъснах го аз, раздразнена от неговите намеци. – Добре ли познавате Луи?

– Не, не особено. Срещали сме се по време на официални вечери и приеми. Нали съм... по-точно бях най-добрият приятел на Давид. А това не ме поставя в благоприятна позиция да се сближавам с брат му. Знаете какво имам предвид.

Макар да споделях съмненията му, не можех да позволя страничен човек да тъпче репутацията на мъжа, когото обичах.

– Тогава на какво основание говорите за него по този начин?

Той отново се наведе към мен и ме хвана за ръцете, като за малко не преобърна чашата пред себе си.

– Нека се разберем: аз съм съпруг-рогоносец, а вие сте влюбена жена.

Значи, червенокосата жена, която двамата бяхме видели в прегръдките на Давид, наистина беше негова съпруга. Това обясняваше неочакваното му преминаване на моя страна.

– С други думи – продължи той, – искам да бъда наясно с всички мръсни тайни на тази фамилия, докато вие се стремите към обратното. Преди всичко не желаете да накърните представата, която сте си изградили за Луи. Разбирам ви, но все пак имаме една и съща цел. И твърде е възможно пътем да се натъкнем на неща, които бихме предпочели да не сме виждали.

Напомнянето за компрометиращите записи бе явно.

– Това е положението, Ел... Трябва да го приемем или още сега да се откажем, да оставим правосъдието да си свърши работата и да се молим. Изборът е ваш.

Изкашля се нервно, все още под впечатлението на сцените, които бяхме изгледали сутринта.

– Само че всичко това вие вече го знаете – продължи той. – Инак нямаше да дойдете при мен за помощ.

Беше напълно прав. По принцип бранех Луи, но бях приела да не затварям очи за истинската му природа.

Маршадо се задоволи със смутената усмивка, която му отправих. Зад донякъде безцеремонното му държание се криеше доста тънък психолог.

Прегледът на всички събрани в Динар и Сен Мало сведения продължи по време на обяда и зае голяма част от следобеда. За мен най-чудно бе до каква степен Давид бе държал Франсоа настрани от миналото си и чрез заобикалки или лъжи бе крил от него всичко онова, което той сега научаваше от мен, повече от двайсет години след като двамата се бяха запознали като студенти.

Както мнозина от нас, Давид имаше няколко живота и до този момент умело бе поставял преграда между тях. При него обаче непроницаемостта на тези прегради се бе превърнала във фикс-идея. Ето защо Франсоа не знаеше почти нищо за детството му, прекарано в сиропиталището. Досега Маршадо си бе обяснявал съперничеството между неговия приятел и Луи с обикновена ревност без особени последици, непряко предизвикана от различния им статут по отношение на родителите. Смятал бе, че Орор е обикновен епизод от историята на това съперничество.

От онова, което му разказах през този ден, включително измамната и странна размяна на ролите между двамата братя по време на драматичните събития през 1989 и 1990 година, той разбра, че всъщност любовният триъгълник Орор-Давид-Луи бе източникът на всички нещастия и че всичко това бе започнало още през детството им. Вероятно още преди осиновяването на Давид от Ортанс и Андре Барле.

– Бяхте ли в „Рош брюн“?

– Искате да кажете, по време на злополуката с Орор?

– Да, или когато Луи и родителите му са катастрофирали с лодката.

– Не, нито в един от тези два случая. Вече ви казах, че Давид по всякакъв начин разчленяваше живота си на отделни сектори. Няколко пъти ме кани в Динар, но нито веднъж не видях там нито родителите му, нито пък брат му.

Ала Франсоа едва сега научаваше много други неща, като например тайната връзка между Орор и Луи, „преди и след“ брака на младата жена с Давид. Поне по думите на Ребека.

– Мога все пак да разбера защо не е споменавал нищо за тази креватна история. Не ми е ясно обаче защо Давид и Орор така старателно са крили годините, прекарани заедно в Сен Броладр.

– И аз така мисля – подкрепи ме той. – Не виждам какво смущаващо или осъдително има в този епизод от живота им, та да го премълчават така усърдно.

– Още повече че той не е бил никаква тайна. Самата аз открих трима души, които са били в течение: Луи, Ортанс Барле и Флоранс Делбар.

Той кимна мълчаливо и замислено приглади с ръка сивеещата си коса.

– Успяхте ли да се свържете с вашия човек от министерството във връзка с архивите на Отдела за медико-социални грижи?

– Още не. Оказа се по-сложно, отколкото съм си представял. Приятелят ми може да улесни достъпа до архивите, но се налага да отида на място в Рен. При това положение ще се възползвам от случая, за да проведа мое собствено разследване.

Само шейсетина километра отделяха двата града, а пътят Д 137 се наричаше „Път на свободата“. Всъщност двамата с Франсоа бяхме водени от желанието истината да излезе на свобода...

– Най-странно от всичко – промълви той между две глътки чай, докато прехвърляше за пореден път документите, пръснати върху масичката – е тази грешка на взаимоспомагателната каса по отношение на Орор.

Споделих с него предположението на Ребека, но той сви гневно рамене.

– Това са глупости! Ако някой изчезне безследно при обстоятелства, които на практика изключват възможността той да е оцелял, а именно такъв е случаят с удавянията, прокуратурата може незабавно да издаде смъртен акт. Задължителни срокове в това отношение няма.

– И какво ви кара да мислите, че това е било сторено в случая с Орор?

– Много просто: присъствах на нейното погребение по-малко от месец след злополуката. Във Франция не може да има погребение без наличието на смъртен акт.

Следователно взаимоспомагателната каса със сигурност е била информирана, че номер 2 70 06 35 063 056 19 вече не е между живите. Според Маршадо продължила цели две години грешка изобщо не бе възможна.

– Е, това няма да е първата издънка на социалното осигуряване.

– Хм... – изръмжа скептично моят събеседник.

Прегледах за пореден път издадената посмъртно карта и в долната част открих с дребен шрифт данните за допълнителната здравна застраховка на Орор: застрахователно дружество „Мютализ“. Запитах се дали адресът и телефонът все още са валидни.

Без да споделя това откритие с Франсоа, набрах номера.

– Какво правите?

– Върша си журналистическата работа. Обаждам им се по телефона.

– Да не сте луда? И какво ще им кажете? Че у вас се намират документите на една покойница?

– Нищо подобно... – гордо заявих аз със заговорническа усмивка и му дадох знак да запази тишина.

След рекламната презентация най-сетне чух човешки глас:

– Добър ден, „Мютализ“. Слушам ви.

– Здравейте, госпожо. Аз съм ваша клиентка.

Пред мен Маршадо вдигна сърдито и недоверчиво очи към небето. За да му докажа, че моето начинание ще даде резултат, включих високоговорителя на мобилния си телефон.

– Можете ли да ми дадете клиентския си номер? А също номера на социалната осигуровка, ако обичате?

Продиктувах номерата от картата.

– Орор Делбар? Нали така?

– Точно така.

– Чудесно. С какво мога да ви бъда полезна, госпожо?

– Срокът на разплащателната ми карта изтича след един месец, а все още не сте се свързали с мен.

– А... Бъдете така добра да изчакате, веднага ще проверя.

Докато чувах в слушалката тракането върху клавишите на компютъра от другата страна, Маршадо ми правеше красноречиви жестове на неодобрение: въртеше пръст до слепоочието си, прокарваше длан по гърлото си, сякаш го прерязва, и пр.

– Госпожо Делбар? – обади се най-сетне служителката. – Вижте, има нещо, което не разбирам. Според мен новата ви карта е била налице в срок. Издадена е на първи май и на пети май е изпратена на вашия адрес.

Дъхът ми секна. От другата страна на масата Франсоа вече не жестикулираше и ме гледаше втренчено. Значи, в огромната картотека на „Мютализ“ Орор Делбар все още се водеше толкова жива, колкото бях и аз. Беше загинала преди повече от двайсет години, но за тях това сякаш нямаше никакво значение. Тя продължаваше редовно да получава своите карти и да тегли съответните суми. А може би това правеше някой друг на нейно място.

Трябваше ми известно време, за да си върна дар-слово.

– Госпожо Делбар... На телефона ли сте?

– Да, да... Извинете.

– Ако желаете, мога да наредя да ви издадат нова карта.

– Да, благодаря ви, ако нямате нищо против.

– Ще повторя вашия адрес, за да съм сигурна, че този път ще я получите. Нали все още живеете на площад „Орлеан“ № 5, Париж, Девети район?

За момент се поколебах, преди да отговоря. Дали да не дам моя адрес? Какво щях да постигна с едно парче картон? Дали щях да науча от него нещо, което вече да не знаех?

Маршадо извади от джоба на сакото си химикалка и записа адреса на Орор на гърба на картата с изтекъл срок. Чисто журналистически рефлекс.

– Да. Точно така – потвърдих аз с безизразен глас.

– Чудесно. Ще получите документа до пет-шест работни дни.

Служителката приключи разговора с обичайните любезности и ме остави безмълвна, зашеметена, неспособна да отлепя слушалката от зачервеното си ухо.

След този изумителен епизод двамата с Маршадо се гледахме слисано още няколко минути, след което си тръгнахме. Междувременно успях да му съобщя, че този адрес не съответства на нито един от онези, които по някакъв начин биха могли да се свържат с фамилията Барле. Нито с Андре и Ортанс, нито с младоженците преди смъртта на Орор, нито пък с Луи след това.

Решихме да продължим проучванията и се уговорихме да се срещнем веднага след като някой от нас попадне на нещо ново.

– А, впрочем... – подхвърлих аз, преди да се разделим.

– Какво?

– Снимката в моя мобилен... Изтрих я.

– Благодаря – кимна признателно той и се усмихна смутено.

Тъй като времето се бе оправило, а и не бях далече от улица „Трезор“, се прибрах пеша. Терасите на заведенията бяха пълни с постоянни посетители и туристи, които седяха пред чаша аперитив. Самата аз имах само едно желание: да се приютя в моето малко убежище и да осмисля още веднъж откритото през този ден.

Измъчваше ме по-скоро въпросът кой, а не толкова защо. Кой ли би могъл през всичките тези години да поддържа илюзията, че Орор все още е жива? Можех да разбера внушението, че някой жив е мъртъв, криминалните романи изобилстват от подобни измами, но какъв е смисълът да се прави обратното? Кой би имал полза от това един призрак да продължава да живее по документи?

За щастие, онова, което открих в пощенската кутия, пробуди у мен съвсем други емоции, по-нежни, по-близки до моите пориви. За мен Луи бе не само обект на разследване. Не бе абстракция или герой от драма в няколко действия, когото пресата и адвокатите бяха готови да разкъсат на парчета.

С всеки изминал ден все по-остро чувствах липсата му. Така, както той описваше страница след страница частите на моето тяло, аз самата започнах да изброявам симптомите, които отсъствието му предизвикваше у мен: свит стомах, мускулни спазми, неволно движение на клепките, непредизвикано втвърдяване на гърдите, контракции на вагината... Скоро обаче прекратих тази игра. Нямах желание да пиша.

Споменах, че Луи ме спохождаше като призрак и че на моменти ме обладаваше в моите сънища наяве. Този път аз бях тази, която ще призове името му, аз щях да се превърна в жрица на култа в негова прослава, готова на всичко, за да усетя присъствието му.

В тази лятна вечер, след слънчевия ден въздухът в стаята бе гальовно топъл. Изтегнах се върху леглото, разстлах край себе си сътворените от него определения, всяко възможно най-близко до съответното място. Тъй като творбата му все още бе недовършена, имаше много липси, но за мен те бяха като обещания за други такива сеанси в бъдещето. За други наслади.

Гърди (същ. ж. р. мн. ч.): онова, с което твоите гърди предизвикват у мен най-силно възхищение, е способността им да променят облика си в зависимост от отношението към тях, но също и в резултат от най-незначителни дразнения като лека промяна на температурата или въздушно течение.

Разполагах единствено с ръцете си, но пръстите ми скоро доказаха правдивостта на описанието му. Ореолите на гърдите ми потъмняха, зърната се втвърдиха и усетих как под кожата набъбват зрънца епидермис, предизвикани от електрическите искри на възбудата от моето докосване.

Гърло (същ. ср. р.): през гърлото минава дъхът на живота, но освен това у жената гърлото първо пробужда желанието.

Аз действително чувствах как то поруменява под дланите ми, как потръпва, сякаш го обхващаха дланите на Луи, и това караше гърдите ми да се повдигат. Дъхът ми стана пресеклив. Топлината, излъчвана от това място, постепенно се разпростираше към долната част на тялото ми, подготвяйки тъканите и лигавиците за други нашествия.

Перинеум (същ. м. р.): перинеумът е дискретен. Той играе скришом. Сгушен между бедрата, сякаш никой не му обръща внимание и не го цени, докато в действителност и най-беглата ласка, дори една целувка от любящи устни са достатъчни за да възпламенят тази зона с вълнуващи околности.

Прокарах показалец по този малък участък грапава кожа и сякаш като по команда, задействана дистанционно от Луи, бедрата ми се разтвориха, хълбоците ми се извиха, вагината ми се разтвори широко и лакомо погълна двата пръста, които вече проникваха в нея.

Това обаче не засити глада й, а и не ми оставаше нищо друго, освен да продължа четенето.

Юмрук (същ. м. р.): свит, стиснат, заплашителен юмрук. Той често се смята за оръжие, но по отношение на някои телесни отвори и с помощта на известно умение може да се превърне в най-ударния инструмент на насладата.

Не си спомням преди да съм вкарвала цялата длан в себе си. Ала този път го направих с убеждението, че Луи е този, който пъхва в корема ми отмъстително юмрука си и разкъсва вътрешностите ми. Повдигнах ханш, за да не изкълча китката си, и открих колко дълбоко в себе си мога да достигна. След като вкарах цялата си ръка, постепенно я свих на топка, предизвиквайки спазми в околните тъкани.

Като туптящо сърце бавно свивах и отпусках пръсти, сетне все по-бързо, разширявайки при всяко движение вагината си. Бях изпаднала в екстаз любовница, смазана от юмрука на своя мъж. Ритъмът постепенно ме унасяше, вече усещах как тежестта на тялото му ме притиска, едната ми ръка запуши устата ми, за да заглуши напиращия в гърлото ми вик, докато другата победно шестваше вътре в мен. Крепостта, градът бяха превзети.

В момента на оргазма пръстите ми инстинктивно се разтвориха и болката присви корема ми, разкъсвайки вечерния покой. Избилата влага покри дланта ми като ръкавица.