Хвани юздите на съдбата

12

На следващата сутрин Ейдриън потегли на път с лейтенант Стейпъл. Станахме на зазоряване и аз със смела усмивка му пожелах добър път. Скоро след това се сбогува и Пади, като обеща да пише или да се върне веднага щом научи нещо.

След като и двамата заминаха, се почувствах изоставена. За да се развлека малко, реших да пояздя Евклид. Хари, който настоя да ме придружи, и ратаите в обора насядаха по оградата, за да гледат как правя упражнения с жребеца. Евклид изпълни няколко особено успешни пируета в галоп, а за следващия „пасаж“, които е един от най-трудните, не му достигна само малко повечко сила. Наистина прекрасно животно.

След като свърших с Евклид, заповядах да оседлаят Елза и Хари ме изведе на дълга разходка, за да ми покаже имението. Докато обикаляхме, му предадох разговора си с Пади.

— Той тръгна обратно за Ирландия и ще се опита да открие нещо във фермата — заключих.

— Така значи… — Хари смръщи чело. — Разказа ли на Ейдриън за подозренията си?

— Не. — Гледах напрегнато пътя пред себе си между ушите на Елза. — Нямахме време.

— Хмм — промърмори Хари. Усещах погледа му върху себе си, но не исках да го погледна. Вместо това вдигнах глава към яркосиньото небе.

Като че ли нощната буря беше помела и последните остатъци от зимата, толкова ясно беше небето, толкова свеж и чист въздухът. Дишах дълбоко и оглеждах голите зимни поля, които се простираха от двете страни на черния път.

— Още няколко дни като този, и селяните ще започнат да орат — каза Хари.

Никога не бях живяла достатъчно дълго на едно място, за да проследя какво правят селяните през годината, и сега попитах с искрен интерес какво садят в имението.

Хари, който беше отраснал тук, отговори веднага:

— Най-вече житни култури — ечемик, овес и пшеница. Земята, която виждаш, е дадена под аренда заедно с къщите. Повечето от арендаторите ни обработват тези земи от поколения.

През последната половин миля пътят леко се изкачваше. Скоро стигнахме билото на хълма и слязохме от другата му страна. По продължение на пътя се простираха ниви, очертани с живи плетове. На половината височина вдясно видях малка къща със сламен покрив. Когато наближихме, видях и дворче с малка кошара, очевидно предназначена за свиня. Един мъж майстореше нещо на покрива на кошарата. Явно свинята от миналата година е била заклана за Коледа и сега обиталището й се подготвяше за следващата.

— Здрасти, Блекуел! — извика дружелюбно Хари, когато стигнахме двора.

— Мистър Хари! — Среден на ръст мъж с безизразно лице и на средна възраст пристъпи към оградата. — Мирише на пролет — продължи весело той.

— Така е. — Хари се обърна към мен: — Кейт, това е Джон Блекуел, един от арендаторите ни. — Той погледна отново селянина. — Блекуел, трябва да направиш реверанс пред новата графиня Грейстоун.

Мъжът изобщо не се учуди. Вероятно арендаторите знаеха от слугите какво ставаше в господарската къща. Когато ми се усмихна, видях грозно счупен преден зъб.

— Радвам се, милейди. Добре дошли в Грейстоун — поздрави той и приглади къдриците си.

— Благодаря ви, мистър Блекуел — отговорих сериозно аз.

— Тази сутрин негова светлост замина за Лондон — съобщи Хари. — Поръча да ти предам, че ще потърси добър очен лекар и ще уговори кога да отидеш на преглед с дъщеря си.

— Благодаря, мистър Хари — отговори трогнато мъжът.

— Няма защо. Щом получа вест от негова светлост, ще те уведомя.

Мъжът отново благодари с няколко несвързани думи и Хари му отговори любезно. После продължихме пътя си.

— Какво й е на дъщеря му? — попитах, когато се отдалечихме достатъчно.

— Почти сляпа е — обясни Хари. — Наскоро Блекуел помоли Ейдриън да му намери добър лекар, който би могъл да й помогне.

— На колко години е момичето?

— На девет или десет, доколкото знам — отговори равнодушно Хари.

Изведнъж от близкия храст излетя дрозд и Елза направи скок. Помилвах успокоително врата й и попитах Хари:

— Бащата не е ли предприел нещо за лечението й?

Хари отново вдигна рамене.

— Човек като него няма възможност да се консултира със специалист. А моят баща поддържаше къщите на арендаторите в добро състояние, но не беше от хората, които се интересуват от слепите деца на подчинените си.

Припомних си забележката на Ейдриън за привилегиите и отговорността и се запитах къде ли беше научил този урок. Със сигурност не от баща си. Исках да попитам Хари за майката, когато се сетих, че е починала от родилна треска, когато Ейдриън е бил само на седем години. Сигурно раждането на Хари й е струвало живота. Затова промених темата:

— Струва ми се, че арендаторите на земите в Грейстоун живеят по-добре при брат ти, отколкото при баща ти.

Хари кимна мрачно.

— Хайде да се състезаваме до подножието на хълма! — извиках предизвикателно и пришпорих Елза.

Дните минаваха. Работническите демонстрации, които бяха притеснили толкова силно лорд Касълрей, престанаха. Онези, които бяха тръгнали към Лондон, не стигнаха до целта си, но Ейдриън ми писа, че вероятно ще остане в столицата още няколко седмици, тъй като имало проблеми с финансирането на окупационната армия. Забраних си да мисля дали и Мери Уестън е в Лондон, но колкото повече се стараех да прогоня този въпрос от съзнанието си, толкова повече той ми се натрапваше.

Отклонявах вниманието си, като яздех Евклид и Елза, посещавах семейство Ноак и си купих три прекрасни малки кученца, порода шпаньол. Освен това превърнах стаята за преобличане в дневна, за да имам удобно за живеене помещение, в което да прекарвам дните си.

Най-интересното преживяване обаче беше пристигането на братовчедката Луиза, която се появи изненадващо с фамилната карета на Грейстоун. С нея пътуваше шивачката, натоварена с безброй топове атлаз, тюл, кадифе, муселин, кашмир и коприна.

Когато Луиза пристигна, случайно бях в къщата и изтичах надолу по стълбата, за да я прегърна.

— Луиза, Луиза! Но защо не ме предизвести, че пристигаш?

Тя отговори сърдечно на прегръдката ми.

— Нямах време — обясни с усмивка тя. — Преди два дни Грейстоун дойде в къщата на брат ми и ме помоли да си събера багажа. Още същия следобед бяхме на път към Лондон. На следващия ден — вчера — ангажирах мис Рънс и тази сутрин потеглихме насам. — Бузите й бяха зачервени, зелените очи блестяха.

Изненадах се, че бях толкова зарадвана от идването на Луиза. Отведох я в къщата, поверих мис Рънс на грижите на мисис Пипен и разведох братовчедка си из средновековното абатство. Както можеше да се очаква, тя остана възхитена от преустроеното от Адам крило, което според мен не беше жилище, а дворец. Накрая я отведох в стаята си, където младите кучета веднага ни нападнаха. Помолих Луиза да седне и излязох в коридора. Тъкмо навреме, за да видя слугата, който влизаше с пътната й чанта в една от стаите.

— Джордж! — извиках и момъкът побърза да се отзове. — Мисля, че кучетата трябва да бъдат изведени на двора.

— Ей сега, милейди.

Измерих със знаещ поглед елегантната му ливрея.

— Вземете на помощ Том и Мат — предложих. — Всеки от тримата да вземе по едно куче. Върнете се едва когато си свършат работата и се налудуват.

Джордж се ухили.

— Ще бъде направено, милейди.

Щом кучетата излязоха, Луиза се настани удобно на едно от старите, тапицирани с бледа коприна, кресла, които мисис Пипен беше изнамерила за мен, а аз казах:

— Така, сега вече можем да си поговорим на спокойствие.

— Мила моя — произнесе страхопочтително Луиза, докато чистеше кучешките косми от полата си, — каква къща имаш!

— Ужасна е нали? — засмях се аз. — Ейдриън смята да построи ново крило за семейството и аз подкрепям горещо тази идея.

— Аха — промърмори Луиза. — Ейдриън значи.

Бузите ми пламнаха и тя явно изпита съжаление към мен.

— Той е прекрасен човек, Кейт. Беше удоволствие да присъствам на срещата му с брат ми.

— Надявам се, че е натрил носа на онзи негодник?

— Точно това направи — засмя се доволно Луиза.

— Отдавна щях да те помоля да дойдеш при мен, Луиза — обясних смутено аз, — но докато Ейдриън беше във Франция, нямах право да каня гости без позволението му.

— Разбирам те, мила моя — отговори кротко Луиза. Миналата пролет, когато й писах и я помолих да изпрати нещата ми в Ламбърн, бях разказала накратко историята на брака си и можех да разчитам на разбирането й.

— Грейстоун се държа очарователно с мен. — Луиза се усмихна и в очите й светна дяволитост. — Първо ме поздрави, че съм успяла да те разубедя да се преоблечеш като момче и да си потърсиш работа в някоя конюшня.

— Изобщо не разбирам защо и двамата се надсмивате над тази великолепна идея — отговорих засегнато аз.

Станала отново сериозна, братовчедка ми обясни:

— Защото никой от двама ни не притежава твоята сърдечна чистота, мила моя.

— Това би трябвало да означава, че ме смятате за наивна, нали? — извиках обидено аз.

Братовчедка ми поклати глава и отново се зае да чисти кучешките косми от полата си. Вършеше го с такова преувеличено внимание, че ме хванаха нервите. След малко ме погледна.

— Планът на Шарлууд няма равен на себе си по безочието си — проговори възмутено тя. — Той искаше да стори зло и на теб, и на Грейстоун. Най-доброто отмъщение от твоя страна, Кейт, е да имаш щастлив брак.

Въздъхнах тежко.

— Май искаш твърде много, Луиза.

Тя отвори широко очи с добре изиграно учудване.

— Нима не харесваш Грейстоун?

— Не ставай глупава — изфучах аз.

— И къде тогава е проблемът? Аз съм на мнение, че той много те харесва.

Харесвал ме бил! Побиха ме студени тръпки. Каква полза, че Ейдриън ме харесваше? И аз харесвах кучетата си. Наведох се да вдигна белия лист, намачкан от кученцата, и го хвърлих в огъня. Сухата хартия пламна веднага. Проследих изгарянето й, без да поглеждам Луиза.

— Той те цени достатъчно високо и доказателството е, че желае да те представи в двора — заяви триумфално тя.

— Какво? — Това беше невъзможно!

Усмивката, която озари лицето й, беше дяволски самодоволна.

— Много добре ме чу, Кейт. Една от задачите на мис Рънс е да ти ушие официална рокля за представянето в двора. Сестрата на Грейстоун ще те представи.

Главата ми се замая. Скромната мис Катлийн Фицджералд щеше да бъде представена в двореца! Досега кралските особи бяха за мен нещо толкова далечно и недостижимо като луната.

— Нали ти казах, че те харесва много — повтори самодоволно Луиза.

Ако кажеше още веднъж тези думи, щях да й хвърля нещо по главата. Много добре знаех защо Ейдриън беше взел мъчителното решение да ме представи в двора, но тъй като нямах никакво намерение да разкрия мотивите му пред Луиза, смених темата и я попитах как е пътувала.

Мартенските седмици минаваха бавно. Един ден грееше слънце, на следващия духаше вятър или капеше дъжд. Селяните изораха нивите и засяха зърното. Всеки ден излизах на езда с Елза, обикалях имението и се запознах с всички арендатори и децата им. Тъй като Ейдриън ме бе помолил да яздя Евклид вместо него, всеки ден работех по един час с жребеца. Няколко пъти посетих семейство Ноак. Мисис Блекуел и дъщеря й заминаха за Лондон с каретата на Ейдриън, за да се консултират с очен лекар, и се върнаха с очила, които подобриха значително зрението на Мери. Мис Рънс шиеше неуморно и гардеробът ми непрестанно се обогатяваше. Братовчедката Луиза се включи в местното благотворително дружество и скоро стана близка приятелка с жената на свещеника. По нареждане на Ейдриън Хари прекарваше по няколко часа на ден в дома на свещеника, където учеше латински. Следобед излизахме заедно на езда или той ходеше на лов.

Това беше животът, за който си бях мечтала, и се стараех да бъда доволна, но бях обзета от безпокойство и не можех да му се наслаждавам истински. В началото на март в Париж бе станало сбиване между английски и френски офицер и Касълрей бе помолил Ейдриън да замине за френската столица и да убеди Уелингтън в нуждата от съкращаване на окупационната армия. Ейдриън ми писа, че очаква да се върне в Англия едва към края на месеца.

Опитвах се да не мисля за отсъствието му. Упорито отказвах да призная, че именно то ме лишаваше от душевен мир.

На 21 март, първия пролетен ден, двете с Луиза отидохме в Нюбъри да вземем книгите, които бяхме поръчали в тамошната книжарница. Тръгнахме с файтона и юздите бяха в моите ръце.

Денят беше прекрасен. Синьото небе беше изпъстрено с рехави бели облачета. Тревата покрай пътя беше осеяна с първите пролетни цветя. За да не тревожа Луиза, бях избрала най-послушната двойка сиви коне. Скоро щеше да дойде април. Чувствах се почти щастлива.

Приключихме бързо с покупките. Луиза взе от книжарницата поръчаните романи, после отидохме в магазина за галантерия, защото бяхме обещали на мис Рънс да купим няколко метра синя панделка за поредната рокля. Луиза влезе в дюкянчето, а аз останах да я чакам отвън, за да държа под око сивите коне и момчето, което ги пазеше. Той беше син на продавача, но аз не го познавах и не можех да му се доверя.

Улицата не беше особено оживена и сивите коне стояха мирно. Бях готова да последвам Луиза в магазина, когато усетих, че някой върви към мен изотзад. Обърнах се рязко и погледнах право в студените морскозелени очи на вуйчо си. Кръвта се отдръпна от лицето ми.

— Кейт! — извика с гротескно преувеличена радост той. — Но ти изглеждаш прелестно, скъпа! — Този негодник изобщо не се опитваше да скрие злобата си.

— Съжалявам, че не мога да отговоря на комплимента ти. — Гласът ми прозвуча учудващо твърдо.

Явно сдържаността ми го развесели.

— Ти би трябвало да ми бъдеш благодарна, безполезна хлапачке. Само на мен дължиш честта да станеш графиня. — Очите му святкаха иронично. — Както чувам, мъжът ти се е върнал във Франция и те е оставил да се наслаждаваш сама на радостите на Грейстоун. Колко жалко.

„Най-добре ще си отмъстиш, като имаш щастлив брак.“ Думите на Луиза отекнаха оглушително в съзнанието ми и като видях злобното задоволство в очите на вуйчо си, разбрах, че братовчедка ми беше напълно права.

Усмихнах се лъчезарно и заявих:

— О, да, в момента Ейдриън е във Франция, но възнамерява да се върне навреме за сезона. Сестра му е обещала да ме представи в двореца, затова още другия месец ще се настаним на Гросвенор скуеър.

Самодоволството на Шарлууд се изпари в миг.

— За Каролайн ли говориш? — попита глухо той. — Каролайн е обещала да те представи в двореца? — Никога не го бях чувала да говори с този тон. Очевидно бях улучила болезнена точка.

— О, да. — Усмивката ми стана още по-сияеща. — Луиза вече живее при мен в Грейстоун и ще ме придружи в Лондон. По всичко изглежда, че вторият ми сезон ще бъде много по-щастлив от първия. — Погледнах през рамото му. — Ах, ето я и Луиза.

Само един поглед беше достатъчен на братовчедка ми да разбере с кого говоря. Когато пристъпи към нас, тя се усмихваше едва ли не надменно.

— Какво правите в Нюбъри, Шарлууд? — попита небрежно тя.

— Тук съм по делова работа — отговори той и лицето му още повече се напрегна. Никога не го бях виждала да издава чувствата си.

По улицата мина кола със сено и сивите коне обърнаха глави да я проследят. Луиза ми показа пакетчето, което носеше.

— Купих всичко необходимо, Кейт. Време е да се връщаме.

— Да. — Погледнах вуйчо си, но той бе успял да си възвърне обичайното равнодушно изражение.

— Може би ще се видим в Лондон, Кейт — проговори любезно той. — Аз също смятам да прекарам сезона там.

— Само не очаквай покана за вечеря — отвърнах предизвикателно аз, и това бе прието с кратък смях.

Шарлууд остана на тротоара и ни изчака да се качим във файтона. Не се помръдна, когато аз хванах юздите и подкарах сивите коне по улицата. Едва тогава се обърна рязко и закрачи в обратната посока.

Не можах да кажа нито дума, докато не излязохме от града.

— Защо Шарлууд беше толкова възбуден, Кейт? — попита тихо Луиза.

Тъй като нямах право да й разкрия тайната за отвличането на Каролайн, отговорих само:

— Мисля, че не се зарадва особено, като видя колко добре живея и че бракът ми съвсем не е нещастен.

— Колко жалко, че от Мартин излезе такъв твърд, студен и отмъстителен човек — въздъхна Луиза.

Подканих десния жребец, който препускаше по-бавно, с ободрително цъкане и той се разбърза.

— Какъв беше вуйчо като дете? — попитах любопитно.

— Той обожаваше майка ти — обясни замислено Луиза. — Собствената му майка, твоята баба, беше вечно болнава и не се интересуваше от децата си. Лизи беше по-голяма от Мартин и се грижеше майчински за него. Когато избяга с баща ти, той не беше на себе си от мъка.

Помислих малко и отговорих:

— Значи затова мразеше толкова баща ми. Знаеш ли, не вярвам, че татко го съзнаваше. Ако познаваше истинските чувства на вуйчо, той никога нямаше да ме повери на него.

— Права си — съгласи се Луиза.

Въпреки волята си изпитах прилив на съчувствие към изоставеното и болезнено засегнато дете, което някога е бил вуйчо ми.

На двадесет и втори март получих писмо от Ейдриън, в което ми съобщаваше, че ще пристигне в Лондон преди края на седмицата. Молеше ме колкото се може по-скоро да замина за столицата и да доведа достатъчно персонал от Грейстоун, за да приведат в ред лондонската къща.

Трябваше да побързам. Естествено мисис Пипен щеше да остане в Грейстоун, но Уолтърс, Реми и една малка армия слуги, прислужнички, чистачки и коняри щяха да заминат с мен за Лондон, за да поддържат домакинството на Гросвенор скуеър. Даже Уелингтън не би успял да събере толкова много хора и да ги отведе от едно място на друго без произшествия и проблеми, както се удаде на мен. В деня, когато трябваше да замина за Лондон, наминах набързо в Ламбърн, за да се сбогувам със семейство Ноак.

Двамата мили старци бяха извън себе си от радост, когато им разказах, че предстои да бъда представена в двореца, а мисис Ноак настоя да й опиша всичките си нови рокли и шапки.

Мистър Ноак ни слушаше учтиво, но се интересуваше много повече от мнението на Ейдриън за безредиците в страната.

— Вижте, мистър Ноак, не знам какво би могъл да направи Ейдриън — отговорих открито. — Единствената практическа стъпка е да гласува за отмяната на закона за зърното.

— Не вярвах, че ще доживея деня, когато Англия ще бъде завладяна от простолюдието — въздъхна той. — Ако правителството не вземе твърди мерки, и у нас ще избухне революция като във Франция.

— Хората гладуват, мистър Ноак, и не могат да си намерят работа.

— Прекалено много хора отидоха да живеят в градовете — възрази той.

— Повечето бяха принудени, мистър Ноак — напомних му аз. — След края на войната много моряци и войници бяха уволнени от армията. За тях няма място на село и те също отидоха в градовете. Там пък няма никаква работа за тях.

Старецът изръмжа нещо неразбрано.

— Стига сме говорили за политика — намеси се решително мисис Ноак. — Надявам се, че днес имате апетит, милейди, защото съм опекла любимия ви плодов сладкиш.

Уверих я, че съм гладна като вълк, и останалата част от прощалното посещение премина много приятно. На следващия ден заминах за Лондон с Луиза и Хари.