Хвани юздите на съдбата

29

Ейдриън свали шалчето от шията си, за да превърже рамото на Шарлууд, след това настоях да се погрижа и за неговата рана, като използвах шалчето на вуйчо си. Докато Ейдриън го превързваше, той отвори очи, но веднага след това загуби съзнание. Това ме зарадва, защото нито аз, нито Ейдриън имахме желание да говорим с него.

За спасението си трябваше да благодаря преди всичко на Чарли. Докато превързваше раната на противника си, Ейдриън ми разказа всичко. „Тази злополука ми изглежда съмнителна“ — казал си Чарли, като ме видял да потеглям с Карутърс. Затова не останал при преобърнатата кола, както му бях заповядала, а освободил коня от юздите и ме последвал. Щом минал завоя за Течъм, видял как Карутърс ме обезвредил и ме натоварил в чуждата карета. Последвал я до изоставената къща и се върнал по най-бързия начин при Ейдриън и двамата побързали да ми се притекат на помощ.

— Благодаря на бога, че имаме хора като Чарли — прошепнах трогнато. — Ако не беше тръгнал след мен, кой знае какво щеше да стане…

Ейдриън се въздържа да отговори, но стиснатите му устни бяха достатъчно красноречиви.

— Седни, за да мога да прегледам рамото ти — настоях. — Толкова си грамаден, че не мога да го стигна.

— Нищо ми няма. Това е само драскотина. Ще я превържа, като се приберем.

— Седни, моля те.

Той понечи отново да протестира, но като ме погледна, веднага спря. Явно видът ми му беше дало да разбере, че няма да отстъпя. Седна послушно на стола и зачака. Ризата му беше напоена с кръв, остатъкът беше мокър от пот. Помогнах му да се съблече.

Слава богу, острието на шпагата не беше проникнало дълбоко. След като превързах здраво раната с шалчето на Шарлууд, заявих:

— Това е достатъчно. Но непременно трябва да повикаме доктор Матю да те види.

— Нали ти казах, че не е страшно. Какво направи с ризата ми?

— Ейдриън, ще трябва да облечеш само жакета си. Ризата ти е съвсем мокра и ще настинеш.

— От мен да мине. — Той стана и пое от ръцете ми жакета си. — Какво ти е на китката? — попита тихо той, докато се закопчаваше.

Едва сега забелязах, че притисках дясната си китка с другата ръка.

— Когато се опитах да изтръгна юздите от ръцете му, Карутърс ме удари. Малка рана, нищо повече.

Видях как мускулите на бузите му се опънаха и изпитах отново предишната уплаха.

— Няма нищо счупено, Ейдриън — побързах да го уверя. — Драскотина, нищо повече.

След кратко колебание Ейдриън кимна и попита с привидно спокойствие:

— Какво ще правим сега с Шарлууд? Ти явно не искаш да го видиш мъртъв.

— Не че съм против да си получи заслуженото наказание — отговорих честно аз, — но не искам ти да си виновен за смъртта му.

Ейдриън изпъна жакета си и пристъпи към припадналия. Вгледа се в бледото безчувствено лице и проговори съвсем тихо:

— Кейт, единствената ми грижа е, че ако остане жив, той ще представлява опасност за теб.

Хвърлих бърз поглед към сериозния профил на мъжа си, издялан със съвършенството на гръцка статуя. Знаех, че той искаше да убие Шарлууд само по тази причина. Разбирах го, но не съжалявах за онова, което бях извършила.

— Не искам скандал, Ейдриън — опитах се да обясня. — А ако се разкрие, че си убил Шарлууд на дуел, ще избухне грандиозен скандал. Не искам целият свят да узнае, че собственият ми вуйчо ме е отвлякъл и се е опитал да ме изнасили.

Ейдриън приглади назад влажните си къдрици.

— Звучи разумно — отбеляза уморено той.

Сивият килим под ранения се обагри в червено. Бялото шалче, което послужи за временна превръзка, също беше цялото в кръв.

— Какво ще правим сега с него? — попитах отчаяно.

— Ще го отнесем в Грейстоун и ще повикаме доктор Матю, за да го закърпи — отговори Ейдриън. — На Матю може да се разчита. Той ще си държи устата затворена.

За да скрия напиращите сълзи, направих нещастен опит да се пошегувам.

— Жалко е, че не можем да го пратим на континента при Стейд.

Ейдриън ме погледна със замислено присвити сиви очи.

— Това е чудесна идея — отговори сериозно той.

— Разбира се, това би решило проблема, но не виждам как ще го осъществим.

— Ще помисля — отговори просто той. — Но сега иди повикай Чарли, за да го настаним в каретата и да го откараме в Грейстоун.

Чарли се качи в каретата, докато Ейдриън и аз го следвахме с файтона на вуйчо ми. Това не беше подходящ момент за любовно обяснение — и двамата бяхме изтощени и неспособни да изразим чувствата си, — но аз бях твърдо решена да не отлагам повече. Припомних си как изглежда лицето на Ейдриън, когато беше готов да прониже вуйчо ми с шпагата си, и повярвах, че чувствата му към мен са дълбоки и сериозни.

Увих се по-плътно в тънката си пелерина и заговорих:

— Тази сутрин Хари ми показа обявата за годежа на лейди Мери и мистър Белертън.

— Хмм — промърмори той. Един от конете разтърси неспокойно глава и Ейдриън му каза няколко успокоителни думи. Очевидната липса на интерес към предстоящата женитба на лейди Мери ме накара да се усмихна доволно.

— Видях как ти й целуна ръка, когато влязохте от терасата — продължих. — Помислих, че все още си влюбен в нея и полудях от отчаяние.

Най-после привлякох вниманието му.

— Целунал съм й ръка? — попита недоверчиво той.

— Това стана на вечеринката на лейди Барбъри. Видях ви, Ейдриън. — Скръстих ръце пред гърдите си и го погледнах с надежда. — Само поради тази причина си бях загубила ума и като прочетох бележката на Стейд, хукнах към градината, без да се посъветвам с никого.

Той ме изгледа продължително отстрани.

— Ядосала си се, защото съм целунал ръка на лейди Мери?

— А ти нямаше ли да се ядосаш, ако ме беше видял да целувам ръката на мъжа, за когото е трябвало да се омъжа?

— Аз трябваше да видя как ти целуна Хари по устата — отговори тихо той.

Трябваше ми доста време, докато си спомня ситуацията.

— О, Ейдриън, Хари ми спаси живота! Нима си бил толкова глупав да повярваш, че съм влюбена в него?

— Лейди Мери ми съобщи под най-строга тайна, че наскоро ще обяви годежа си с Белертън — парира ме умело той. — Целунах й ръка, защото се зарадвах, че ще е щастлива.

Погледнахме се безмълвно.

— Кейт, мисля, че и двамата сме били с капаци на очите — прошепна след малко той.

Устните ми се отвориха. В сърцето ми пропълзя плаха надежда.

— Ако знаеш колко отдавна те обичам — призна все така тихо той. — Понякога си мислех, че ще полудея, защото бях убеден, че не отговаряш на любовта ми.

Междувременно конете продължаваха механично напред, защото кочияшът бе престанал да им обръща внимание.

— Ейдриън, сериозно ли говориш? — попитах учудено. — Наистина ли не си знаел, че те обичам?

Той спря конете и се обърна към мен, като сложи ръка на облегалката.

— Ти се омъжи за мен, за да избягаш от вуйчо си — напомни ми той. — А аз не се държах добре с натрапената си съпруга. Имах всички основания да вярвам, че не ме обичаш.

— Не си се държал добре? Ти беше прекрасен!

Той вдигна ръка и нежно помилва бузата ми.

— Кейт, ти си най-великодушният човек, когото съм срещал. И най-смелият.

Дъхът ми спря. Да чуя това от устата на Ейдриън! Погледнах го несигурно, но чувствата ме надвиха и изтърсих:

— Ах, Ейдриън, толкова те обичам! — Прегърнах го и го притиснах до себе си с такава сила, че едва не го задуших.

Ала той не се оплака. Вместо това отговори на прегръдката ми и този път беше мой ред да си поемам тежко дъх.

Така останахме доста дълго. Той беше заровил глава в косата ми, аз притисках устни към ключицата му.

— Освен това ти беше постоянно зает — заговорих най-после аз. — Струваше ми се непочтено да те товаря и с моите грижи.

— Ти си глупаче — отговори той.

— Но ти никога не ми се доверяваше — защитих се сърдито.

— Мислех, че не се интересуваш от проблемите ми.

— И ти си глупав като мен — отговорих.

Ейдриън избухна в смях.

Почувствах се на седмото небе. Целунах го по бузата и усетих лекото драскане на наболата брада. Помилвах сребърно блещукащите косъмчета на тила му. Поех дълбоко мъжкия му аромат. Беше прекрасно отново да се чувствам близо до него.

— Прегръщаме се насред пътя — проговори колебливо той.

Отпуснах ръце.

— Знам. — Целунах го по брадичката и се отдалечих малко от него. И той ме пусна. Погледнахме се в очите.

— Обожавам те — проговорих задавено.

— Скъпа моя, нека продължим този разговор по-късно. За предпочитане в леглото.

— Но първо трябва да се приберем вкъщи — възразих.

— Точно така. — Той вдигна юздите и подкара конете.

Щом пристигнахме в Грейстоун, аз се качих веднага в стаята си, но Ейдриън остана долу, за да дочака лекаря и да разкаже случилото се на Хари и Луиза. Бях достатъчно безсрамна да го оставя да се оправя сам, докато аз се нахраних на спокойствие в стаята си и лежах дълго в ароматната вана.

Като видя драскотините по ръцете ми, Жанет полудя от тревога. Гледката наистина не беше особено красива. Най-неприятно беше синьото петно на лицето ми, където ме беше ударил вуйчо.

— Някой се опита да ме отвлече — обясних на Жанет. — Ала лорд Грейстоун се появи тъкмо навреме и ме спаси.

Очите й се замъглиха.

— Боже господи! — провикна се тя. — А мосю… той добре ли е?

— Разбира се.

Тя въздъхна облекчено.

— Къде е халатът ми, Жанет? Трябва най-после да изляза от ваната.

Младата французойка се откъсна от мечтите за своя герой и ми донесе халата.

Мина почти цял час, докато чух Ейдриън да влиза в съседната стая. Седях в леглото си, облегната на възглавниците, устремила поглед към вратата, през която трябваше да влезе той. Нетърпението заплашваше да ме разкъса. Най-после вратата се отвори и на прага застана едрата, красива, толкова любима, фигура. Сърцето ми направи огромен скок.

— Дойде ли лекарят? — попитах.

— Да. Оказа се, че не е нужно да се вади куршумът. Той е излязъл през рамото и Матю каза, че раната е лека и Шарлууд ще се оправи скоро.

— Аха — промърморих.

Ейдриън дойде при мен и помилва нежно синьото петно на лицето ми. Ала когато заговори, в гласа му нямаше и следа от нежност:

— Шарлууд ли ти направи това?

Кимнах.

— Трябваше да ми позволиш да го убия.

— Стига, Ейдриън — отговорих. — В момента изобщо не се интересувам от вуйчо Мартин.

Ейдриън се ухили.

— Аз те обичам — заявих тържествено.

Той седна на леглото и ме притегли към себе си.

— Когато те оставих сама в Ламбърн, изпитвах гняв към теб — призна тихо той. — Но докато бях във Франция, мислех непрестанно за теб.

Изпитах истинско блаженство. Беше прекрасно да сме заедно и да слушам тези невероятни неща.

— И аз помня първата ни целувка — отговорих с усмивка.

— Тя оказа голямо въздействие — призна той.

— Аз те обикнах истински едва след като се върна вкъщи — разкрих голямата си тайна. — Когато те видях с Елза, направо си загубих ума. Беше толкова нежен… а тя те позна и изцвили.

Усетих надигналия се в гърдите му смях.

— Трябваше да се сетя, че и тук е замесен кон.

— Разбира се, че трябваше да се сетиш — потвърдих.

Той ме положи по гръб и ме погледна в очите.

— Как се чувстваш, мила? — попита нежно той. — Ако си разтърсена от шока и нямаш сили, аз мога да си отида.

— Не, в никакъв случай — отговорих решително.

Като видях неустоимата му усмивка, сърцето ми преля от щастие.

— Обичам те — казах отново. — Обичам те, обичам те, обичам те…

Ейдриън впи устни в моите и ми попречи да продължа.

Преди да заспим, говорихме дълго и разговорът ни беше по-приятен дори от споделената любов. Казах му колко чужда съм се чувствала сред лондонското общество без неговата подкрепа, а той ми призна, че се е чувствал напълно изключен от моя богат на събития живот.

— Ти беше винаги толкова зает, отново и отново те откъсваха от мен — обясних колебливо. — Където и да отидехме, хората все искаха нещо от теб.

— Права си — отговори уморено той.

Лежах тихо до него и се опитвах да намеря думите, с които да го накарам да разбере какво бях изпитала по време на сезона в Лондон. Как да му обясня, че не само аз се бях чувствала лично изоставена и пренебрегната. Тогава изпитвах гняв към всички онези непознати, които завладяваха вниманието му на всяка вечеря, на всеки бал, но то беше главно защото те унижаваха съпруга ми с опитите си да го въвлекат в дребнавите си политически интриги.

Облегнах се на лакът, за да мога да го виждам. Косата му беше разрошена, а очите, които отговориха на погледа ми, бяха тъмни и загрижени.

— Всеки иска да се сдобие с парченце от теб — обясних.

Ейдриън ме погледна учудено.

— Понякога и аз имам точно същото чувство, Кейт. Всеки се стреми да откъсне частица от мен.

Сведох глава и го целунах по устата.

— Ейдриън, хайде да не се връщаме в Лондон. Нека си останем в Грейстоун. Още не си се възстановил от войната и последствията й. Имаш нужда от почивка.

Той поклати глава.

— Не съм единственият — обясни тъжно той. — Виж какво прави Уелингтън. Още е във франция и се опитва да урежда мирния живот на континента.

— Той си има жена и тя е длъжна да се грижи за него — отговорих сърдито. — Аз се грижа за собствения си съпруг и знам, че ти имаш нужда от почивка.

Ейдриън не отговори.

— Разбери, Ейдриън, те искат ценен трофей, и това си ти — заговорих отново. — Искат честта ти, славата ти, величието ти. Но не се интересуват от идеите ти.

Той ме погледна в очите.

— Ти си напълно права — пошепна той и ме привлече върху себе си. — Мисля, че и двамата имаме нужда от мир и спокойствие. Ще останем в Грейстоун, докато се роди детето ни, а и след това.

Ейдриън ме послуша! Задоволството ме направи мека и топла. Той ме притисна до себе си и проговори нежно:

— А сега спи, мила моя. — Трябваха ми само минута, минута и половина, за да изпълня нареждането.

Когато се събудих, беше почти обед. Мъчеха ме болки в рамото, китката и лицето. Ейдриън беше станал отдавна.

Позвъних и когато Жанет се появи, попитах нетърпеливо:

— Къде е негова светлост? — Знаех, че тя е винаги осведомена къде се намира в момента Ейдриън.

— Изпрати за адвоката си — уведоми ме с усмивка тя. — Заръча ми да ви кажа, че господата са в библиотеката и като се приготвите, можете да слезете при тях.

Адвокатът ли?

— Желаете ли чаша чай, мадам? — попита Жанет.

Умирах от глад — сутрешното гадене не се беше появявало цяла седмица, — но изгарях от любопитство да науча защо е дошъл адвокатът и не можех да си губя времето с ядене.

— Няма да пия чай — отговорих. — Помогнете ми да се облека, Жанет, и побързайте.

След двадесет минути слязох в библиотеката и заварих там Ейдриън и мистър Марли, адвокат от Нюбъри. Двамата се бяха навели над някакъв документ на писалището и при влизането ми вдигнаха глави.

— Добро утро, Кейт. — Ейдриън се усмихна и сърцето ми се разтопи. — Обясних на Марли какъв е проблемът ни и той изготви признание, което Шарлууд трябва да подпише.

— Какво признание? — Запътих се с бързи крачки към писалището. — Нали се бяхме разбрали да държим случилото се в тайна.

Ейдриън кимна на мистър Марли, сравнително млад мъж с остро изсечено, интелигентно лице.

— Случилото се ще остане в тайна, ако Шарлууд се съгласи да напусне страната и да остане до края на живота си в изгнание — обясни адвокатът.

Веднага ми просветна.

— Така значи… — промърморих.

— Прочети какво сме написали, Кейт, и ни кажи мнението си — помоли Ейдриън.

Това наистина беше подробно обяснение, в което Шарлууд признаваше не само действията си срещу мен, но и плановете си за отмъщение срещу Ейдриън. Признанието беше пълно със специални юридически термини и осъждаше вуйчо ми на вечно изгнание.

Вдигнах глава и срещнах въпросителния поглед на Ейдриън. Изразих съгласието си с кратко кимване.

— Състоянието на лорд Шарлууд позволява ли му да подпише този документ? — попита мистър Марли.

— Ще отидем при него, за да се убедите сам — отговори спокойно Ейдриън. — Вчера Матю го превърза, а когато тази сутрин отидох да го видя, нямаше температура.

Смръщих чело, защото си бях спомнила страданията на Хари след раняването.

— Нали не си го оставил сам, Ейдриън?

— Разбира се, че не, Кейт — отговори с лека усмивка той. — Един слуга седи до леглото му. — Той се обърна към адвоката: — Елате, Марли, да видим как се чувства пациентът ни.

— И аз ще дойда.

Мистър Марли погледна очаквателно Ейдриън. Явно си мислеше, че съпругът ми ще ми забрани.

— Както желаеш — отговори кратко Ейдриън.

Мистър Марли взе неподписаното признание, хвана го за крайчеца на листа, за да не размаже прясното мастило, и тримата излязохме от библиотеката. Минахме през римското великолепие на преддверието, изкачихме разкошното стълбище и тръгнахме към спалнята, в която беше настанен раненият.

— Настанил съм го в жълтата стая — прошепна ми Ейдриън. Кимнах и придружих двамата мъже до крайната врата на коридора.

Ейдриън стигна пръв, натисна бравата и отвори вратата. В следващия миг, преди да съм видяла каквото и да било от спалнята, той се обърна рязко, прегърна ме и притисна лицето ми до рамото си. Усетих превръзката под фината синя материя. Без да ме пуска, той ме избута настрани от вратата и ме поведе обратно по коридора. Чух как мистър Марли се втурна в стаята на вуйчо ми.

— Не искам да гледаш, Кейт — проговори глухо Ейдриън. — Върни се в стаята си и ме чакай там.

Веднага разбрах, че е станало нещо страшно. Като че ли бях забелязала в стаята някаква черна сянка.

— Какво има, Ейдриън? — попитах задавено. — Да не би вуйчо Мартин…

— Той е мъртъв, Кейт — отговори мъжът ми. — Обесил се е.