Хвани юздите на съдбата

5

Младият мъж, който бе въведен от мистър Ноак в библиотеката в онзи късен декемврийски следобед, имаше същите, почти неземно светли, коси като брат си; но докато острите очертания на братовото му лице внушаваха впечатление за сила, лицето на Хари беше така фино изсечено, че приличаше на ангел. Само че външността лъже: характерът на Хари съвсем не беше ангелски, както щях да узная много скоро.

— Сам ли дойдохте, лорд Хари? — попита мистър Ноак и неодобрението сякаш бликаше от всичките му пори.

— Ноак, вие сте си все същият стар мърморко — отговори безгрижно младежът, обърна се към мен и продължи: — Трябва да призная — нямах представа, че съпругата на Ейдриън ще изглежда като вас!

Погледнах го сърдито. Хари не беше много по-висок от мен и ми беше много по-лесно да го гледам неодобрително, отколкото беше с брат му.

— Извинете се веднага на мистър Ноак — произнесох ледено.

Хари зяпна смаяно.

— Искате да се извиня на Ноак? И за какво?

— Нарекохте го стар мърморко.

Устата му остана отворена.

— Извинете се — повторих властно.

Хари най-после затвори устата си.

— Съжалявам, Ноак — прошепна съкрушено той. — Не исках да пи обидя.

Неодобрителната физиономия на стареца остана непроменена.

— Ще останете ли за вечеря, мистър Хари?

Младежът отново се обърна към мен.

— Да.

Мистър Ноак се намръщи още повече.

Видях, че Хари е с бричове и ботуши и попитах къде е оставил коня си.

— Знам, че Ламбърн не разполага с много персонал, затова веднага го отведох в обора.

Приех тази проява на здрав разум с одобрително кимване.

— Тъкмо се готвех да изляза на езда, но с удоволствие ще почакам, докато изпиете чаша чай.

Сивите му очи, доста по-светли от тези на брат му, оставиха лицето ми и продължиха по-надолу.

— Бих предпочел мадейра — отговори меко той.

Знаех къде е спрял погледът му. Двамата старци бяха реагирали възмутено, когато за първи път се появих с костюма си за езда. Татко беше създал тази дреха специално за мен. „Вече не можеш да носиш бричове“ — беше ми казал той, когато ми донесе необичайната пола. Тогава бях на четиринадесет години. „Но да бъда проклет, ако разваля стойката ти, най-добрата, която съм виждал, с дамско седло.“

Бях толкова зарадвана от комплимента, че с удоволствие се отказах от любимите си бричове.

Всъщност това беше пола — панталон, която ми стигаше до глезените. Под нея носех ботуши, така че видът ми беше съвсем приличен, но хората навън ме посрещаха като сензация. Ала щом ме видеха на гърба на коня, обикновено забравяха за облеклото ми.

Поканих Хари да седне при мен в библиотеката.

— Тъй като не използвам често салона, там почти не палят огън — извиних се аз, когато се настанихме на износените кресла със синя тапицерия от двете страни на камината.

— Това няма значение — отговори небрежно той. — Библиотеката винаги е била любимото ми място в Ламбърн.

— И моето — признах с поглед към простите лавици с книги, огромното писалище с излъскана до блясък повърхност, големия глобус и двата прозореца, вдълбани в нишите на стената, от които се разкриваше прекрасна гледка към низината.

Мистър Ноак пристигна с мадейра за Хари и чай за мен. Донесе ни и огромна чиния с прекрасните чайни сладки на мисис Ноак, която не пестеше маслото, и ги постави на масичката между нас. Едва успях да му благодаря и с Хари посегнахме едновременно към таблата.

— А сега ми разкажете как стана така, че се омъжихте за Ейдриън — помоли ме Хари, след като унищожи няколко сладки.

— Той… какво ви каза? — попитах предпазливо.

— Нищо. Аз бях в Оксфорд и той ми писа, че се е оженил за племенницата на Шарлууд и възнамерява да се върне в Париж при Уелингтън. Оттогава не ви е споменал нито веднъж в писмата си.

Прехапах долната си устна и устремих поглед към малката бронзова статуя, която украсяваше перваза на камината. Трябваше да реша мога ли да му разкрия истината.

— Наистина ли сте женени? — попита той.

— За съжаление да — отговорих угрижено.

— И сте племенница на Шарлууд? — тонът му издаваше неверие.

— За съжаление да.

— По дяволите — промърмори той и веднага добави: — Извинете.

Бях свикнала да слушам мъжките ругатни.

— Няма нищо — усмихнах се и продължих да гледам втренчено статуята с кученцето. Изглеждаше като мастиф. Сигурно е било на крал Алфред.

Най-сетне откъснах поглед от статуята и се обърнах към Хари. Нямаше смисъл да крия истината. И без това щеше да я научи рано или късно от брат си.

— Това е страшен удар за Ейдриън — промълви Хари, когато свърших, и смръщи чело. — Шарлууд сигурно е бил дяволски доволен от мръсния номер, който му е скроил.

— Мислих много за случилото се — признах аз, — и стигнах до извода, че вуйчо ми е планирал всичко предварително, и то с най-големи подробности. Иначе нямаше да тръгне да ме търси и да ме намери толкова бързо.

— Наистина го е планирал — съгласи се Хари и си наля втора чаша мадейра. — Вероятно е наел някого да повреди оста на файтона, за да се счупи в точно определен момент.

— Но защо? — Това беше въпросът, който не ми даваше мира от осем месеца насам. — Не вярвам, че единственото намерение на Шарлууд е било да омъжи племенницата си за богат и високопоставен мъж. — Това беше твърдото ми убеждение. — Като видях лицето му онази нощ в гостилницата, разбрах, че жадува за отмъщение.

Ангелското лице насреща ми помрачня.

— Точно така. Искал е да си отмъсти.

— Но за какво, за бога?

Хари мълча дълго, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Мисля, че трябва да узнаете — заговори най-сетне той. Остави чашата си и понижи глас: — Макар че е семейна тайна.

Наведох се към него и усетих горещината на огъня по бузите си.

— Кълна се, че никога няма да ви издам.

И той се наведе към мен.

— Длъжна сте да си мълчите, защото е засегната сестра ми Каролайн.

Сиянието на огъня падна върху косата му и за един кратък, но крайно обезпокояващ миг си представих един друг мъж, с друго лице. Разтърсих глава, за да прогоня видението. Да, Ейдриън беше споменал, че има сестра, докато пътувахме към селото.

— Сестра ми е омъжена в Дорсет, за късмет щастливо, и има две деца — обясни Хари. — Но когато беше на шестнадесет, значи точно преди десет години, избяга с Шарлууд.

— Какво?! — попитах ужасено и огънят силно запращя в отговор.

Хари кимна мрачно.

— Това е истината. Тя не беше щастлива в родния дом — като всички нас — и си въобразяваше, че е влюбена в Шарлууд. Тъй като бащите ни не се разбираха добре, Каролайн вероятно се виждаше като нова Жулиета и избяга с младия Мартин в Шотландия. Слава богу, Ейдриън откри бягството й навреме и побърза да тръгне след бегълците, за да я върне. Настигнал ги още в ранния следобед и Каролайн се върна вкъщи, преди баща ми да разбере какво се е случило.

— Преди десет години? — попитах невярващо. — Преди десет години Ейдриън е бил момче.

— Беше на седемнадесет и си беше дошъл от Итън за лятната ваканция. Бил толкова бесен от гняв срещу Шарлууд, че го принудил да се дуелират. Каролайн ми разказа това по-късно. Ейдриън носел шпаги и двамата наистина си устроили дуел. Насред пътя!

В тона на Хари имаше страхопочитание и плахост. Представих си сцената и потреперих. Какво щастие за Каролайн, че Ейдриън е излязъл победител. Казах на Хари нещо в този смисъл.

— Ейдриън винаги печели — отговори убедено той.

Облегнах се назад в удобното кресло, погладих с пръсти избледнялата тапицерия и се опитах да премисля онова, което бях чула. Преди десет години вуйчо ми е бил на двадесет и две години. Сигурно е побеснял от гняв и унижение, че е загубил дуела с едно седемнадесетгодишно момче.

Пращенето на огъня дълго остана единственият шум в помещението.

— Значи Ейдриън е лишил Шарлууд от жената, която той е искал да има — заговорих най-сетне, — и Шарлууд е решил да си отмъсти, като принуди Ейдриън да се ожени за жена, която не му подхожда.

Хари също се облегна назад и изпружи дългите си крака.

— Така е. Сигурно внезапната ви поява е била за Шарлууд като дар от небето. Разбира се, планът му би бил много по-успешен, ако бяхте грозна, но все пак изпълнихте предназначението си, като осуетихте годежа между Ейдриън и лейди Мери.

Усетих пробождане в сърцето.

— Той… обичаше ли я?

Хари вдигна рамене.

— Нямам представа дали е имало любов. Той беше твърдо решен да се ожени за нея.

— Не са ли били сгодени?

— Смяташе в най-скоро време да поиска официално ръката й.

— Може би щеше да получи отказ.

Срещнах невярващия му поглед.

— Ейдриън и отказ?

— Е, не е изключено — отговорих сърдито.

Хари изобщо не ме удостои с отговор. Според него подобна забележка беше напълно безсмислена.

Доядохме сладките в мълчание. Когато не остана нито трохичка, предложих на девера си да ме придружи в обора. Той се съгласи, помогна ми да си облека палтото и излязохме от къщата през страничната врата. Към оборите водеше настлана с чакъл пътека.

Пристройките към Ламбърн Мейнър бяха скромни като къщата. На пътя към обора стояха две сгради, в които някога са били млекарницата и кухнята. Тъй като семейството не живееше постоянно тук, сега в тях прибираха стари мебели и други вехтории. Моравата от двете страни на пътя беше зимно кафява, но през пролетта отново щеше да се оцвети в наситенозелено.

Самият обор беше построен от същия камък като къщата. Имаше навес за коли, в който по това време се намираше само една проста селска каруца, а същинският обор се състоеше от дванадесет бокса за конете, които излизаха в павирания двор. Пет от двойните врати бяха отворени, за да имат обитателите на боксовете въздух и слънце. В четири бокса бяха подслонени конете на Ламбърн, в петия беше конят на Хари. Тъй като бях любопитна да го видя, се запътих право към бокса на новодошлия.

Вратата беше отворена и видях светлокестеняв чистокръвен скопен жребец, който спокойно дъвчеше натрупаното пред него сено. Огледах го критично.

— Красиво животно — обърнах се към Хари, който стоеше до мен. — Вероятно има уравновесен характер.

Хари ме погледна смаяно.

— Точно така. Откъде знаете?

— Често си личи по формата на плешките.

Учудването на Хари постепенно отстъпи място на друго изражение — промяна, която често бях наблюдавала. Никога няма да разбера защо мъжете не могат да повярват, че жените могат да разбират от коне.

— Сега ще ви покажа Елза — казах и се запътих към бокса на кобилата. Тя беше заета с обедната порция сено, но когато чу гласа ми, веднага обърна глава към изхода. Не изцвили — това би било под чувството й за собствено достойнство, — но направи няколко крачки към вратата с наистина кралска грация, защото знаеше, че ще получи кубче захар, и ми позволи да погаля бялата звезда на челото й.

Хари отвори уста от учудване и аз се усмихнах. Последните месеци бяха предизвикали драматична промяна във външния вид на Елза. Шията й беше силна и грациозна, гърбът вече не изглеждаше увиснал, краката й бяха силни и мускулести. Още една година, и щеше да стане великолепно животно.

— На колко години е? — попита Хари.

— На шестнадесет.

— Така си и мислех. И какво направихте с нея?

— Раздвижих я.

Хари измери с преценяващ поглед странната ми пола за езда.

— Както виждам, не яздите с дамско седло?

Поклатих глава.

— Научих се да яздя като мъж и татко реши, че би било много жалко да премина към дамското седло.

— Да оседлая ли Елза, милейди, за да покажете на лорд Хари какво е научила? — Уил, който беше изникнал безшумно зад нас, говореше като горд баща и аз неволно се засмях. И двамата коняри в Ламбърн се грижеха много съвестно за животните.

— Да, искам да видя това чудо — отвърна Хари. Излязохме под студеното зимно слънце и зачакахме Уил да оседлае Елза. От задната страна на обора бяха издигнати огради, за да могат конете да пасат спокойно. Бях заповядала да поръсят едната площадка с дървени стърготини и да оформят четириъгълник за дресура. Поведох Елза натам. Двамата мъже не се сетиха да ми помогнат, когато пъхнах крак в стремето и се метнах на седлото, но не бе и нужно.

Тъй като през целия си досегашен живот бях показвала коне на клиентите на баща си, не се развълнувах особено, докато яздех пред Хари, който се показа подобаващо впечатлен. Така и трябваше да бъде. Елза беше покорна, лека и много елегантна.

— Разведете се с Ейдриън и се омъжете за мен — предложи Хари, когато спрях пред него.

Избухнах в смях.

— Къде се научихте да яздите толкова добре?

— При татко. В младостта си е посещавал френското кавалерийско училище в Сомюр. Там е овладял до съвършенство класическата висша езда.

Хари кимна.

— Както виждам, не използвате английско ловно седло.

— Татко мразеше ловните седла — отговорих откровено. — Винаги казваше, че заради това ужасно седло англичаните са най-лошите ездачи в целия цивилизован свят. Преди пет години успя да ми намери това старо френско военно седло и аз няма да се разделя с него за нищо на света.

Хари се ухили.

— Баща ви със сигурност щеше да се разбира отлично с Ейдриън.

Това не ме изненада особено. Когато открих колко ритмична беше походката на Елза и колко чувствително реагираше тя и на най-внимателната помощ, бях едновременно учудена и възхитена. Знаех, че Елза е била обяздена от Ейдриън.

— Баща ви сигурно щеше да бъде много въодушевен, ако беше узнал, че кавалерийското училище в Сомюр беше открито наново миналата година и заслугата за това беше на Ейдриън.

Татко наистина щеше да се зарадва много на тази новина. Направо щеше да изпадне в екстаз. Мисълта, че класическото ездаческо изкуство вероятно е погубено завинаги, го разболяваше.

Дарих Хари със сияеща усмивка.

— Това е прекрасно — проговорих с искрена топлина.

Хари ми смигна съзаклятнически.

— Ако искате, Уил ще оседлае за вас някой от другите коне и ще се поразходим — предложих аз.

Когато се върнахме от освежаващата разходка сред природата, Хари и аз бяхме най-добрите приятели. Той ми довери, че след Коледа не възнамерява да се завърне в Оксфорд. Разкри ми плановете си в трапезарията, докато ядяхме прекрасния ростбиф на мисис Ноак. Изхвърлили го от университета заради някаква глупава шега — самият той не вярваше, че е била глупава, но аз бях на друго мнение, — и сега трябвало да пише на Ейдриън и да му съобщи тъжната вест.

— За съжаление мога да разполагам със собствените си пари едва когато навърша двадесет и пет години — обясни ми с мрачно изражение той. — Още цели четири години ще бъда зависим от Ейдриън. Знам, че ще побеснее, когато научи, че са ме изхвърлили.

— Не трябва да му се сърдиш за това — отговорих спокойно. — Какво ще правиш през следващите осем месеца?

— По дяволите! — проговори дрезгаво той и това му донесе заплашително смръщване от страна на мистър Ноак. Но Хари изобщо не му обърна внимание. — Ейдриън не знае какво е в Оксфорд. На моята възраст вече се е забавлявал в Испания. А сега, след като войната свърши, моето поколение няма друг избор, освен да се зарови в онези мрачни стари училища.

Усмихнах се на мистър Ноак, за да му покажа, че не се чувствам засегната от начина на изразяване на Хари.

— Онзи глупак Уелингтън побърза да сложи край на войната, без да ти е дал шанс да те убият — подкрепих го с усмивка аз.

— О, по дяволите, Кейт — още след първия половин час на ездата започнахме да се наричаме на малко име, — много добре знам, че войната не е шега. Но ти се опитай да разбереш, че тя дава на мъжа шанс да докаже мъжествеността си. — Той се загледа мрачно в чашата си с вино, после я изпразни на един дъх. — Естествено ти не можеш да ме разбереш, защото си момиче — заключи дълбокомъдрено той.

Аз разбирах много повече, отколкото предполагаше Хари. За младеж с гореща кръв като неговата не беше никак лесно да има за по-голям брат образцов екземпляр като Ейдриън. Хари търсеше начин да се докаже като мъж, за да стане като брат си, а единственият начин за това бяха необмислените момчешки лудории. Дълбоко в себе си обаче той съзнаваше, че те не са мъжествени, а просто детински.

— Как стана така, че брат ти отиде в Испания? — Това беше нещо, което от доста време насам си оставаше за мен загадка. От наследника на една стара титла не се очакваше да рискува живота си на бойното поле — това беше поприще по-скоро за следващите синове.

Междувременно бяхме приключили с вечерята и Хари предложи:

— Хайде да поседим в библиотеката.

Тъй като нямах намерение да го оставя сам с бутилка вино — бях на мнение, че е пил достатъчно, — отговорих утвърдително.

— Ейдриън отиде в Испания, за да избяга от семейството си — обясни Хари, когато отново се настанихме в удобните стари кресла пред огъня. — По същата причина Каролайн се остави да я убедят за онова дяволско отвличане.

Погледнах го замислено.

— Очевидно баща ви не е бил… добър и мил родител? — попитах внимателно.

— Той беше чудовище — отговори направо Хари. — Често побесняваше от гняв и ни обработваше с камшика.

Сякаш някой ме удари по главата.

— Баща ви… ви е биел?

— Най-често изливаше гнева си върху Ейдриън. — Хари зарови пръсти в косата си и ме погледна сериозно. — Ейдриън беше най-големият и често поемаше вината за бели, които бяхме извършили аз и Каролайн. Казваше ни, че е по-голям и ще се справи по-добре. Побоите свършиха, когато Ейдриън стана достатъчно голям, за да отговори на удара с удар. Да, баща ни беше истинско чудовище.

— Не си ми казал нищо за майка ви — прошепнах с мъка аз. — Тя не се ли опитваше да се намеси?

— Мама е починала, когато съм бил бебе — отговори горчиво Хари. — След като Каролайн се омъжи за Ашли, животът стана по-добър. Аз отидох да живея при нея, а Ейдриън замина за Испания. Баща ми почина преди четири години и смъртта му беше истинско облекчение за всички ни.

Това описание на живота в дома на един могъщ и влиятелен лорд ме потресе. Припомних си студените мъртви стаи в Шарлууд и се запитах дали собственият ми дядо — който, както беше казала братовчедката Луиза, е бил също „корав човек“, — е упражнявал терор и насилие над децата си, както е правел Грейстоун.

Какво щастие, че имах татко, казах си и изпитах дълбока благодарност. Може би ми липсваше сигурността на постоянния дом и добрите доходи, но никога не се бях съмнявала, че съм обичана.

— Ейдриън сигурно ще ме нарече глупак, когато узнае защо са ме изхвърлили — прошепна съкрушено Хари. — Боя се, че е прав.

Това момче има нужда от точно определена цел в живота си, помислих си и се усмихнах на унинието му.

— Имам основания да смятам, че баща ми е бил убит — заговорих бързо. — Искам да ми помогнеш да открия убиеца му.

При тези думи Хари веднага наостри уши.

— Баща ти е бил убит? — повтори невярващо той. — Обясни по-точно, ако обичаш.

Описах му обстоятелствата около смъртта на татко, повторих последните му думи.

— Доверих се и на брат ти — разказах аз, — но той не прие думите ми сериозно. Обясни, че умиращите често говорят объркани неща. Сигурно е прав, но аз знам, че при татко беше друго. Той знаеше съвсем точно къде се намира и какво казва. Каза ми, че трябва да отида да живея при вуйчо. Каза ми… — Гласът ми пресекна и трябваше да поема дълбоко дъх, за да се успокоя. — Каза ми, че ме обича. Умът му беше напълно ясен.

— Това наистина са напълно разумни думи — съгласи се Хари. — Но кого е подозирал?

— Нямам представа. Но имам неясното усещане, че маркиз Стейд е забъркан по някакъв начин в смъртта на татко. По някаква причина татко си беше втълпил, че трябва да продаде на Стейд два ловни коня, които беше купил в Ирландия. От Ирландия отидохме право в Нюмаркет, без да посетим по пътя обичайните му клиенти и без дори да се осведомим дали Стейд проявява интерес към конете ни. Уверявам те, Хари, татко никога не се е държал по този начин. Той си разбираше от занаята. А когато след смъртта му отидох да живея при вуйчо и заминахме за Лондон, имах странна среща със Стейд. — Описах му подробно как се беше държал с мен маркизът.

— Той знаеше много добре коя съм, когато спря мистър Пътнъм — заключих. — Нещо не е наред, усещам го.

— Мислиш ли, че Стейд е застрелял баща ти?

— Нямам отговор — признах тихо. — Но съм убедена, че смъртта му не е злополука. И според местните власти беше твърде странно, че някой е излязъл на разходка в тази част на гората с оръжие.

Хари мълча дълго, очевидно зает с мислите си. Станах, отидох до камината и протегнах ръце към пламъците. Тялото ми беше сковано и студено.

Влезе мистър Ноак.

— Мистър Хари, желаете ли да доведат коня ви?

— По дяволите, Ноак! — избухна Хари. — Защо толкова бързате да се отървете от мен?

— Не е прилично да останете в къщата с лейди Грейстоун, когато съпругът й отсъства — отговори натъртено старецът.

— Но тя ми е снаха! — извика възмутено Хари.

— Тя е млада дама, а съпругът й не е тук.

— Е, мисля, че не е добре да я оставим съвсем сама — успокои се Хари. — Младата дама има нужда от компания.

Те си говореха, като че не бях в стаята!

— Мистър Ноак, Хари ще тръгне след половин час — намесих се аз с цялата властност, която можах да събера.

Двамата ме погледнаха изненадано.

— Е, добре — промърмори Хари.

— Много добре, милейди — отговори с учтив поклон мистър Ноак.

Старецът прибави още дърва в огъня, попита дали желаем нови свещи и най-после си отиде. Хари имаше вид, като че през цялото време, докато Ноак беше в стаята, е стискал здраво зъби.

— Как го понасяш? — попита сърдито той, след като вратата се затвори.

— Аз обичам много мистър Ноак и държа да се отнасяш учтиво към него — отвърнах с лека усмивка.

— Ако желаеш да ти помагам в разследването на смъртта на баща ти, трябва да те посещавам — настоя той.

— Разбира се, че ще ме посещаваш, и то всеки ден. Само няма да нощуваш тук.

— Осъждаш ме да препускам петнадесет мили посред зима! Знаеш ли колко е студено? — попита жално той.

— През следващите дни няма да прекарваш много време в Грейстоун — успокоих го с усмивка аз. — Защото първата ти задача ще бъде да намериш Пади.