Хвани юздите на съдбата

2

Въвеждането ми в Лондонското общество, bon ton, както го наричаше пресата, не можеше да се каже, че имаше кой знае какъв успех. Заради вуйчо и Луиза бях поканена на няколко по-големи балове, но много скоро ми стана ясно, че според лондонската аристокрация аз не бях достойна да бъда допусната в салоните Алмейк, Светая светих на благородниците.

На баловете, които посещавах, картата ми за танци винаги беше запълнена. Канеха ме и на други обществени забавления: чайове, закуски, музикални соарета и така нататък, но младите мъже, които бъбреха и танцуваха с мен, предпочитаха да флиртуват, не и да правят предложения за женитба.

Откровено да си призная, бях разочарована. С цялото си сърце копнеех за собствен дом и колкото и неприятен да ми беше съветът на братовчедката Луиза, съзнавах, че тя имаше право, като ми каза да си намеря мъж, а с него и дом. Предполагам, че този силен стремеж към уседналост трябва да се припише на циганския живот, който бях водила в детството си. Очевидно хората са така устроени, че желаят онова, което нямат.

Тъй като вуйчо ми беше прекарал по-голямата част от зимата извън Шарлууд, тези седмици в Лондон бяха първата ми възможност да остана по-дълго в компанията му, но това не го направи по-симпатичен. Напротив, колкото повече време прекарвах с него, толкова по-неловко се чувствах, макар отново и отново да си втълпявах, че ставам смешна, че той е брат на майка ми, който ме е приел в дома си и е изхарчил много пари за мен, и други подобни.

Само че очите му не ми харесваха. Те създаваха впечатление на изключително ясни и преми, но когато отговарях на погледа му, не можех да проникна в тях. В измамната им яснота беше скрита тайна, която ми напомняше за някого, но в никакъв случай не и за мама. Имах чувството, че именно тази прилика беше в основата на враждебността ми, но колкото и да се опитвах, не можех да се сетя на кого го оприличавах — до онази вечер, когато втората дъщеря на семейство Котрел дебютира в обществото с голям бал.

Помня как стоях в балната зала на Котрел пред пищна украса от розови и бели цветя и чаках партньорът ми да донесе по чаша пунш. Докато обхождах с поглед танцовата площадка, забелязах вуйчо си. Улових го точно в момента, когато лицето му рязко се промени. Това беше само моментна грешка, в следващия миг очите му отново станаха кристално ясни. В онзи бегъл момент обаче разбрах на кого ми напомня — на Султан, единствения кон, когото баща ми заповяда да убият. Погледът на кафявия скопен жребец притежаваше загадъчен блясък и същият този блясък се появи сега в очите на вуйчо. Султан се бе опитал да ме убие.

— Единственият кон, който е лош и зъл до дъното на душата си — беше ми казал татко. — Бих могъл да го продам на някоя лековерна душица, защото има красива външност, но не искам да обременявам съвестта си с продажбата на този зъл дух.

Погледнах към вратата, за да видя кой беше предизвикал този моментен изблик на омраза в погледа на Шарлууд. Тогава за първи път видях Ейдриън.

Застанал в горния край на трите стълбища, които водеха към балната зала, той беше свел глава и слушаше какво му говореше домакинята. Изправена до него, мисис Котрел изглеждаше съвсем дребна, но аз вече й бях представена и знаех, че е доста по-висока от мен.

— Заповядайте чаша пунш, мис Фицджералд. — Партньорът ми най-после се върна.

— Кой е джентълменът, който разговаря с мисис Котрел? — попитах.

Мистър Пътнъм погледна през навалицата на танцовата площадка към двойката на стълбището.

— Това е Грейстоун. — Тонът му издаваше искрено възхищение. — Преди няколко месеца се отказа от офицерските си правомощия, за да се върне в Англия. Казват, че ще влезе в правителството. Ако зависи от Касълрей, ще го пратят във Форин офис.

Това име беше познато дори на мен. Майор Ейдриън Едуард Сейнт Джон Удроу, граф Грейстоун, виконт Рексхол и барон Ууд Ламбърн, беше един от великите герои в битката при Ватерлоо, която се беше състояла миналата година. Херцог Уелингтън отличи специално заслугите му, а парламентът го окичи с лавров венец. След голямото сражение майорът беше останал във Франция, за да помага на Уелингтън, който беше главнокомандващ на съюзническите армии и отговаряше за възстановяването на победената страна.

Музиката беше замлъкнала и аз можах да видя как Ейдриън си проби път през чакащите новия танц двойки. Косата му беше златисторуса и блестеше като огряна от лунната светлина, докато крачеше под високия таван с безброй кристални полилеи. Хората се отдръпваха и му правеха път, той спираше от време на време и разменяше по някоя любезна дума с познати, но явно имаше определена цел. Спря пред високо стройно момиче, което също ми беше познато: лейди Мери Уестън, дъщерята на херцог Уорхем. Двамата си поговориха и когато обявиха следващия танц, излязоха под ръка на танцовата площадка.

Вуйчо изникна внезапно зад гърба ми и ме отдели от партньора ми. Излязох да танцувам с него, като се опитвах да скрия неохотата си. Той застана в редицата до Грейстоун, а аз се озовах до лейди Мери, която с усмивка ми направи място. На един от последните балове бяхме прекарали няколко минути заедно в салона и тя се държа много мило с мен. Повечето от младите дами, с които се запознавах по баловете, изобщо не бяха любезни.

— Как сте, мис Фицджералд? — попита с мекия си звучен глас тя. — Надявам се, че се забавлявате добре?

— О, да, лейди Мери — отговорих учтиво.

След като двойките се подредиха, музикантите засвириха и танцът започна. Беше кадрил, един от новите танци, внесени от Франция. Бях научила стъпките само преди седмици и трябваше да внимавам да не сбъркам. Когато кадрилът свърши, вуйчо и аз застанахме близо до Грейстоун и лейди Мери.

— Грейстоун — заговори с най-очарователния си глас вуйчо ми, — ще позволите ли да ви представя племенницата си, мис Катлийн Фицджералд?

Косата му беше толкова руса, че някак от само себе си бях приела, че и очите му са светли, но те се оказаха впечатляващо тъмносиви. А класически съвършените му черти биха предизвикали одобрението дори на великия Микеланджело.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Катлийн — проговори той с дълбок мелодичен глас. — Надявам се, че се забавлявате добре.

— О, да, много добре — отговорих за кой ли път тази вечер. Сега, когато стоях в непосредствена близост до него, можех да видя колко висок е в действителност.

— Мисля, че се натъкнах на нещо, което би могло да ви заинтересува, Грейстоун — заговори отново вуйчо. — Все още ли събирате вази от времето на саксонците?

— Да, продължавам да се интересувам от древно саксонските находки. — Тонът на Ейдриън беше ледено учтив. Останах с впечатлението, че враждебността, която бе пламнала за миг в погледа на вуйчо, беше напълно споделена. — Какво по-точно сте открили, Шарлууд?

— Меч от оръжейната на крал Алфред, както ми заяви притежателят му.

Направи ми впечатление, че повечето присъстващи ни зяпаха любопитно, макар да се правеха на незаинтересовани.

— Много хора твърдят, че притежават меч от оръжейната на крал Алфред — отвърна равнодушно Грейстоун.

— О, моят човек бе много убедителен. — Вуйчо приглади несъществуваща гънка на ръкава на черния си жакет. — Мечът бил притежание на семейството му от няколко столетия. — Той вдигна глава и погледна майора право в очите. — Има съответните документи.

Макар и неохотно, Грейстоун прояви интерес.

— Е, може би си струва да му хвърля един поглед.

— Утре бих могъл да ви потърся, за да уговорим кога да го огледате.

След кратка пауза Грейстоун отговори:

— Утре сутринта ще си бъда вкъщи.

Вуйчо кимна. В този миг оркестърът засвири валс.

— Ще позволите ли да ви поканя на този танц, лейди Мери? — попита изведнъж Шарлууд.

Младата дама погледна Грейстоун, сякаш го молеше за помощ, но лицето му остана безизразно. Тя се усмихна любезно на партньора си и сложи ръката си върху неговата, за да отидат на танцовата площадка. Останах сама с Грейстоун.

— Ще позволите ли да ви помоля за този танц, мис Фицджералд? — попита със съвършена учтивост той.

— Мисля, че нямам друг избор — отговорих с известна рязкост. — Ако ме оставите сама тук, хората ще започнат да говорят, че сте ужасно неучтив.

Устните му потръпнаха.

— Това е вярно — призна той. — Затова ви моля да танцувате с мен за спасението на доброто ми име.

— Само че няма да правите опити да разговаряте с мен — отговорих предупредително. — Научих се да танцувам валс само преди няколко седмици и понякога бъркам стъпките.

— Ще пазя абсолютно мълчание — обеща той. Излязохме на танцовата площадка и той сложи ръка на кръста ми.

Валсът излезе на мода в Англия след Виенския конгрес. Тогава повечето хора го заклеймиха като неморален, но едва когато танцувах с Ейдриън, разбрах, че те може би имаха известно право. Не бяхме направили и половин дузина стъпки, когато усетих, че чувствата, които предизвикваше у мен физическата му близост, бяха твърде вълнуващи, за да са почтени. След една обиколка на залата бях напълно убедена, че те са неморални.

Откакто бях в Лондон, често бях танцувала валс, но никога не бях преживявала подобно нещо. Не знаех какво да мисля. Той ме държеше на почтено разстояние от себе си и не се опитваше да притиска талията ми, както бяха правили друга господа. Въпреки това допирът на голямата му ръка и близостта на тялото му ме омагьосваха.

Преживяването беше изнервящо и се радвах, че не се налага и да си говорим. Когато валсът свърши, вуйчо дойде да ме вземе и ме отведе вкъщи.

— Тази вечер изглеждаше особено очарователна, Кейт — каза Шарлууд, докато екипажът ни носеше по тъмните лондонски улици. — На това мнение бяха и всички присъстващи млади мъже. Ти не пропусна нито един танц. Дори Грейстоун те покани. Впечатлен съм, Кейт, впечатлен съм.

Копринено мекият му тон ме накара да застана нащрек.

— Лорд Грейстоун искаше само да бъде учтив — отговорих, стараейки се гласът ми да звучи небрежно. — В крайна сметка ти не му остави друг избор, вуйчо Мартин.

— Не ми направи впечатление на човек, действащ по принуда — възрази той и гласът му беше още по-мек отпреди.

Братовчедката Луиза, която седеше на отсрещната седалка, проговори неочаквано в полумрака:

— Всички знаят, че лорд Грейстоун възнамерява да помоли за ръката на лейди Мери.

Незнайно по каква причина тази забележка развесели вуйчо и той избухна в звънък смях.

Сърцето ми заби ускорено. За първи път разбрах, че изпитвам страх.

Не бях свикнала с това чувство и ми стана зле.

Не ставай глупачка, укорих се. Дори да не можеш да понасяш Шарлууд, той не представлява заплаха за теб.

Но сърцето ми не се успокои. Стомашните мускули не се отпуснаха. Цялото ми същество се стремеше да избяга от човека, който седеше до мен в полумрака. Когато той протегна ръка и я сложи върху моята, потреперих.

— Уплаших ли те, Кейт? — попита той и обърна ръката ми така, че да е с дланта нагоре в скута ми.

Този човек ме отблъскваше. Имах чувството, че е дух от царството на злото, за което ми разказваше татко — с красива външност, но смъртоносен, ако го дариш с доверието си. Пръстите му се плъзнаха по дланта ми в почти интимна милувка.

Когато издърпах ръката си, усетих как той се усмихна в мрака. Непременно трябва да се махна от него, помислих си. На всяка цена.

Мистър Пътнъм, един от младите мъже, с които танцувах по баловете, дойде в дома на вуйчо ми на Баркли скуеър още на следващия ден следобед, за да ме изведе на разходка в Хайд парк. Пет беше магическият час, когато лондонското общество излизаше в парка. Дамите и господата се разхождаха по алеите пеша или в каретите си. Всеки, който значеше нещо в обществото, излизаше по това време, за да го видят и той да види най-важните личности.

След като мистър Пътнъм ми помогна да се кача на високата седалка на файтона, хвърлих любопитен поглед към двойката запрегнати коне. Силни сиви жребци, добре поддържани, с отлични пропорции: това беше достатъчно да увеличи интереса ми към младия мъж, с когото излизах. Вярно е, че приличаше на зайче, но човек, който притежаваше коне като тези, със сигурност не беше повърхностен глупак.

— Конете ви са чудесни, мистър Пътнъм — казах аз веднага щом потеглихме.

Младежът се усмихна поласкан.

— Имам ги едва от един месец — довери ми той. — Купих ги от Ладринпън, който беше принуден да продаде конюшнята си, след като изгуби много пари на хазарт.

Докато пътувахме към парка, говорихме само за коне. В късния следобед улиците на Лондон бяха препълнени с коне и превозни средства от всякакъв вид, но мистър Пътнъм управляваше файтона си със завидна сръчност и мнението ми за него се подобри значително. Щом влязохме в парка, се наредихме в процесията от елегантни карети.

Парадът от изискани превозни средства, който се движеше бавно и тържествено покрай езерото, наистина беше силно впечатляващ. Видях пищно украсени карети в стар стил с модно облечени дами, придружени от лакеи в официални ливреи. Имаше много файтони, ниски или високи, карани от джентълмени като мистър Пътнъм; видях най-различни кабриолети и двуколки, чистокръвни жребци, яздени от дами в елегантни амазонки и господа с високи ботуши, кожени бричове и жакети от благороден кашмир.

Хайд парк в пет следобед по време на сезона — гледката беше мечта за всеки любител на коне и ние с мистър Пътнъм обсъждахме надълго и нашироко качествата на всяко благородно животно, което минаваше покрай нас. Бях погълната от разговора и се забавлявах чудесно, когато идващият насреща ни файтон внезапно забави ход.

— Пътнъм! — извика глас, свикнал да дава заповеди. — Спрете за момент, ако обичате.

Мистър Пътнъм дръпна юздите, файтонът зад нас трябваше да направи бърз завой, за да избегне сблъсъка.

— Лорд Стейд — пошепна смаяно придружителят ми, а аз присвих очи и погледнах втренчено човека, заради когото баща ми беше предприел онова злокобно последно пътуване до Нюмаркет.

Маркиз Стейд, широкоплещест мъж с глава на бик, ме измери неприкрито с поглед, докато разговаряше с мистър Пътнъм за предстоящите надбягвания в Нюмаркет. Придружителят ми видимо се колебаеше между гордостта, че маркизът е проявил внимание към него, и смущението, че влиятелният господин ме разглежда така дръзко.

— А коя е младата личност? — попита най-сетне маркизът и ме посочи с пръст. Мистър Пътнъм се обърка още повече.

— Тази дама е мис Фицджералд, милорд — отговори с леко натъртване той. — Племенницата на лорд Шарлууд.

Стейд се направи на учуден.

— Значи вие сте момичето на Даниел Фицджералд?

— Да, аз съм — отговорих съвсем спокойно, без да отмествам поглед.

— Вярно, като ви гледам, откривам приликата. — През последните пет минути той беше имал възможност да ме огледа от глава до пети. Стейд се обърна отново към придружителя ми и обясни пренебрежително: — Бащата на тази млада госпожица, Пътнъм, не беше нищо повече от ирландски търговец на коне. Не се изкушавайте да мислите, че тя би имала и най-малък шанс на пазара за женитби.

Мистър Пътнъм, който не знаеше къде да се дене от смущение, само примигваше като сплашено зайче. Когато отново усетих погледа на Стейд върху себе си, се обърнах спокойно към объркания си придружител:

— Що се отнася до мен, мистър Пътнъм, можем да продължим пътя си.

Младият мъж стегна юздите и сивите коне потеглиха рязко. Стейд ни изпрати с корав неприятен смях и аз стиснах ръце в юмруци.

— Толкова съжалявам, мис Фицджералд — прошепна задавено мистър Пътнъм. — Не мислех, че Стейд знае името ми…

Интересно разкритие. Значи маркизът беше спрял заради мен.

— От известно време насам конюшнята му се развива много добре — заговори след известно време мистър Пътнъм, опитвайки се да се успокои. — Преди две години спечели Гвинеите, а тригодишният жребец, който е пуснал през този сезон, изглежда сигурен победител. Жребецът му за разплод се оказа учудващ успех.

— Говорите за Алказар? — попитах любопитно.

— Да, за него. — Слънцето позлати месинговите копчета на жакета му и блясъкът им ме заслепи. След като примигнах няколко пъти, чух отново гласа на мистър Пътнъм: — Докато се състезаваше, този кон беше на средно равнище, но се оказа скъпоценна находка като жребец за разплод.

— Доста необикновено, не мислите ли? Много добре си спомням колко се изненада татко, когато узна, че именно Алказар е баща на коня, с който Стейд спечели Гвинеите.

— Всички се изненадаха — потвърди мистър Пътнъм. — Но Алказар не е чудо за един ден. Конете, които Стейд изпрати миналата година на надбягванията, бяха много добри, а и тази година, изглежда, ще бъде същото.

— И вие ли изпращате коне на надбягванията, мистър Пътнъм? — осведомих се аз и до края на разходката ни трябваше да слушам подробно описание на плановете му да построи собствена конюшня.

На следващия ден вуйчо ми съобщи, че се е уговорил с Грейстоун да разгледат меча от оръжейната на крал Алфред, който се намирал в едно селце край Уинчестър. Приех обяснението му, без да се замислям, до момента, в който вуйчо ми заяви, че имало и друг човек, който се интересувал от скъпоценния меч, затова той трябвало да замине по-рано и да попречи на притежателя да го продаде, преди да е изслушал предложението на лорд Грейстоун.

— Кейт, ти трябва да придружиш Грейстоун — заключи той. — Ще ти оставя подробно описание на пътя. Ще се срещнем при ескуайър Рестън. Ако чакам до утре сутринта, мечът със сигурност ще бъде продаден.

Тъй като не ми беше ясно защо вуйчо е толкова настойчив, се възпротивих.

— Няколко часа закъснение не са фатални, вуйчо Мартин.

— Кейт, току-що ти обясних, че наистина могат да бъдат фатални. Ескуайърът прояви почтеност, като ми изпрати вест, че има и втори купувач. — Погледът, с който ме удостои, беше обезоръжаващо искрен. — Имам специална причина да посреднича при тази покупка. Искам Грейстоун да ми бъде задължен. Искам той непременно да купи този меч.

Хранех дълбоко недоверие към този поглед.

— Защо просто не му дадеш описанието на пътя и не го оставиш да замине сам? — попитах сърдито.

— Защото желая и ти да дойдеш. — Мекият му глас изведнъж зазвуча заплашително. — Един добър приятел притежава имение край Уинчестър. Искам да се запознаеш със сина му. Вземи си достатъчно дрехи, тъй като възнамерявам да останем там няколко дни, след като приключим сделката с меча.

Планът му не ми хареса, но нямах намерение да се карам. Не одобрявах нерешителността си, но не можех да променя поведението си. У този човек имаше нещо, което ме правеше нервна.

Граф Грейстоун пристигна точно в единадесет на следващата сутрин, за да вземе вуйчо ми от къщи. Носеше богато надиплена пътна пелерина, която го правеше огромен, и не беше особено зарадван, като чу за промяната в плана.

— Аз съм с файтона си — обясни сухо той. — В него има място само за две лица. Мис Кранбърн не може да ви придружи.

— Вуйчо Мартин ме очаква при ескуайър Рестън — опитах се да го успокоя аз. Погледът, който се плъзгаше по лицето ми, издаваше скептичност. — И аз намерих, че планът е прибързан, милорд — признах аз, — но вуйчо беше много загрижен, че другият заинтересован ще ви изпревари.

Мълчание.

— Обещавам, че няма да ви бъда в тежест — изтърсих аз и веднага прехапах устни. Думите ми бяха прозвучали умолително и жалко.

Мъжът ме погледна с корави сиви очи, после вдигна рамене, за да изрази съгласие.

— Е, добре — промърмори той. Пауза. — А ясно ли ви е, че ни предстои петчасово пътуване, мис Фицджералд?

— Милорд, аз не съм крехко оранжерийно растенийце — отговорих с достойнство. — Уверена съм, че съм напълно в състояние да преживея петчасово пътуване при хубаво време.

За първи път на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Много добре. — Той хвърли многозначителен поглед към улицата. — Бих желал да не карам конете си да чакат.

— Само за момент, отивам да си взема палтото и шапката — обещах аз и се втурнах към стаята си.

Макар че не бях особено плаха в обществото, в присъствието на Грейстоун изпитвах необяснимо смущение и докато напускахме Лондон в западна посока, не казах нито дума. Бях впечатлена не толкова от външността му — все пак татко беше изключително красив мъж, — а от славата му на герой при Ватерлоо. По време на битката загубил три коня, а накрая, макар и ранен, ръководил победоносна кавалерийска атака, която месеци наред беше в устата на всички с безумната му смелост.

Ала в това прекрасно майско утро ми беше много трудно да мисля за войната и когато излязохме от тесните и препълнени с коли градски улици, необичайният пристъп на мълчание отмина. Отдавна съм установила, че е най-лесно да влезеш в разговор с непознати, като ги разпиташ за склонностите и предпочитанията им, затова попитах лорд Грейстоун откога датира интересът му към крал Алфред.

Отговорът му дойде с готовност.

— Най-голямото ми провинциално имение се намира в близост до низината Беркшайър, изконната земя на Алфред. Заинтересувах се от него още като момче. Мама събуди в мен колекционерската страст. Тя беше влюбена в саксонското ни наследство.

Самата аз знаех твърде малко за крал Алфред, затова му зададох безброй въпроси, на които той отговори с удоволствие. Беше просто великолепно да се носим по равния път под утринното слънце и аз пренебрегнах правилата на приличието, като свалих шапката си, за да изложа лицето си на галещите слънчеви лъчи. Пътят към Уинчестър беше заобиколен от просторни житни поля и аз веднага забелязах зелените класове, които се полюляваха от лекия бриз. Тревните площи покрай пътя бяха осеяни с дядов зъб, великденче и иглика. Бях много щастлива, че Грейстоун се беше съгласил да ме вземе със себе си.

След като приключихме с темата за крал Алфред, започнах да го разпитвам как Франция се възстановява след опустошенията на войната.

Докато той говореше, аз вдишвах дълбоко свежия пролетен въздух и наблюдавах как слънцето падаше върху косата му. Напълно бях забравила за вуйчо си.

— Сега е ваш ред, мис Фицджералд — каза по едно време той. — Искам да ми разкажете всичко за себе си. От различни страни чух, че баща ви нямал равен на себе си като познавач на конете. Вярно ли е това?

Бях въодушевена от възможността да поговоря за баща си. Грейстоун беше толкова внимателен слушател, че не спрях да говоря дори когато спряхме в пощенската станция, за да дадем почивка на конете. Продължих да говоря и когато той нае отделно помещение за двама ни, където да се нахраним. Докато си хапвах студено месо и сирене, се улових, че му описвам обстоятелствата около смъртта на татко.

— Твърде странни са думите му „не помислих, че той ще заподозре какво знам“. Не намирате ли и вие, милорд? Често мисля за това, но не мога да разбера какво се е опитвал да ми каже. Кого ли е имал предвид?

— Може би това са били последните несвързани приказки на един умиращ — обясни с изненадващо тих глас той. — Често съм наблюдавал това при умиращите войници, мис Фицджералд.

Според мен истината беше друга, но предпочетох да не дискутирам този въпрос. И без това не знаех как се беше стигнало дотам, че разговарях с един напълно непознат мъж за последните мигове на баща си. Никога преди това не ги бях споменавала.

След като се нахранихме, продължихме пътя си на юг в посока Хемпшир. Около час, преди да стигнем до целта, докато се носехме с умерена скорост по пустия междуселски път, файтонът изведнъж се разлюля застрашително и се преобърна. Обърна се точно на моята страна, но за щастие аз бях изхвърлена навън.

При внезапното си падане в канавката подплаших една лисица, която се беше свила на кълбо и мирно дремеше под слънцето. Лисицата скочи и побягна, а аз лежах почти минута напълно неподвижна, преди да мога да си поема дъх. После бавно се изправих. Тъй като многобройните ми падания от гърба на коня ме бяха научили как да се приземявам безболезнено, бях здрава и читава, само с няколко леки натъртвания. Докато изтърсвах прахта от новото си палто, чух Грейстоун да вика името ми.

— Нищо ми няма! — извиках в отговор. Захвърлих по-далече безнадеждно смачканата сламена шапка, вдигнах полите си и се изкатерих по стръмния склон към пътя. Когато бях на половината път догоре, Грейстоун се появи над мен и се наведе да ми помогне. Протегнах ръка и той ме изтегли без усилия на пътя.

— Сигурна ли сте, че не ви се е случило нищо лошо, мис Фицджералд? — попита възбудено той, докато оглеждаше замърсените ми и съдрани на няколко места дрехи.

— Нищо ми няма — повторих спокойно и пригладих назад къдриците, които се бяха отделили от прическата ми. — Какво се случи?

— Колелото се е разхлабило — обясни сърдито той. — Ако наистина сте добре, ще се опитам да оправя впряга. Конете толкова се стреснаха, че всичко е в пълна бъркотия.

Той бе успял да спаси червено-кафявите си коне от падане, но благородните животни бяха много уплашени, пръхтяха и тропаха с копита. Помогнах му да ги успокои. Сложихме им кожените юзди, които той носеше със себе си, и аз предложих да ги държа, докато той се опитва да поправи колелото.

Грейстоун ме погледна загрижено.

— Можете ли да се справите с два силни коня?

— Разбира се. — Без повече коментари поведох конете към ивицата трева в края на пътя. Едва забелязали свежите стръкчета, те наведоха глави и започнаха да пасат.

От лявата страна на пътя се простираше поле с пшеница, отдясно се виждаше безкрайно пасище, в далечината дремеше стадо говеда. В тревата хвърчаха пеперуди, в детелината бръмчаха пчели. Никъде жива душа.

След десетина минути зад мен изникна Грейстоун с помрачняло лице. Беше свалил жакета си, ръкавите му бяха навити до лактите. На дясната му ръка се виждаше белег. Раменете му бяха невероятно широки. Челото му беше покрито с капчици пот, очите гледаха мрачно.

— Оста е счупена.

— Велики боже! — Огледах мирната селска сцена, която ни заобикаляше. В близкия храст се стрелна бяла заешка опашчица и изчезна. Пътят беше абсолютно пуст. — Не можете ли да отстраните повредата?

— Изключено. Трябва ни нова ос.

Лицето му ставаше все по-мрачно.

— Е — проговорих колкото се може по-безгрижно, — тогава ще отидем в най-близкото село и ще доведем ковача да смени оста.

— Според моята карта следващото село е на осем мили по пътя.

Погледнах конете, които пасяха с такова усърдие, сякаш не ги бяха хранили поне една седмица. Прогоних пчелата, която бръмчеше край ухото ми.

— Не бихме ли могли да възседнем конете и да яздим до съседното село, милорд?

— Доколкото знам, никога не са били яздени. А и като се има предвид фактът, че нямаме нито сбруя, нито седла, намирам, че подобен опит не би бил особено уместен.

Прехапах долната си устна.

— Имате право.

Той обходи с поглед живописната местност.

— Не мога да ви оставя сама тук, мис Фицджералд.

— Краката ми са напълно в ред, милорд — отговорих с известна острота. Мрачното му изражение започваше да ме изнервя. — Всеки от нас ще води по един кон.

Той приглади с пръсти разбърканата си коса и хвърли комичен поглед към небето. Подадох му безмълвно едното въже, той го улови и се запъти в мълчание към пътя.

Минаха почти два часа, преди да видим първите признаци на наближаващо село. Отдясно се появи схлупена църква без кула, срещу нея беше малкото гробище с висока ограда. В непосредствена близост до църквата, зад овощна градина и гъсталак от разноцветни храсти, към небето се издигаха два комина.

— Църква и свещенически дом — промърмори Грейстоун. — Селото ей сега ще се покаже.

Надявах се да е прав. Обувките ми, ушити по най-новата мода и несъобразени с изискванията за удобство, ми убиваха мъчително и ако можех, веднага щях да ги захвърля. Само като си помислех, че бях изминала с тях осем мили, ме хващаше яд.

След няколко минути се появи селцето Лъстър. Скоро узнахме, че има една-единствена гостилница, „Лъстър Армс“, която се състои от кръчма и една спалня за гости на втория етаж. Когато пристигнахме, куцукайки, съдържателката стоеше пред къщата, потънала в съзерцание на единствения си розов храст. Тя повика набързо мъжа си, който ни обясни, че единственият ковач в селото не е на разположение, тъй като подковава конете на селянина Блекуел, който живее на няколко мили по-надолу.

— Първо трябва да подслоним конете — обърнах се към Грейстоун.

Той ме удостои с кратък одобрителен поглед, единственият след случката с файтона.

Гостилничарят веднага ни предложи конете да прекарат нощта в неговия обор. След това заяви тържествено, че имаме късмет, тъй като единствената му стая за гости е свободна.

— Ще прекарате нощта тук, уважаеми. Съпругата ми ще застеле леглото с чисти чаршафи и ще ви приготви чудесна вечеря. Утре рано сутринта ковачът ще поправи оста.

Едва сега осъзнах в какво положение се намирахме. Погледът ми отлетя към Грейстоун. Той наблюдаваше гостилничаря с дяволска усмивка.

— Аз съм мистър Грей — заяви невинно той, — а това е сестра ми. Оценяваме високо помощта ви, драги господине, но няма ли възможност оста да бъде поправена още днес?

— Ковачът ще остане цяла нощ при Блекуел.

Невъзможно, но истина. Усмивката на Грейстоун се задълбочи.

— Готов съм да му заплатя щедро, ако ме обслужи още днес.

Съдържателят изглеждаше впечатлен, но не беше в състояние да ни помогне.

— Междувременно ковачът сигурно се е натряскал до козирката и не е в състояние да държи чука — обясни откровено той. — Блекуел има великолепен ейл.

— Разбирам. — Конят, който Грейстоун водеше за юздата, се възползва от разсеяността му и мушна муцуна в джоба му, за да намери нещо вкусно за хапване. Лордът го бутна настрана. — Тогава възможно ли е аз да остана при вас, а сестра ми да нощува в дома на свещеника и съпругата му?

— Свещеникът е вдовец — гласеше отговорът. — Не би било прилично една млада дама да нощува в къщата му.

Сивите очи ме погледнаха разкаяно.

— Вероятно ти стана ясно, че нямаме друг избор, Кейт.

— Няма ли и друг сръчен човек в селото, който би могъл да поправи една счупена ос? — попитах почти сърдито аз.

— Не — отговори бодро гостилничарят. — Нито един.

— Проклятие — изругах тихичко.

Грейстоун пое въжето от ръцете ми.

— Качи се горе със съдържателката, Кейт — подкани ме той. — Сигурно усещаш последствията от падането, а и трябва да се измиеш и да почистиш дрехите си. Аз ще се погрижа за конете.

— О, Джем с удоволствие ще се заеме с тях, милорд — обади се угодливо гостилничарят.

Огледахме се за Джем. След минута се появи мършав млад мъж, който по указание на господаря си поведе конете към обора.

— Ако кръчмата ви е отворена, гостилничарю, бих изпил чаша бира — каза Грейстоун.

И аз умирах от жажда, но си замълчах.

Мъжете изчезнаха в кръчмата, докато аз последвах съдържателката по извитата дървена стълба към втория етаж. Влязохме в малка спалня с нисък таван. Наскоро боядисваните стени бяха грапави. Леглото беше само едно.

— По дяволите — процедих през стиснати зъби аз.

— Ще ви донеса топла вода, мис — предложи с усмивка гостилничарката. — Знам, че искате да се измиете.

Когато хвърлих поглед в малкото огледало, окачено над чистия, макар и нащърбен, леген за миене, разбрах защо всички настояваха да се измия. Лицето ми беше неописуемо мръсно. По време на дългото ходене дясното ми рамо беше изтръпнало и когато го прегледах, установих, че се е появило грозно синьо петно.

Измих се колкото се може по-добре, изчетках дрехите си и слязох в кръчмата.

Вечерята не беше толкова неприятна, колкото се опасявах. Явно Грейстоун се беше примирил с неизбежното и когато седнах до него на малката дървена маса в ъгъла, бях посрещната с оцветена от съжаление усмивка.

— Боя се, че не е онова, на което сте свикнали, Кейт.

В действителност аз бях нощувала в безброй подобни кръчми, но не посмях да му го кажа. Посегнах към салфетката си и с учудване установих, че пръстите ми треперят от нерви. Сега бях сама с него, а скоро щяхме да се качим в спалнята…

— Вие ли ще нощувате в дома на свещеника, милорд? — попитах направо.

— Трябва да ме наричате Ейдриън — настави той с усмивка, сякаш си имаше работа с уплашено дете. — Нали сме брат и сестра.

Кимнах, обезоръжена от усмивката му, но не съвсем успокоена.

Той вдигна вежди.

— Кейт, не мога да ви оставя сама в тази кръчма. Съдържателят изглежда почтен човек, но въпреки това…

Прехапах устни.

— Трябва да знаете, че аз наистина имам сестра — обясни той и в очите му блеснаха весели искри. — Обещавам да се държа прилично.

Когато искаше, този човек можеше да бъде дяволски очарователен. Усетих, че реагирам с плаха усмивка.

В действителност онази вечер аз изиграх ролята си съвършено. Но го правех, защото не знаех, че трябва да играя роля. За съжаление това не спести нито на мен, нито на Ейдриън последствията от безсъвестния план на вуйчо ми.