16.


Сънната парализа е смущение, което настъпва в началото и в края на парадоксалния сън. Освен вцепеняването на мускулите, на което дължи названието си, тя е придружена от трудно определими халюцинации, тъй като те смесват реалността на будното съзнание и свръхестествените видения на съня. С други думи, би могло да се каже, че в такива моменти лицата и ситуациите напускат обсега на въображението и проникват в реалния декор на стаята, където се намира спящият. Смущаваше ме това, че мнимият Луи, когото бях видяла в лицето на бригадира Зе, бе в състояние да ми се яви във всеки един момент от моето ежедневие, дори когато бях будна. Луи бе заел такова място в моето либидо, че бе достатъчно сетивата ми да се възбудят леко под действието на външни фактори като повишаването на околната температура, за да се появи пред мен неговият образ, при това като участник в най-неприличните сцени, които би могъл да си представи човек.

Докато лежах разсъблечена сред пръснатите по леглото, белязани от неговата ръка листи, той нахълта в спалнята, която, ако се съдеше по някои предмети, бе принадлежала на Давид.

Приближи до мен с пръст върху устните в знак, че трябва да пазя тишина. Едва тогава забелязах, че е гол, целият в татуировки, а върху лъскавата главичка на пениса му виси породена от желанието сребърна капка, която се отрони върху бедрото ми. Той я докосна с пръст и без да ме пита, я размаза върху вулвата ми, без да пропусне нито една гънка розова плът, която постепенно се зачервяваше от нахлуващата в нея кръв. Дори не се наложи да ме подканя, защото аз веднага разтворих бедра и открих пред него достъпа до моята интимност. Продължи да я гали, потапяйки от време на време пръст в течността, като внимаваше да не докосне калпачето на клитора.

Зад гърба му изплува неясна фигура, обвита в странен ореол, който не ми позволяваше да я разпозная. Въпреки това бих могла да се закълна, че е жена, при това гола, чийто пол ясно личеше по широките и тъмни ореоли на гърдите и по окосмения триъгълник. Луи не изглеждаше изненадан от нейната поява, сякаш дори я очакваше, защото, без да погледне, протегна ръка към нея. Жената постави върху дланта му малък правоъгълен предмет, който той веднага пъхна между бедрата ми. Това бе джобно огледалце, с помощта на което да мога да виждам пространството между тях.

След това хвана дясната ми ръка и я положи върху вулвата ми в знак, че трябва да започна сама да се галя. Това ми напомни анонимната бележка, изпратена от него няколко месеца преди това, съдържаща разказ за начина, по който бях открила моята сексуалност. Намерението му сякаш бе да ме върне към този отминал момент, когато бе започнало всичко, когато си бях дала сметка за тайната, скрита между краката ми, и за нейната загадъчна прелест.

– Хайде – прошепна той на своята партньорка.

Тя заобиколи леглото и застана до главата ми, така че пубисът й бе досами лицето ми, а нежните му косъмчета гъделичкаха носа ми. Близостта ми позволи да доловя миризмата на нейната вулва и с изненада открих, че напомня моята. Вдигнах очи и видях лицето й, което бе точно копие на моето. Това бе Орор, жива, сякаш никога не бе намирала смъртта си в морето.

Никак не се изненадах, когато по знак на нашия общ любовник тя започна да се гали. За момент самата аз останах неподвижна, но увлечена от нейните движения, продължих да й подражавам. Насладата, която изпитвах, се преливаше в нейната, а сетивата ни бяха в плен на едни и същи усещания. Кой по-добре от мен би могъл да разбере какво чувства в този момент?

Погледът ми се местеше от нейната вулва към моята и това още повече ме възбуждаше.

Най-смущаващо бе държанието на Луи, който стоеше неподвижно и сякаш изпитваше наслада от гледката. Чувствата му сякаш бяха изцяло съсредоточени в очите, които той не снемаше от вулвите ни, тъй широко разтворени, както не би могъл да го стори и най-грамадният пенис.

Постепенно аз и моята двойница ускорихме ритъма, опиянени от синхрона, като нейните движения повтаряха с фотографска точност моите. Стигнахме до оргазъм едновременно, в един и същи спазъм, в един и същи вик. Вълната на удоволствието бе мощна като морски талаз, който тъй рязко повдигна тялото ми, че за момент притворих очи, за да понеса тласъка.

Когато най-сетне ги отворих, открих, че лежа посред разхвърляните около мен листи, сама в стаята.

С все още залепнали от няколкото часа неспокоен сън очи, се надигнах с мъка, грохнала, с болезнено изтръпнали мускули на краката, като след няколкочасово бягане. По тъмния правоъгълник на прозореца разбрах, че следобедната ми почивка се е проточила до мръкване.

Бях гладна и готова да се втурна към най-близкия ресторант. Ала също така нямах търпение да разкрия истината, съдържаща се в разпилените около мен документи, върху които безогледно се бях въргаляла. Реших най-напред да прегледам смартфона.

Връзката не беше много добра, но достатъчна, за да мога да се включа в блога Ел & Луи. Когато моят мъж даваше израз на любовта си дори в сънищата ми, с пълно право можех да му отправя предизвикателство на негов собствен терен.

С помощта на получената от него парола се свързах и отворих новата страница.

Имаше безброй възможни начини за отразяване на моя последен фантазъм и за споделяне с читателите чрез блога на главозамайващия екстаз, в който ме бе оставил. Ала само един имаше значение за мен. Само един би постигнал пълно съответствие.

Двамата с Луи си бяхме изработили собствен код, таен език, който само ние разбирахме. Той почиваше върху определени правила, които да следват ласките, и варираше в зависимост от посланието, което искахме да отправим. Като езика на жестовете, използван от глухонемите, нашият волапюк съчетаваше движения, разкриващи намерения, и други, които съответстваха на буквите от азбуката. Така например „обичам те“ се изразяваше чрез леко докосване на лявата гърда и кръгообразни движения, чийто брой зависеше от силата на чувството.

Така описанието на моя сън се сведе до следното по-слание: „Обичам те“ (пощипване на гърдата), „липсваш ми“ (полуразтворени устни в очакване на дълбока целувка), „имам нужда от теб“ (нежно пъхнат във вагината пръст), „искам да те видя“ (движение на клепките като по време на оргазъм), „това положение ми е непоносимо, чакам твоя отговор“. Всеки друг освен него би видял в подобни жестове страстните движения на нимфоманка. Ала той щеше да ги разбере. Ако в този момент се намираше пред монитора, не би могъл да остане глух на моя зов. За да бъда пределно ясна, озаглавих посланието си със Завръщане в първа стая и се подписах с умалителното, което той понякога използваше: Бел.

Когато приключих, стомахът ми куркаше както никога преди, но установих, че е твърде късно за вечеря в града. Целият бряг тънеше в среднощно вцепенение. За щастие открих в килера зад кухнята пакет юфка с изтекъл преди десетина години срок, така че успях да заситя глада си с ригате без сол, без масло и без сос.

След като напълних стомаха си, пристъпих към работата, която ми предстоеше.

Първият документ, който привлече вниманието ми, с обозначение Родители, бе небрежно откъсната от вестник статия. Не бе ясно кой бе вестникът, но видях най-отгоре датата: 7 юли 1990 г. Заглавието, отпечатано с едри букви, бе: Злополука с моторница в Динар, завършила със смърт. Върху избледнялата снимка, чийто растер размазваше чертите на лицата, познах Андре и Ортанс Барле на борда на моторницата „Рива“, усмихнати, и, както предположих, фотографирани през някое лято, предшестващо трагедията.

С дълбока скръб жителите на Динар научиха снощи за смъртта на Андре и Ортанс Барле. Андре Барле, генерален директор на медийна група, прие нашия град в сърцето си, откакто, в средата на шейсетте години, придоби вила „Рош брюн“, най-прекрасното цвете на нос Малуин. Така двамата трайно се установиха на това място, като обичаха да повтарят, че то съчетава „елегантността на родния им Нант с дивото опиянение на бретонското крайбрежие“. Тук те прекарваха почти всички празници и отпуски.

Фаталният инцидент, сложил край на техния живот, е станал вчера, към 16 часа, докато били на разходка в залива на Сен Мало с тяхната моторница „Рива“. По наши сведения по време на драмата управлявал синът им Луи, все още твърде неопитен. Моторницата се движила с прекалено голяма скорост и не могла да избегне скалата, която изтърбушила корпуса и изхвърлила двамата пасажери извън борда. Луи Барле успял да се залови за остъклената част на кабината и така се спасил въпреки сериозната травма на лявото коляно. Безжизнените тела на родителите му били извадени малко по-късно и незабавно откарани в болницата на Сен Мало, където била установена смъртта им. Прокуратурата в Рен е започнала предварително разследване, но всички данни сочат, че става въпрос за грешка при управлението.

Всички жители на Динар, които искат да изразят своята подкрепа към семейство Барле, са поканени да присъстват на погребалната церемония, която ще се състои на 9 юли в 11 часа, в църквата „Сент Енога дьо ла Ранс“, а погребението в гробището Рокабей на Сен Мало.

За пръв път лъжите на Луи излизаха пред мен на бял свят в резултат на странично свидетелство и на материално доказателство, на което бях попаднала случайно. Неприятното усещане бе толкова силно, че за малко не повърнах трудно смилаемото ригате, и ми трябваше доста време, за да се съвзема от обзелото ме вцепенение, притиснала длани към корема, в опит да обуздая спазмите, които го разтърсваха. Значи, той не бе наранил коляното си в опит да спаси Орор, както твърдеше. Това бе станало по време на злополучния инцидент, погубил и двамата му родители; инцидент, за който, според тази публикация, той бе пряк виновник.

Защо бе смесил в едно самоубийството на Орор и тази трагедия? Дали за да прикрие от мен отговорността за гибелта на своите родители? Въпреки късния час и оборилата ме умора, въпреки неравната борба между натежалите клепки и любопитството аз си дадох кратка почивка, след което отново се заех с купчината документи, покрили леглото като немилостива пяна. Защото не се съмнявах, че онова, което предстоеше да открия и по-нататък в тях, щеше да бъде не по-малко ужасно. Инак Луи не би си дал труда да укрие в бараката тези ненавистни за него спомени.

След като събрах сили, отново се заех за работа. Инстинктивно протегнах ръка към документа, който Луи бе отбелязал като Давид. Това бе официалният акт за осиновяване от страна на Андре и Ортанс, издаден от Отдела за медико-социални грижи в департамента Ил е Вилен на 28 ноември 1976 година. Той веднъж завинаги потвърждаваше, че Давид наистина бе роден на 5 януари 1969 година. Следователно не би могъл да бъде биологичен брат на Луи. От другите два листа не научих нищо по-различно от онова, което вече бях чула същата сутрин от Флоранс Делбар: Давид действително бе обитавал сиропиталището в Сен Броладр, преди да бъде окончателно поверен на грижите на семейство Барле.

За втори път с помощта на датите стигнах до изумителното заключение: Давид и Орор са се познавали от най-ранно детство и при всички случаи преди така наречената юношеска „любов от пръв поглед“ на плажа в Динар.

В замяна на това горчиво съжалявах за крещящото отсъствие на подробности относно произхода на осиновеното момче и причините, довели до неговото изоставяне от биологичните му родители. Затова документите, които държах в ръка, не казваха нищо.

Едва след като счупих нокътя си, докато свалях кламера в горния ляв край на листовете, открих закрепената към тях снимка. Откачих я и възкликнах от изненада:

– Какво ли пък означава това?

На преден план се виждаше неумело издълбан с ножче върху дървена основа полузаличен надпис: сърце с вписани в него две букви със знак + между тях. Орор + Давид.

Поредната лъжа на Луи, който ми бе заявил, че Давид и Орор са се запознали вече като възрастни. „Когато бях на двайсет години, а Давид на деветнайсет“, бе ми казал той още при първата своя изповед. Лъжливо твърдение, потвърдено от Ребека...

Напразно дирех нови извинения за Луи, беше ми ясно, че не това е най-важното. Сега вече основният въпрос бе: кога Луи бе научил истината? Кога бе узнал за отколешната силна връзка между доведения му брат и Орор? Беше ли пробудило това у него ревност, чувство, което той така и не бе успял да потуши? Дали то го бе накарало навремето да отнеме жената на Давид, както неотдавна бях научила от Ребека? А по-късно и самата мен, нейната съвършена двойница.

Тази богата жътва ме накара да потърся сред пластовете прашна и пожълтяла хартия всичко, което напомняше фотография или пък свързани помежду си документи. Упорството ми бе възнаградено, защото не след дълго попаднах на страница, посветена на последното действащо лице, на онази, която бе побрала в себе си всички желания, всички намерения, всички тайни: Орор.

Първоначално не обърнах внимание на текста, а се съсредоточих върху прикрепената към листа снимка. Беше портрет на млада жена, едва ли не момиче, в поза, която мигом разпознах. Това сякаш бях аз! Или по-скоро почти съвършено копие на позата, която бях заела върху снимката, която София толкова харесваше и на която Луи ме бе видял за пръв път... Продължението ви е известно.

Тук поразителната прилика между нас изглеждаше едва ли не свръхестествена. Същият жест, същата усмивка и положение на тялото създаваше у мен впечатлението, че съм неин клонинг. Представих си какво бе изпитал Луи, когато, седемнайсет години след смъртта на Орор, бе попаднал върху това нейно съвършено отражение. Какво е било неговото изумление! Ребека не бе споменала за мен пред двамата братя не от ревност, а за да смекчи въздействието от моето съществуване върху тях.

Най-сетне минах към втория документ върху официална бланка на взаимоспомагателна каса. От съдържанието разбрах, че това е шестмесечна карта, която дава право на Орор да получава парична добавка. Отначало този лист хартия ми се стори отблъскващо банален, но когато видях датата на издаване, дъхът ми секна: 1 януари 1992 година. Повторих я на глас няколко пъти, сякаш за да убедя себе си. 1 януари 1992 г., тоест повече от две години след смъртта на Орор Делбар, по мъж Барле. Заблудата на учреждението беше пълна, тъй като на всичко отгоре писмото бе изпратено на адрес улица „Мандел“ № 118, някогашния апартамент на семейство Барле, но обитаван по това време от Луи. Какъв ли интерес представляваше това удостоверение за него? Взаимоспомагателната каса на Орор възкресяваше мъртвите. Що за чудо!

Преди окончателно да потъна в сън с натежала глава и объркан от тези разкрития ум, любопитството ме накара отново да надзърна в блога. Нямаше да мога да спя спокойно, ако не видя какво бе отговорил Луи на моето кодирано послание.

Сякаш желязна ръка притисна гърдите ми и за момент спря дъха ми, когато видях новата публикация. Беше подписана от Луи и озаглавена кратко: Стаята. Тя бе продължение на фантазма от мястото, където го бях прекъснала, и представляваше непохватно сафическо описание, което ми се стори съвсем недостойно за перото на Луи и твърде далеч от обичайните му фантазии.

Правата жена се навежда към другата. Тя хваща едната й гърда и я стиска, сякаш иска да я смачка. Нейната притежателка продължава да лежи и прави гримаса на удоволствие и болка.

Ала най-разочароващ бе не посредственият стил. Не, просто текстът не съдържаше нито един от елементите на нашия интимен език. Липсваше дори лекото докосване на гърдата, знак за повторение на обяснението в любов.

– Това не е той... Това не е той.

Продължих да си повтарям това, докато се унасях. Луи не бе автор на тези редове. Никога не би отказал да продължи тайния диалог с мен. Никога не би излъгал по такъв груб начин моето очакване. Никога...?

Загрузка...