Хотели. Втора стая

30.

7 юни 2010 година

Постоянният ви адрес все още е площад „Орлеан“ № 5, Париж, Девети район, нали така?“ Въпросът по телефона на служителката от „Мютализ“ все още звучеше в ушите ми.

Да отида там сама бе може би най-лошата идея. Би трябвало да предприема последователно следните стъпки: 1. Да поискам обяснение от Луи, Давид и още веднъж от Ребека; 2. Да проникна в сградата, изчаквайки следващото посещение там на Арман; 3. При всички случаи да прибягна до помощта на София в ролята на верния Санчо и без колебание да вляза в схватка с вятърната мелница на моите илюзии.

Защо не направих нито едно от тези неща? Дори сега, от дистанцията на времето, не бих могла да отговоря. Без съмнение защото пред лицето на страха човек винаги е сам, подобно на героя от някой филм на ужасите, който, противно на всякаква логика, дори да може да позвъни в полицията, да събуди жена си или да повика съседите, слиза сам в мазето, където го дебне чудовище, което накрая, естествено, го разкъсва.

И така, след два дни колебания, съпроводена единствено от образа на мама в кухнята на улица „Риго“, на Мод, която продължава да ми нашепва „Прибери се у дома, мила“, тръгнах сама, пеша към квартала Трините.

Вечерта беше мека и гальовна. Бурята бе освежила въздуха над столицата и времето бе подходящо за разходки без цел, сред присъщите на сезона ухания – цветя, тоалетна вода, горещи сандвичи...

Пътем си припомнях историите, които Луи ми бе разказал по време на нашите обиколки из града. Сетих се за неговата теория, според която сред парижкия декор винаги има поне един елемент, който да съответства на настроението ни в момента.

Докато минавах покрай еротичната сауна на булевард „Себастопол“, с която няколко седмици преди това се бях запознала отблизо, мислите ми поеха в друга посока. Връх взе споменът за преплетените тела. Опитвах се да го пропъдя, но той ставаше все по-натрапчив, виждах лицата на участниците, които сякаш ме приканваха да се присъединя към тях.

От безличната тълпа постепенно се откроиха две лица. Луи и Орор.

Ами ако ги изненадах в неприлично положение? Ами ако по време на тайнствените си изчезвания Луи посещаваше моята двойница? В това отношение Ребека бе напълно недвусмислена: двамата са били любовници „преди и след“ брака на Орор и Давид. Защо Орор бе сложила край на тайната си връзка с Луи? И бяха ли изобщо престанали да се виждат?

Потиснах, доколкото можех, тези картини, но те ставаха все по-осезаеми и аз едва ли не можех да докосна Луи и Орор, да подуша миризмата им, да усетя трепета на кожата и туптенето на сърцата в гърдите им. Тази перспектива ме изгаряше отвътре, подобно на лава изпепеляваше последните ми колебания и аз напразно се опитвах да се избавя от нея. Болезнено ме привличаше онази, която може би не съществуваше, но в действителност беше моето друго „аз“. Макар с двайсет години по-стара от мен, във въображението ми нейното тяло си оставаше недокоснато от времето. Под жадните длани на Луи гърдите й бяха все така стегнати и вирнати като моите. Дори вулвата й, с розовата свежест на големите и малки устни, не бе остаряла, приличаше на моята. Когато Луи ненадейно вкара в нея средния си пръст, аз се сепнах, сякаш го бях усетила в себе си, и неговият натиск върху грапавата вътрешност ми доставяше неизказана наслада.

– Продължавай... – стенеше Орор, повтаряйки молбата, която Луи толкова често бе чувал от мен.

Когато стигнах до кръстовището на булевардите „Страсбур“ и „Сен Дьони“ с обичайната космополитна тълпа, улични продавачи и неизменните задръствания, си представих как Луи вкарва в нея втори пръст и започва да ги движи така енергично, че тя залита. За момент изгубих чувство за ориентация.

Накъде трябваше да поема? Трябваше ли наистина да видя наяве най-ужасните си кошмари?

След като се лутах известно време, накрая се отправих към Големите булеварди. Изобщо не забелязвах лъскавите тераси на бирариите, ярките афиши на театрите. Почувствах само леко убождане в гърдите, когато минах покрай пасажа „Жуфроа“, откъдето Луи купуваше старинни бастуни.

Останалата част от пътя изминах като насън, сякаш джипиесът на чувствата бе поел контрол над нозете ми и решаваше накъде да крачат: право към булевард „Монмартр“, а сетне по булевард „Осман“ до разклона отдясно, за еднопосочната улица „Тетбу“. Поех нагоре по нея до улица „Лафайет“.

От колко време вървях така, люшкана от вълните на града? Стигнах до номер 80. Позлатените букви на табелата „Площад Орлеан“ блестяха на слънцето.

Какви ли бяха обичайните им любовни игри? Дали Луи правеше с Орор същите неща като с мен? Или въпреки приликата имаше различен подход към всяка от нас?

Опитах да си ги представя сгушени върху старинен персийски килим. Луи лежеше върху гърба на своята стара любовница в предпочитаната от него поза със самата мен. Дългият му, тънък пенис се вмъкна между гостоприемно разтворените бедра, а след това потъна в зейналата, влажна от желание вулва. Притиснал своята партньорка под тежестта си, той я хапеше по рамото, по тила, а на моменти дори по бузата и аз сякаш почувствах острите му зъби върху скулата си.

От време на време прокарваше ръце под корема на Орор и в зависимост от моментното си желание разтваряше белите й нежни бедра, за да може по-лесно да навлезе между тях, или дразнеше периферията на вулвата и необикновено големия й клитор.

Тя шепнеше: „Луи... Мой Луи“...

Известно време стоях неподвижна пред внушителния вход, вперила поглед в един детайл, който ми бе убягнал при първото идване. От двете страни имаше голяма позлатена цифра 80, а трета бе поставена между двете думи по следния начин: ПЛОЩАД 80 ОРЛЕАН. Тези три цифри сякаш бяха символ на любовните триъгълници, свързани с това място.

Санд, Мюсе и Шопен.

Орор, Давид и Луи.

Луи, Давид и аз.

Сега предстоеше и Орор, Луи... и аз.

3 х 80 = 240. 24 като моята възраст, изпадах аз в плен на нелепи суеверия.

– Търсите ли някого, госпожице?

Стар господин, който мъкнеше на повод булдог на преклонна възраст, бе спрял до мен, без да го забележа. С долна устна, увиснала като бърната на кучето, и шотландски каскет на главата, той поразително напомняше Жак Превер.

– Не... Впрочем да – веднага се поправих аз. – Идвам при един човек, но съм забравила кода.

– Нямате ли телефонния му номер? – зачуди се той с известна подозрителност.

– Да... Само че батерията на мобилния ми е паднала.

Размахах под носа му виновния телефон, като внимавах екранът да бъде от моята страна.

– Аха... И къде по-точно отивате, ако смея да ви запитам?

– На номер пет.

– Номер пет ли? Че аз живея тъкмо на номер пет! – възкликна той, сякаш това обикновено съвпадение превръщаше двама ни в стари съучастници. – И кого търсите?

Поколебах се, защото от отговора ми зависеше дали ще вляза. Не биваше да допускам грешка. Емили Льобурде? Орор Делбар? Или измамното съчетание Орор Барле? В крайна сметка при изчезването си от лицето на земята тя е носела тази фамилия.

Завръщане у дома. Завръщане при извора. Или да прибягна до чутото от „Мютализ“, че въпросната Орор Делбар живее на площад „Орлеан“ номер пет...

– ...Орор Делбар – отвърнах аз с почти въпросителен тон.

– А, така ли? Добре.

Лицето му се свъси и той неочаквано изгуби своята приветливост.

– Проблем ли има? – запитах аз, следвайки го по петите към двора.

– Не, не – отвърна той и си рамене. – Никакъв проблем. Просто...

– Да?

– Просто я виждаме доста рядко. Живее тук от десет години, а съм я срещал не повече от три пъти. Последният беше преди няколко години.

– Повечето време прекарва навън... – заех се да оправдавам аз моята двойница. – Има плаващо работно време.

Изглежда, мъжът прие лъжите ми за чиста монета, защото тонът ми бе доста убедителен.

Ала след като отминахме фонтана с мелодичния ромон на водата и вече се приближавахме към заветната цел, той се обърна и ме изгледа любопитно.

– Приличате на нея. Да не сте й сестра?

– Не... Братовчедка – смотолевих в отговор аз.

– Все си мислех, че...

Че е налице семейна прилика, довърших наум вместо него аз.

Щом стигнахме пред двойната остъклена врата, той набра кода, обърнал гръб към мен, за да не видя кои бутони натиска показалецът му. Любезен, но предпазлив.

След като влязохме, аз му благодарих и поех по стълбището вдясно. През това време той повика старинния асансьор с клетка от ковано желязо и се учуди, че не го следвам.

– Няма ли да се качите с мен? До кой етаж сте?

Въпросът му доказваше, че наистина рядко бе виждал Орор и не знаеше почти нищо за нея.

– Не, много сте мил. Аз съм до първия етаж.

Той кимна за последен път и най-сетне ме остави на мира. Изкачих се по широките и високи стъпала, а краката ми затъваха в дебелия червен мокет на едри цветни мотиви. Стените сякаш се люлееха пред очите ми и всичко ми се струваше някак нереално. Изобщо нямаше да се изненадам, ако пред мен се появеше двойка във фрак и бална кринолинова рокля, излязла от бляскавото минало на това място.

Ала освен острото скърцане на асансьора, от апартаментите не идваше никакъв шум. На площадката видях три врати. Не си спомнях указанията на Маршадо, а на нито един звънец нямаше надпис.

Опитах късмета си с най-близката до мен врата отдясно. Натиснах стария бутон от черен бакелит. Зачаках, нащрек и почти допряла ухо до вратата. От другата страна нямаше никакви признаци на живот.

Тогава позвъних на вратата срещу асансьора и след известно време отвътре се дочу обещаващо тракане на токове, последвано от изщракването на ключа в бравата. Вратата се отвори и пред мен се появи миниатюрна бабичка, каквато можеше да се намери в някоя приказка. Беше с очила, сив кок и розов шал на раменете.

– О... Прощавайте, госпожо. Сгрешила съм вратата.

– Не се притеснявайте, госпожице, не се притеснявайте.

Явно си умираше да поприказва с някого и разчиташе да се възползва от тази грешка. Аз обаче побързах да й обърна гръб, след като се извиних още веднъж, оставяйки я подло на нейната самота.

За да не събудя подозрения, в случай че реши да ме проследи през шпионката, изкачих четири-пет стъпала, а трийсетина секунди по-късно слязох обратно на пръсти.

Оставаше ми само вратата отляво. Определено тя бе търсената. Притиснах ухо до полираното дърво. Дочух музикален мотив, който звучеше плътно, и по това разбрах, че вътре някой свири на пиано.

– Шопен... – промълвих аз.

Явно по клавишите играеха нервни, неопитни пръсти. Въпреки прекъсванията и грешките разпознах ноктюрното, което двамата с Луи слушахме по време на първата ни среща.

На моменти музиката спираше, после отново подхващаше, повтаряйки предишните няколко такта.

Нима правеха любов под звуците на музика? Нима тези вариации представляваха идеалната музика за секс, която Луи диреше неуморно?

Ами ако абсолютният фантазъм на Орор и Луи бях... самата аз, еротичната двойница на Орор? Ами ако всички събития от изминалата година имаха тъкмо тази цел: да се съберем тримата в едно легло?

За момент имах усещането, че те ме дебнат от другата страна, долепени до същата врата, тя – допряла лице в дървото, а той – застанал зад гърба й, с вкаран в нея член, възбудени от това, че ни дели само тънка дъбова преграда. Почти чувах стенанията на Орор, докато той се движи в нея, пощипва с пръсти връхчетата на гърдите й, като притиска клитора й при всяко движение напред. Почувствах топлината на телата им, миризмата на кожата им, миризмата на секс и едва не припаднах. В опит да се съвзема опрях ръка в стената и без да искам, натиснах бутона на звънеца.

Звуците на пиано веднага прекъснаха. Миражът се разсея. След малко сякаш дочух леки стъпки, които се приближаваха. Нечия ръка несръчно натисна дръжката на бравата.

Все още имах време да избягам, да се спусна надолу по стълбите и никога повече да не помисля за Орор. Да приема Луи такъв, какъвто е, с цялото му безумие и всички негови тайни.

– Добър ден...

Гласът принадлежеше на дребничко, десетинагодишно момиченце в светлосиня рокличка и панделка в същия цвят.

Веднага долових смущението му. То ме изгледа недоверчиво и детските черти на лицето му се свиха от пристъп на паника: бях пред нея и в същото време вътре, до пианото.

Без да кажа нищо, разгледах нослето, очите, устата в дирене на някаква, дори бегла прилика. Възможно ли бе това да е тяхно дете?

Внезапно то се обърна и едва чуто извика:

– Госпожице...!

Не, Орор не беше негова майка.

От другия край на коридора до мен достигна глас, който сякаш беше моят собствен, може би малко по-нисък, за да сложи край на мъките на детето:

– Какво има, дребосъче? Мама ли е дошла?

Дочуха се приближаващи стъпки и пред нас се появи силует в бяла рокля. Жената отвори широко вратата, за да види какво е разтревожило нейната ученичка.

Тя би могла на свой ред да разтвори широко очи и да ме прогони от площадката. Не стори нищо подобно. Само се усмихна леко, сякаш искаше да каже: „Ето, най-сетне“. Гледа ме няколко секунди, положила ръка върху главата на детето, сякаш за да го предпази, а след това ласкаво го отпрати:

– Върви си у дома, Луиз. Стига за днес. Кажи на мама, че следващия път ще работим петнайсет минути допълнително. Разбра ли?

– Да, госпожице.

Момиченцето ме погледна за последен път изплашено, после изчезна по стълбите, като ме остави насаме със своята учителка по пиано. Моето огледално отражение.

Бях поразена колко малко времето бе променило Орор, или може би по-точно Емили. Още по-смайващ бе контрастът между гладките черти на лицето и съсредоточения поглед на жена, живяла сякаш хиляда години.

– Аз съм... – промълвих, без да мога да съставя свързано изречение.

Срещата с Орор за мен бе не само шок. Не знаех как да определя това, но вече си давах сметка до каква степен този миг ще промени живота ми и утвърдената ми представа за бъдещето. Това не е обикновена среща между две жени, които си приличат като близначки, а рестартиране на цялото ми битие.

Държанието й отново ме смая. Вместо да ме покани да вляза, тя се усмихна още веднъж и захлопна вратата под носа ми. Просто така. Без да бърза и без всякакви обяснения. Явно нямаше никакво желание да научи нещо повече за мен или просто да сравни нашите версии за положението.

Колкото и добронамерено да изглеждаше държанието й, то ми подейства като плесница. Вратата едва се бе затворила, когато аз се строполих на изтривалката, обляна в сълзи. Бях нокаутирана още преди първата схватка.

Когато отново посъбрах сили, изкрещях с все сили, подобно на ранено животно, което дори не знае къде се намира. Без да ставам, ударих с юмрук по вратата, после още веднъж и все така, без да спирам. Думках по нея като обезумяла. Отвътре обаче никакъв шум не издаваше каквото и да било движение. Приемаше мъката ми с пълно безразличие.

Не така се отнесоха съседите. Неколцина слязоха от горните етажи, включително моят стар познайник, този път без кучето. Някои от тях имаха намерение да ми помогнат и се питаха каква е причината да изпадна в такова жалко положение. Други заплашваха да извикат полиция. Ала колкото и да бях разстроена, обърнах внимание, че никой от тях не спомена за Орор или за друг обитател на апартамента. И никой не се осмели да позвъни на вратата.

От какво се бояха? Знаеха ли изобщо, че някой живее в апартамента и че тази жена не е призрак?

Подкрепяна от един младеж с физика на ръгбист, поех, залитайки към изхода, а след това прекосих малкия площад. Зад гърба ми заглъхваха възмутените възгласи и ми се стори, че от отворения прозорец отново дочувам ноктюрното на Шопен, този път изпълнявано гладко, със съответното темпо, очевидно от уверени пръсти.

Затворницата от площад „Орлеан“ бе възобновила безметежното си битие и без всякакви угризения ме връщаше към моето.

Добрах се до улица „Тетбу“, без да си давам сметка откъде съм минала. Безцелно обикалях известно време квартала. Бях като зомби, сякаш Орор ме бе лишила от собствената ми същност.

Едва обърнах внимание на издължения силует на голямата кола, която със рязко скърцане спря редом с мен. Вратите й се разтвориха, двама непознати изскочиха и без да кажат нито дума, се нахвърлиха върху мен. Едва впоследствие си дадох сметка, че носят качулки. Вдигнаха ме от тротоара и грубо ме хвърлиха вътре. За тях тежах повече от торба със смет. В този момент чувствах и че едва ли струвам повече.

Лимузината потегли с пълна скорост и тримата се търкулнахме на задната седалка. Ала въпреки люшкането действията на моите похитители си оставаха уверени и точни. Преди да успея да извикам, почувствах как пъхат в устата ми голяма спринцовка, чието съдържание веднага се стече в гърлото ми. Не можах да го изплюя и преглътнах болезнено.

Миг след това бях потънала в дълбок сън, смазана от действието на упойката. Въпреки това, макар да ми се повдигаше, вече в просъница почувствах облекчение, че непознатите ме бяха изтръгнали от преживения кошмар. Може би бях щастлива, че съм отдадена на чужда воля.