Хвани юздите на съдбата

15

В деня след пристигането на Пади графиня Бриджуотър даде годишния си бал. Тъй като граф Бриджуотър заемаше важен пост в правителството, Ейдриън непременно трябваше да отиде, а аз да го придружа. За първи път излизахме само двамата и бях ужасно нервна.

Той влезе в стаята ми точно когато Жанет слагаше на шията ми великолепна перлена огърлица. Ейдриън ми я подари в деня, когато за първи път щях да отида в Алмейк, и аз я обичах повече от всичко. Погледнах лицето му в огледалото и проговорих с принудена усмивка:

— Почти съм готова.

— Не бързаме — отговори той. — Още не съм поръчал каретата. — Отпусна се на един стол, който беше малък за ръста му, и направи физиономия, сякаш беше готов да чака поне още един час.

При влизането на Ейдриън Жанет се изчерви и се разтрепери. Иначе беше самоуверено момиче, но близо до Ейдриън винаги ставаше нервна. Няколко пъти я бях заловила да го гледа влюбено и бях готова да й се скарам.

— Готова ли е прическата, Жанет? — попитах хладно и веднага се укорих за тона си.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено.

— Не съвсем, милейди. Трябва да сложа още няколко гребенчета. — Тя грабна от масичката две седефени гребенчета и умело ги забоде в изкусната фризура, която беше оформила на върха на главата ми.

Младата французойка умееше да прави прически и аз й бях много благодарна, че се грижеше за косата ми. В последно време изглеждах наистина добре.

Станах предпазливо, за да не разваля прическата. Ейдриън също стана и когато се обърнах към него, рече:

— Веднага ще поръчам екипажа.

Без да се помръдва, той стоеше срещу мен и ме гледаше с неразгадаемите си сиви очи. Ейдриън винаги изглеждаше добре, но в черния си вечерен костюм беше направо зашеметяваш. Хвърлих бърз поглед към Жанет и отново я залових да го зяпа с обожание.

— Изглеждаш прекрасно, Кейт — проговори най-сетне той. — Като кралица.

— Като кралица ли? — повторих със съмнение и се погледнах. Роклята ми беше сравнително прост модел — бял тюл върху наситено син атлаз. Излезе ми много скъпа, защото тюлът беше обсипан с перли, но липсваха дантелите и разкошните бродерии, които днес красяха дрехите на повечето дами. Луиза ми беше казала, че съм твърде дребна за тези прекалени украшения, и аз се съгласих с нея.

— Точно така, като кралица — каза той.

Поклатих глава.

— Много съм дребна за кралица. За да изглежда като кралица, дамата трябва да бъде висока, например като лейди Мери Уестън.

Ейдриън не ми възрази, само каза, че отива да поръча каретата.

— По дяволите — процедих през зъби аз, загледана след него. Бях се надявала той да ме увери, че изглеждам много по-добре от лейди Мери.

Пред къщата на семейство Бриджуотър на Баркли скуеър чакаше дълга редица коли. Седяхме там повече от половин час, докато стигнем до портала. Използвах времето и доверих на Ейдриън, че желая да посетя надбягванията в Нюмаркет.

Седяхме един до друг в екипажа и гледахме напред. Той беше протегнал краката си, доколкото беше възможно, а аз разпрострях грижливо полите си, за да не се мачкат. Полата ми образуваше непреодолима бариера помежду ни. Докато говорех, гледах напред и се стараех да не пропусна нито една подробност от речта, която си бях подготвила — че винаги съм ходила с татко на Гвинеите и че искам и тази година да ги посетя, за да се върна за малко в миналото. Когато свърших, Ейдриън дълго не ми даде отговор и аз седях мълчаливо в полумрака и си мислех колко глупаво беше прозвучала историята ми.

Не за първи път се запитах дали да не му се доверя и да му разкажа за Стейд и за убийството на баща ми. Когато наскоро предложих на Хари да кажем истината на Ейдриън, той възрази ожесточено. „В момента Ейдриън е много зает, Кейт. Касълрей го притиска да постъпи на работа във форин офис, а Ейдриън отдавна се стреми към този пост. От друга страна обаче, не одобрява репресивните мерки на правителството срещу недоволството на работниците. Точно сега не е моментът да го занимаваш със Стейд и заменения жребец.“

Изпитах неприятен прилив на ревност, че Ейдриън беше доверил проблемите си на Хари, а не на мен, но признах, че възраженията му са разумни. Не беше почтено да товаря съпруга си със собствените си грижи, когато той си имаше толкова проблеми.

— Ако нямаш възможност да ме придружиш, бих могла да отида с Хари — предложих несигурно.

— Не.

Прехапах устни.

— Напротив, аз бих се радвал да замина с теб за Нюмаркет, Кейт — обясни спокойно той. — За мен ще бъде облекчение да обърна гръб на Лондон за известно време — Обърнах се да го погледна и той ме дари с меланхолична усмивка. — Лека-полека започвам да вярвам, че нямам необходимия темперамент за политик.

— И дума не може да става да се откажеш — възразих остро. — Страната ни ще живее много по-добре, ако станеш министър-председател на мястото на онзи страхливец Ливърпул.

— Всички се страхуват — усмихна се тъжно Ейдриън. — Ливърпул, Сидмът и останалите водачи на торите. Не мога да ги разбера. — Гласът му прозвуча безпомощно. — Измъкнали са от сандъка един прастар, случайно неотменен закон, който дава право на властите да хвърлят в затвора всеки, който би могъл, забележи, би могъл да наруши обществения ред. — Той говореше с искрено възмущение, обърнат към мен: — Можеш ли да си представиш какво означава това, Кейт? Означава, че надутите местни пазители на закона могат да пратят зад решетките всеки бедняк, който си е позволил да каже нещо лошо за властта в селската кръчма.

— Това е позорно — отговорих с искрена убеденост аз.

— Не ги разбирам — повтори натъртено той. — Накъдето и да погледна, виждам бивши войници и моряци, които си търсят работа. Това са мъжете, които извоюваха победата над Наполеон! Те заслужават по-добър живот, а правителството се готви да напълни затворите с тях.

Той не разбираше, че Ливърпул, Сидмът и подобните им бяха тесногръди дребни духове, които мислеха единствено за благото на собствената си класа. За разлика от Ейдриън, те бяха лишени от чувство за отговорност към бедните и слабите.

— Знам, че семейството ти винаги е било на страната на торите — заговорих бавно, — но може би в момента вигите са повече по вкуса ти?

Каретата се придвижи малко напред.

— Вигите са безнадеждни — въздъхна Ейдриън. — Непрекъснато се разпадат на групи и групички.

Погледнах го неразбиращо.

— За какви групи говориш?

— Ще се опитам да ги изброя — отговори с тъжен хумор той. — Първо, привържениците на Гренвил, които се различават от торите само по това, че искат да видят на министърпредседателското място не Ливърпул, а лорд Гренвил. Второ, групата около Фокс, която се застъпва за реформи, но не се съобразява със състоянието на стопанството ни. Според тях реформата означава само икономии. — Очите му блеснаха присмехулно. — Надявам се, че всеки интелигентен читател на „Благосъстоянието на нациите“ е научил тези основни неща.

Кимнах колкото се може по-умно, за да намекна, че съм разбрала.

Ейдриън продължи с изброяването.

— След тях идват радикалните реформатори, хора като Уайтбред, младия Грей и Бругъм. Но те не могат да се разберат помежду си и непрекъснато се карат с привържениците на Гренвил и Фокс.

— Велики боже — промърморих стреснато. — Ако съдя по това, което ми разказа, вигите са по-разединени от ирландците.

Ейдриън се засмя безрадостно.

— Ирландците са единни поне в съпротивата си срещу Англия. Проблемът на вигите е, че не могат да намерят обща тема, която да ги превърне в силна опозиция.

Каретата ни отново се придвижи напред.

— Ситуацията изглежда твърде мрачна — заключих унило аз.

— Напълно си права, Кейт. Затова се радвам, че ще заминем заедно за Нюмаркет.

Най-после екипажът ни спря пред портала и един слуга с факла в ръка отвори вратичката. Балът на графиня Бриджуотър беше започнал.

Балът беше забележителен по две причини. Първо, Ейдриън танцува с лейди Мери Уестън.

Този факт не впечатли особено нито един от присъстващите. Самата аз вече летях във вихъра на валса с друг партньор — един млад офицер от конната гвардия, — затова не можех да твърдя, че съпругът ми ме е пренебрегнал заради старата си любов. В поведението им нямаше нищо осъдително. Докато чакаха да засвири музиката, двамата разговаряха сериозно и оживено, а после танцуваха валса със съвършена коректност.

Само че това беше валс. Той я обгърна с ръце. Тя го гледаше в очите и той също я гледаше. Ужасно ми се искаше да я издърпам от прегръдката му и да й издера очите. Ревността е много грозно чувство.

Когато отидох в трапезарията под ръка с партньора си, чието име вече не помня, видях Ейдриън с още три лица, едното, от които беше лейди Мери, да седи до масата.

— Добре ли се чувствате, лейди Грейстоун? — попита загрижено придружителят ми. — Изведнъж побледняхте.

Може би лицето ми беше бледо, но пред очите ми беше паднала червена мъгла.

— Добре съм — отговорих с принудена усмивка. — Отведете ме при съпруга ми, ако обичате.

Младият мъж се съгласи с готовност. Всички искаха да са близо до Ейдриън.

Когато стигнахме до масата, господата се изправиха и някой донесе още два стола. Направиха ни място с много церемонии и Ейдриън ми представи мисис Хемптън, хубава млада жена, чийто съпруг бил в Испания с щаба на Уелингтън. Очевидно беше дошъл в трапезарията с нея, не с лейди Мери. Ядът ми попремина.

Лейди Мери попита добре ли се забавлявам. Придружителят й беше млад мъж с надменен вид, чиито рамене със сигурност бяха подплатени с вата, тъй като изглеждаха неестествено широки в сравнение с фигурата му. Опитвах се да не поглеждам към него, докато й обяснявах колко добре си прекарвам.

— Бедният Чарлс Пендъргаст явно се е побъркал по теб — рече Ейдриън.

Сър Чарлс Пендъргаст, доста пълен мъж около шестдесетте, който беше танцувал два пъти с мен, непрестанно ми повтаряше, че конят, който купил някога от баща ми, бил „дяволски добър“, най-добрият, когото някога бил яздил.

— Някога татко му е продал кон, който заслужил одобрението му — отговорих спокойно.

Мъжът с ватираните рамене се усмихна и каза с леко съскащ глас:

— Сигурен съм, че той се възхищава на много повече неща във вас, лейди Грейстоун, не само на коня, който е купил от баща ви.

Погледнах го учудено. Ейдриън се покашля и извърна лице.

— Не сте прав — отвърнах. — Конят наистина му е харесал.

— Бащата на лейди Грейстоун е бил известен с превъзходните си коне — каза лейди Мери на придружителя си. Бузите й бяха леко зачервени.

— Какво… да не би да е бил търговец или нещо подобно? — Мъжът с ватираните рамене се изкиска, за да покаже, че се е пошегувал.

Устремих поглед в лицето на лейди Мери и отговорих с твърд глас:

— Точно така. — Ако вече не знаех какво изпитваше към Ейдриън, забележката й щеше да я издаде.

Мери Уестън не беше злобна по душа и нямаше вкус към обидни забележки.

Мъжът с ватираните рамене, който разбра, че е проявил неучтивост, пламна от смущение и се опита да смени темата. Мисис Хемптън му помогна с някаква незначителна забележка за пастета от омари. Един прислужник дискретно се сведе над рамото на Ейдриън.

— Лорд Касълрей би желал да размени няколко думи с вас, милорд — каза той. — Чака ви в библиотеката.

— Много добре — отговори спокойно мъжът ми. — Моля да ме извините, мисис Хемптън, лейди Мери… — погледът му срещна моя — … Кейт.

Отговорихме в един глас, че нямаме нищо против оттеглянето му. Скоро след като Ейдриън излезе, всички станаха от масата и за момент останах сама с лейди Мери.

Бях прекарала достатъчно време в Лондон, за да знам какво беше отношението на аристокрацията към светостта на брака. Верността не принадлежеше към правилата на играта. Мъжете бяха свободни да си търсят забавления, където им е приятно, а най-важното за законната съпруга беше първородният син да е от съпруга й. Щом осигуреше наследството, тя имаше пълното право да си търси любовници и да се забавлява, стига да остане дискретна.

Знаех, че не мога да претендирам за верността на Ейдриън, бях се заклела, че няма да му досаждам с чувствата си, но не издържах. Погледнах унищожително в спокойното красиво лице на лейди Мери и процедих през здраво стиснати зъби:

— Намерете си друг, когото да обичате, лейди Мери. Грейстоун не може да бъде ваш.

Тя ме зяпна смаяно. Когато най-сетне си възвърна дар слово, попита едва чуто:

— Какво казахте?

— Много просто: съветвам ви да стоите далече от съпруга ми.

— Не разбирам за какво говорите, лейди Грейстоун — промълви тя.

Това не беше вярно, но аз нямах нищо против да й го кажа високо и ясно:

— Знам, че сте влюбена в Грейстоун, и не ви се сърдя. Знам, че го познавате отдавна и може би по-добре от мен. Но съдбата не беше на ваша страна, лейди Мери. — Направих крачка към нея и лицата ни се доближиха. — Грейстоун е мой съпруг, а аз приемам брака си сериозно. — Присвих още повече очи и заключих: — Много сериозно, лейди Мери, ако разбирате какво искам да кажа.

Кръвта се качи в бузите й и ги оцвети в тъмночервено.

— Да ме сплашите ли искате, лейди Грейстоун? — попита тя, очевидно загубила самообладание.

— Да.

— Това е невероятно — прошепна тя.

— Умея да си служа с всички видове огнестрелни оръжия — обясних твърдо аз.

Тя отново ме зяпна с отворена уста.

— Нима заплашвате да ме застреляте?

В този момент се появи сър Чарлс Пендъргаст, придружен от непознат за мен мъж, горе-долу на негова възраст.

— Лейди Грейстоун! — извика тържествуващо той, щом ме забеляза.

Обърнах гръб на лейди Мери, доволна, че тя бе разбрала.

— Сър Чарлс — попитах ласкателно, — това ли е джентълменът, който си търси нов ловен кон?

Дългите разговори със сър Чарлс ми бяха помогнали да намеря купувачи за конете на Пади. Старият Пендъргаст засия с цялото си лице.

— Да, той е. — Докато ни запознаваше, лейди Мери се отдалечи с несигурни крачки.

Ако валсът, който лейди Мери танцува с Ейдриън, беше първият значителен факт на този бал, вторият беше появата на вуйчо ми.

Той пристигна много късно, точно по това време аз вечерях и го видях едва когато се върнах в балната зала. Танцуваше с лейди Шарлът, най-малката дъщеря на графиня Бриджуотър.

Ейдриън не се виждаше никъде. Предположих, че разговорът му с лорд Касълрей е продължил повече от обикновено. Господинът, на когото бях обещала следващия танц, ме поведе към танцовата площадка и очевидно усети колебанието ми, защото спря и попита загрижено:

— Недобре ли се почувствахте, лейди Грейстоун?

— Нищо ми няма — отговорих с привидно безгрижие аз. — Учудих се, че вуйчо ми, лорд Шарлууд, е дошъл на този бал. Нямах представа, че се интересува от политика.

Придружителят ми се усмихна цинично.

— Дошъл е не заради политическите си наклонности, лейди Грейстоун, а защото е богат и неженен. Контеса Бриджуотър много държи да омъжи Шарлът още тази година и е хвърлила око на Шарлууд. В клубовете се сключват облози дали вуйчо ви най-после ще си намери майстора.

Огледах внимателно безличното момиче, което танцуваше с вуйчо ми.

— Лейди Шарлът ли имате предвид? — попитах недоверчиво.

— Не, лейди Бриджуотър — гласеше сухият отговор.

Точно когато стигнахме до танцовата площадка, музиката засвири и танцът започна. Беше кадрил и се присъединихме към група в другия край на залата.

През последните седмици бях придобила известен опит в кадрила и вече не беше нужно да се съсредоточавам в стъпките, както преди. Затова не пропуснах момента, когато вуйчо ме забеляза.

Той ме погледна, след което бързо обходи с поглед балната зала. Вероятно търсеше Ейдриън, затова и аз претърсих бързо морето от лица, за да разбера дали мъжът ми не се е върнал. За съжаление не го видях.

Музикантите продължаваха да свирят, аз се въртях и се кланях, сменях партньорите си и страхът ми от мига, когато Шарлууд и Ейдриън щяха да се изправят един срещу друг, непрекъснато нарастваше.

Най-после танцът свърши. Партньорът ми ме изведе от танцовата площадка, като говореше оживено. Слушах го разсеяно и отговарях на всичко с „да“ и „добре“.

— Следващият танц е валс, лейди Грейстоун — обяви той, когато спряхме пред позлатените столове. — Мога ли да се надявам, че още не сте го обещали?

В този момент зад гърба ми прозвуча копринено мек глас:

— За съжаление племенницата ми обеща следващия валс на мен, сър.

— Вуйчо Мартин!

Обърнах се като ужилена и видях насреща си добре познатата ми фалшива усмивка, в която очите не участваха.

— Кейт, изглеждаш много по-красива, отколкото те помня — установи с добре изиграно учудване той. — Очевидно бракът ти понася добре.

— Понася й даже извънредно добре, Шарлууд — проговори ледено Ейдриън, изникнал незнайно как зад мен. — Този танц беше обещан на мен.

— Ейдриън! — възкликнах облекчено.

Погледите, които двамата мъже си размениха над главата ми, бяха остри като ками и аз отстъпих назад, докато гърбът ми се опря в рамото на мъжа ми. Шарлууд огледа изпитателно помещението и аз разбрах кого търсеше в навалицата.

Каролайн.

Тя не е тук. Ако Ейдриън не стоеше точно зад мен, непременно щях да изрека тези думи. Но знаех, че Ейдриън ще побеснее, ако спомена сестра му пред Шарлууд, затова си замълчах. Вуйчо Мартин много скоро щеше да забележи отсъствието й и без моето съдействие.

Звуците на валса се понесоха по огромната, осветена от безброй свещи, зала, препълнена с гости. Ейдриън сложи ръка на голото ми рамо.

— Кейт?

Отметнах глава назад и го погледнах с усмивка. За частица от секундата пръстите му стиснаха рамото ми и леденото изражение бе затоплено от усмивка в отговор на моята. Заедно обърнахме гръб на вуйчо ми и излязохме на танцовата площадка. Ейдриън сложи ръка на талията ми и аз се притиснах до него, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Ако можех, щях да танцувам цяла вечер само с него.