Хотели. Втора стая

31.

Внимателно отворих очи, за да не бъда заслепена, колкото да докажа на себе си, че съм излязла от принудителната кома.

Погледнах надясно, после наляво, за да разбера къде се намирам. Ала явно все още не бях възвърнала напълно съзнанието си и не можех да се ориентирам за времето и мястото, където бях попаднала.

Зрителното ми поле се свеждаше до тесен разфокусиран тунел, през който не виждах почти нищо. Главата ми болезнено пулсираше и ми пречеше да се съсредоточа.

Отбелязах, че стаята, в която се намирам, е просторна. Беше потънала в полумрак, осеян със светли петна около няколко свещника, поставени направо върху пода на черно-бели квадрати. Характерният ромбовиден паркет и мебелите в стил ампир, чийто лак лъщеше в сумрака, бяха за мен ценни сведения. И тъй като размерите бяха по-малки от тези в замъка на Жозефин...

– Боа Прео...

В този малък замък, разположен недалеч от Малмезон и почти напълно реконструиран през Втората империя, декорът бе почти идентичен с този от престижния образец. Надявах се да не се лъжа, защото инак едва ли щях да разбера къде са ме откарали моите похитители.

Черни завеси закриваха високите прозорци и не ми позволяваха да открия друг ориентир.

За момент ме обзе паника и направих опит да се раздвижа. Едва тогава усетих как в китките ми болезнено се впиват връзките, с които бяха пристегнати към облегалките на тапициран с червена коприна фотьойл.

За щастие, не бях гола, както се опасявах след травмиращата постановка, която ми бе устроил Давид. Въпреки това не бях с моите дрехи, а в дълга бяла риза.

Опитах да се освободя, но възлите се оказаха здрави. Дали Орор, жената, която бях открила няколко часа преди това на площад „Орлеан“, бе в течение на случващото се с мен? Дали не бе съучастница на този зловещ спектакъл?

В другия край на залата имаше врата, която изскърца и се открехна, колкото да мине през нея някаква сянка. Тя приближи с донякъде несигурна крачка и в един момент различих мъж в дълъг бял фрак със златна бродерия. Лицето му бе скрито зад маска със същия цвят.

На няколко крачки от моя фотьойл той кривна надясно. Вероятно там се намираше електрическият ключ, защото миг след това помещението бе обляно от ослепителна светлина. Това ми даде възможност да се уверя, че предположенията ми са били верни: сребристосивата тапицерия на стените и украшенията в античен стил наистина принадлежаха на балната зала в Боа Прео, каквато я познавах от фотографиите.

Веднага почувствах присъствието на мъжа до себе си. Той се наведе и топлият му глас произнесе до ухото ми няколко думи, за да ме успокои:

– Не се тревожи. Веднага ще те освободя. Беше завързана само за да не паднеш.

– Луи...? – прошепнах аз.

Мъглата пред очите ми вече се разсейваше и въпреки маската ясно различих чертите на лицето му.

– Всичко ще бъде наред.

– Защо... Защо сме тук?

Устните му се разтегнаха в широка загадъчна усмивка. Същата усмивка, с която Луи възторжено ми бе показал своя романтичен Париж. Питах се каква мистерия ми е подготвил този път, но той се задоволи да каже само:

– Надявам се да ми простиш метода, до който прибягнах... Но, така или иначе, целта оправдава средствата.

Би могъл да ми каже каквото си ще, бях щастлива, че в този момент чувам гласа му. Щастлива, че усещам уханието на лавандула, което затваря предишния ми страх в пашкул от нежни спомени. Въпреки това, докато освобождаваше една по една ръцете ми, част от мен продължаваше да се бунтува, не толкова покорна или просто недотам замаяна от веществото, което ме бяха принудили да погълна в колата.

Какво означаваше целият този маскарад? Защо бях отвлечена точно след срещата с Орор? Дали не бе накарал да ме проследят? Вярно, не бях отговорила на повикванията му по телефона, но нима това му даваше право да постъпва така с мен?

Отново се отдалечи, този път към една от вратите зад мен, отбягвайки по този начин въпросите, които имах намерение да му задам.

„Всичко ще бъде наред“, бе обещал той. Но какво всичко?

– Ела! – покани ме той и направи знак да го последвам.

Поех боса по хладния под с несигурна крачка, защото все още едва се държах на краката си. Докато го следвах, забелязах, че за втори път, откакто го познавам, се движи без помощта на бастун.

Той бутна вратата с украса във формата на лира и букет цветя, която водеше към по-малка стая. По средата имаше шивашки манекен с дълга рокля в цвят слонова кост. Въпреки състоянието, в което се намирах, веднага познах булчинската рокля „Скиапарели“, принадлежала на Ортанс, същата, която носех, когато преди една година едва не се омъжих за по-младия от братята Барле.

– Не може да бъде... – прошепнах изумено аз.

Тогава дълго съжалявах, че я върнах на Давид, след като вечерта я съблякох в стаята „Жозефин“ , за да отдам тялото си на припрените ръце на Луи. Няколко дни по-късно Арман бе минал да я прибере от „Шарм“ и очевидно я бе възстановил в предишното й състояние.

– Нуждаеше се от известна поправка, но смятам, че сега е толкова красива, колкото и в деня на сватбата на моите родители – с тържествен тон обяви Луи.

– Аз... Не мога – промълвих едва чуто.

– Не ти ли харесва? – престори се, че не ме разбира той.

– Луи – заявих аз, въпреки че се чувствах смазана от умора. – Не можем да се оженим... сега.

– И защо не?

Усмивката му бе толкова ослепителна, колкото и вечерта на нашата първа целувка, нежна и приветлива, както през дните на нашия съвместен живот.

– Не говориш сериозно?

– Напротив, мисля, че никога не съм бил по-сериозен – отвърна той с неочаквана тържественост.

Ето че тази прелестна рокля щеше да се превърне в погребален саван за обета, даден пред самата мен да не се омъжвам за него, преди да съм го избавила от всички негови тайни.

– Аз те обичам. А знам, че и ти ме обичаш...

– Не можем да направим това – отново се възпротивих аз с писклив от възмущение глас. – Би било същинско безумие!

Тогава той улови ръцете ми по-скоро нежно, отколкото заплашително.

– А, така ли смяташ? Не си ли ти младата жена, която само преди месец ми предложи ръката си... Същата, която организира нашия годеж недалеч оттук?

Очите му бяха властно вперени в моите и чакаха отговор.

– Това си ти, нали?

– Аз... Аз я видях днес – възразих някак неуместно. – Видях я, Луи.

Думите, които хвърлих в лицето му, изглежда, не успяха да го извадят от равновесие. Ала макар че клепките му дори не трепнаха, видях, че е разбрал какво имам предвид.

– Зная... Е, поне подозирах, че се е случило. Но, вярвай ми, това няма никакво значение.

– Наистина ли?... Никакво значение? – задавих се аз.

Как би могъл да се отнася по този начин към някогашната си любов? Нима бе способен да заличи всичко с едно махване на ръката, след като Орор бе оказала такова влияние върху неговия живот и дори бе станала причина за нашата среща?

– Ако исках – прошепна той, – бих могъл да се оженя за нея безброй пъти. Само че тази вечер тук си ти. С мен.

Какво бих могла да възразя аз, която от самото начало бях гледала на себе си като грешка при кастинга в изискания любовен свят на братята Барле? Дубльорка на една жена, която според мен едва ли бе излязла току-така от неговия живот ...

Значи, ме приемаше, въпреки че бях се изплъзнала от всички изпитания, на които смяташе да ме подложи преди нашия съюз? Увлечена в лудешко дирене на истината, бях забравила за същината на нашата любов, за сливането на нашите души и нашите пера, което черпеше сили от съчетанието на телата ни.

Той се върна обратно в парадната зала, рязко се обърна и така ме изгледа, че не можах да издържа погледа му.

– Гостите са тук. Ще влязат всеки момент.

– Луи, аз...

Той посочи булчинската рокля, която блестеше на светлината на полилеите като символ на съгласието, което се надяваше да чуе от мен само след няколко минути.

– Хайде... Ще облечеш ли тази рокля, или не? Трябва да ми отговориш сега, Ел. И знай, че какъвто и да е твоят отговор, втори път няма да чуеш от мен този въпрос.

Предявяваше ми най-нежния и ужасен от всички ултиматуми. Трябваше ли да приема неговата разюздана любов, след като тя вече бе станала причина за един провален брак и за семейна война?

– Да... Отговорът ми е „да“. Ще я облека.

Или по-скоро щях да я облека за втори път, молейки се този път нещата да минат добре.

Тогава, без какъвто и да било коментар, той се устреми към другия край на салона и отвори крилото на двойната врата. Появиха се две тънки женски фигури и се отправиха към мен.

– Добър вечер – припяха в хор двете млади жени.

Едната явно бе фризьорка и гримьорка, защото държеше в едната си ръка четка, а в другата преса за коса, докато гардеробиерката стискаше възглавничка с карфици и ножици.

Те ме грабнаха като кукла и само с няколко ловки движения ми навлякоха роклята, нагодиха я към пълното ми тяло и гърди, вдигнаха косата ми на кок, от който тя се спускаше на вълни над тила, след което внимателно и пестеливо положиха грим върху лицето ми.

Въртяха се край мен като врабчета около Пепеляшка и не след дълго, още преди раздразнението ми да бъде изместено от възхищение, приключиха работа. Накрая ми подадоха две малки огледала, за да мога да се видя. Преображението беше поразително. Двете млади жени бяха същински феи, които като по чудо ме бяха превърнали в принцеса.

Известно време Луи ме гледа прехласнато, занемял от гордост и възхищение. След това разтвори този път и двете крила на вратата в другия край на салона, за да пусне гостите. Всички те бяха маскирани и във вечерно облекло, което, за разлика от неговия старинен костюм, беше съвсем модерно. Един мъж в лакейска ливрея и с посребрени коси – може би Арман? – се спусна към мен, носейки втори фотьойл, напълно идентичен с този, на който седях, и мълчаливо го постави редом. Друг слуга донесе масичка в египетски стил, с крака във формата на сфинксове, върху която имаше голяма кутия от пурпурно кадифе.

Сред благоговейна тишина гостите пристъпиха към нас. В този момент Луи седна на фотьойла до мен.

– Благодаря... – прошепна ми той с овлажнели очи.

Междувременно млада брюнетка с матова кожа и тъмни къдрици застана от дясната ми страна.

– Привет, принцесо! И благодаря!

Ето и тя? За какво ми благодари?

– „Благодаря“ ли? – промълвих аз.

– Ами да... Ако не беше ти с твоите фантазии, никога нямаше да я облека втори път.

София подръпна деколтето на роклята и аз веднага я познах: това бе прословутата идеална рокля. Това движение разкри гърдите й по доста неприличен начин, което не убягна от погледите на мъжете, бездруго вече вторачени в нея. Сред тях разпознах русата, късо подстригана коса на Фред и оплешивяващите слепоочия на Франсоа Маршадо, който изяждаше с очи приятелката ми много по-настоятелно от всички останали. Същевременно нищо не показваше, че Давид е тук.

Странно бе, че всички, включително София, се държаха така, сякаш това е съвсем обикновен вечерен прием.

– Софи – наведох се към нея аз, без да мога все още да дойда на себе си. – Кога ви предупредиха?

– За тази вечер ли? В последния момент. Всички получихме този следобед есемес, нещо като „Явете се веднага във вечерно облекло в Рьой-Малмезон“. На всичко отгоре двамата с Фред бяхме в леглото... Така че едва успяхме да се приготвим!

Тънката и стройна фигура на Ребека на свой ред се отправи към нас. Тя зае мястото си до Луи, последвана от мъж в тъмен костюм и трикольорна лента през рамото. Без съмнение това бе единственият официален служител от „Гражданско състояние“, който се бе съгласил да почете с присъствието си брачната церемония на това място, при това организирана така спешно.

Като махна бегло към залата и гостите, представителят на кметството застана на няколко метра от нас, кръстосал ръце върху корема, изпъкнал между пешовете на сакото му.

Ненадейно зърнах сред роклите и костюмите пъстрата блуза на мама. Усмихна ми се тъй нежно, както само тя умееше, и я чух да мълви:

– Обичам те. И ти ме обичаш.

Гърлото ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи.

Мъжът с трикольорната лента направи още една крачка напред.

После се изкашля и с тържествен глас, напълно съответстващ на пълната му, закръглена фигура, прикани присъстващите да запазят тишина. Стотината поканени вече бяха налице.

– Добър вечер на всички! Благодаря ви, че дойдохте толкова дружно и при това толкова бързо на това прекрасно място. Тази вечер ще бъде сключен брак между госпожица Анабел Лоран, двайсет и четири годишна, журналистка на свободна практика, с постоянен адрес улица „Риго“ № 29, Нантер, департамент О дьо Сен... Нали така, госпожице?

Той ми отправи казионна усмивка, която ме остави напълно безчувствена. Споменаването на предишния ми адрес обаче ме развълнува и бих дала всичко на света, за да може мама да бъде с мен в такъв ден. Явно съдено й е било да пропуска всички мои сватби.

Междувременно забелязах как въображаемият й образ се изгуби сред тълпата гости.

– Да, да. Точно така, в Нантер – отвърнах най-сетне аз, след като София ме побутна няколко пъти с лакът.

– Добре, госпожице Лоран... И господин Луи Барле, четирийсет и две годишен, директор на художествена галерия, с постоянен адрес улица „Тур де Дам“ № 1, Париж. Нали така?

– Правилно – потвърди с твърд глас Луи.

– Най-напред ще ви припомня вашите права и задължения...

Докато заместник-кметът редеше думите с безизразен глас, аз се опитах да открия сред присъстващите други приятелски лица. Стори ми се, че зад маските различавам Албан, Пеги, Давид Гарше и дори Жан-Марк Зерки, с напомадена повече от всякога гарвановочерна коса, която лъщеше от грейналите над нас полилеи. Останалите вероятно бяха приятели на Луи. Значи, това бе социалната среда, в която се движеше моят бъдещ съпруг. Това бе обкръжението, сред което не след дълго щях да се окажа.

– ...съпрузите трябва да бъдат напълно и съвършено искрени помежду си, като не прибягват до никакви лъжи относно миналия, сегашния или бъдещия им живот, както умишлено, така и чрез премълчаване. Слушам ви. Повторете след мен: „Заклевам се“.

Не, очевидно пълничкият мъж, който се канеше да ни съедини, не бе произнесъл такива думи. И все пак ми се щеше да го бе сторил. Бих желала взаимно дадената клетва да ни обвърже с пълна прозрачност.

Щях да се омъжа за Луи. Тук. Сега.

Вече не можех да избягам или да се откажа. Веднъж бях отказала на по-малкия му брат и не се чувствах в състояние да пожертвам и по-големия, когото обичах, върху олтара на няколко натрапчиви съмнения. Заради сянката на една жена, която жива се оказа много по-враждебна, отколкото мъртва.

– Госпожице Лоран, приемате ли за съпруг тук присъстващия господин Луи Барле?

Наложи се да повтори два или три пъти ритуалната фраза и моето упорито мълчание предизвика леко оживление сред присъстващите. София отново ме сръга с лакът и просъска през зъби със заповедническа гримаса:

– Мамка му, Ел, кажи „да“!

Накрая възможно най-високо и уверено, доколкото ми позволяваше състоянието тази вечер, заявих:

– Кълна се.

Заместник-кметът тихичко прихна и смехът му зарази част от присъстващите. С назидателен тон той ме поправи:

– Засега едно „да“ ще бъде напълно достатъчно, госпожице.

– Да... – промърморих аз, а очите ми ненадейно се просълзиха. – Да, разбира се.

– Чудесно, благодаря – прие той отговора ми с лека подигравка в гласа. – Господин Барле, приемате ли за съпруга тук присъстващата госпожица Анабел Лоран?

После се поизпъчи, а вратът му се изду и зачерви като мях:

– Няма нужда да се кълнете, нали така?

Луи не обърна внимание на шегата и се обърна към мен. С необикновено топъл и ласкав глас, който ми напомни безкрайните моменти, прекарани в неговите обятия, и уханието на тялото му:

– Да, съгласен съм.

Стори ми се, че този отговор идва от дълбините на неговото същество, и цялата се разтреперих.

– Добре, добре, добре – одобри трикратно служителят, както би постъпил нотариусът Вюрман. – Съгласно дадените ми пълномощия ви обявявам за съпруг и съпруга.

И сякаш бе в течение на всички перипетии, довели ни до този момент, добави закачливо:

– Този път всичко е официално, мога да се закълна в това!

Въпреки плоското му чувство за хумор тук-там се раздадоха смехове, но веднага след това аплодисментите избухнаха като фойерверки по време на национален празник и дълго време изпълваха просторната зала.

Луи целуна разплаканото ми лице и допря устните си в моите. Просълзената София ме притисна към пищния си бюст. Едва сега си дадох сметка какво се е случило. Да, всичко това действително се отнасяше за мен. Аз бях младоженката, която едва се държеше на краката си, без съмнение все още отчасти под действието на наркотика, но и пияна от неприлично щастие.

Луи отново ме прегърна и прошепна на ухото ми:

– Сега вече нищо не може да се изпречи между нас.

Давид бе направил всичко, за да ни раздели, и случилото се в този момент доказваше, че е загубил играта. Въпреки това се боях, че бракът като институция няма да бъде достатъчен, за да ни предпази веднъж завинаги от неговия гняв.

Луи обаче вярваше в това. Той сияеше в ярките си одежди и от лицето му не слизаше усмивката на задоволство, с която бе посрещнал заветните думи.

– За малко да забравя...

Той грабна от масичката кутийката и без много церемонии я отвори. Вътре имаше две венчални халки, дочакали заветния момент. Веднага познах фамилния пръстен, но този път върху него бяха гравирани нашите имена. Другият пръстен беше уголемено копие, явно предназначен за мъжкия пръст на Луи.

Той хвана ръката ми и тържествено ми постави венчалната халка. На свой ред аз постъпих по същия начин, цялата разтреперана, но най-сетне избавена от паразитните мисли, които помрачаваха радостта ми.

Накрая предизвикателно, както по време на игрите в нашата стая, се обърнах към него.

– Да не би все пак да си ми приготвил някое последно изпитание...?

Не можех да се съглася нашето бракосъчетание да премине обикновено като всички останали. Би било обида за взаимната ни страст. Представих си как гостите неочаквано се събличат и се превръщат в куп вкопчени едно в друго голи тела както по време на нашия годеж. Ала в отсрещния край на залата вече бяха внесли масите с ястия, прозвуча музика и някои от присъстващите дори започнаха да танцуват както по време на която и да е сватба.

– Изглежда, си разочарована – прихна той.

– Хм... Донякъде.

Ала Луи не позволи разочарованието ми да се развие. Той стисна ръката ми и ме поведе по черно-белите квадрати на пода. Странно, но никой от околните не се опита да ни спре. До входа ни очакваше Ришар с шофьорска фуражка на бръснатата глава, невъзмутим както винаги. Той подаде на Луи бастуна и ни направи знак да го последваме.

– Ще ти предложа нещо по-добро от еротично изпитание: премиера.

При тези думи Луи ми посочи същата лимузина, с която бяхме пътували първия път до Малмезон.

– Почакай... Да не искаш да кажеш, че ще зарежеш гостите?

София, Фред, Маршадо... Всички. Изоставени в разгара на празненство, в което ние сме царят и царицата. Нима щяхме да се измъкнем без предупреждение, нима ми е било съдено всеки път да играя ролята на булка-беглец?

– И къде всъщност отиваме?

– Това е част от изненадата... Позволи ми да разполагам с това леко предимство.

Той отвори широко вратата и търпеливо изчака да се реша да вляза в луксозната вътрешност. Вмъкнах се вътре и придърпах след себе си шлейфа на роклята. Миг след това Луи се настани до мен, а Ришар потегли рязко и гумите на мощната кола изсъскаха върху чакъла на алеята. Бяхме се отправили „където и да е“, както би се изразила София, на път към някаква въображаема Китира. Гърдите ми се изпъваха от възторг, а в корема ми се надигаше гореща вълна. Усмихвах се глупаво, без да си давам сметка за това, а от околния пейзаж в съзнанието ми проникваха само откъслечни картини.

Нощта се беше спуснала и движението не бе интензивно, така че не след дълго навлязохме в столицата през поредицата тунели на Дефанс.

– Все още ли не желаеш да ми кажеш къде...

– Шшт – призова ме към мълчание и покорство той, поставяйки длан върху устата ми. – Отпусни се. Ще видиш.

След това използва момента и извади от нишата на вратата бутилка изстудено шампанско и две искрящи чаши. Ловко отпуши бутилката, напълни чашите и ми поднесе едната.

– Госпожо Барле – тържествено започна той, – ако добре си спомням, има нещо, което никога досега не сте правили... Щастлив съм да ви го предложа тази вечер.

При тези думи взе обратно чашата, която току-що ми бе подал, и заедно със своята ги постави на определеното специално за това отверстие. Целуна ме с все още влажни от пенливата течност устни и притисна мускулестото си тяло до трепетната ми гръд.

Беше прав: никога не бях правила любов в кола. Докато завивахме по площад „Етоал“, облени в светлините на Триумфалната арка, разбрах, че бягството ни има една-единствена цел: да свърже нашето удоволствие с най-прекрасните паметници в столицата. Да превърне Париж в наша Градина на насладите. Да слее нашите най-интимни и драгоценни преживявания със звездите на Града-светлина.

На „Шанз-Елизе“ докосването на пръстите му показа, че вече съм се подмокрила. Този булевард бе най-красивият на света, а пътят, който ръката му следваше в мен, бе най-нежният от всички възможни. Безчислените улични фенери пред фасадите на разкошните сгради и луксозните магазини щяха да се съчетаят с предварителните ни ласки.

С увереността на желан той въртеше трите си пръста вътре в мен, разтваряйки податливите лигавици, съобразявайки движението им с амплитудата на моите стенания. Всяка неравност на парижките улици го подтикваше сякаш да проникне още по-дълбоко. Ако продължаваше така, не след дълго щях съвсем да изгубя контрол и да се изпразня върху ръката му. Ето защо на всеки светофар правеше пауза и на зеления сигнал продължаваше още по-настойчиво. Отвъд тонираните стъкла бегло съзирах тълпата минувачи, които на групи минаваха край лимузината. Тяхната близост, само на няколко крачки от нас, правеше любовната ни игра още по-пикантна. Те може би не ни виждаха, но можеха да ни чуят. Затаих дъх, а през това време вагината ми копнееше за Луи, който за момент се бе отдръпнал и бе положил ръка върху устните и набъбналия клитор. Очакването бе толкова болезнено, че ми се щеше да изкрещя на Ришар да мине на червено с риск да сгази някой пешеходец, само и само лудешкото ни желание да продължи своя бяг.

На площад „Конкорд“ измъкнах на свобода вирнатия му вече член, който гордо изскочи измежду гънките на плата. Отвън величественият обелиск, окъпан в сиянието на електрическите прожектори, гордо се издигаше сред венеца на обкръжаващите го фонтани. Погледнах предизвикателно Луи и вкарах пениса му в устата си. Отначало само леко докосвах с език венеца чувствителна кожа около главичката. Всяко мое движение изтръгваше от него покорна въздишка, която ме насърчаваше по-силно от всякакви думи. Минавахме покрай Националното събрание, когато го вкарах дълбоко в гърлото си и завъртях език около пленения му член. Сега вече аз го държах в моя власт: ако стигнех твърде далече, той непременно щеше да впръска в устата ми горещ фонтан от пенеста течност.

След завой наляво, когато пред нас се появи „Нотр Дам“, той се отдръпна от мен тъкмо преди да свърши. Пренебрегвайки собственото си удоволствие, вдигна муселиновите поли на роклята, разголи корема ми и свали мокрите ми слипове. Еластичната материя не оказа никаква съпротива и не след дълго дантелите са озоваха върху пода на колата. Вулвата ми се появи на оранжевата светлина на плафониерата. Установих, че докато съм била упоена, някой внимателно бе избръснал нежното руно, покарало там след нашия годеж. Татуировката Ин отново се бе появила на бял свят като символ на моя пол, ключ към моята женственост. Луи положи нежна целувка върху цветето между бедрата ми. После по-настоятелно долепи устни върху розовата плът, която бавно се разтваряше. Пое избилия по нея сок, наслаждавайки се на гледката и на миризмата.

– Моята роза... – промълви той на себе си.

Ако можеше, Луи непременно би заместил своята тоалетна вода с уханието, от което в момента се опиваше.

Явно въодушевен от тази първа близост, без предупреждение той вкара езика си в мен и веднага го извади, за да усети по добре мускатовия вкус на вулвата ми. Докосваше постоянно едни и същи места, съобразявайки ритъма и натиска, за да ми позволи да доловя отчетливо всяка отделна ласка.

– По-нагоре... – не издържах и го помолих аз, раздразнена от прекомерната му предпазливост.

Той изпълни желанието ми, премести устата си към малкото триъгълниче и пое между устните си пъпчицата, притаена между гънките на кожата. Подръпваше я, а сетне я отпускаше, за да я лапне отново, радвайки се на насладата, която това ми доставя. Чувствах как постепенно между нас отпадат всички прегради: табута, опасения, тъги и сдържаност. Колкото по-настоятелно ставаше движението на устните му, толкова по-силно ставаше моето усещане, че цялата се губя между тях. Бях на път напълно да обезумея.

Между полуразтворените си ресници зърнах, че в момента колата е спряла насред площада пред катедралата.

Насладата ми растеше, излизаше навън, издигаше се към върховете на двете кули, танцуваше около скулптурните фигури, сияеше с блясъка на стъклописите. Аз бях мадоната на Луи, а моето щастие бе неговият шедьовър.

– Да!

Викът ми прозвуча като изстрел и ми се стори, че чувам как отвън гълъбите се разлетяват подплашени. Вече изобщо не ме беше грижа, че някой ще ме чуе. Исках радостта ми да стане достояние на целия свят. „Да“ на слетите ни тела. „Да“ на съвместния ни живот. „Да“ на сбъднатите ни мечти. Това вече не бе колебливото „да“, с което година преди това, пак пред този храм, бях дала отговор на Давид. Сега то бе пълно, искрено съгласие, взело връх над всички мои опасения, едва засенчено от последните останали тайни около фамилията Барле.

Сега вече наистина бях готова да приема Луи в себе си, да направя свое неговото желание. Клепките ми дадоха знак, без да се налага да произнасям нито дума. Той леко се повдигна и застана на колене между бедрата ми. Главичката на члена му затрептя, сякаш бе птичка, която дири своето гнездо. Проникна в мен бавно, решен да се наслади на всеки сантиметър. Бяхме създадени за това съчетание и за още много други, които тази нощ и следващите нощи щяха да ни предложат. Стоеше почти неподвижен, предпочитайки да почувства как членът му трепка в мен, съвпадащ идеално с отреденото му място.

Не зная колко време стояхме така, застинали като статуи от плът, съсредоточени върху най-беглите усещания, докато членът му бе дълбоко в мен, торсът му притиснат в гърдите ми, а лицето му заровено в косите ми. Накрая, в нежен спазъм, той промълви в тиха въздишка:

– Обичам те...

Канех се да му отвърна със същото, но той заглуши клетвата ми с нежна целувка.

После посегна към нишата във вратата откъм него, извади плик и ми го подаде с плахост, която ме разчувства.

– Какво е това? – зачудих се аз с все още разтреперани бедра.

– Отвори го.

Единственото съдържание на плика бе ключ. Извадих го предпазливо, сякаш беше ранено птиче, и разгледах прикрепения към него етикет.

– Втора стая – прочетох на глас аз.

– Нашата стая. Стаята за брачни двойки. Единствената, до която момичетата на повикване нямат достъп.

– Но... Къде се намира тя?

Без да се хваля, познавах всяко ъгълче на хотел „Шарм“. И въпреки това не можех да се сетя къде би могъл да е разположен този сватбен апартамент, който той ми предлагаше в дар.

– До него не може да се стигне по коридора, а през тайна врата в първа стая.

Зад някое от многобройните огледала на стаята „Жозефин“, предположих аз. Горях от нетърпение да го видя, да напиша в него страници, по-прекрасни, отколкото в предишната стая. Мислех си колко приятно ще бъде да продължим там диалога между нашите пера и нашите тела. Вече предвкусвах мига, когато ще мога да превърна в думи настоящия момент.

Сгуших се до Луи. Чувствах се добре.

Готова да го браня, готова да му прощавам. Готова да го обичам.

Сега затворете очи. Щастие. Наслада. Пълно отдаване. Защото е казано, че дори когато сте с притворени клепки, вече нищо не може да ви убегне. Занапред ще виждате всичко.

Ще видя всичко.

* * *