Хвани юздите на съдбата

17

След два дни Хари ме придружи до дома на лейди Маршъм. Все още не бях имала удоволствието да срещна дамата, тъй като не я канеха на забавленията в домовете, които даваха тон в изисканото общество. Лейди Маршъм имаше страст към хазарта и следобедният й „салон“ не беше нищо друго, освен най-обикновено казино. Хари ме отведе там, защото Чалмърс я посещаваше често и можехме да се надяваме да го срещнем.

Лейди Маршъм ме посрещна с буен изблик на въодушевление.

— Скъпа лейди Грейстоун! Толкова се радвам да се запозная с вас! Колко е хубаво, че почетохте с посещението си скромния ми салон! Ще позволите ли да ви представя на някои гости? Мога ли да се надявам, че ще ми правите компания на карти?

Тя носеше пурпурночервен тюрбан и огромни обици, а от устата й лъхаше на вино. Прозорците на големия салон бяха закрити с драперии от кафяво кадифе, които не пропускаха дори един-единствен лъч дневна светлина. Помещението беше осветено от лампи, на няколко места бяха поставени маси, покрити със зелено платно, и страстните картоиграчи вече бяха заели местата си. Играеше се съсредоточено, с вътрешно напрежение. Когато Хари и аз влязохме, никой не ни удостои с поглед. Чалмърс не се виждаше никъде.

— Аз обичам да играя вист — отговорих. — Бих могла да изиграя няколко партии заедно с мистър Удроу.

Знаех, че Хари играе отлично вист. Това беше единственото, в което беше по-добър от Ейдриън. Аз бях научила виста от баща си и мога смело да заявя, че бях много добра. Още преди това е Хари се бяхме уговорили, че е най-сигурно да играем вист.

Лейди Маршъм се усмихна, показвайки жълтите си зъби, и махна на един мъж, който се протягаше лениво пред камината. Той се приближи и домакинята ни го представи като капитан Хорейшо Бър.

Капитанът беше на средна възраст, лицето му беше белязано от бурен живот, говореше с ирландски акцент — тип, който ми стана ясен още от пръв поглед. Татко нямаше да одобри запознанството ми с него.

Кимнах величествено.

— Как сте, капитан Бър? — попитах учтиво.

— Ако желаете да поиграете вист, капитан Бър и аз сме на ваше разположение — каза домакинята.

— Би било чудесно да поиграем — отвърнах аз, като избягвах да поглеждам в силно гримираното лице на домакинята.

Запътихме се към празната маса до прозореца. Седнах, като се постарах да разположа полите си по-далече от замърсените кафяви завеси, и огледах помещението, докато капитан Бър раздаваше картите. Не видях нито един познат. И слава богу.

Капитан Бър отвори последната карта.

— Пика — обяви той. — Лейди Грейстоун, вие сте първа.

Разтворих картите си и след кратка преценка на положението обявих:

— Купа.

Бяхме играли около половин час, когато се появи Чалмърс. Имах отлични карти, а Хари благодарение на опита си бе съумял да се възползва от всички шансове. Печелехме, а това винаги е много приятно чувство.

Тъкмо бях прибрала всички карти, когато усетих как кракът на Хари ме побутна под масата. Кратък поглед към вратата, и видях Чалмърс.

Приключихме играта. С ъгъла на окото си забелязах, че Чалмърс вървеше право към нас по мръсния килим. Когато мина и последното раздаване и Хари прибави още пари към купчинката, която вече се издигаше пред него, лейди Маршъм благоволи да забележи посетителя, застанал до масата ни.

— Мистър Чалмърс — проговори уж стреснато тя. — Как ме уплашихте, сър!

— О, Хари — обадих се аз с момичешко въодушевление, — това ли е приятелят ти мистър Чалмърс?

— Той е, Кейт — отговори с любезна усмивка Хари и побърза да ни запознае.

— Лейди Грейстоун, мисля, че вече сме се срещали — заговори галантно Чалмърс. — Помните ли? Стана в Хайд парк. Току-що бяхте претърпели лека… злополука с вашия кон.

Засмях се бодро.

— О, да, помня, разбира се. Кобилата ме хвърли на земята. Божичко, колко зле се почувствах! — Обърнах се към лейди Маршъм, за да й разкажа случката.

Капитан Бър стана.

— Желаете ли да заемете мястото ми, Чалмърс?

Негодникът се усмихна и оголи хищните си зъби.

— Благодаря, Бър. — Той седна, ирландецът се отдалечи. — Вист ли играете?

— Да. — Погледнах го с големи невинни очи. — Хари играе отлично вист.

— Но днес добрите карти бяха у вас, лейди Грейстоун — намеси се домакинята.

— Винаги съм била облагодетелствана от съдбата — отговорих аз и проследих изпод полуспуснатите си ресници как Чалмърс и лейди Маршъм си размениха доволни усмивки.

Този следобед Хари и аз спечелихме доста пари, макар че след появата на Чалмърс късметът ми не работеше толкова често. Тръгнахме си тримата и Хари ме остави насаме с Чалмърс под претекст, че трябва да потърси файтон.

— Мистър Чалмърс, чувала съм, че сте светски човек, и се питам дали знаете къде в Лондон може да се поиграе на четно — нечетно?

Четно-нечетно е забранена хазартна игра, при която играчите залагат на числата, които излизат при въртенето на рулетката. В реномираните клубове не допускаха рулетки и любителите на тази игра ходеха в специални игрални салони.

В очите му блесна одобрение.

— Нима играете на рулетка, лейди Грейстоун? — попита той.

— Никога не съм опитвала — признах, — но съм сигурна, че ще ми хареса, защото винаги имам късмет в играта.

Зъбите му блеснаха. Бяха дълги и силно заострени към края като на акулите, чиито изображения бях видяла на една изложба.

— За съжаление рулетките се намират на места, недопустими за дами от висшето общество.

Дарих го със сияеща усмивка и това беше грешка, за която щях да си платя по-късно.

— Толкова е вълнуващо — пошепнах въодушевено.

— Разбира се. За мен ще бъде чест да ви придружа, лейди Грейстоун.

Помолих го да обещае, че няма да каже на Ейдриън за нашето малко приключение. Все повече се чудех как Хари се бе уловил на въдицата му, след като нечестните намерения бяха буквално изписани на лицето му.

Уговорихме се за следващата вечер и след малко Хари се върна с наетия файтон. Чалмърс се наведе над ръката ми. Хари се качи след мен и аз обявих тържествуващо:

— Започваме изпълнението на плана!

Тъй като имах уговорка с Каролайн да посетя Алмейк, не можех да се уговоря с Чалмърс за същата вечер. Алмейк беше клуб, чиито врати бяха останали затворени за мен през миналия сезон. Затова бях щастлива и благодарна, когато Каролайн ми каза, че е намерила поръчители и мога да стана член на клуба. Толкова по-голямо беше разочарованието ми, когато установих, че в разкошните клубни помещения цареше смъртна скука.

Само Каролайн се радваше на вечерта.

— Знаеш колко обичам Едуард — призна ми тя, докато пътувахме със семейния екипаж към Кинг стрийт, където се намира клубът. — Но трябва също да ти кажа, че ми е много приятно да се срещна със старите си обожатели. Миналата вечер Фреди Брикстън най-сериозно ме увери, че съм разбила сърцето му, като съм се омъжила за Ашли.

— Горкичкият! — промърморих съчувствено аз.

Каролайн се изсмя звънко.

— Не е нужно да го съжаляваш. Това е само игра, Кейт, но е много вълнуваща.

Облегнах глава на синята тапицерия и я погледнах с ъгъла на окото.

— А какво ще кажеш за Шарлууд? — попитах тихо. Досега не бяхме говорили за вуйчо ми, но случаят беше твърде благоприятен, за да го пропусна. — И с него ли беше игра, Каролайн?

Усмивката изчезна от лицето й.

— Не — отвърна рязко тя. — С него не беше игра.

— Той е в Лондон. — Обърнах леко глава, за да мога да я гледам. — Вчера го видях на бала.

Каролайн скръсти ръце в скута си и се загледа право напред.

— Нямах представа, че е тук. Къде го видя, Кейт?

— На бала на графиня Бриджуотър.

— А Ейдриън… и той ли го видя?

— Срещнаха се. Прескочиха искри, но не се случи нищо лошо. Залата беше препълнена с гости.

— Божичко, каква неловка и мъчителна ситуация! — прошепна отчаяно Каролайн. Тя обърна глава съвсем бавно, сякаш движението й причиняваше болка, и ме погледна. — Предполагам, че знаеш историята?

— Знам, че си искала да избягаш с него и Ейдриън те е върнал вкъщи. Знам също, че Шарлууд не може да прости на брат ти и заради това го принуди да се ожени за мен.

Каролайн пое дълбоко дъх.

— Да, вероятно си права.

— Мисля, че Шарлууд все още те обича, Каролайн — казах направо.

Тя ме погледна смаяно.

— Това беше толкова отдавна… Не може да бъде.

— Не, убедена съм, че той те обича — настоях аз.

Докато каретата се друсаше по неравните лондонски улици и се мятахме от единия ъгъл към другия, Каролайн попита:

— Доколкото знам, не се е оженил?

— Не.

Тя мълча дълго.

— Ти обичаше ли го, Каролайн? — попитах направо.

Тя затвори очи и вече си мислех, че няма да получа отговор, когато чух угрижената й въздишка.

— Кейт, той беше толкова нещастен. Никой не се интересуваше от него. Беше изпълнен с гняв и ожесточение и причиняваше болка на другите само защото беше много нещастен. Аз го разбирах, защото и аз бях нещастна.

— Ако съдя по онова, което ми е разказвал Хари, бащиният ви дом не е бил по-добър от този на Шарлууд — казах.

— Баща ми беше чудовище. — В гласа й имаше горчивина. — Но колкото и лошо да живеехме, Хари и аз можехме да разчитаме на Ейдриън. Мартин обаче си нямаше никого. Той обожаваше сестра си, но тя избяга, за да се омъжи, и го остави сам.

Опитах се да защитя мама.

— Дори и да е искала, тя не е можела да го вземе със себе си.

Каролайн вдигна рамене.

— Вероятно си права.

— Ти обичаше ли го, Каролайн? — повторих въпроса си аз.

Тя въздъхна още по-тежко отпреди.

— Вероятно не. Избягах с него, защото го съжалявах, но не бяхме стигнали далеч, когато осъзнах, че не е трябвало да го правя. Изпитах безкрайно облекчение, когато Ейдриън дойде да ме вземе и ме лиши от възможността да взема самостоятелно решение.

— Ти си била едва на шестнадесет — подкрепих я аз.

— Да. Исках да бъда щастлива, Кейт. Не можех да се натоваря и с нещастието на Мартин, след като собственият ми живот беше толкова лош. — Тя погледна през прозорчето към улицата, която беше абсолютно пуста. — На седемнадесет направих дебюта си в обществото, а на осемнадесет се омъжих за Едуард. — Тя се обърна отново към мен. — Тогава разбрах какво значи да си щастлив. Не искам никога вече да видя Мартин, Кейт. Не искам да се чувствам виновна.

— Но ти не си виновна в нищо, Каролайн — опитах се да я окуража аз.

— Напротив, виновна съм, защото го изоставих.

— Била си твърде млада, за да го разбереш. Не искам да мислиш така.

Каролайн поклати глава.

— Можех да остана с него и да го предпазя от злобата и огорчението. Ако бяхме заедно, той сигурно щеше да бъде друг човек. Беше по-възрастен от мен и ме обичаше повече, отколкото аз него.

Каретата забави ход. Хвърлих поглед през прозорчето и разбрах, че ще завием по Кинг стрийт.

Зададох на Каролайн въпроса, който отдавна ми тежеше.

— Защо Шарлууд е трябвало да те отвлече, Каролайн? Той е подходяща партия за теб. Уверена съм, че всички бъдещи тъщи в Лондон са го одобрявали за дъщерите си. Хари ми намекна, че бащите ви са враждували, но съм сигурна, че с времето финансовите интереси щяха да победят.

Каролайн поклати решително глава.

— Бащите ни се мразеха. И двамата бяха зли и властни тирани. Години наред бяха враждували заради някаква дреболия. Баща ми никога нямаше да ми позволи да се омъжа за Мартин. — Тя помълча малко и добави с болка: — Мартин ни сравняваше с Ромео и Жулиета, но аз не съм героиня, Кейт.

— Жулиета е трагична героиня, а ти си искала да бъдеш щастлива. Затова не търси вината в себе си, Каролайн.

Пред свещените порти на клуба чакаше друг екипаж и трябваше да спрем по-настрана.

— Ако Ейдриън е бил уверен, че вуйчо Мартин те обича искрено и силно, надали би постъпил така жестоко с него — опитах се да обясня аз. Предната карета потегли и нашата се затътри бавно към портала. — Като се имат предвид подобните ви семейни отношения, би могло да се очаква, че той ще изпитва съчувствие и дори другарство към Шарлууд.

— Брат ми е неспособен да разбере същността на човек като Мартин — отговори рязко Каролайн, когато каретата спря. Тя се загърна в шала си и се усмихна меланхолично. — Ейдриън е толкова съвършен, толкова силен и мъжествен. Даже баща ми не успя да го развали. Никога не би могъл да проумее колко несигурен и огорчен беше Мартин.

Един лакей отвори вратичката и спусна стълбичката. Каролайн слезе грациозно и аз я последвах. Главата ми беше препълнена с новости.

В Горната камара същия ден се бяха състояли дебати за съкращаването на окупационната армия и когато заседанието свърши, в клуба Алмейк се изля буен поток от съпрузи, бащи и братя. Съпругът на Каролайн дойде да ни вземе и обясни, че Ейдриън и няколко адютанти на Уелингтън са отишли в Уайтс, за да обсъдят резултата.

— Повечето от членовете на Горната камара са на мнение, че на французите трябва непрестанно да се напомня за претърпяното поражение — разказа ни Едуард. — От друга страна обаче, има и достатъчно хора, които съзнават, че не можем да поддържаме дълго такава голяма армия в чужбина. Няма да издържим финансово. Ейдриън е оптимист и вярва, че последните ще надделеят.

Кимнах, но трябваше да призная, че вниманието ми се раздвои, защото точно в този момент в клуба влезе маркиз Стейд.

— Познаваш ли Стейд? — попитах Едуард.

Внезапната смяна на темата го изненада, но той отговори с готовност:

— Не особено добре. Знам, че ме презираш за това, Кейт, но аз се интересувам много повече от говеда, отколкото от коне, а Стейд е известен със страстта си към конете.

— О, Едуард, как бих могла да те презирам! — Погледът ми не се отделяше от Стейд. — Той е придружен от Барбъри, нали?

— Да, мисля, че си права.

Сър Чарлс Барбъри беше президент на Жокей клуб, избран пожизнено. Жокей клуб представляваше вътрешният кръг на хората, които практически владееха конните надбягвания в Англия. Групата беше много влиятелна. Веднъж татко бе казал, че с много по-лесно да се ожениш за някоя италианска принцеса, отколкото да бъдеш приет в Жокей клуб.

— Много ми се иска да разбера какво търсят тук — промърморих под носа си. Алмейк с блудкавите си лимонади и чайове не беше добро място за спортните и винаги готови да се обзалагат господа от Жокей клуб.

— Сър Чарлс има слабост към мисис Уелтън — обясни Каролайн. — А мисис Уелтън идва често тук, защото желае да въведе в обществото племенницата на съпруга си.

Е, това беше напълно приемливо обяснение за присъствието на Барбъри. Предположих, че Стейд е тук, защото иска да бъде близо до Барбъри. Стейд не беше член на Жокей клуб, макар всички да знаеха, че е готов на всичко, за да стане.

Видях как очите на Барбъри светнаха при вида на една тъмнокоса дама в светлосиня рокля от атлаз. Той каза нещо на Стейд и се запъти към жената, която го посрещна със сърдечна усмивка. Едва сега Стейд се огледа в пълното помещение. Погледът му падна върху мен и се закова в лицето ми. И аз не откъсвах поглед от него, като през цялото време си мислех: ти си убиецът на баща ми.

Един глас заговори съвсем близо до ухото ми:

— Мога ли да ви помоля за този танц, лейди Грейстоун?

Това беше мистър Круик, богат господин на средна възраст, който притежаваше отлична конюшня в Нюмаркет. Някога бе дошъл на погребението на баща ми. Беше един от уважаваните членове на Жокей клуб.

Усмихнах му се сърдечно.

— Мистър Круик, колко се радвам да ви видя! Какво правите в досадно място като Алмейк?

— Трябва да придружавам дъщеря си, скъпа — отговори с въздишка той. — В началото на сезона дадохме бал в нейна чест, но веднага след това най-добрата ми кобила за разплод трябваше да роди и си заминах. По-добрата ми половинка настоя да се върна, и ето ме тук. Пилея ценното си време да придружавам младата дама, която иска да се забавлява. Но съм си обещал, че за втората пролетна среща непременно ще се върна в Нюмаркет. Казах на жена си, че съм готов да пропусна дори сватбата на Бела, но за нищо на света няма да отсъствам от Гвинеите.

Кимнах с разбиране, а той хвърли мрачен поглед към танцовата площадка.

— Дано не е някой от ужасните модни валсове, скъпа моя. Не ми се ще да ви настъпвам по пръстчетата.

Засмях се весело.

— Ако предпочитате, ще пропуснем този танц, мистър Круик. Ей там виждам два стола, където можем да си поговорим.

Добрият човек засия.

— Вие сте много мила, лейди Грейстоун! — Двамата се настанихме на свободните столове и той обясни съзаклятнически, като че ми доверяваше най-голямата си тайна: — Танцуването не е от силните ми страни.

Подредих внимателно полите си и заговорих по темата, която ме интересуваше:

— Преди малко видях маркиз Стейд със сър Чарлс Барбъри. Жребецът му Касъл Рок се счита за фаворит в тазгодишните Гвинеи.

Мистър Круик помръкна.

— За съжаление сте права, лейди Грейстоун. И аз ще изпратя най-добрия си кон на надбягванията. Тренирал съм го много грижливо, но наследниците на Алказар са просто превъзходни.

— Да, този жребец има отлично потомство.

— Нямам сили да се меря с него — изръмжа раздразнено мистър Круик. — Но и не мога да разбера някои неща. Когато все още се състезаваше, Алказар имаше средни постижения.

Музикантите засвириха валс. Докато наблюдавах елегантно плъзгащите се по паркета двойки, заговорих с невинно изражение:

— Нямах представа, че Стейд е станал член на Жокей клуб.

— Но той не е член на клуба — възрази разгорещено мистър Круик. — Два пъти помоли да бъде приет и получи отказ.

Погледнах го с добре изиграно изумление.

— Отхвърлили сте молбата му? Велики боже, та той е маркиз!

— Титлата не означава автоматично, че носителят й не е негодник — обясни спокойно мистър Круик. Знаех, че има дядо херцог, и не се учудих.

Усещах, че Стейд продължаваше да ме наблюдава, и се стараех да не му обръщам внимание.

— Има ли причина за лошата му слава? — продължих да разпитвам.

— Преди няколко години заплашиха да го изключат от надбягванията — довери ми мистър Круик. — Един от конете му загуби състезание, на което бяха заложени много пари. На следващия ден същият този кон победи фаворита, а повечето хора бяха заложили именно на него. В действителност фаворитът беше един от моите коне. Започнаха да задават въпроси, но официалната присъда беше, че вината е на жокея, а не на Стейд.

— Но подозрението беше достатъчно да предотврати приемането му в Жокей клуб, така ли?

— Точно така, скъпа моя.

— Стейд и сър Чарлс Барбъри, изглежда, са в приятелски отношения — проговорих колебливо.

— Знам. — Партньорът ми отново помрачня. — Два гласа от девет са достатъчни да провалят кандидатурата за нов член. Именно Барбъри и аз бяхме хората, които досега винаги гласуваха с „не“.

— Така ли?

— Както чух, Стейд е обещал на Барбъри, че една от най-добрите му кобили ще бъде покрита от Алказар — съобщи мрачно мистър Круик.

Разменихме погледи. Не беше нужно да говорим повече.

Като цяло разговорът с мистър Круик ме задоволи. Той потвърди собственото ми мнение, че Жокей клуб ще изключи Стейд от надбягванията, ако истината за Алказар излезе на бял свят. Клубът притежаваше толкова власт и влияние, че преди няколко години беше отказал дори на принц регента да участва в едно състезание. В сравнение с това произшествие изключването на Стейд беше дреболия.

Това щеше да унищожи Стейд, а аз щях да отмъстя за смъртта на татко. Бях убедена, че той щеше да одобри действията ми с цялото си сърце.

Валсът свърши и партньорът ми за следващите танци, един много обстоятелствен млад мъж, който беше твърдо решен да се влюби в мен, дойде да ме отведе. Можех само да съжалявам, че се лишавам от компанията на мистър Круик и интересния разговор.

Тъй като Каролайн имаше главоболие, си тръгнахме рано. Измъчвах се от угризения на съвестта, защото именно аз с въпросите си за Шарлууд бях предизвикала тази мигрена, но като цяло считах, че е по-добре тя да бъде подготвена за неизбежната среща.