Хотели. Втора стая

18.

2 юни 2010 година

След като напразно опитах да се свържа с Франсоа Маршадо на служебния му телефон в Економист, а след това и на личния му номер, реших да обобщя моите разкрития от последните двайсет и четири часа. Беше странно, че се чувствах разстроена не толкова от тях, защото потвърждаваха мои отколешни предположения, а по-скоро от мотивите, ръководили някои участници в тази фамилна история. И особено мотивите на Луи.

Начинът, по който бе съставил за всеки от своите близки същинско досие, побрало в себе си тайни и изненади, никак не подхождаше на мъжа, с когото живеех от една годна насам. А това повдигаше куп въпроси за отношенията му с тях и на първо място с неговия осиновен брат Давид. Тази съвкупност от компрометиращи материали ми напомняше някоя от онези информационни бомби в бизнеса или политиката, предназначени да извадят от равновесие противника или да предотвратят евентуално нападение, откъдето и да идва то. След като до този момент нито едно от тези сведения не бе излязло на бял свят, бях склонна да приема втората хипотеза. Тези папки трябваше да послужат като щит срещу всяка възможна атака.

От кого искаше да се предпази Луи с помощта на тези оръжия за масово поразяване? Очевидно от своя брат. Но защо? Или може би самият факт, че Давид е осиновен, би могъл по някакъв начин да застраши Луи?

– Маршадо, слушам ви.

– Добър ден, Франсоа. Обажда се Ел Лоран.

– Ел? Каква приятна изненада – пресилено се въодушеви той. – Може би сте обмислили моето предложение и сега ми звъните, за да ми кажете, че го приемате?

– Не, съжалявам...

Настъпилото мълчание показа, че съм на път да разваля доброто му настроение, но той все пак реши да не се издава:

– И по какъв повод тогава имам честта?

– Намирам се в Динар. В „Рош брюн“.

– Радвам се, че сте намерили време за почивка – подхвърли той с незлобива ирония. – Само че това с какво ме...

– Не съм на почивка. Проучвам архивите на семейство Барле. Е, това-онова може да се открие тук.

– И попаднахте ли на интересни неща? Ех, „Рош брюн“ – въздъхна с носталгия той. – Не съм стъпвал там след сватбата на Давид и Орор.

Понякога забравях, че двамата приятели се познават отдавна. А това означаваше, че Маршадо непременно се е срещал с Орор. Означаваше също така, че бе разпознал в мое лице нейна двойница още вечерта, когато ме бе наел като момиче на повикване и когато се запознах с Давид.

– Много интересни – отвърнах уклончиво аз. – Затова ви се обаждам. Бих искала да споделя с вас някои подробности... струва ми се, неизвестни.

– Само че, ако отново започнете да вадите пред мен някакви професионални компромати за Давид, спомнете си какво ви казах: сбъркали сте адреса – заяви с по-рязък тон той.

– Не са професионални, а персонални. И за разлика от това, което си мислите, нямам намерение да провалям великите му проекти. Изобщо не ми пука за тях.

– В такъв случай какво искате?

– Да разбера истината за отношенията му с Луи.

Дочух как отпи от чашата кафе, след което отново се обади:

– В такъв случай ви желая успех. Имайте предвид, че други преди вас вече са си строшили зъбите.

– Кой?

– Ребека Сибони например.

– Ребека не влиза в сметката. Повече от двайсет години е влюбена в Луи.

– Вярно. Тъкмо това е общото между вас.

– И какво точно е общото между нас? – сопнах се, готова да се нахвърля върху всеки, който обиди дори с една дума моя любим.

– Пристрастието към Луи в цялата тази история.

Насоката, която пое разговора, определено не ми харесваше. Той предварително опровергаваше аргументите ми, сякаш привързаността ми към по-възрастния от братята Барле изопачаваше моя подход към фактите.

– Не искате ли да чуете това, което имам да ви кажа?

– Искам... – въздъхна той. – Обадете ми се, когато се върнете в Париж.

От първото посещение в „Бригантен“, единствената гей сауна в Сен Мало, бях съхранила смътни спомени, свързани с мощни мъжки пъшкания. Сигурна бях обаче, че не им бях дала номера на моя мобилен, тъй като вечерта там бе организирана от Луи изцяло в духа на повелята „неизвестното ще изследваш“.

И все пак тази следобед получих оттам съобщение, което би трябвало да бъде примамливо:

Всички в замъка!

Вечер на изненадите за всички, гейове, хетеро,

самотни мъже и жени

Тази вечер в 21 часа

Среща в „Бригантен“, единствения малуински пристан

на насладите!

Вход: 50 € за сам мъж, 30 € за двойки, 15 € за сама жена.

Подобно обещание не звучеше особено правдоподобно за онзи, който вече бе посещавал заведението. То бе долепено до склад от сива ламарина насред промишлената зона и ни най-малко не съответстваше на изисканите и претенциозни фантазии, за които мечтаят повечето жени. „Бригантен“ отговаряше напълно на вкусовете на обичайните му посетители: хард секс почти без любовни игри, без много церемонии и чувства. Всеки можеше да влезе, да се задоволи с първото тяло, което му попадне, и след това да си тръгне с удовлетворени примитивни желания. Всяка мисъл за истинска еротика бе толкова неуместна, колкото бе и самата покана. Всички в замъка? По-скоро всички в бардака!

От друга страна, подозирах, че самата покана не ми е била изпратена случайно, без намеса от страна на Луи. За пореден път ми изпращаше послание, макар то да бе необичайно тромаво и грубо. Що за човек беше той? Какво се криеше зад този призив към разврат? Нима ме бе последвал дотук? Дали по този начин не ми определяше среща, както се бях заблудила предишния път, когато всички последствия бяха останали за моя сметка?

При тази мисъл коремът ми се сви, гърдите ми се втвърдиха, вулвата ми омекна, покорна пред желанието, което я изстискваше всеки път, когато се сетех за неговия парфюм, за нежната му кожа и за твърдия му член. Ами ако сега наистина ме очакваше там? Ами ако ми предоставяше възможност да удавя съмненията си във вълните на страстта? Ами ако тъкмо там ни предстоеше да преживеем моменти, които да бъдат също толкова силни, нежни, лудешки и преди всичко приятни като този, по време на който го бях приела в моя дом, в моя задник? Дали тъкмо това място не бе най-подходящото, за да започнем всичко отначало?

Част от самата мен изгаряше от желание и смяташе, че това е начинът отново да поема инициативата. Друга обаче предпазливо отхвърляше всякаква близост между нашите тела, докато душите ни не постигнеха хармония. От чисто практична гледна точка бях взела със себе си само два пуловера, чифт стари памучни слипове и едни джинси... Нищо що-годе секси и за пред хора.

Не можех да се реша и обърканите ми аргументи бяха готови да отлетят при първия полъх на съмнение. Луи чудесно знаеше какво въздействие оказва върху мен.

Тръпката, появила се между бедрата ми, предизвика контракции на ануса, а след това се разпростря към перинеума и устните. Изкушението бе твърде силно. Внезапно се сетих нещо и започнах да ровя из гардеробите.

Бинго!

В дрешника на спалнята открих три рокли, които очевидно бяха принадлежали на Орор. Една на цветя, предназначена за разходки с велосипед, друга, по-официална и с дълбоко деколте, за коктейли. Третата, скрита най-отвътре, ми се стори най-подходяща. Беше черна, съставена от бюстие и два насложени волана, единият с бродерия, а другият от прозрачен воал, доста къса и определено подчертаваща формите ми по толкова предизвикателен и сладострастен начин, че едва не се изчервих пред огледалото.

Усещането на нейните стари дрехи върху кожата ми толкова ме смути, че забравих да си сложа бельо.

– Къде отиваме? – запита ме шофьорът на таксито с дяволит тон, очевидно доволен, че ме вижда отново, особено облечена по този начин. – Пак ли в магазин за железария?

– Отиваме...

Внезапно ме досрамя да съобщя направо адреса на гей сауната, убедена, че пикантната й слава му е добре известна. Ето нещо, което възпитанието, на което ме бе подложил Луи, все още не бе успяло да преодолее: губех самообладание всеки път, когато трябваше да дам публичен израз на моята сексуалност.

– Отиваме в промишлената зона.

– В Декуверт? В търговската зона до пристанищните складове? – зачуди се той. – Че по това време всичко е затворено!

– Имам среща там. Ще минат да ме вземат и веднага заминаваме.

– Окей, няма проблеми – съгласи се той с неприкрит скептицизъм.

Що за човек би ми уговорил среща привечер на подобно място?

Без спиране колата стигна до Сен Мало. На третото кръгово движение, което смътно разпознах, накарах шофьора да ме остави.

– Сигурна ли сте, че всичко ще бъде наред? Не искате ли да изчакам, докато пристигнат вашите приятели?

– Благодаря... Няма нужда.

– Добре тогава... Приятна вечер.

В този момент нямах никаква представа до каква степен вечерта, организирана в „Бригантен“ за хетеросексуалните клиенти, ще съвпадне с обяснението, което бях дала на шофьора.

Тръгнах по безлюдната и зле осветена улица със складове и хангари от двете страни и едва ли не с облекчение зърнах малка група хора край ламаринената постройка, точно до будката пред входа на сауната. Бяха оскъдно облечени, силно гримирани и похотливите прегръдки на някои двойки не оставяха никакво съмнение относно начина, по който имат намерение да прекарат нощта.

Тъкмо стихнах до тях, когато недалеч спря микробус и шофьорът даде кратък сигнал с клаксона, за да привлече вниманието ни. Той слезе от колата и разпознах културиста с бръснат череп, който пропускаше клиентите при първото ми посещение.

– Готови ли сте за живот в замъка? – провикна се весело той.

– Няма ли да изчакаме още малко? – запита рижа красавица със закръглени форми, стегнати в рокля от бял латекс. – Люси и Марк казаха, че също ще дойдат, но още не ги виждам.

– Не се притеснявайте, тръгваме след десет минути. През това време можете да се качвате и не забравяйте да си сложите превръзките върху очите. Има по една на всяка седалка.

Очевидно повечето се познаваха и бяха свикнали с подобни изпълнения. Както установих по-късно, общността на развратниците представлява тесен кръг, съставен от различни кланове, като всеки член поне веднъж се е включвал в някой от другите, особено в малък град като този. Ето защо вероятно за тях аз бях едва ли не извънземно. По погледите, които ми хвърляха обаче, разбрах, че присъствието на нов участник им се нрави, особено когато това бе жена с моята физика.

Отчаяно дирех сред тях силуета на Луи, жадувайки срещата с него, тялото му, долепено до моето, но купето се напълни и аз реших, че може би ме очаква на мястото, където отивахме.

След като огледа своето паство, мъжът с бръснатия череп даде сигнал за тръгване. Нощното пътуване с превързани очи и ритмичното поклащане на микробуса за мен не бе лишено от определено очарование. Чувството, че следвам чужда воля, сякаш бе прелюдия към момента, когато щях да отдам и тялото си.

Носихме се така поне половин час, който прекарах в напразни опити да отгатна към кой замък, близо до Сен Мало, сме се отправили. Край мен от всички страни валяха предположения:

– Сигурен съм, че това е замъкът на руснака... От месеци е обявен за продажба.

– Дворецът на Акунин? Никак не ми се вярва... Той се намира в Сен Серван, по посока на Во Гарни. Ако бяхме потеглили на запад, щяхме да чуем шума на пристанището.

– Да не би да отиваме в Комбур? Ще се чукаме в дома на Шатобриан!

Аз самата се питах кой момент ще избере Луи, за да се появи, и дори започвах да се съмнявам в неговото присъствие. Дали щеше да ме изостави на тази зажадняла за секс безчувствена и безлика орда?

Пристигането ми поднесе първото разочарование, споделено от моите спътници. Когато свалихме превръзките, установихме, че няма никакъв замък. Пред нас се издигаше голяма сграда, подобна на манастир, оградена от висока порутена стена, обрасла с плевели.

Второто ми огорчение бе, че никой не ни посрещна, нито Луи, нито кой да е друг.

– Някой има ли представа къде се намираме? – дочух дрезгавия глас на една тъничка брюнетка.

Никой не й отговори, дори служителят от „Бригантен“, който сякаш подготвяше изненадата и не искаше да назове мястото. Ала след като минахме отвъд полуотворената желязна врата и влязохме в просторния вътрешен двор, не успях да прикрия изумлението си.

– Сен Броладр... – възкликнах полугласно аз.

– Какво? Какво казваш? – запита жената до мен.

– Зная къде сме... В сиропиталището Сен Броладр.

Главната постройка, камбанарията... Въпреки запуснатия вид на сградата тя малко се различаваше от пощенските картички, които бях открила в Интернет.

Бръснатият дангалак ме стрелна с очи и предпочете да се обърне към останалите, за да ги поведе към вътрешността:

– Ще видите, никога не сте разполагали с толкова про-странство и с толкова легла, където да безчинствате!

Основното спално помещение, което също съответстваше на старите снимки, беше устроено специално за случая. По принцип беше предназначено за петдесетина души, а ние бяхме не повече от петнайсет.

Подът беше почистен набързо, но стените си бяха в предишното състояние. Само леглата бяха нови, осветени на равни интервали от големи канделабри върху чугунени триножници. Обстановката като цяло напомняше по-скоро обиталище на призраци, отколкото дворец от Хиляда и една нощ, но новодошлите изглеждаха доволни, а някои дори подсвиркваха от възхищение. Край мен вече започна размяната на първите ласки.

– Прощавайте – обърнах се аз към културиста. – Очакваме ли някого?

– Не, освен вас, други няма. Разочарована ли сте? Искате ли да ви върна в Сен Мало?

Долових във въпроса му нотка на съчувствие.

– Не... Не, ще остана.

В крайна сметка със или без Луи, със или без разюздан секс, трябваше да се възползвам от случая да последвам стъпките на Орор и Давид. Отделих се от групата, която вече се бе разпределила по двойки, мъже и жени, жени и жени, и дори двама мъже, за да огледам спокойно останалата част от сградата.

Значи, тук са се срещнали двамата. Без съмнение тук са изпитали първите детински трепети. Очевидно момичетата и момчетата са заемали отделни спални. Двете сирачета вероятно не са спали в тази зала. Ето защо минах в съседните помещения, водена от лунната светлина, тъй като нощта бе настъпила. Разпознах трапезарията по колоните и няколкото оцелели маси и кухните в съседство, където, изглежда, за известно време бяха намерили приют бездомници. Посетих също така библиотеката, която бе празна, с изключение на няколко проядени от плъховете книги, захвърлени на пода. Нямаше нито един документ, нито една снимка по стените или в албум, никаква осезаема следа от присъствието на Давид и Орор на това място. Малка синя врата в дъното на коридора ме отведе в съблекалнята и там го открих: сърце, издълбано в олющената боя и в мазилката. Въпреки сумрака можех да се закълна, че то бе дело на същата ръка, нарисувала сърцето от снимката, открита в сейфа.

Исках да се уверя и приближих, като почти опрях нос в стената. Проследих с пръст очертанията. Същите извивки, пълни с вяра в бъдещето.

Ала макар втората буква наистина да бе Д като Давид, първата бе съвършено различна: Е. Неволно си помислих, че това е Е като Ел.

– Идваш ли с нас?

Едва не изкрещях от уплаха.

Рижата в рокля от бял латекс, чиито пищни, но стегнати форми още по-добре се открояваха на синкавата светлина и донякъде напомняха тялото на Алис, бе застанала на няколко крачки от мен с приветлива усмивка. Не бях усетила кога ме е проследила.

– Жалко... Вече имаш няколко почитатели, които те очакват в спалното.

– А, така ли? – промълвих аз по-скоро изненадана, отколкото смутена.

– Да знаеш, че и аз съм от тях.

При тези думи тя съкрати разстоянието между нас със сладостно потриване на бедрата, без предупреждение долепи устни до моите, едната й ръка обхвана тръпнещите ми гърди, а другата с властен жест сграбчи задника ми. Дланта й бе влажна.

Отдръпнах се съвсем леко, но това бе напълно достатъчно, за да я накара да се намръщи, но веднага след това лицето й отново се разведри.

– Само не ми казвай, че не ти се иска – погледна ме предизвикателно тя.

– Не... Не знам.

Това бе чистата истина. В този момент не бях способна да анализирам чувствата си. Непрекъснато се люшках между страха и желанието, между порива да избягам оттук и да се отдам. Тя бе разкошна жена и през ума ми мина мисълта, че може би е подарък от Луи, а това накара корема ми да се свие от вълнение, което се прехвърли на вулвата ми и тя затрепери като малко, изплашено животинче.

Жената, изглежда, усети това, защото без много церемонии пусна ръка под полата и подплатата и я притисна към влажните и вече полуразтворени устни. Можех да доловя тежкия, наситен парфюм, който се съчетаваше с естествената миризма на мускус, което, както предположих, идваше от нейната вулва.

Когато пъхна в мен средния си пръст, аз я улових за китката с намерение да я възпра. Ала насърчена от учестеното ми дишане и от неволно извитата снага, тя го завъртя, като всеки път достигаше онзи грапав участък, допирът до който ме накара за притворя очи от наслада. Вече се бе долепила до мен и можех да почувствам гърдите й, притиснати в моите, горещото й дихание и изпънатия й от нетърпение корем. За хищница като нея аз не бях нищо повече от лесна плячка. Явно бе, че умира от желание по мен, което издаваше интимната миризма откъм бедрата й, която постепенно изпълваше околното пространство.

– Само посмей да ми кажеш, че не ти харесва... – прошепна тя на ухото ми.

Възможно бе да ме е набелязала и пожелала още при качването ни в микробуса. Затова това, че сега се подмокрям, потръпвам и примирам от наслада при всяко нейно докосване, бе за нея победа, която бе съмнение й доставяше удоволствие.

Ала без тя да си дава сметка, в тази тъмна съблекалня, изпаднала в плен на натрапчивите си спомени и на изгубената си любов, аз се отдавах не на нея. Движението на пръста й сякаш го правеше по-голям. Започвах да различавам позната извивка, позната дължина, острия издут връх, изпънатата до скъсване кожа, всичко това ми бе до болка близко до последната пулсираща веничка. Не, тя изобщо не съзнаваше това, но всъщност пенисът на Луи бе този, който се движеше вътре в мен. Той проникваше все по-навътре, изтръгвайки от гърлото ми признателни стенания.

– Да... ДА!

– Преструваш се на невинна, но всъщност си една малка мръсница!

Изобщо не чувах непристойните й забележки. Оргазма си дължах на друг, през друго време, на друго място и курвенските й подмятания не можеха да ме засегнат.

– Хей, ти май си на път да свършиш?

Въпреки умението, което проявяваше в тази игра, силата на контракциите я изненадаха. Бликналата от мен струя обля ръката й и потече по прашния под.

Да, бях свършила, но не благодарение на нея, а на Луи. На Луи, чието отсъствие вече можех да запълня при всеки удобен случай, при всеки достатъчно осезаем контакт от мъж или жена, всеки от които би могъл да бъде негов заместник.