25.


5 юни 2010 година

Джин-тоник в „Каламити Джо“.

Коктейл „Мохито“ във „Фурми“.

Водка във „Флоорс“ и кафе с калвадос в „Рандеву дез-ами“.

На разсъмване „Пигал“ не ни достави може би онова опиянение на сетивата, чието начало бе поставено в кабините на нощния клуб, но алкохолът разсея за момент терзанията ми. Чувствах се лека, плувах сред мек, приятен ефир, смеейки се гръмогласно на мръсните вицове, които сипеше София, докато флиртуваше със сервитьорите.

Разбрах, че несъзнателно съм свалила обувките и крача боса по топлия асфалт едва когато той изчезна, отстъпвайки място на неравния паваж.

– Сигурна ли си? Не искаш ли да те изпратя? – предложи ми само от любезност София, преди да скочи в таксито.

– Не... Ще ми подейства добре да повървя. Прибирай се. Утре си на работа. Аз мога да лентяйствам до вечерта...

През деня, който се раждаше пред очите ми над площад „Клиши“, не ме очакваше нищо особено. Не ме очакваше мъж, защото моят бе преследван като някакъв злодей. Нямах и работа. Не ми предстоеше да решавам неотложни задачи или да осъществявам някакъв проект. Бих могла да се шляя дни наред, да пилея времето си, без някой да се загрижи за мен.

Именно в такива моменти най-силно ми липсваше мама. Нуждаех се до болка от нейната безусловна нежност. Толкова обичах тя да ме глези и да ми повтаря, че всичко ще бъде наред... Що се отнася до Луи, копнеех за прегръдките му и си представях как ще ме отведе далеч от тъй несигурното настояще.

Разстоянието между площад „Бланш“ и квартала Маре не е толкова малко, нито пък препоръчително за разходка пеша, особено нощем. Ала главата ми бе все още замаяна, а асфалтът така приятно гъделичкаше ходилата на босите ми крака, че изобщо не се боях. Крачех невъзмутимо, а около мен Париж се пробуждаше и в мислите ми звучеше песента на Жак Дютрон, която Мод толкова обичаше.

Впрочем мислите ми бяха доста палави, но все пак нарочно минах по улица „Мартир“, за да избягна близостта до хотел „Шарм“.

Дали причината бе въздействието на изпития алкохол, или сцените, които София ми бе показала? Или може би липсата на Луи бе тази, която изпълваше с трепет тялото и ума ми? В това ранно утро, когато градът разтваряше безшумно прегръдките си за мен, аз, която се бях отдала изцяло на задачата да разкрия всички тайни на Луи, преди да се обвържа с него, аз бях на път да се откажа от всичко. Бях готова да се отрека от всички мои клетви срещу само един час, прекаран с него. След като сексът бе езикът, на който си говорехме, нямах никакво желание да оставаме толкова дълго глухи и неми един за друг. Исках да говоря, да говоря, да говоря безспир!

От Луи знаех, че любовните страсти се вписват в стените и паважа и че ние можем да черпим от този извор. Сега откривах, че е вярно и обратното. На свой ред оставях по околните стени, врати и витрини следа от желанието, което изгаряше корема ми, бедрата, вулвата тъй силно, че бях готова да пищя.

Първа следа: на пресечката между улица „Мартир“ и авеню „Трюден“ видях как двамата се качваме на малката въртележка, разположена на малкия площад. Крепях се здраво върху гърба на дървения кон, а той блъскаше в дяволски ритъм задника ми, навлизайки в мен възможно най-дълбоко. Силните му, тънки пръсти бяха сграбчили тила ми, сякаш се боеше да не падна.

Пенисът му ми се струваше твърд като металните пръти, в които се вкопчвахме, за да не ни изхвърли силата на въртенето. Тази опасност го правеше още по-пламенен, още по зашеметяващ. Бих го помолила да престане, ако не беше влагата, избила във вагината ми, предвещаваща настъпващия оргазъм.

Втора следа: на номер 54 имаше химическо чистене с удивителна оранжево-зелена фасада. Видях себе си изтегната върху огромна маса за гладене, все още димяща от горещите ютии. Със зачервен от парата задник, разтворих широко бедра, за да направя място между тях за моя любовник. Хванал краищата на клатещата се маса, той така усилено блъскаше в разширената ми от желание вулва, че всеки момент щяхме да се търкулнем върху купчината чаршафи.

Трета следа: на ъгъла на улица „Манюел“ Луи бе коленичил гол пред мен. С едната си ръка галеше корема и гърдите ми, където пръстите му играеха със зърната, а с другата щателно изследваше вулвата ми. Отначало леко разтвори вече влажните устни, после проникна във вътрешността и по блесналия му поглед разбрах какво удоволствие му доставя това упражнение. Той действаше бавно, за да постави на изпитание надигащата се в мен наслада, в очакване да стисна ръката му като знак да навлезе по-дълбоко в мен. Това не след дълго се случи и аз усетих нетърпеливите движения на пръстите му.

Това, че се намирахме насред улицата, не само че не сдържаше страстта ни, а напротив, докато едната му ръка се движеше постъпателно в мен, показалецът на другата проникна в ануса ми, улучвайки незабавно най-чувствителното място. Сфинктерът ми се сви по рефлекс, а после постепенно се отпусна, а дългият пръст продължи да си проправя път в тесния проход, който го поглъщаше сантиметър по сантиметър. Двата източника на наслада се сляха в един някъде в корема ми с такава точност, че сякаш ръцете му се докоснаха през преградата на плътта. От гърлото ми се изтръгна неволен вик. Несъзнателно бях опряла коляно в земята.

Когато сложих край на тези видения и пред мен се появи плетеницата на квартала „Нова Атина“, апотеоз на нашата любовна страст, си дадох сметка, че краката ме бяха отвели до улица „Тур де Дам“.

Дали да не се възползвам от това, за да нахраня Фелисите и да си взема някои дрехи?

Докато бавно се изкачвах по улицата, зърнах в другия край как някакъв мъж излиза от една от двете къщи. Ускорих крачка и разпознах силуета на майордома. Учудих се най-напред, че всъщност е напуснал не дома Дюшеноа на номер три, а дома на госпожица Марс, на номер едно. Смути ме това, че има ключ за него. Откъде го бе взел? Дали Луи бе в течение на тази посещения в неговото жилище, или пък Арман действаше по нареждане на Давид? Сетих се как преди няколко седмици старецът ме бе целунал в без съмнение искрен порив и си помислих, че може би ходи там, за да полее цветята и да даде храна на котката.

За втори път се изненадах, когато видях, че не влиза в дома на Давид, а поема в противоположна посока. Зави надясно и с несигурна крачка пое по улица „Ларошфуко“. Последвах го на почетно разстояние, но все пак приближих достатъчно, за да забележа, че държи в дясната ръка пластмасова торба, пълна с разноцветни пликове, дребни предмети и пакети храна.

– Къде си се запътил толкова рано, Арман? Каква ли неблагодарна задача за пореден път са ти възложили? – прошепнах на себе си аз.

Той стигна до ъгъла на улица „Сен Лазар“ и пое наляво. За да не привлека вниманието на неколцината отправили се на работа минувачи, пъхнах крака в обувките. Арман отново зави наляво по улица „Тетбу“, подминавайки пощенския клон, разположен в една сграда в стил ар деко.

Малко по-нататък, на номер осемдесет, голяма порта водеше към разкошна алея на частен имот. Арман пое по нея. Когато на свой ред стигнах до вратата, видях върху фронтона надпис с големи златни букви: ПЛОЩАД ОРЛЕАН.

С разтуптяно сърце, задъхано го последвах на пръсти. След една извивка на алеята и малко дворче най-после излязох на площада, който напълно съответстваше на хвалебствените описания в Интернет. Бях толкова омаяна, че едва не изпуснах Арман от очи. Той продължаваше напред и вече бе отминал обкръжения от дървета ромолящ фонтан по средата на площадчето. Попаднал сред цялата тази белота и античните колонади, човек действително би си помислил, че се намира в някой богат лондонски квартал, Челси или Мейфеър. Илюзията бе пълна и усещането, че се намираш някъде другаде, напълно гарантирано.

Когато стигна до другия край на тихия и потънал в зеленина правоъгълник, на който, за съжаление, не бе спестено нашествието на множество скъпи коли, паркирани наоколо, мъжът мина през друго преддверие и спря пред входа на една сграда. Набра с пръст кода за вратата или може би натисна копчето на домофона, след което с удивителна бързина се вмъкна вътре. Когато на свой ред стигнах до боядисаната в английско зелено двойна врата, вече бе твърде късно. Напразно натисках дръжката на бравата. Арман ми се бе изплъзнал.

Тай като не видях никого вътре, а и не се чуваше шумът на асансьора, заключих, че се е качил пеша. Едва тогава забелязах под арката мраморна плоча с надпис: Жорж Санд живя на първия етаж на този дом от 1842 до 1847 година. – Общество на приятелите на Жорж Санд. От другата страна имаше табелка: Площад Орлеан № 5.

Макар да нямах никакви доказателства, бях убедена, че Арман се бе качил именно до жилището на прочутата писателка от епохата на романтизма. Опитах се доловя някакво движение на етажа, светлина в някой прозорец, но нищо такова не се случи. Нито пък дочух характерните звуци при посрещането на посетител: хлопване на врата, гласове, смях...

– Франсоа? Франсоа, обажда се Ел...

Докато напусках площада по-озадачена от всякога, реших да споделя с Маршадо последните си открития.

Описах накратко случилото се, включително печално приключилата среща с Луи и неговия адвокат, както и моите нощни приключения. По глухия му, дрезгав глас разбрах, че съм го събудила. Самата аз неистово се нуждаех от сън.

– Сигурна ли сте, че влезе в номер пет?

– Напълно сигурна.

– Хм... – изръмжа той. – Нещата сякаш започват да се изясняват.

Журналистът се събуждаше едва сега, защото проучванията му бяха продължили през по-голямата част от нощта. От хотелската стая в Рен той се бе свързал с достойни за доверие осведомители, особено онези, които имаха достъп до наследствените права на данъкоплатците, като нотариуси и данъчни инспектори, за които професионалната тайна не бе дотам задължителна, особено ако върху тях се приложеше натиск или бъдеха примамени по подходящ начин.

– Андре Барле е купил някогашното жилище на Жорж Санд на площад „Орлеан“ № 5, първи етаж вляво, по време на публична продажба през май 1977 година. Сделката е осъществена лично от нотариуса Кортен дьо Сен Сир.

С други думи, най-известният по онова време оценител в Париж. Това бе известно дори на профанка като мен.

– Случило се е малко след осиновяването на Давид – отбелязах аз.

– Точно.

След като майордомът с кадифения панталон бе дошъл тук, значи апартаментът е обитаван от лице, свързано с фамилията Барле. Ала защо, по дяволите, на този таен адрес се водеше и една мъртва? Кой би се решил на подобно нещо? Нима Давид бе стигнал дотам, че да поддържа болезнения спомен за бившата си съпруга, като създаде някакво подобие на мавзолей?

Франсоа беше категоричен: през двайсетте години приятелство с Давид нито веднъж не бе споменавал за притежанието на този престижен имот.

– Успяхте ли да разберете кой го е обитавал през това време? Дали е бил даван под наем, или пък предоставян за ползване?

– Не. Хората, с които се свързах, се интересуват единствено от данъците за недвижимите имоти. Не и за това как ги използват техните собственици.

– Надявам се да сте съставили благодарение на тях списък с останалите имоти на семейство Барле... – подканих го аз да сподели и останалите си разкрития.

– Наистина. Най-напред двете къщи на улица „Тур де Дам“. Съгласно завещанието на Андре и Ортанс Барле домът на госпожица Марс се пада на Луи, а този на госпожица Дюшеноа на Давид. Това вече ни е известно.

– Като си мисля, доста странно... – възкликнах полугласно аз.

– Защо да е странно?

– Защото, доколкото си спомням казаното от Арман, Ортанс Барле е наследила дома Дюшеноа от своите родители.

– Е, и какво?

– Ами... Не ви ли се струва необичайно един фамилен имот да бъде приписан на осиновения син, а купеният наскоро да се падне на законното им дете?

– Права сте. Причина за това вероятно са споровете между двамата относно обзавеждането на двете сгради.

Чух го как въздъхва дълбоко, а след това, прозявайки се, да прелиства някакви документи. След това продължи:

– В момента на смъртта на майката и бащата Барле недвижимото им имущество включва също така „Рош брюн“ в Динар, апартамента на авеню „Мандел“ и прилежащите към него помещения...

По-конкретно двустайният апартамент на Ребека, на деветия етаж.

– ... няколко гарсониери на Лазурния бряг, както и две сгради, като се има предвид, че с изключение на двете споменати вече къщи, собствеността над останалите имоти е поравно поделена между Давид и Луи.

– Наистина ли? Две сгради?

Обемът на недвижимото им имущество не бе изненада за мен. Учудването ми се дължеше на това, че те бяха първите мои познати, които притежават изцяло няколко имота в Париж. За момиче от Нантер като мен това изглеждаше толкова невероятно, колкото и ако двамата бяха собственици на Айфеловата кула или на замъка на Спящата красавица.

– Първата от тези сгради е прословутият „Товарен кораб“ на улица „Мироменил“, където са се помещавали офисите на групата „Барле“ до построяването на кулата, която знаете...

Чух как припряно прехвърли още листи. Очевидно се нервираше, че не открива нужния документ.

– А другата сграда?

– Търся, търся... Не мога да намеря едно сведение, което ми дадоха. Бесен съм.

Така поне не бях изнудила напразно Клое. Разказах на Маршадо как бях постъпила с нея и малко след това приключихме разговора с обещание да се свържем веднага след като открием нещо ново.

Още нямаше седем часа и беше безсмислено да притискам Клое. Въпреки безсънната нощ бях възбудена, но сдържах нетърпението си. Успях да спечеля два часа, като хапнах виенски сладкиши в едно кафене, недалеч от площад „Сен Жорж“, което отваряше рано.

На няколко пъти задрямвах за минута-две, след което убих времето, като наблюдавах минувачите, отправили се към метрото.

На съседния рекламен стълб забелязах афиш за исторически филм, сниман предишната година. Не след дълго щеше да излезе по екраните под заглавието Непозната в Париж. Върху афиша имаше залепена снимка на главния изпълнител с мека шапка от четирийсетте години, а редом с него сянка на жена. Примигнах няколко пъти, за да се разбудя, и се сетих за един от последните ми клиенти като компаньонка. „Я чакайте... Нали вас зърнах преди пет минути на площад „Сен Жорж““, бе ме запитал той.

Невъзможно.

Със сигурност се бе припознал.

Точно в девет часа набрах номера на Клое в офиса й на осемнайсетия етаж на кулата „Барле“, тъй като със сигурност знаех, че вече е минала през автомата за кафе-машината и е на бойния си пост.

– Клое? Обажда се Ел Лоран.

– Ел? – смотолеви, парализирана от страх тя.

– Имаш ли новини за мен... Надявам се, че снощи, след като се разделихме, си прекарала добре. Страхотна обстановка, нали!

Хапливият намек за момент я остави безмълвна, след което тя прошепна заговорнически в слушалката:

– Аз... Ти нали ми даде двайсет и четири часа!

– Така е. Но да речем, че след нашата среща в „Каламити“ събитията укориха своя ход.

– Само че не мога сега... На работа съм.

– Правилно. Намираш се точно на мястото, където можеш да откриеш необходимото.

– Окей... Окей, ще видя какво мога да направя.

– Да си наясно: разполагаш с един час.

– Един час!

Закашля се, сякаш с ръце притисках гърдите й.

– Да. В противен случай чудесната снимка, която направи София, ще се озове в мобилния на Давид. Със съпътстваща информация за мястото, разбира се... В случай че не се сети къде е това.

Преди да я оставя насаме с тази ужасна дилема, уточних, че ме интересува по-конкретно втората сграда, собственост на фамилията Барле. Петнайсет минути по-късно, с точност до секундата Клое ми изпрати писмено съобщение, студено като айсберг.

Пълен списък с недвижимите имоти на Барле на електронната ти поща.

Сграда на ъгъла на улиците „Пигал“ и „Ларошфуко“, номер 55, вход откъм улица „Жан-Батист Пигал“.

Не мога да направя нищо повече.

Ще бъда благодарна да изтриете незабавно снимката и текста към нея.

Клое.

Платих набързо сметката, излязох от кафенето и докато вървях, препрочетох няколко пъти нейното съобщение.

Ъгълът на улиците „Пигал“ и „Ларошфуко“. Входът е на номер 55 откъм улица „Жан-Батист Пигал“. Познавах тази сграда! Познавах я отлично, защото бе недалеч оттук и при това бях живяла в нея цяла година. Годината, превърнала се в еротично вълшебство, което затвърди веднъж завинаги любовта ми към Луи.

Да, тази сграда бе чисто и просто...

– Хотел „Шарм“... – прошепнах слисана аз.

Загрузка...