Хотели. Втора стая

2.

Няколко дни преди това... началото на май 2010 година

Няма да скрия от вас – знаете вече достатъчно, за да се налага да го правя, – тази вечер не бе първата, през която виждах дома на госпожица Марс. Вероятно си спомняте, че след бягството на моята котка Фелисите бях успяла да хвърля поглед през боядисаната в тъмносиньо врата, преди Ришар, шофьорът на Луи, да я захлопне под носа ми. Тогава успях да зърна единствено строителна площадка, нищо общо с великолепния резултат, който радваше окото сега.

Ала освен това, само няколко дни преди организирания от Луи бал отвъд времето, в чест на нашето официално встъпване в новия ни дом, бях успяла са проникна в моя хол, когато зад гърба ми дочух познат глас:

– Мамка му!... Луда работа!

Нямаше нужда да се обръщам, за да позная кой изстреля тази пълна с възхита ругатня. София застана редом с мен и заедно зяпнахме разкриващата се пред нас необикновена гледка. Все още не бяха пристигнали всички мебели, а други не бяха поставени на предназначените за тях места, така че можахме да се насладим на съвършената работа, извършена от реставраторите.

– Нали, скъпа моя? – пошегувах се аз.

– Като си помисля, че съседният дом ми се струваше прекалено разкошен...

Спомних си реакцията й, когато за пръв път разгледа заедно с мен дома Дюшеноа.

– Така е. Не мога да си представя да се мотая тук по анцуг или в бархетен гащеризон.

– Правилно – подкрепи ме съвсем сериозно тя. – Ще се наложи да си прегледаш гардероба.

– Сякаш пък ми трябва специален повод да го направя!

Тя хвърли красноречив поглед към обстановката.

– Само че този път май ще се наложи да пазаруваш по-скоро в музеите, а не в „Галери Лафайет“!

Дори не знаеше колко е права, като се има предвид балът, на който Луи, макар да бе поддържал с нея много специални отношения, така и нямаше да я покани.

Към възклицанията ни на възхищение ненадейно иззад нас се присъедини мъжки глас.

– Хей! Това не ви е Нантер, момичета.

С каска в ръка и разкопчано кожено яке, пред нас стоеше Фред Морино, моят бивш, появил се почти едновременно със София. Клатеше глава като плюшено куче от задното стъкло на кола, оценявайки великолепието на сградата с кратки подсвирквания. Най-добрата ми приятелка никак не можеше да го понася още от времето, когато излизах с този почитател на мощните мотоциклети. Ала след катастрофалния завършек на моя неосъществен брак, по време на който двамата се бяха съюзили, за да ме защитят, бяха продължили да поддържат контакт и подозирах, че под предлог, че „от време на време обменят информация за Ел“, вече ги свързва и нещо друго.

След поредица коктейли „Монако“ по терасите на кафенетата, последвани от кратки телефонни разговори, „за да разберат дали всичко е наред“, между тях се бе породила близост, без съмнение гарнирана със задни мисли от страна на рокера. Засега всичко се свеждаше до красиво приятелство, което не можех да не благословя. Кой не би искал хората, които обича, да се обичат помежду си?

След поздравите и прегръдките двамата ми помогнаха да внеса няколко кашона и торби, които бях докарала от „Шарм“ със старата камионетка, която господин Жак, портиерът на хотела, ми бе заел за случая.

Възползвах се от това, за да прескоча до Нантер и да прибера оттам част от младежкия си гардероб и от книжата си.

– Не прилича и на онзи Париж, който познават хора като Фред и мен – отбеляза София, подчертавайки пропастта, която ги делеше от новата обществена рамка, в която живеех.

Винаги съм харесвала приятелската атмосфера, която се създава по време на пренасяне в ново жилище. Свързаните с нея шеги, докосвания на ръцете, предметите от миналото, които излизат на бял свят, и онези, които счупваме, без да съжаляваме за това. Именно поради тази причина бях отклонила предложението на Луи да повери тази работа на професионалисти. Двамина въодушевени приятели, няколко часа и няколко незлобливи закачки бяха всичко, от което се нуждаех.

– Сигурна ли си?

– Ами да! За какво са приятелите, ако не ги накараш да се изпотят от време на време, докато пренасят куп кашони? Честно!

Честно! През онзи ден другарството се оказа на висотата на моите очаквания. Присъствието им редом с мен в момента, когато встъпвах в новия си живот, бяха като онзи благотворен балсам, който липсваше понякога в страстната привързаност на Луи към мен. Да обичаш и да бъдеш обичана от Луи Барле бе за мен като буен, яростен морски вятър, който води към екзалтиращи преживявания, към всякакви безумия. За съжаление, той нямаше нищо общо с нежния зефир на всекидневните, обикновени отношения с онези, които ни заобикалят.

– Ще ни покажеш ли твоя замък? – подсказа Фред, несъмнено впечатлен от онова, което бе видял.

В действителност Луи ми бе връчил ключовете едва сутринта, така че самата аз не бях имала възможност да обходя изцяло сградата. Докато търсех къде да оставя кашоните, дори се натъкнах на здраво заключена врата към мазето, която не можах да отворя с нито един от ключовете на връзката.

– Какво ли крие твоят човек в сутерена? Може би някакво тайно подземие като в кулата на замък?

От страна на София подобно предположение изобщо не прозвуча в средновековен смисъл. Откакто бях споделила с нея еротичните фантазии на моя любовник, а самата тя бе станала пряк свидетел на едно от посещенията ми в хотел „Шарм“, не преставаше да сипе закачки на тази тема.

Не можеше да скрие изненадата и радостта си пред лицето на факта, че от положението едва ли не на ангел, който почти нищо не е чувал за секса, вече съм изцяло в плен на всевъзможни садо-мазо ритуали.

– Ако наистина е така, няма съмнение, че вече е вкарал в употреба всички приспособления!

– Ммм, ще ми се да видя...

– Мечтай си!

Що се отнася до мечтите, брачните ни покои бяха наистина шедьовърът на дома. За тях Луи бе предявил специални изисквания по отношение на автентичността, следвайки с маниакална педантичност купчина документи от времето на Луи Висконти. Впрочем тази част единствена бе довършена изцяло и в нея не липсваше нито един елемент от мебелировката или от детайлите. Това ни позволи да се насладим на творбите на мебелиста Бенар чрез техни верни реплики: легло в античен стил с различни по височина табли, издигнато върху подиум, скрин, чиито врати бяха украсени с порцеланови пана, два махагонови фотьойла, столове от същия материал, голямо подвижно огледало, тоалетна масичка, украсена с египетски статуетки, и накрая свещник. Към бездруго претрупаната обстановка имаше и камина от розов мрамор, с инкрустации от позлатен бронз.

– Е, госпожо маркизо, – възкликна подигравателно София, – тук няма да раждаш бебета, а златни кюлчета!

Нито аз, нито пък Фред се засмяхме на забележката й просто защото беше напълно уместна. Питах се какво ще стане с нашата развихрена, освободена от задръжки, спонтанна сексуалност сред вековната патина на този декор. Естествено, налице бе добрата стара теория за еротичните спомени, пропити в стените от нашите предшественици. Ала дали те бяха устояли на пластовете наскоро положена боя? Какво бе останало от въздишките на госпожица Марс?

При тази мисъл реших, че подземието никак няма да бъде излишно, за да поддържа живо нашето либидо и любовта ни да не бъде задушена от тази позлата и тези гоблени.

Звънецът на входа, чийто глас чувах за пръв път, привлече вниманието ми и аз се втурнах надолу по стълбите, за да вляза в новата си роля на стопанка. Отвъд синята врата зърнах масивния силует на Арман, облегнат на страничната колона, който държеше в ръка клетка за транспортиране на животни.

– Добър ден, Ел.

Не бях го виждала от момента, когато, след като напуснах брачната церемония, непредпазливо се бях завърнала на улица „Тур де Дам“, преди да отида в „Шарм“, където ме очакваше Луи. Все още чувах виковете му, докато преследваше мен, босоногата бегълка в изцапана бяла сватбена рокля: „Ел! Върнете се!“

Носталгичното видение бе разсеяно от сърдитото мяукане на Фелисите. Така или иначе, какво би могъл да ми каже той през онзи ден? Какви думи биха били в състояние да променят решението ми и да ме накарат да забравя за любовта си към Луи?

– Добър ден, Арман – отвърнах аз. – Ето...

Не знаех какво да кажа. Той все още бе на служба у Давид и следователно принадлежеше към противниковия лагер. Същият този лагер, който, между другото, не се бе поколебал да накара Луи да поеме разходите около провалената брачна церемония. По-възрастният брат великодушно бе заплатил всичко до последния сантим, без протести и коментари, включително хонорара на певицата плюс обезщетението.

Този лагер бе до такава степен противников, че Давид не се бе появил на погребението на мама, нито бе изказал по някакъв начин съболезнованията си. Дори с един есемес. С нищо не показа, че споделя донякъде скръбта ми, докато Луи прояви искрено съчувствие и ме подкрепи в момент, когато имах нужда от думи на утеха, прегръщаше ме приятелски, докато плачех, тъй като за други ласки тогава и дума не можеше да става.

– Връщам ви Фелисите.

– Благодаря – казах аз, докато поемах от ръцете му клетката от твърда пластмаса.

– Съжалявам, не ми се щеше да правя това тъкмо в деня, когато се нанасяте... Но Давид настоя всичко да приключи веднъж завинаги.

– Разбирам. Не се притеснявайте.

– Отношенията й със Синус и Косинус си останаха все така напрегнати през последните месеци. Миналата седмица сбиванията им принесоха нова жертва.

– Жертва ли? – престорено се разтревожих аз.

– Китайска ваза от династията Мин, наследство от баща му Андре.

Давид би могъл да понесе цели контейнери подобни жертви. Така че чутото не ме развълнува кой знае колко.

– Анабел, не знам как да започна...

Той подръпваше края на вълнената жилетка, както момиченце би сторило с полата на рокличката си.

– Тогава по-добре не започвайте – прекъснах го по-рязко, отколкото би ми се искало.

– ... Има обстоятелства, които ни свързват въпреки случилото се.

Беше толкова трогателен, че не обърнах внимание на голямата черна кола, която мина зад гърба му и спря десетина метра по-нататък.

– Зная това...

– Бих искал да кажа, че въпреки гнева на Давид продължавам да храня към вас най-топли чувства.

– Нормално е да сте привързан и към Луи – уклончиво отвърнах аз.

– Не само към Луи – настоя Арман. – Към вас също.

При тези думи ме привлече към себе си и непохватно положи две целувки на бузите ми. Това бе толкова неочаквано, че едва не изпуснах клетката с Фелисите, която измяука недоволно. Той тъкмо ме пускаше, когато някой го повика, почти изкрещя откъм улицата. От луксозната кола се чу хлопване на врати и до нея се появиха две стройни, изискани фигури.

– Арман!

Беше Давид, стегнат в безупречен костюм, с вдигната брадичка и мрачен поглед, в контраст с ясното небе. До него стоеше Алис, по-русокоса и студена от всякога.

Дръпнах се от Арман и трескаво започнах да ровя в чантичката си, за да намеря ключа от входа на дома Дюшеноа. През цялото това време го бях задържала у мен в очакване на удобен случай, за да го върна на собственика. От друга страна, не ми се щеше да се срещам с Давид, нито пък да пусна ключа в пощенската кутия.

Накрая го открих и се опитах да го пъхна в ръката на майордома, но той бързо я отдръпна. Сетне примигна няколко пъти с очи, сякаш искаше да ми каже: „Задръжте го, никога не се знае“.

Зад гърба на стареца, само на няколко крачки от нас, Давид отново изджавка господарски, недоволен от неподчинението на своя слуга. Дори не поглеждаше към мен, стараейки се да игнорира присъствието ми.

– Арман!

Майордомът най-сетне се обърна с умора в очите.

– Не се бавете, ако обичате – добави по-меко Давид. – Съседството не е това, което беше.

Прегърна Арман през раменете, сякаш прибираше своя собственост, и го отведе до вратата на съседната сграда, без да отправи към мен нито дума.

След него пое и Алис, размахвайки чантичка, очевидно купена от авеню „Монтен“, а на устните й бе замръзнала усмивка на едва сдържан триумф. „Погледни, сега вече всичко това е мое“, говореше всяко движение на полюляващите се бедра над високите токчета, които едва намираха къде да стъпят върху неравния паваж. Накрая и тя на свой ред влезе в съседния дворец.

– Хайде – обърнах се аз към котката. – Прибираме се у дома.

Влязох и видях, че двамата ми приятели са слезли в хола, за да ме посрещнат.

– Всичко наред ли е, красавице? Много си бледа...

– Да, да, всичко е наред.

– Да не си видяла призрак? – обади се Фред.

– Кажи-речи... – намръщих се аз.

– Срещнала си Давид! Само не ми казвай, че той е дошъл лично да ти донесе животинчето.

Заех се да пусна Фелисите, за да избягна темата и да се спася от обстрела на техните въпроси.

– Да... Е, не. Не беше той. Донесе ми я Арман.

– Тоя открай време ми се е струвал съмнителен – включи на новата тема София.

– Защо? – удивих се аз.

– Знам ли? Просто вътрешно усещане... Ето например, в деня на твоята „сватба“...

При тези думи тя нарисува с пръсти във въздуха огромни кавички.

– ...когато на всички стана ясно, че няма да се върнеш...

– Е, и какво?

– Нямам представа. Стори ми се някак облекчен.

– Това е, защото си е казал, че ще има по-малко работа и главоболия, ако доставчикът прибере ястията, преди да са били разопаковани – предположи Фред, в опит да разсее атмосферата.

– Много хитро! – изкикоти се приятелката ми. – А тебе големият шеф още ли не те е разкарал?

Въпросът на София беше напълно уместен и освен това имаше предимството, че отклонява вниманието от мен. Положението на Фред като звукооператор в БТВ си оставаше загадка. Дори след като бяха уволнили Луи и мен, той бе запазил мястото си и сякаш нищо не го заплашваше. Всяка сутрин очакваше да си получи заповедта и всяка вечер се прибираше спокоен за утрешния ден. Целият екип хвалеше работата му, а най-близките му колеги, които, естествено, бяха в течение на миналата му любовна история с бившата-бъдеща госпожа Барле, го наричаха „късметлията“.

– Ако питаш мен, запазих си кожата само защото той забрави за мен.

– Възможно – подкрепих предположението му.

– Спомни си, че точно преди да си тръгнеш, когато той ме видя на вратата, ме помисли за стажант. Така че едва ли знае, че съм твоят бивш...

– Е, поне засега си получаваш заплатата в края на месеца – изхленчи София, която съвсем беше закъсала с нейните танци.

– Не се оплаквам!

– От друга страна, има какво да се каже по отношение на условията на труд в групата „Барле“! Или се лъжа?

Появата на Луи изненада всички ни. Никой от нас не го бе чул да влиза. Втурнах се да го посрещна и се постарах целувката ми да не бъде прекалено интимна. Споменах, че все още не бях свикнала да давам публичен израз на нашата любов.

Макар Фред да бе признателен на моя нов спътник в живота, че го е спасил от безработицата, отношенията между двамата отново бяха охладнели, след като Луи бе заел мястото, някога отредено на него. Фред наистина бе обърнал страницата и не проявяваше никаква ревност. Беше сложил черта на връзката ни, но все още изпитваше напълно обяснимо смущение.

– Така или иначе, за мен положението е поносимо – уклончиво възрази Фред. – Минал съм през какво ли не.

Към затрудненото положение, в което се намираше Фред, се прибавяше и фактът, че минаваше за двоен агент. Бе наш приятел и едновременно с това служител на Давид, така че имаше поглед върху делата на групата „Барле“, за което Луи би могъл да му завиди. При това самият Луи без колебание засягаше тази тема:

– Как е положението в телевизионния канал? Давид все още ли флиртува с корейците?

– Имай предвид, че нямам достъп до тайните на боговете. Единствената новина, която си струва напоследък, е завръщането на Симонсини...

– Алис? – възкликнах с престорено учудване аз.

– ... макар че все още не е ясно на каква длъжност ще я назначи.

– На предишното й място вече има друг – допълни Луи.

– Вярно... Изглежда, в дирекцията се оформя игра на музикални столове.

– Поне има жени, които знаят за какво се чукат! – отново изплака София.

Сега напълно ми стана ясен смисълът на надменния поглед, който преди малко Алис ми бе хвърлила.

– Вероятно все още не са обявили нищо официално? – заинтересува се Луи.

– Не. Говори се, че Давид ще свика пресконференция в тесен кръг с участието по-скоро на популярните, а не на икономическите издания.

– И къде ще бъде тази пресконференция?

– При всички случаи не в кулата, защото инак всички отдели там отдавна щяха да са вдигнати под тревога.

Звънецът отново се обади и сложи край на тази размяна на информация. Отвъд стъклото на входната врата сияеше белозъбата приветлива усмивка на Изиам. Грумът от хотел „Шарм“ държеше в ръце дебел плик от амбалажна хартия и не бе в обичайната ливрея, което означаваше, че бе решил да ни посети през свободното си време.

– Добър ден, госпожице!

– Добър ден, Изиам. Влез, ако обичаш.

Той отказа с плах жест и само ми подаде пакета, от който очевидно бързаше да се отърве:

– А, не, не, просто ви нося тази пратка.

– Много мило от твоя страна. Благодаря.

Той си тръгна и двамата ми помощници отново се захванаха за работа, този път с подкрепата на Луи, доколкото осакатеният му крак позволяваше това. Заедно щяхме да приключим по-бързо.

Ала преди да се завърна при тях, останах за момент с дебелия плик в ръка и реших да го разпечатам. От месеци насам пощата ми бе препращана от Нантер и от дома Дюшеноа до нашата стая в хотел „Шарм“. С обичайната си услужливост господин Жак бе наредил да донесат писмата ми тук.

Набързо прехвърлих купчината, която съдържаше фактури, рекламни проспекти и диплянки за промоции. Нищо вълнуващо. Ала последният плик привлече вниманието ми.

Госпожица Льобурде

Хотел „Шарм“

ул. „Жан-Батист Пигал“ № 55

75009 Париж

Очевидно ставаше въпрос за някаква грешка при сортирането на писмата. Не познавах никаква г-ца Льобурде, която да работи в „Шарм“. Вероятно беше секретарка или счетоводителка, която нямаше контакт с клиентите.

Не обърнах повече внимание на писмото и го оставих на малката махагонова масичка с намерение да го върна на Изиам при следващото му идване.

Фелисите бе приключила с разузнаването и дойде да се отърка в краката ми с радостно мъркане, което бих могла да разтълкувам като: „Двете с теб ще се чувстваме добре тук“.

Толкова ми се щеше и аз да вярвам в това.