Хвани юздите на съдбата

10

На следващата сутрин се събудих, когато в стаята влезе една от домашните прислужници и ми донесе на табла горещ шоколад и маслени сладки. В стаята беше топло и аз бях сама в голямото легло. Неясно си спомнях, че Ейдриън ме бе събудил през нощта, за да облека отново нощницата си, но незнайно защо очаквах, че той е останал при мен до сутринта. Облегнах се удобно на възглавниците и изпих шоколада си, докато момичето притуряше дърва в огъня. Попитах я колко е часът.

— Почти девет, милейди.

Едва не разсипах шоколада.

— Девет часът! Изключено! Никога не спя до девет.

Никой не би могъл да даде умен отговор на това глупаво изказване. Фактът си беше факт: бях спала до девет сутринта. Нищо чудно, че Ейдриън си беше отишъл. Хапнах от сладките и намерих, че не са по-лоши от тези на мисис Ноак. Докато закусвах, разпитах момичето и разбрах, че се казва Люси и е дъщеря на аптекар от Нюбъри, както и че има две по-големи сестри, едната омъжена, другата не.

Люси отиде до прозореца да вдигне завесите. Слънцето нахлу в просторната стая и описа златен кръг върху кремаво синия килим. Почувствах се освежена и във вените ми нахлу енергия, както пролетните сокове потичат в дърветата. Изпитах копнеж по чистия студен въздух навън, но само след миг се сетих, че трябва да започна живота си като графиня Грейстоун по подобаващ и достоен начин. Почувствах се като истинска благородна дама, когато се загърнах в топъл халат и слязох долу да поговоря с икономката.

Мисис Пилен имаше собствена дневна, която ми се стори много по-удобна от помещенията, които бях принудена да обитавам. Тя ме настани в дълбоко, отрупано с възглавници, кресло пред камината и изпрати една от прислужничките да донесе чай. После отпусна масивната си фигура в отсрещното кресло и ме изгледа учтиво изпитателно.

Усмихнах й се. Косата й беше черна като катран и без никакъв блясък, вероятно боядисана.

— Отдавна ли сте в Грейстоун, мисис Пипен? — попитах.

В началото достопочтената дама беше доста сдържана, отговаряше на въпросите ми, но не казваше нищо от себе си. Само че аз говоря толкова много, че хората, щат не щат, се нагаждат към мен само за да не загубят ума си. На втората чаша чай тя вече бъбреше оживено. А когато й доверих, че нямам представа как да ръководя такава огромна къща и че разчитам на мъдрите й съвети, ледът окончателно се разтопи.

Останах в стаята на икономката повече от час. Когато излязох, бях претоплена отвън, защото седях съвсем близо до огъня, а вътрешността ми плуваше в чай, но имах чувството, че съм оползотворила добре времето си. Мисис Пипен не притежаваше майчинския инстинкт на мисис Ноак, но явно беше честна и почтена жена. Разделихме се като приятелки.

Отворих тапицираната със зелена коприна врата, която отделяше крилото на прислугата от покоите на семейството, и едва не се сблъсках с Уолтърс.

Икономът се извини многословно и веднага добави, че е дошъл да ме търси.

— Негова светлост е в библиотеката, милейди, и ви очаква — съобщи тържествено той.

Благодарих му и минах по дългия, украсен с множество картини, коридор към библиотеката. Макар че иначе не съм плаха, изведнъж изпитах нещо като боязън. Как щях да се изправя срещу Ейдриън? Как да бъбря непринудено с мъжа, който ме познаваше интимно? Отворих вратата на библиотеката и надникнах вътре.

От само себе си се разбира, че това помещение също беше огромно, но книгите, които покриваха трите стени от горе до долу, го правеха по-уютно, отколкото всички останали. Ейдриън седеше зад огромно писалище, поставено пред прозореца на четвъртата стена. Писалището беше отрупано с книги и документи, а той пишеше нещо. Когато влязох, вдигна глава.

— Ето те най-после, Кейт — посрещна ме ведро той и пъхна перото в мастилницата. — Къде се беше скрила?

— Разговарях с мисис Пипен — отговорих и предпазливо стъпих на дебелия килим с яркочервени и сини шарки. Слънчевата светлина, която падаше през прозореца, заобикаляше главата на Ейдриън с ореол от лъчи. При тази гледка сърцето ми се стегна и дъхът ми се ускори.

Той ми се усмихна, но погледът му остана сериозен.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— Добре — прошепнах.

— Знам, че си разранена и няма да ти е приятно да яздиш, но много искам да ти покажа Евклид.

Споменаването на състоянието ми извика червенина на бузите ми.

— Много ще се радвам да го видя. — Колебаейки се между смущението и друга, по-силни, чувства, бях по-скована от обикновено.

Ейдриън ме погледна загрижено.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

Постарах се да отговоря с обичайния си глас.

— Естествено, че всичко е наред. Много искам да видя как яздиш Евклид.

Мъжът ми изкриви лице и стана. Носеше обичайните за провинцията утринни дрехи: жакет за езда и ботуши без шпори.

— Можеш ли да си представиш, че имам задръжки да яздя пред теб? — попита тихо той.

— Глупости. — Разговорът за коне беше най-умното в тази ситуация. За коне можех да говоря по всяко време. — Ако ти не беше превъзходен ездач, португалците нямаше да ти доверят един от скъпоценните си жребци.

— Бях много старателен ученик — призна с усмивка той. Излезе иззад писалището и застана до мен. Близостта му отново ускори дъха ми, въздействие, което ме обезпокои и ядоса. Как да крия чувствата си от него, когато близостта му ми причинява задух? Той ме погледна втренчено.

— Все пак не умея да яздя така добре като теб, Кейт.

— Татко беше отличен учител — произнесох задъхано. Копнеех да го прегърна с две ръце през кръста и да се облегна на него. За да се предпазя от изкушението да сторя някоя глупост, скръстих ръце под гърдите си.

— Да заповядам ли да доведат Евклид пред къщата, или искаш да видиш оборите? — попита той.

— Разбира се, че искам да видя оборите. Но преди това… — Не можах да продължа, тъй като се запитах дали молбата, която се готвех да произнеса, нямаше да му прозвучи безсрамно.

Ейдриън вдигна едната си вежда.

— Да?

— Вече се питах къде съхраняваш сбирката си от старо саксонски находки — обясних плахо. — Вчера, докато разглеждахме къщата, не я открих никъде.

Ейдриън ме погледна безмълвно и аз бях готова да повярвам, че наистина ме е сметнал за безсрамна.

— Искаш ли да я видиш? — попита накрая той.

— Да, с удоволствие.

Той ме отведе в една от малките спални на детските покои на втория етаж. Стаята беше обзаведена със стари дъбови мебели, на пода беше постлан овехтял килим, но за това се замислих по-късно, защото при влизането ни веднага насочих поглед към стените, по които бяха накачени безброй мечове и щитове, ками и бойни брадви. До тях се виждаха и други, не толкова войнствени предмети. Над тясното легло беше поставена етажерка, измайсторена от несръчна ръка, върху която почиваха две богато украсени със злато купички за пиене. Един прастар шкаф съдържаше сбирка от най-различни неща. Пристъпих по-близо, за да ги разгледам. В едно от отворените чекмеджета открих сребърен рог за пиене, тока за колан, украсена със скъпоценни камъни, бронзова купа, захапка от юзда и две златни гривни.

— На колко години е тази захапка? — попитах любопитно.

Ейдриън избухна в смях.

— Бях убеден, че първо ще ме запиташ за нея. — Той извади бронзовия предмет от чекмеджето и го сложи в ръката ми. — Произхожда от римско време.

Огледах захапката много внимателно.

— Обясни ми какви са другите неща — помолих след малко.

Мина повече от час, докато видя всичко. Ейдриън познаваше различните видове копия и мечове, знаеше кои бяха саксонски, кои бяха дошли от земите на викингите и кои бяха принадлежали на по-късните англосаксонци.

След като огледахме всяко оръжие поотделно, Ейдриън свали от стената една саксонска кама и хвана острието между два пръста.

— Бях на седем години, когато намерих тази кама в низината — заговори тихо той. — Поисках да узная нещо за произхода й и мама ми помогна да тръгна по следата на миналото. Когато разбрах, че камата е от древните саксонци, реших, че трябва да науча всичко за този народ. — Той вдигна рамене. — Последваха нови находки и така се превърнах в колекционер.

Огледах малкото, препълнено със стари предмети, помещение.

— Това е била детската ти стая, нали?

— Да.

— Имам чувството, че за теб почти не е останало място.

Ейдриън отново вдигна рамене.

— Нямаше къде другаде да държа находките си.

Припомних си колко голяма беше къщата и си представих събуденото и жадно за знания дете, което не знаеше къде да подреди находките си.

— Когато построиш новото семейно крило, трябва да предвидиш специално помещение за сбирката си.

В този момент се обади Хари, който беше застанал безшумно на вратата:

— Търсих ви навсякъде. Ейдриън, показа ли лузитанския жребец на Кейт?

— Не, братко, още не — отговори мъжът ми.

— Ще ида да се облека и веднага отиваме в обора — казах аз.

— Много добре — отвърна Хари, който явно беше в добро настроение. — Държа да присъствам.

Оборите на Грейстоун бяха на половин миля от къщата, оттатък малкия парк, обграден с грижливо поддържани кестенови, букови и липови дървета. През последните два дни беше доста топло и земята постепенно се размразяваше. Слава богу, пътят до оборите беше настлан с чакъл и не изкаляхме ботушите си.

— Дано прославеният архитект Адам не е преустроил и оборите — отбелязах сухо, докато крачехме под голите клони на старите дървета.

— Страхът ти е неоснователен, Кейт — отговори в същия тон Хари, а Ейдриън избухна в смях.

Оборите приличаха на безброй други, които бях виждала в провинциалните имения. Стените бяха от същия камък като господарската къща; вътре бяха построени дървени боксове за конете, подът беше от глина, имаше стаичка за седлата и огромна плевня. В навеса за коли, построен от камък, видях четири карети, а в голямото съседно помещение съхраняваха сбруята. Зад сградата на обора бяха оформени десет големи площадки за обучение и разходка с високи огради. Елза беше навън и крачеше бавно покрай оградата. Двамата с кафявия скопен жребец на съседната площадка се поглеждаха подозрително. Изведнъж Елза изцвили, ускори ход и препусна в галоп покрай оградата с развяна грива и опашка. Жребецът направи същото. Това ме развесели.

Но имаше едно нещо, което правеше обора на Грейстоун различен от всички останали, които бях виждала: зад навеса за коли бяха построили четириъгълен манеж, посипан с пясък и заобиколен с висока ограда. Чудесно място за дресура.

— Е, не е съвсем като училището за езда в Лисабон — промърмори меланхолично Ейдриън, — но заповядах да подравнят добре повърхността, а пясъкът създава здрава основа.

— Татко ми е разказвал, че всички големи европейски училища се помещават не в обикновени сгради, а в дворци — казах аз. — Придворното училище за езда във Виена било разкошно обзаведено като твоя салон.

— Никога не съм виждал придворния манеж на Виена, но мога да те уверя, че кралското училище в Лисабон наистина може да се мери по великолепие с моя салон — усмихна се Ейдриън. — По време на войната трябваше да го затворят, но сега е мир и се надявам, че отново са го открили. То е твърде скъпоценен източник на знания и умения, за да се откажем завинаги от него.

Докато разговаряхме, един млад ратай изведе от обора оседлан кон. Тъмно червеникав жребец, висок около петнадесет и половина разтега, със силна, съвършено извита, шия и още по-силни крайници. Ейдриън даде знак с глава на ратая да държи здраво коня, докато аз го обиколя от всички страни, за да го разгледам.

— Толкова съм свикнала с английските чистокръвни коне, та почти съм забравила как изглеждат другите породи — прошепнах страхопочтително аз.

— Виждала ли си и друг път дресиран кон от континента?

— Преди няколко години притежавах липицански кон — отвърнах гордо аз и Ейдриън подсвирна.

— Когато татко ми го купи, жребецът беше доста възрастен, но беше най-добрият ми учител, след татко, разбира се.

— И как баща ти е успял да се сдобие с обучен липицански кон?

Погледнах го и се засмях.

— Купи го от един австриец, който бягаше от Наполеон.

Ейдриън отговори на погледа ми с неразгадаемо изражение.

— На колко години беше, когато започна да го яздиш?

Помислих малко.

— На тринадесет или на четиринадесет. Конят почина на двадесет и четири от колики. Беше прекрасно старо животно от линията Конверсано.

— Вече нямам никакво желание да се кача на седлото — промърмори Ейдриън, очевидно впечатлен от разказа ми.

Хари се изсмя развеселено.

— Напълно те разбирам. Когато за първи път видях Кейт да язди, паднах на колене пред нея и я помолих да се разведе с теб и да се омъжи за мен.

Както всички хора, и аз съм чувствителна към хвалбите и сега усетих как бузите ми пламнаха.

— Евклид е прекрасен — казах на Ейдриън. И той наистина беше такъв. Като цяло лузитанските жребци са по-компактни от чистокръвните, имат по-къса шия, по-тесен гръб, както и по-силни крака със здрави хълбоци, които им дават възможност относително лесно да придвижват задния крайник под тялото. Английският чистокръвен кон е отгледан на първо място като състезателен, докато лузитанските коне са най-вече военни. Почти не е настъпила промяна в принципите на отглеждане, откакто римляните са основали първите конюшни на Иберийския полуостров, за да имат достатъчно животни за кавалерията си. Тогава е било много важно задните крайници да са добре развити, за да могат да изпълняват силно събраните военни движения. Португалците запазили този вид дресура и в мирно време, тъй като сложните фигури от висшата школа изискват от конете същите качества.

— Хайде, започвай — наредих строго аз и Ейдриън побърза да се подчини.

Съпругът ми беше превъзходен ездач. Горната част на тялото му беше толкова едра и силна, че той съумяваше да задържи отвесно коня само като седеше изправен. А пък краката му бяха толкова дълги, че се справяше и със съвсем малък натиск. Облегнати на оградата, двамата с Хари наблюдавахме половинчасовата тренировка и аз на няколко пъти трябваше да бърша очите си от нахлулите сълзи. Гледката беше наистина прекрасна. Двамата работеха в съвършена хармония, толкова леки и грациозни. Между ездача и коня имаше партньорство, което според мен е едно безценно богатство.

— Вече разбирам защо португалците са ти дали този прекрасен жребец — казах, когато Ейдриън завърши упражненията и спря пред нас.

— Гледката наистина беше прекрасна — обади се плътен мъжки глас зад гърба ми. — Не очаквах да видя упражнения по висша езда в обора на един английски лорд.

Веднага познах гласа и акцента и извиках смаяно. Пади стоеше само на няколко метра от мен и обруленото от вятъра старо лице беше най-прекрасното, което бях виждала от много време насам.

— Пади! — изкрещях и се хвърлих в прегръдката му.

Той ме притисна към широките си гърди, после ме отстрани от себе си и ме огледа от глава до пети. Най-после кимна одобрително и попита:

— Вярно ли е, че сте се омъжили?

Усетих как Ейдриън застана до мен.

— Да — отговорих. — Съпругът ми е граф Грейстоун. — Обърнах се към Ейдриън: — Милорд, позволете да ви представя мистър Патрик О’Грейди.

Ейдриън протегна ръка.

— Значи вие сте Пади — проговори той със своя непринуден, искрен чар, който го правеше толкова привлекателен. — Радвам се да се запозная с вас.

Пади сложи захабената си от работа лапа в голямата ръка на Ейдриън.

— Благодаря ви, милорд.

Хари застана от другата ми страна.

— Това наистина ли е Пади, Кейт?

— Да, той е. — Обърнах се към Пади. — А това е деверът ми, мистър Удроу.

Ейдриън го представи церемониално, но Хари не обели нито дума.

Пади кимна величествено с посивялата си глава в посока към Хари, след което отново посвети вниманието си на Ейдриън.

— Имате прекрасен кон, милорд. Бащата на мис Катлийн със сигурност щеше да го хареса.

— Това е лузитански жребец — обясних гордо аз.

— Виждам, момиче — засмя се Пади. — Виждам също, че владее висшата школа.

— Утре ще го язди жена ми — намеси се Ейдриън. — Тогава ще видим дали наистина е добър.

— Прав сте, милорд — усмихна се Пади.

Дръпнах го за ръкава и попитах:

— Къде се беше скрил през цялото това време, Пади? Защо не дойде да ме видиш?

— Цяла зима бях в Ирландия — обясни Пади. — Върнах се преди седмица и веднага отидох в Шарлууд Корт, за да ви потърся. Така разбрах, че сте се омъжила за негова светлост.

Ейдриън хвърли бърз поглед към стройната кестенява кобила, с която беше пристигнал Пади.

— Един от ратаите ще се погрижи за коня ви, Пади — каза той. — Елате с нас в къщата. Жена ми със сигурност ще иска да говори с вас.

Пади явно се почувства неловко. Докато беше в обора, той се държеше непринудено с аристократите, но да влезе в къщата на един граф беше нещо съвсем друго.

— Ела с мен — поканих го аз, като наподобих акцента му. — Ние с теб знаем много добре, че един ирландски ратай не пада по-долу от английския лорд.

Бледосините очи на стария ирландец светнаха развеселено.

— Така ли беше? — промърмори той и ми позволи да го уловя под ръка и да го поведа по настланата с чакъл пътека към къщата.

Както можеше да се предвиди, Пади беше силно впечатлен от средновековния манастир, но когато влязохме в салона на първия етаж, лицето му стана кораво, едва ли не мрачно. Застанал до мен, той оглеждаше облечените с коприна стени, огромния ориенталски килим, тавана с кръгли картини и ужасяващо неудобните, покрити с коприна, столове, наредени в полукръг около мраморната камина.

Ейдриън хвърли бърз поглед към лицето на Пади и попита спокойно:

— Защо не отведеш Пади в библиотеката? Уолтърс веднага ще ви донесе чай. Днес следобед имам цял куп задължения, които не мога да откажа.

Дарих го с благодарен поглед.

— И аз ще дойда с вас, Кейт — рече Хари.

— Но ти също имаш задължения — отбеляза с кротък укор Ейдриън.

Хари го погледна учудено.

— Не, никакви.

— Напротив — възрази настойчиво Ейдриън.

Хари се намръщи, но смразяващият поглед на по-големия брат го усмири.

— Е, добре — промърмори той и изрита перваза на камината с върха на ботуша си като разочаровано хлапе.

Поведох Пади към библиотеката, безкрайно благодарна на съпруга си, който беше разбрал, че искам да остана насаме със стария си приятел.

Пади огледа доволно отрупаните с книги шкафове. Посочих двата стола пред писалището на Ейдриън.

— Имате невероятна къща, мис Катлийн — проговори почтително той и седна. — Мистър Даниел щеше да се гордее с вас.

Седнах срещу него и го погледнах очаквателно.

— Съпругът ви изглежда добър — продължи Пади. — Надявам се, че не сте се омъжили за него само заради лузитанския жребец?

Въздъхнах и му разказах цялата история на брака си.

— Виждаш, че бедният Грейстоун се опитва да извлече най-доброто от болезнената ситуация, в която беше поставен — гласеше заключението ми.

— Мисля, че няма много мъже, които биха счели брака си с вас за лоша сделка, момиче — отговори със знаещ поглед той. — А и не ми изглеждате особено нещастна.

Усетих как по бузите ми пропълзя предателска червенина и отместих поглед.

— Не съм нещастна.

— Не биваше да ви оставям в дома на Шарлууд — отсече Пади и мекият му ирландски акцент прозвуча неочаквано твърдо. — Вярно, мистър Даниел поиска така, и тогава се съгласих. Но не биваше да го правя.

— Откъде можеше да знаеш, че вуйчо ми е негодник?

— Аз идвах при вас — призна ми той. — Около месец след смъртта на мистър Даниел бях в Шарлууд и ратаите в обора ми казаха, че живеете в къщата с една роднина. Веднъж даже ви зърнах отдалече и ми се стори, че сте добре.

— Ти си ме видял? Защо не ме повика?

— Момиче, вие бяхте още в траур. Лицето ви беше толкова тъжно. Реших, че не е много подходящо да будя в душата ви болезнени спомени.

За първи път признах пред себе си, че бях много засегната, когато Пади ме предостави на съдбата ми. Беше ми много приятно да разбера, че не ме е изоставил напълно, че е идвал да провери добре ли живея.

— Когато през пролетта се върнах в Шарлууд — продължи Пади, — узнах, че са ви отвели в Лондон, за да ви представят, в обществото. Следващия път ме уведомиха за женитбата ви.

— Значи, когато разбра, че съм омъжена, реши, че вече можеш да ме видиш?

— Крайно време беше — отговори просто той. — Липсвахте ми, мис Катлийн.

— И ти ми липсваше, Пади — отговорих с треперещ глас аз. — Мислех си, че си ме забравил.

— Никога няма да ви забравя. Но баща ви държеше да заемете мястото си в семейството на майка си и аз не исках да се меся.

Усмихнахме се един на друг, и двамата с просълзени очи. След малко казах:

— Пади, аз мисля, че татко е бил убит и че маркиз Стейд има нещо общо с убийството му. — Разказах му подробно за срещата със Стейд в Лондон.

Докато говорех, Пади ме слушаше внимателно и от време на време кимаше. Когато свърших, помисли малко и заговори бавно:

— Отдавна си мислех, че смъртта на мистър Даниел не е ловна злополука. След като вие напуснахте Нюмаркет с лорд Шарлууд, реших да поразпитам наоколо, но не открих нищо съществено.

— Според мен Стейд е замесен в убийството на татко — повторих упорито аз. — Помниш ли, че татко много държеше да му продаде двата ловни коня, които купихме в Ирландия? Те бяха чудесни животни и можеше да ги продаде, на когото си иска и на по-добра цена. Защо трябваше да отидем точно в Нюмаркет и да потърсим Стейд?

— Права сте — отговори замислено Пади. — Помня много добре двете кончета. Купихме ги в Голоуей.

Погледнахме се втренчено. Голоуей е на западния ирландски бряг, а Нюмаркет е на източния бряг на Англия. Твърде дълъг път, за да продадеш някому два добри, но не чак необикновени ловни коня.

— Ако Стейд е убил татко, искам да бъде наказан — отсякох аз.

Пади беше напълно съгласен с мен, което не ме изненада, защото беше ирландец.

— Въпросът е откъде да започнем — попита той. — Мисля, че следата, ако изобщо има такава, е отдавна изстинала.

— Аз пък мисля, че трябва да започнем с двата ловни коня — обясних аз. — Бихме могли да съберем някои сведения във фермата, от която ги купихме.

— Купихме ги от Джеймс Фаруел от фермата Айнишфри. — Пади никога не забравяше имена.

— Виж, Пади, знам, че доскоро си бил в Ирландия, но не би ли могъл да заминеш пак? Вече имам пари и мога да ти платя пътуването.

Верният ирландец ме погледна мрачно.

— Ако искате да знаете, момиче, само преди няколко дни продадох един красив млад жребец на един армейски полковник за цели петстотин фунта. Няма да взема парите ви, мис Катлийн. Имам си достатъчно.

Бях засегнала гордостта му. Затова отворих широко очи и извиках възхитено:

— Петстотин фунта?

— Точно така. — Пади се усмихна самодоволно и аз отново си припомних детските дни, когато се чудех на дупките в устата му. — Полковникът изобщо не забеляза, че конят е слаб в коленете.

Избухнах в смях. Но много скоро тясното лице на ирландеца стана отново сериозно.

— Мистър Даниел ми беше по-близък от кръвен роднина и ако някой го е отстранил от пътя си, независимо по каква причина, аз съм длъжен да се разправя с него.

Кимнах мълчаливо. Това беше и моето убеждение.

— Още утре заминавам за Голоуей, момиче — обеща тържествено Пади.

— Нали веднага ще ми пратиш вест, ако откриеш нещо? — попитах страхливо.

— Ще долетя като вятъра, момиче — засмя се той.

— Знам, че е бил Стейд — прошепнах аз. — Сигурна съм в това.

— Първо да видим какво ще открия, мис Катлийн — отговори вразумително Пади. — След това ще обмислим в подробности как да се разплатим с негодника.