Хвани юздите на съдбата

Епилог

Стоях в средата на пистата за надбягване и наблюдавах как Ейдриън и Евклид изпълняваха пасажа. Това е лек висок тръс, при който конят сменя диагонално едната двойка крака с другата и за миг увисва във въздуха, без да докосва земята. Движението е много красиво, гордо и празнично и Евклид го изпълняваше по най-добрия начин, зареден с енергия и едновременно с това мек и гъвкав.

— Съвършено изпълнение — казах на Ейдриън. — Мини по средната линия и внимавай за дистанцията.

Той обърна коня.

— Съвсем леко — напомних му. — Силата е в кръста ти, Ейдриън, не в краката.

Минаха по средната линия с много въодушевление и аз през цялото време имах чувството, че копитата на Евклид се носят във въздуха.

— Спри! — извиках. — Сега, точно сега!

Спряха. Прекрасна гледка. Усмивката на Ейдриън беше по-широка дори от моята, макар че аз направо се пръсках от гордост.

Вече цял месец работехме над пасажа и днес най-после успяхме.

Ейдриън помилва Евклид и го похвали с нежни думи. Слезе от седлото и го възнагради с бучка захар.

— Толкова е лек! — извика възхитено той. — Не знаех, че един кон може да прави толкова леки движения.

— Татко побесняваше от гняв, когато виждаше ездачите да блъскат конете си с крака срещу муцуната — обясних. — Контактът трябва през цялото време да бъде мек и едва доловим. Това е единственият начин да олекотиш движенията на коня.

Беше крайно време да напуснем пистата.

— За днес представлението свърши, момчета — каза Ейдриън на ратаите, които бяха насядали по оградата, за да следят дресировката и да възпират кучетата да не попаднат под копитата на коня. — Време е да се заемете отново за работа.

Чарли взе юздите от ръцете на Ейдриън.

— Милорд, този кон буквално танцува — проговори възхитено той и признателно потупа Евклид по шията. — Вие изнесохте страхотно представление, каквото никога не се е виждало при Ейстли в Лондон.

— Благодаря ти, Чарли — отговори в добро настроение Ейдриън.

Чарли го изгледа дръзко.

— Ако продължавате да тренирате усърдно, милорд, след около стотина години ще яздите почти толкова добре, колкото милейди.

Ейдриън се обърна към мен с жално лице.

— Трябва ли да търпя нахалството на този човек само защото те е спасил от участ, по-страшна от смъртта? — оплака се той.

— Да, трябва — отговорих през смях.

— Веднага отведи коня в обора, Чарли — нареди строго Ейдриън.

— Тъй вярно, милорд — отговори ухилено конярят.

Тръгнахме бавно към къщи. Ейдриън нагоди стъпките си към моите, а кучетата се втурнаха весело напред да душат близките дървета. Заговорихме за любимия си проект. След раждането на детето щяхме да заминем за Португалия и да измолим една хубава лузитанска кобилка, за да осигурим потомци на Евклид. Изведнъж Ейдриън спря и се обърна към мен.

Погледнах го въпросително.

— Хрумна ми великолепна идея — каза той. И млъкна.

— Не мога да вдигна веждите си по-високо, Ейдриън — оплаках се. — Хайде, разкрий ми идеята си!

— Сетих се как би могла да използваш времето до раждането — обясни той. — Ще напишеш книга за висшето ездаческо изкуство.

Зяпнах смаяно.

— Искаш да напиша книга?

Ейдриън остана напълно сериозен.

— Така ще отдадеш дължимото на баща си, Кейт. Винаги когато ми даваш указания, се позоваваш на него и всичко, което ми казваш, звучи разумно и убедително. Има ли по-добър начин да запазиш името му за поколенията? С книгата ще предадеш знанията му на хиляди и хиляди млади ездачи.

— Идеята ти е наистина прекрасна, Ейдриън — промълвих аз и очите ми се напълниха със сълзи. — Дължа това на татковата памет.

Той кимна.

— Ако напишеш добра книга, той ще живее в паметта на хората, които обичат конете, Кейт — заяви той. — Мисли за това, докато пишеш.

— Последният приличен учебник по езда в Англия беше на дук Нюкасъл — отговорих с усмивка аз.

Ейдриън кимна и по целия път към къщи оживено обсъждахме как би трябвало да изглежда книгата ми.

Някогашната приемна на монахините в партера беше препълнена с багаж, който чакаше да бъде натоварен в каретите. На следващия ден трябваше да заминем за Лондон, защото Ейдриън щеше да участва в откриването на новия мост Ватерлоо. Празненството беше придобило смисъла на държавен акт. Сред поканените бяха херцог Уелингтън, регентът и брат му, херцогът на Йорк.

Ейдриън се опитваше да ме убеди, че трябва да си остана в Грейстоун, докато той участва в тържествата, и бе обещал, че ще остане в Лондон не повече от седмица. Но аз настоях да го придружа.

Не, че не вярвах в бързото му завръщане. Но щастието ни беше още съвсем ново и не исках да се разделим за цяла седмица. Каролайн също пожела да дойде и аз се радвах много на новата ни среща.

Хари гостуваше на Каролайн и имаше намерение да дойде с нея в Лондон, а след това да се върне с нас в Грейстоун. Пади и Луиза се венчаха малко преди той да замине и се пренесоха в Ламбърн, така че Ейдриън и аз вечеряхме сами. Прекарахме цялата вечер в библиотеката, за да обсъдим новата ми книга.

После си легнахме щастливи.

Цял ден бях очаквала този момент, мига, когато Ейдриън ще ме прегърне и ще усетя как по тялото ми се разлива добре познатата вълна на чувствено желание. Любихме се в голямото легло, завладени от страст, но и от нещо друго, много по-дълбоко: желанието да потвърдим единството си, връзката, брака си. Когато той проникна дълбоко в мен, могъщ и властен, и ме понесе към висините на почти непоносимия екстаз, се сляхме в едно. Но бяхме едно цяло и когато лежахме тихо един до друг, нежно прегърнати, а главата ми беше отпусната на рамото му.

В тези мигове бях напълно сигурна, че най-после съм намерила своя дом.

Каролайн, Хари и аз чакахме в първата редица на зрителите, дошли да видят откриването на великолепния нов мост, дело на Джон Рение, чието име щеше да увековечи страшната битка, сложила край на господството на Наполеон. Знамената на съюзниците се вееха от двете му страни, а залпът на двеста и две оръдия трая почти цяла минута.

Повечето зрители наблюдаваха спектакъла от лодки в реката, но аз не бях между тях. И при по-благоприятни обстоятелства не се чувствах особено добре във водата, а споменът за сутрешното гадене беше още пресен. Ейдриън се бе опитал да ме убеди, че за освещаването на моста ще се съберат стотици хиляди зрители, което не е безопасно за една бременна, но аз настоях да отида. Той отстъпи пред желанието ми и успя да издейства почетно място за файтона ми. Каролайн седеше до мен, Хари ни охраняваше на кон.

Юнският ден беше великолепен, флаговете на моста се вееха тържествено, а лодката, в която бяха повечето герои от Ватерлоо, танцуваше по вълните, които от моето място изглеждаха почти чисти. На брега на реката бяха издигнати десетки пъстри палатки, в които се предлагаха най-различни неща за ядене и пиене и други развлечения. Празничното облекло на събралите се хора повишаваше градуса на настроението.

Последният оръдеен салют отекна над водата.

Хари се изправи, за да може да вижда по-добре.

— Започват — извика ни той.

Веднага след това видях първите участници в краткия, но величествен парад, който прекоси моста.

Процесията беше водена от принц регента и брат му, херцога на Йорк, номинален главнокомандващ армията. След тези членове на кралското семейство идваха херцог Уелингтън, действителният главнокомандващ, и маркиз Англези, който при Ватерлоо беше командвал артилерията. Англези, който беше загубил крака си в Белгия, куцаше силно. Зад Уелингтън и Англези се появи Ейдриън.

Естествено той не беше сам. Следваха го десетки мъже, все герои от Ватерлоо. Но аз виждах само него.

Ейдриън бе отказал да се яви в униформа. Отначало изобщо не искаше да участва в откриването на моста и се съгласи едва след дълъг разговор с маркиз Англези. Сред морето от усмихнати лица той остана сериозен. Беше гологлав и косата му блещукаше под следобедното слънце като на древен викинг.

Но не само външността привличаше възхитените погледи на зрителите. В него имаше нещо, някакво… благородство — за съжаление не мога да намеря друга дума, за да го опиша. Сигурно благородните рицари на Средновековието са били като него. В съвременността обаче Ейдриън нямаше равен на себе си.

— Ейдриън е великолепен, нали? — прошепна в ухото ми Каролайн.

Кимнах. Очите ми бяха пълни със сълзи.

Навалицата около нас, граждани на Лондон, дошли да видят тържественото откриване, избухна в ликуващи викове. Никой не извика „ура“ за принц регента, само няколко души извикаха името на Йоркския херцог, който беше много по-популярен от брат си. Повечето крещяха имената на Уелингтън или Англези. Ала когато видяха Ейдриън, ликуването нямаше край.

Спомних си сълзите, които Ейдриън бе пролял на бойното поле край Ватерлоо, и разбрах, че този помпозен спектакъл никак не му е по сърце. Съседът му прошепна нещо в ухото му и той поклати глава.

Хари се наведе към мен.

— Е, Кейт, хубаво ли е да си омъжена за велик герой? — попита шеговито той. Погледнах го сърдито и той избухна в смях.

— Вечно ми създават ядове — отговорих натъртено. — Защо не го оставят на мира?

Хари ме изгледа шокирано.

— Но, лейди Грейстоун, що за начин на изразяване!

— Наистина, Кейт — подкрепи го Каролайн. — Ами ако те чуят непознати?

— Ще си помислят, че великият герой е омъжен за злата Ксантипа — отговорих с усмивка.

— И ще бъдат напълно прави — засмя се Хари.

Надигнах се и замахнах с чадърчето си, сякаш исках да го ударя. Той се отдръпна с добре изигран ужас и вдигна ръка пред лицето си. Неволно избухнах в смях.

Междувременно шествието беше стигнало до нашия бряг и аз седнах, за да мога да виждам по-добре. Регентът и йоркският херцог напуснаха моста. Военният оркестър засвири тържествена мелодия. Херцог Уелингтън и лорд Англези бяха заобиколени от кавалерията. Ейдриън се отдели от другарите си и си проби път през множеството към файтона ни.

— Трябваше да яздиш Евклид — заговорих, когато най-сетне стигна до нас. — Представи си как той щеше да мине по моста в пасажи. Никой нямаше да ти обърне внимание, защото всички щяха да гледат само коня ти.

Напрежението изчезна от лицето му и той се усмихна.

— Какво е пасаж? — попита заинтересовано Каролайн.

— Ще го научиш от книгата на Кейт — отговори тайнствено Ейдриън.

— Кейт пише книга? — Хари и Каролайн ме погледнаха слисано. — И за какво?

— За ездаческото изкуство — отговори гордо Ейдриън.

— Божичко, Кейт, това е блестяща идея! — провикна се Хари.

— Прав си — отговорих спокойно. — Книгата ще стане страхотна и когато излизаме, всички ще гледат мен, а не него.

— Е, регентът иска да те види още сега — обяви с усмивка Ейдриън.

— Какво?

— Да, добре ме разбра. — Той протегна ръце към мен. — Слезте, лейди Грейстоун, кралският дом ви чака.

Погледнах го намръщено. Нямах особено желание да се изправя пред принц регента.

— Ще те запозная и с Англези — обеща Ейдриън. — Може би ще успееш да го убедиш, че е нужно да поръча изданието на книгата ти за цялата кавалерия.

— Нашите кавалеристи наистина имат нужда да се пообразоват малко — отговорих хладно аз.

Сложих ръце на раменете му и усетих как силните му пръсти обхванаха наедрялата ми талия. Палците му се вдигнаха в нежна милувка към гърдите ми, преди да ме свали на земята.

— Ти откарай Каролайн вкъщи — каза Ейдриън на брат си. — Остави коня си, аз ще наредя да го отведат на Гросвенор скуеър.

— Тъй вярно, братле — отговори с усмивка Хари.

Ейдриън ме прегърна закрилнически и аз се облегнах благодарно на него, наслаждавайки се на допира до могъщото му тяло.

Хари посегна към юздите и двамата с Каролайн веднага се спречкаха за някаква дреболия. Слушах веселите им гласове и се чувствах щастлива и спокойна.

Хари подкара конете с доста голяма скорост и хората наоколо се разбягаха уплашено.

— Дано не прегази някого — промърмори сърдито Ейдриън. Слънцето милваше страните ми. Небето беше ясносиньо.

Ейдриън не сваляше ръката си от рамото ми. Стояхме така, докато Хари измъкна файтона от навалицата и потегли по улицата към центъра на града. Тогава се обърнахме и се запътихме към палатката на принц регента, за да му изкажем почитанията си.