4.


15 май 2010 година

Госпожице Барле, изглежда, сте една много заета млада жена! От колко време се опитваме да уговорим тази среща с вас?

Мъжът в черен костюм ми протегна ръка. Имаше вид на стар прелъстител, наближаващ шейсетте, с оредели напомадени коси и с неприсъща за професията му прекомерна любезност. Въпреки това нищо не пречеше един нотариус да се държи приветливо със своите клиенти. Той придърпа към мен старо, хлътнало кресло и седна зад бюрото на чисто новия кожен стол. Тази подробност неволно прозвуча като послание: тук само той имаше право да забогатява.

– Зная, съжалявам... Освен това не се казвам госпожица Барле, а Лоран. Също като моята майка, Мод Лоран.

Очарователната му усмивка се стопи и той постави върху носа си очилата, за да прегледа допълнително купчината документи върху подложката от марокен.

– Да, да, да... разбира се. Трябва да се спрем заедно върху две групи документи. Нали така?

– Точно така – потвърдих аз.

– Наследство от името на Мод Лоран в полза на нейната дъщеря Анабел Лоран. Дотук сме на едно мнение...

– Да.

– ...както и брачен договор, заверен от моя парижки колега Оливо, между вас, госпожице Лоран, и господин Луи Барле.

В очакване на потвърждение от моя страна той вдигна гъстите си вежди и заприлича на куче, което дебне знак от страна на своя стопанин.

– Точно така.

– Чудесно, чудесно, чудесно. Ето че нещата се изясняват.

Причината за моето посещение би трябвало да му е известна още преди пристигането ми в неговия офис, предвид обстоятелството, че господин Вюрман открай време бе нотариус на мама и документите около наследството отдавна събираха праха тук.

Леко напрежение на мястото, където преди три дни Стефан бе поставила татуировката, пропъди надигащото се в мен раздразнение. Болката беше слаба, но след като кремът върху раната засъхнеше, тя на моменти ме отпращаше към един приятен спомен.

– Съгласно вашите указания – продължи нотариусът – ние обявихме за продажба основната част от имуществото на госпожа майка ви, а именно къща, находяща се на адрес улица „Риго“ № 29 в Нантер, на която тя бе единствен собственик. А вие фактически – единствена наследница. Както вероятно ви е съобщил моят секретар по телефона, ние получихме сериозна оферта за покупка на този имот и ако условията ви удовлетворяват, бихме могли да пристъпим още днес към подписването на съответния договор.

– Съгласна съм – промърморих аз.

– Добре, добре, добре – опита се той да ме подкрепи с широката си усмивка.

Запитах се дали винаги повтаря по три пъти формулите за одобрение, или го прави само по отношение на мен, предвид печалното ми изражение.

– Значи, ни остава да подготвим документите и вие ще можете да ги подпишете в съседния кабинет само след няколко минути. А междувременно...

Той свали очилата и заедно с тях от лицето му изчезна добродушното и донякъде сластолюбиво изражение.

– ... Бих искал да ви предупредя. Сумата, която ще получите, е значителна. А опитът показва, че подобен капитал се прахосва много по-бързо, отколкото се натрупва.

Дали бе отправил пълен с укор поглед към чантичката ми с монограм, или така ми се бе сторило? Дали не ме смяташе за една от онези фешънки, които са в състояние за нула време да превърнат майчините пари в модни дрънкулки? Или за обикновено момиче, неопитно и податливо на влияние, заобиколено от тълпа използвачи...

– Напълно съзнавам това.

– Браво! – възкликна той, този път само веднъж. – Ако желаете, мога да ви предложа някои изгодни вложения.

Ето че си идвахме на думата. Изобщо не се съмнявах, че въпросните вложения щяха да донесат на този хитрец значителна печалба.

– Благодаря, но вече имам известна идея в какво да вложа тези пари.

– Аха, аха, аха – утрои той огорчението си с театрален тон, а челюстите му ненадейно се свиха. – И какъв е вашият проект, ако не смятате въпроса ми за недискретен?

– Да купя апартамент в Париж.

Апартаментът, който така и не купихме заедно с Фред. От който се бях отказала поради годежа си с Давид, а след това в началото на връзката ми с Луи. Апартаментът, за който от години мечтаех, който обзавеждах във въображението си до най-малката подробност, избирах в мислите си цветовете на стаите и всичко това беше като балсам за душата ми.

– Хм – изръмжа той с гримаса. – Без съмнение сумата, която наследявате, е доста значителна, но предвид цените на недвижимите имоти, едва ли ще можете да се сдобиете с най-доброто.

– Нямам особени претенции.

Дали тези мои думи наистина го бяха накарали да поруменее, или само така ми се бе сторило поради слабото осветление на зле ориентираното му бюро?

– Тоест?

– Гарсониера или обикновен двустаен ще ме задоволи напълно.

– Ясно, ясно, ясно... Вече разбирам – оживи се той. – Значи, искате да инвестирате в жилище?

– Да... По принцип.

За какво всъщност би могла да послужи една гарсониера на мен, която неотдавна се бях настанила на хиляда квадратни метра жилищна площ в разкошен дом? Може и такава да е била младежката ми мечта, като доказателство за успех и независимост, придобивка, която само преди година би ме изпълнила с радостно удовлетворение. Само че в резултат от обстоятелствата всичко това бе вече минало. Впрочем само отчасти. Очевидно нямаше да живея там. Ала самата мисъл, че аз, невзрачната Анабел от Нантер, притежавам такъв имот, поне временно би преодоляло страхотното недоверие в собствените ми възможности.

– Доста разумно решение.

Нотариусът примигна, разбира се, три пъти едно след друго, за да покаже одобрението си.

– Същевременно... – побърза да внесе нюанс той, като шумно си пое въздух. – Като вземем предвид другия проблем, с който се занимаваме в момента...

Почука с пръст по втората папка, уместно поставена до лявата му ръка, при това отново три пъти.

– ...налага се да ви запитам: желаете ли тази придобивка да бъде включена сред имотите, упоменати във вашия брачен договор?

– Е... – поколебах се аз. – Нали това не е задължително?

– Напротив, напротив, напротив. Само че, както виждам, вие сте се спрели на съпружеска общност само за придобитото по време на брака. Всичко, с което се сдобиете преди датата на сключване на гражданския брак, си остава само и единствено ваша собственост. В това отношение не може да има никакво колебание.

– Разбрах отлично, господин нотариус – натъртено казах аз, сякаш за да му напомня деонтологичните императиви на неговото съсловие. – Само че след като този имот си остава сто процента мой след брака, защо би трябвало да крия съществуването му от моя съпруг?

Той започна да се люлее доста смешно на стола си, като по този начин окончателно разсея чара на някогашен покорител на женските сърца.

За да се измъкне от положението, отвори папката, започна да прелиства документите, като всеки път плюнчеше показалец.

– Виждам тук един проект за брачен договор с господин Давид Барле.

Нарочно подчерта собственото име, за да избегне всякакво объркване.

– Беше ми предоставен от колегата Оливо едновременно с брачния договор, който ви обвързва с господин Луи Барле.

– Първият от тях не е в сила – прекъснах го аз по-рязко, отколкото би ми се искало. – Не съм положила върху него обичайния си подпис.

За пореден път се поздравих за присъствието на духа, благодарение на което в последния момент бях парафирала официалния документ по начин, който го бе направил невалиден. Господин Вюрман ме гледа известно време, после се изкашля по доста неприятен начин.

Какво толкова смущаващо би могъл да открие, за да ме посъветва той, човекът на закона, да измамя чрез затаяване моя бъдещ съпруг?

– Да, да, да... Всичко това ми е известно. Казвам ви всичко това само защото...

– Само защото...? – настоях аз, подразнена от мънкането му на изплашена девица.

– Ето какво: ако се сравнят двата документа, наяве излиза известна аномалия. Вижте сама.

Той ми подаде вървите страници от двата договора, този, за, слава богу, осуетения брак с Давид, и другия, който обещаваше лъчезарно бъдеще с Луи. Нима можеше да има нещо по-несъвместимо? По-очевиден контраст?

– Е, и? На какво трябва да обърна внимание?

С едната дръжка на очилата той посочи последователно реда с гражданското състояние на моя бъдещ съпруг и този на мъжа, който за малко не е станал наистина мой съпруг.

– Ето тук. Нищо ли не ви прави впечатление?

Тогава аз се зачетох, поглеждайки ту единия, ту другия лист. Отначало не забелязах нищо, но сетне истината блесна пред мен. Не можех да повярвам на очите си.

Давид Барле: роден на 5 януари 1969 година в Сен Серван, 35400, Ил е Вилен.

Луи Барле: роден на 18 май 1968 година в Париж, 75015, Париж.

– Съгласно тези договори – продължи той – Давид и Луи Барле са родени в интервал от седем месеца. Първо Луи, а след него брат му Давид. След седем месеца, госпожице. Седем. А не девет, дванайсет или осемнайсет. Разбирате ли ме?

Не бе необходимо да съм прекарала бременност, за да съзнавам биологическата невъзможност Луи и Давид да са родени от една и съща майка.

– Явно става въпрос за грешка при въвеждането на данните – предположих аз.

Как ми бе убягнала тази подробност преди година, когато Арман ми бе предал първия от тези два документа? Трябваше да си призная, че толкова се бях бавила, толкова се бях колебала дали да подпиша договора, обвързващ ме с Давид, че никак не бе чудно да не обърна внимание на подобно несъответствие.

Господин Вюрман лапна дръжката на очилата, която преди малко бе използвал като обвиняващ пръст, и сви лице в гримаса на съмнение.

– А може и да не е грешка...

Тези думи разтвориха широко вратите на неговия кабинет за всякакви, една от друга по-съмнителни спекулации, които предварително отхвърлях.

– Чуйте ме: в продължение на няколко месеца живях с Давид. Виждала съм с очите си документите му за самоличност. Мога да ви гарантирам, че е роден на 5 февруари 1970 година. Значи, повече от година и половина след по-големия си брат. Така че няма никакво чудо.

– Добре, добре, добре. Щом вие казвате...

– Казвам го! – почти изкрещях аз, едва потискайки напиращото в мен вълнение.

– Просто исках да ви спестя неприятна изненада или някакво разочарование... По повод новопридобитото от вас наследство например.

Сдържах се да не избухна и дадох израз на неприятното усещане, като отвърнах рязко:

– Отлично се справям и сама в тази сложна ситуация. Благодаря ви.

– Много се радвам...

– Аз също.

– ... и заключавам, че ще сметнем бъдещата ви придобивка за изцяло ваша собственост, естествено при условие, че я получите преди подписването на брачния договор. Нали така?

Стъписването ми продължи прекалено дълго, за да мога да прикрия обзелото ме колебание.

– Нали така, госпожице?

– Не... Не знам. Ще видим това, когато избера въпросния апартамент, ако нямате нищо против.

Трепнах. Не можех да повярвам, че подобни решителни думи са се отронили от устните, които така страстно се бяха притискали до устните на Луи, до неговото тяло, до пениса му, с които бях пила от извора на душата му само няколко дни преди това в цветния пашкул на Малмезон. Тук вече не ставаше въпрос за никакви цветя... При тази мисъл усетих болка на мястото на татуировката и леко се намръщих.

Макар отговорът ми да отлагаше решението, сам по себе си беше достатъчно двусмислен, за да ми покаже, че неговото откритие вече ме разяжда отвътре. Ала засега не виждах друг лек срещу него освен отрицанието.

Нотариусът кимна с дискретна, но порядъчно лукава усмивка, като по този начин наруши присъщата за длъжността му сдържаност.

След като ме отведе в кабинета на своя секретар, където ме посрещна удивително млада и привлекателна жена, господин Вюрман сложи ръка на рамото ми и нейната тежест сякаш подчерта препоръката, която ми направи с бащински тон:

– Напълно права сте да не прибързвате. Първо обмислете нещата... Времето, отделено да проучване на истинското положение, никога не е изгубено.

Дали говореше за бъдещия ми апартамент... Или за миналото на братя Барле в момент, когато бях на път да сключа законен брак с единия от тях?

Още обмислях двусмислието на думите му, когато той вече се бе прибрал в убежището си – като рак, пъхнал се под камък.

За щастие, мозъкът ни непрекъснато реже кадри, както при монтажа на филм, и пропуска определени епизоди. Така в нашите спомени остават само критичните и решаващите моменти, а ежедневието бива заличено.

Като по чудо петнайсети май се оказа именно ден, белязан само от силни моменти. Без да си давам сметка за неясните обстоятелства, които ме бяха отвели от кантората на господин Вюрман до този хол, украсен с ухаещи на подправки сухи цветя, към двайсет часа, така или иначе, се озовах в малък кокетен хотел недалеч от „Порт Доре“, където бях посрещната от две приветливи англичанки, в пълно съответствие с приятната атмосфера в него.

– Добър вечер. Очакват ме в петнайсета стая.

– Петнайсета... – потвърди късо подстриганата брюнетка с доста подчертан акцент. – Да, вашият приятел пристигна. Намира се на първия етаж.

По време на изпълнените с леност следобеди бях разказала на заинтригувания Луи, че от месеци насам някакъв неизвестен клиент кани на среща София. Зачуди се, че мъжът продължава да се вижда с нея и след официалното затваряне на „Нощни красавици“, агенцията, която първоначално ги бе свързала.

Онова, което в началото бе за приятелката ми просто пикантно приключение, разнообразяващо обичайните поръчки, с времето напълно я бе обсебило. Ако непознатият не я бе заплашил на няколко пъти да не я потърси повече, тя без съмнение би се опитала да разкрие самоличността му, като внезапно включи осветлението в потъналата в пълен мрак стая, където се срещаха. Оттогава този мъж, с пенис, ухаещ на ягоди или на малини, до такава степен изостряше либидото й, бездруго възбудено от необичайния сценарий, че тя часове наред ми говореше за него и непрекъснато отлагаше момента, когато ще обърне внимание на Фред, моя бивш приятел, и по този начин безжалостно го измъчваше.

– Тук ли си? – прошепнах аз, след като открехнах втората врата на петнайсета стая.

Задължително условие за подобен фантазъм е да влезеш в напълно затъмнена стая, без да виждаш, нито да виждат теб, като за тази цел трябва да бъде елиминиран всякакъв източник на светлина. Това е възможно единствено в стаи, където между вратата на коридора и вътрешната врата има антре, което да спре всеки нежелан лъч, макар не винаги напълно успешно.

Обясних си избора на този хотел именно поради това особено разположение, защото нищо друго не оправдаваше да се отдаваме на лудории извън любимия ни „Шарм“, толкова далеч от нашия дом.

– Ела... – прошепна той от срещуположния ъгъл на стаята.

Не, сега си спомням. Нищо такова не каза той. Напротив, упорито държеше илюзията за анонимност между нас да бъде съхранена по всякакъв начин. Ето защо не произнесе нито дума през цялото време, което прекарахме в тази стая. През онзи ден дори не бе използвал обичайната тоалетна вода. В резултат, за да го позная, разполагах единствено с ръцете си и доверието ми към него. Нищо друго не ми говореше, че срещу мен, в тази непрогледна тъмнина, е той и никой друг.

Мълчанието му ме накара да постъпя като него. Едва долавях сянката му на канапето, обърнато към леглото. Не помръдваше. За времето, през което ме е очаквал, очите му вероятно бяха привикнали с мрака, защото почувствах, че се взира, оглежда фигурата ми и следи предпазливите ми движения. Без да кажа нито дума, свалих една по една дрехите си, също загрижена да не избързвам и да се съобразявам с особената атмосфера, която обгръщаше двама ни. Без нито дума се изтегнах на леглото, което той се бе погрижил предварително да оправи, и останах така, дебнейки и най-малкия шум или миризма.

По коприненото докосване на кожата му, лекото й хлъзгане, докато разтваряше бедра, разбрах, че и той е гол. Постепенно и други звуци изпълниха стаята: все по-задъхано дишане, шумът от триене, в което се долавяше наличието на влага, може би семенна течност, разбрах, че вече е достатъчно възбуден. Мисълта, че мастурбира, без да мога да го видя, за мен означаваше нежна покана да се присъединя. Онова, което би ми се сторило на светло прекалено грубо, прекалено директно, се превръщаше в съучастнически танц, при който всяко от сетивата се забавляваше да дебне сетивата на другия, да ги лиши за момент от храна, в очакване на момента, когато всички те ще се заситят. Същинска игра на котка и мишка.

В резултат от тази ситуация за пръв път чувах неща, които до този момент се бях задоволявала само да гледам: чувах как се оголва главичката на члена му, а после се прибира обратно; чувах как кожата му се опъва докрай и изтръгва от него тихо стенание; чувах разтварянето на влажните му устни, слюнката, която поемаше с пръсти и я полагаше върху лилавия връх на разтърсвания от спазми пенис.

Въпреки разстоянието, което ни отделяше, носът ми долавяше миризмата на секс, която, със засилването на желанието му, ставаше все по-остра и предвещаваше скорошното настъпване на оргазма.

Не дочаках заповед и на свой ред започнах да се галя, с широко разтворени крака, без да се боя от изпитателния му поглед. На мен също не ми бе приятно да ме гледа такава, а сега можех да го правя без каквито и да било задръжки. Триех вулвата си с широки кръгообразни движения. Пощипвах връхчето на набъбналия си клитор, без да очаквам той да се намеси, за да прави същото доста по-несръчно. Пъхнах властно във влажната вътрешност три събрани в едно пръста, без той да приеме това като покана. Исках да бъда задоволена, при това от него; но само когато аз реша, без да се лиша от нито една тъй сладостна предварителна ласка. И преди всичко да не се налага да спирам, опиянена от влудяващите миризми на секс, чиито нотки последователно изпълваха въздуха край нас.

Полетът ми внезапно бе прекъснат от непохватния удар, който главичката на члена му нанесе върху лицето ми. Бях не толкова подразнена, колкото изненадана. Увлечена в собствените си приятни занимания, така и не бях чула приближаването му по мекия мокет. Нито пък мощния му дъх, който на свой ред обгърна последователно шията, корема и гърдите ми като воал, като тих нощен дъжд.

Протегнах напред полуразтворените си устни, изпънала език, подобно на сензор в мрака. С върха му докоснах набъбналата плът, веднъж, втори път, задъхана от желание, готова да я схрускам, ако по невнимание я пъхнеше между зъбите ми, преди да проникне дълбоко в гърлото ми и да остане там под съпровода на общата ни въздишка. И двамата бяхме изпълнени с доволство, щастливи, че нашите планети са се срещнали в космическия мрак.

Оставих го известно време да извършва постъпателни движения в устата ми. Понякога навлизаше прекалено дълбоко и едва не се задавях, но това нямаше значение. Чувствах как членът му става все по-голям и дори започвах да се питам дали не след дълго ще мога да побера чудовищните му размери. Силата ми бе именно в моята способност да го надувам като балон, да го превръщам във непрестанно разширяваща се вселена от наслаждение. В случая бях богиня, която единствена може да му дари вечност.

Когато първите спазми разтърсиха главичката, аз сграбчих с все сили бедрата му, борейки се с намерението му да се отдръпне. Исках неговият сок да проникне в гърлото ми, исках да изпия Млечния път, да поема в себе си дъжда от космическа материя. Той разбра жеста ми, престана да ме щади и пъхна среден пръст в пламналата ми вулва. Съчетавахме движенията си, без да се налага да се виждаме. Оставяхме се да ни водят свръхестествените сили, без нито една фалшива нота да наруши тази изначална тишина.

Преместих свободната си ръка от моя малък горящ метеорит – сравнението ме накара да се усмихна – към неговия скротум, който ритмично се блъскаше в брадичката ми, а оттам до черната дупка на ануса му, разположен на по-малко от една светлинна година от дружния ни оргазъм, който пое показалеца ми и накара Луи да изхълца признателно.

Струва ми се, че през този ден за пръв път го облях с течността, бликнала от вулвата ми. Прозрачната струя поръси дланта му и чаршафа под нея. Вулвата ми се сви тъй силно, че за момент пръстът му остана в плен. Сетне, когато най-сетне го пусна, той на свой ред изригна бяла гореща лава, която се изля в мен на дълги, щедри струи, покривайки лигавиците ми със соления лепкав вкус на любовта. Погълнах я като нектар. Дори мляснах с език, за да й се насладя.

Имахме сили само да се строполим редом върху изцапаното легло, като всеки от нас положи ръка върху интимните части на другия, блажен притежател на това късче небе.

Загрузка...