Хотели. Втора стая

27.

Гневът ми по странен начин се примесваше с чувството на унижение.

Не бях получила оргазъм и се бях подчинила на чужда воля. Бях бясна. Не толкова срещу тези, които се бяха възползвали от мен против желанието ми. Бих могла, би трябвало да отхвърля позорните условия, които ми бяха поставени.

Последвах русокосата Олга, нежен силует, в бяла прозрачна рокля. Тя набра върху клавиатурата на мобилния си телефон някакво съобщение – предположих, че това е условният сигнал до Давид. Бях се справила с отреденото ми изпитание, а неговата съучастница бе изпълнила мисията си. Настъпваше часът на истинската битка. Вече можехме да се качим на ринга.

По това време на „Пигал“ бе гъмжило от туристи и провинциалисти, които сновяха край нас в космополитна и пъстра тълпа. Това бе същинският живот на този квартал, побрал в себе си всемирното разнообразие.

– Тук е готино, нали? – обади се Олга с неочаквано приветлив тон. – Много обичам тези всякакви хора!

Дали това означаваше, че харесва двойното междурасово проникване, което околните мъже й обещаваха с погледи?

Потиснах лошото си настроение и проверих в чантата дали малкият фотоапарат е на мястото си и дали батерията е заредена.

Напуснахме булевард „Клиши“ и завихме по площад „Пигал“, минахме покрай внушителния фронтон на „Фолиз Пигал“, едно от най-прочутите нощни заведения на десния бряг на Сена. За да стигнем на уреченото място, ни оставаше само да се пуснем по течението на улица „Жан-Батист Пигал“. Работа за две минути.

Твърде рано е, помислих си аз, докато се спускахме надолу по улицата. София и Фред няма да могат да пристигнат навреме. Събитията оставяха своя отпечатък в мен и когато излязох на малкия площад, изпитах почти същото вълнение, както година преди това, когато се озовах за пръв път до хотел „Шарм“ с трите хилави дървета пред него.

Всяка моя крачка ми причиняваше болка, напомняйки ми всички несбъднати надежди. Като си помисля, че само преди няколко месеца изобщо не бях стъпвала в този квартал! Кварталът, който ми донесе толкова нови преживявания... Ала едно от тях стоеше над всички други: тук за пръв път бях с мъжа на моя живот.

– Как си? Да не ти е зле? – разтревожи се Олга, като видя, че забавям крачка.

Нима не бях на път да предам не толкова Луи, колкото спомените, свързани с това място? Ала жаждата ми за истина бе по-силна и въпреки волята ми ме водеше към предстоящите решителни разкрития.

– Не, не... Да вървим.

Докато прекосявахме хола, господин Жак едва повдигна глава от регистъра. След като вече знаех истинската самоличност на неговите работодатели, по-добре разбирах отношението му към мен, съчетание от хитрост и отзивчивост. Изиам не бе на своя пост пред асансьора и двете се качихме сами до петия, последен етаж на сградата. Може би най-рядко бях минавала по този кървавочервен коридор. Само веднъж бях пребивавала в стаята „Мари Бонапарт“. Ето защо той бе съхранил за мен своята тайнственост на място, където несъзнателното се шири на воля, като у дома си, избавено от всякакъв контрол.

По заповед на Олга изключих мобилния си телефон и след като провери дали съм го направила, тя ме отведе до вратата, разположена срещу „Мари Бонапарт“. За разлика от всички останали, тази врата не бе червена, а черна и преди да вляза, се постарах да прогоня мисълта, че това може да бъде лошо предзнаменование. В съгласие с изискванията ми, стаята тънеше в пълен мрак благодарение на тежката завеса на входа.

Дишах на пресекулки. С всеки изминал момент поемах въздух все по-трескаво, а издишвах някак припряно и непълно. Краката ми се подкосяваха. Въпреки волята ми гърдите ми набъбнаха и зърната им щръкнаха.

Олга се оттегли мълчаливо. Изминаха няколко минути, през които успях да се посъвзема и да си припомня моя план: оставям Давид да влезе, без да се обаждам, за да не се усъмни; събличам се и го приканвам да направи същото; докосвам най-чувствителните зони на тялото му: доколкото си спомням, това бяха торсът, коремът, скротумът, главичката на члена; уверявам се, че се е възбудил достатъчно; изваждам фотоапарата и със светкавицата правя снимка на истинския автор на блога.

Прости и лесни действия. Нямаше как да сбъркам.

Минутите се точеха като размекната дъвка. Очакването се превръщаше в мъчение. Дали Давид въобще щеше да дойде? Може би онова, което бе научил от Олга, е събудило подозренията му? Минаха най-малко десет минути и вече се колебаех дали да не си тръгна, когато някакво движение в тъмнината ме накара да трепна. Зениците ми бяха разширени докрай, но не виждах нищо. Въпреки това бих могла да се закълна, че в ъгъла има някой... Ненадейно гръмна музика, която ми подейства като юмрук в лицето. Ако Луи неуморно диреше идеалната еротична музика, то тази очевидно имаше за цел да ме изкара от релси с острите китарни акорди и грохота на барабаните. Death metal, Death Hardcore и изобщо Death... В тези звуци имаше нещо извратено, което подтикваше към кърваво насилие, а не към любов.

Миг след това, сякаш излезли от яростния звуков фон, от четирите ъгъла изскочиха четири сенки и се хвърлиха към мен. Почувствах въздушното течение, предизвикано от движенията им. Докато успея да реагирам, китките и глезените ми попаднаха в оковите на силните им ръце. Изпищях и опитах да се боря, но бях повалена на земята, сякаш бях лека като перце. Скоро ръцете и краката ми бяха стегнати с кожени ремъци, а след това се чу металическо изщракване. Когато ме пуснаха, се оказах увиснала на един метър от пода, с изпънати встрани крайници. Чувствах се като мушица, попаднала в паяжина. Липсваше само паякът, но скоро и той щеше да се появи, за да ме разкъса.

След като изпълниха задачата си, четирите силуета се оттеглиха, без да обръщат внимание на виковете ми:

– Не можете да ме оставите така! Полицията знае, че съм тук!

Нямаше смисъл да блъфирам. Единствената ми надежда за спасение беше София, а самата аз я бях отдалечила, като я изпратих на една невъзможна мисия. Повтарях си наум колко минути ще са й необходими, за да пристигне тук. Можех да се надявам това да стане най-рано към... 23,30. Ако изчисленията ми бяха верни, в момента наближаваше едва 23 часът. Това означаваше, че Давид разполага с трийсет минути, през които да ме подложи на всичко, което му дойде наум.

Сякаш доловил опасенията ми, той най-сетне влезе в стаята. Бях неспособна на различа когото и да било през сълзите, които неудържимо се стичаха по бузите ми. Разпознах го по парфюма, а сетне по гласа, който не бих могла да сбъркам, защото толкова напомняше гласа на великия актьор... За съжаление, пред мен не бе Жерар Филип. Давид не бе нито Сид, нито Фанфан Лалето. Това бе просто мъжът, решил да погуби моя годеник и да ме измами по-най отвратителен начин. Давид, моят мъчител.

– Е, в крайна сметка случва се какво ли не.

– Какво...? – измънках аз, парализирана от болка и страх. – Какво става?

– Ние двамата в хотелска стая. Бог знае колко мъже си изчукала тук – опита се да ме оскърби той. – Може би цял Париж. Само един не ти се върза...

– Какво искаш, мамка му?

Мятах се като побъркана, но гърченията ми само затегнаха още по-силно кожените ремъци, които нараниха кожата ми и изпънаха мускулите ми до крайност.

Той не отвърна нищо. Чух го да снове из стаята, докато накрая застана пред мен, точно между краката ми.

– Да изплакна окото, преди да започна.

– Какво?

Бях замръзнала от уплаха, когато изведнъж блесна светкавицата на фотоапарат. Предположих, че това е моят фотоапарат.

– Ти си съвсем извратен! – изкрещях аз. – София и Фред веки момент ще бъдат тук!

– Чудесно. Твоите приятели са добре дошли! Дори ми е чудно, че не са пристигнали заедно с теб.

Учуден? Как би могъл да е учуден, след като няма представя за устроената от мен клопка?

– Признавам, че твоите съучастници ме разочароват – продължи той все така надменно. – Ив веднага разбра, че някой шпионира. Дори направи така, че набедените пирати да си помислят, че са проникнали в моя компютър, без да бъдат проследени.

Значи, Давид още от самото начало бе разбрал, че някой го следи. Затова и бе успял да осуети замислите ми. И за да се избави от присъствието на моите приятели, предвидливо ме бе изпратил в „Ту муунс“ в компанията на Олга.

Тялото ми отново се залюля във въздуха и още по-силна болка прониза крайниците ми.

– Давид, това, което правиш, е твърде сериозно – опитах се без особена надежда да го вразумя аз. – Отвличане, насилие... Нещата могат да стигнат твърде далече!

– Според мен това не е нищо повече от игра между възрастни, недотам различна от онези, в които вече си участвала. При това точно тук, заедно с Луи. Доброволно.

– Съжалявам... – проплаках аз. – Това ли искаш да чуеш? Тогава окей... Съжалявам за всичко: за проваления брак, за срещите тук с твоя брат... За всичко!

Силната музика ни принуждаваше да викаме и си помислих, че звукоизолацията на стаята би трябвало да е съвършена, за да не бъде привлечено ничие внимание.

Без да усетя, той се бе преместил и сега стоеше до мен. Разбрах това едва когато прошепна на ухото ми:

– Нищо не си разбрала...

– Да разбера какво?

В отговор той бавно погали опънатото ми като струна тяло. Усетих как лениво и едва ли не с отегчение прокарва пръсти от бедрата до устните.

– Че бих могъл да подложа двама ви на безброй изтезания, без с това Луи да може да изкупи всичките си предателства.

Изтерзаните ми крайници повдигаха диафрагмата и притискаха белите ми дробове. Едва дишах. Говоренето допълнително ме измъчваше, всяка произнесена от мен дума разкъсваше гърдите ми.

– Повтарям ти... Съжалявам за нашия бра...

– Изобщо не ми пука за този проклет брак! – кресна той, без да ме остави да довърша. – Нима си въобразяваш, че мъж като мен не може да си намери подходяща съпруга? Я се погледни, Анабел!

Избухна в жесток смях.

– Честно, Ел... Да не си мислиш, че моето его не може да понесе обидата, че е бил отхвърлен от някакво си момиче от предградията...

Направо изхрачи последните думи с всичкото презрение, на което бе способен. Благодаря на Бога, че мама така и не се срещна нито веднъж с този отвратителен тип.

– На теб нищо не ти е ясно, моето момиче! Само да подсвирна, и веднага ще пристигне цяла тълпа красавици, с които ти изобщо не можеш да се мериш! Чуваш ли?

Дори подсвирна, сякаш очакваше въпросните красавици да се струпат покорно пред вратата и да се хвърлят в краката му. Бе изпълнен с гордост, патетичен и смешен.

– Окей – приех думите му аз колкото се може по-спокойно. – Тогава какъв ти е проблемът? И какви са всички тези предателства, които си понесъл от страна на Луи?

– Благодарение на Ребека знам поне за едно, може би най-болезненото за мен: тайната и незаконна връзка на брат ми с Орор.

– Хайде! Разкажи! Така или иначе, нямам какво друго да правя в момента. Разполагаме с достатъчно време.

Сама се чудех откъде намирам в себе си сили за подобни предизвикателства. Той обаче не оцени смелостта ми.

Изглежда, натисна някакво копче, защото музиката не-очаквано спря. И от мястото, където се намираше, на няколко крачки от вратата, прошепна тихо, сякаш простена с неузнаваем глас:

– Той провали всичко... Искаше непременно да омърси онова, което бе мое. Това е всичко. Луи умее да прави само това: да граби чуждото или, ако не успее, да го стъпче в калта.

– Орор? Така ли? Говориш за Орор?

Единственият отговор, който получих, бяха забързаните му крачки към изхода. Почука два пъти по вратата отвъд завесата, открехна я и вместо да излезе от стаята, както очаквах, пусна вътре няколко силуета, може би три или четири, вероятно онези, които ме бяха поставили в това неприятно положение.

Мълчаливо се надявах, че ще ме освободят, но вместо това те ме сграбчиха за гърдите, задника, бедрата и започнаха да ме мачкат и удрят, сякаш месеха хляб. За тях бях просто тесто, нищо повече от детска играчка. Жена, която моделират.

Паниката ми стана още по-силна, когато разбрах, че Давид наистина си тръгва, оставяйки ме в ръцете на тази яростна и безмилостна шайка. Очевидно еротичната фантазия щеше да се изроди в групово изнасилване.

Въпреки това първият предмет, който ме докосна между бедрата, бе студен и твърд като стомана. Изненада ме също така благоговейното мълчание, с което действаха. Никакви обиди, никакви ругатни или подканяния да ме чукат бързо, силно и унизително. Сякаш следваха не толкова ритуал, колкото списък с указания. Упътване за употреба.

– Давид! Давид! Не, върни се! – виках с всичките сили, които можех да изтръгна от хъркащите ми като мях дробове.

Предметът проникна в мен рязко, но без да ми причини болката, от която се боях. Беше изкуствен пенис със средни размери, който един от непознатите движеше постъпателно в корема ми, механично, старателно. Изобщо не се интересуваше от моите реакции, сякаш бях вещ.

Скоро го замести друг предмет, чудовищно голям, който се вмъкна във вагината ми, но аз изобщо не го почувствах.

Усещанията ми бяха объркани и, изглежда, съм изгубила съзнание.