Хвани юздите на съдбата

7

— Много ли се ядоса брат ти, че са те изхвърлили от Оксфорд? — попитах Хари. След първото посещение преди пет дни съпругът ми не бе идвал отново в Ламбърн. Днес Хари се появи за първи път оттогава.

Седяхме, както обикновено, в библиотеката и Хари сладко си хапваше от масленките на мисис Ноак. Когато омете всичко до троха, той заговори мрачно:

— Ейдриън не беше гневен, а по-скоро разочарован. Мисля, че съвестта ми щеше да понесе много по-добре изблик на гняв, отколкото това тихо недоволство.

Разбирах го много добре.

— Разбира се, той очаква да продължа следването си — обясни Хари. — Нареди ми междувременно да уча с тукашния свещеник, за да не изоставам.

— Мислиш ли, че ще ти остане време да търсиш Пади? — попитах колебливо.

— Кейт, намирането на Пади е най-важната ми задача — успокои ме Хари и отпи голяма глътка чай.

Да чуя това, беше голямо облекчение за мен, тъй като бях започнала да се тревожа какви последствия ще има завръщането на Ейдриън върху нашите търсения.

— Прочете ли вчерашния „Морнинг пост“? — попита Хари.

— Не. — От пет дни не бях хапвала почти нищо, днес дори не опитах чудесните сладки на мисис Ноак. — Получавам вестниците с няколко дни закъснение.

— Ейдриън ги получава навреме — каза Хари и вдигна веждата си по начин, който вече ми беше направил впечатление у Ейдриън. Интересно защо, досега не бях забелязала този навик у Хари.

— В клюкарската страница има една интересна бележка.

Нетърпеливо затропах с обувки по килима.

— Имаш ли намерение да ми кажеш за какво се отнася или ще продължаваш да седиш насреща ми и да се хилиш?

— Но аз не се хиля — възрази възмутено той.

— Напротив, точно това правиш.

— Не е така.

Затворих очи и безмълвно преброих до десет. На осем чух шумолене на хартия. Когато отворих очи, Хари стоеше до креслото ми с изрезка от вестник в ръка. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че е от „Морнинг пост“. Посегнах към изрезката и се наведох над нея.

„Интересната бележка“, както бе казал Хари, беше на първо място в клюкарската страница.

— Майчице мила! — Подадох му гнусната бележка. — Брат ти сигурно е бесен от гняв?

— Бушува — отвърна Хари и се отпусна отново в креслото си, след което протегна крака към топлината на огъня. — Ейдриън не понася, когато трябва да действа под натиск, а Шарлууд вече два пъти го поставя в това положение.

— Смяташ ли, че това е работа на Шарлууд? — попитах и посочих бележката.

— На кого другиго? Ти как мислиш?

— Вероятно си прав — отговорих потиснато.

— Посъветвах Ейдриън да покаже съпругата си на цялото общество, за да направи брака ви достоверен — обясни Хари. — Това е единствената възможност да си отмъсти на онзи негодник. — Моят девер изглеждаше много доволен от себе си. — Брат ми най-сетне трябва да признае, че съм прав.

— Какво по-точно му каза? — попитах бавно.

— Ейдриън трябва да стори всичко възможно, за да убеди хората, че има щастлив брак, Кейт. В крайна сметка няма причина, поради която с Ейдриън да не можете да живеете заедно. Млади сте, не сте грозни и споделяте страстта към конете. — Той ме погледна с ангелска усмивка. — Какво би могло да попречи на щастието ви?

Тази наистина гигантска по размерите си безчувственост ме накара да загубя ума и дума. Явно Хари разтълкува правилно израза на лицето ми, защото махна многозначително с ръка.

— Кейт, трябва най-после да слезеш от високото седло на земята. Като казах това, мислех по-скоро за теб, отколкото за Ейдриън. Ти си тази, която се нуждае от дом.

Отворих уста да отговоря, но той поклати глава и не ми позволи.

— Избий си от главата, че би могла да живееш под един покрив с онзи стар ирландски коняр. Това е невъзможно. Ти си дама, а дамите не съжителстват с коняри. Животът с Ейдриън ще бъде много по-добър за теб.

Изчаках да видя дали е свършил и попитах:

— За мен може би наистина е по-добре, но какво ще кажеш за Ейдриън? Нямам намерение да го окова завинаги в един принудителен брак.

— Нищо по-добро не може да му се случи — гласеше краткият коментар на Хари. — Ти му подхождаш много повече от онази досадна лейди Мери.

Според мен това беше повече от съмнително, но беше много мило от страна на Хари да ми го каже. Взех вестника от ръката му и прочетох бележката още веднъж.

— Вярно ли е, че разводът би застрашил политическата кариера на брат ти? — попитах.

— Да, категорично.

— Но мъжете винаги имат любовници — възразих. — Даже херцог Уелингтън има любовница! Това изобщо не вреди на политическата му кариера?

— Кейт, Уелингтън няма да се разведе. Любовниците са едно, разводите съвсем друго.

Хвана ме яд на обществото, в което живеехме.

— И това ако не е лицемерие, тогава…

— Разбира се, че е лицемерие — съгласи се с готовност Хари. — Но не можем да го променим, Кейт. Ти си длъжна да останеш омъжена за Ейдриън, за да не му навредиш.

Смръщих чело, облегнах се назад и се загледах в пламъците. След кратко мълчание Хари заговори окуражително:

— Помисли малко, Кейт! Ако си останем роднини, ще ни бъде много по-лесно да изясним обстоятелствата около смъртта на баща ти. Като съпруга на Ейдриън ти ще си винаги близо до мен. Обаче ако настояваш за развод, няма да мога да те посещавам.

Прехапах устни.

— Мисля, че си прав — проговорих едва чуто.

— Вероятно Ейдриън ще те посети още утре — продължи Хари. — Затова сметнах, че е по-добре да те подготвя за онова, което ще ти каже.

— Ти си твърде съобразителен млад мъж, Хари — похвалих го.

— Само не се поддавай на униние, Кейт — проговори предупредително той. — Ейдриън е чудесен човек. Опасенията ти са напълно необосновани. Няма да намериш друг мъж, с когото да се чувстваш така добре.

Цяла нощ не можах да заспя. Разумът ми се въртеше в кръг отново и отново като куче, решило да улови опашката си.

Ейдриън е чудесен, и аз искам да остана негова жена.

Ако той консумира брака и ме намрази, ще се чувствам отвратително.

Той вече обича друга. Лейди Мери, идеалът за съвършенство.

Не знам как да се държа като графиня. Непрекъснато ще го поставям в неловко положение.

Може би ще успея да го накарам да ме обикне.

Ейдриън е чудесен човек, и аз искам да остана негова жена.

Вярвам, разбирате, че упражнението не мина кой знае колко успешно. На сутринта очите ми бяха обградени с черни кръгове. Можете да си представите коментарите на мисис и мистър Ноак.

Небето беше забулено с ниски сиви облаци. Въздухът миришеше на сняг. Ейдриън надали ще дойде в такова време, помислих си и реших да се заровя в библиотеката и да се съсредоточа върху „Благосъстоянието на нациите“. Бях прочела само една страница, когато той влезе.

Палтото му беше посипано със сняг, топящите се снежинки блещукаха като диаманти върху гладко изчетканата коса. Погледнах го над ръба на книгата, но не казах нито дума.

Мистър Ноак пое палтото му и попита дали да донесе чай, или може би пунш с ром.

— Засега не, Ноак — отговори Ейдриън. — Искам да остана насаме с милейди. Трябва да обсъдим нещо важно.

— Разбира се, милорд. — Старецът говореше почтително, не както разговаряше с мен.

След като вратата се затвори зад мистър Ноак, Ейдриън пристъпи към огъня и протегна ръце към топлината.

— Заваля сняг — каза той.

— Да.

Ейдриън въздъхна, обърна се към мен и ме погледна.

— Кейт, боя се, че трябва да запазим брака си.

Върховете на влажната му коса, затоплени от огъня, се бяха разпилели като перушина. Затворих бавно книгата си.

— И защо? — попитах.

Ейдриън вдигна вежди.

— Мислех, че вчера Хари е долетял при теб с броя на „Морнинг пост“.

— Да, показа ми го.

Веждите му се вдигнаха още по-високо.

— Тогава би трябвало да си разбрала. В интерес и на двама ни е да запазим брака си. Да говорим честно, скъпа моя: ти не знаеш къде ще отидеш, а аз не искам да изглеждам като идиот в очите на всичките си приятели.

Как копнеех да го погледна! Но се страхувах, че той ще прочете това желание в очите ми, и сведох глава.

— Не искам да се тревожите за моето благополучие, милорд — проговорих сковано. — Бъдете уверен, че съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си.

— Това съвсем не отговаря на впечатлението, с което останах в гостилницата на Лъстър — възрази той.

Вдигнах рязко глава и го погледнах смаяно. Изправих се като свещ, без да докосвам с гърба си креслото, и попитах:

— Какво искате да кажете с тази забележка?

Сивите очи ме гледаха спокойно.

— Искам да кажа, че ти се страхуваш до смърт от Шарлууд. Затова се съгласих да се оженя за теб, Кейт. Само един безчувствен мъж би те поверил отново във властта му.

Сякаш някой ме удари по главата.

— А аз си мислех, че сте убеден в съучастничеството ми — претворих задавено.

— Дори ако си била съучастница, направила си го само от страх — отговори той и след кратка пауза попита: — Какво ти е сторил този човек, Кейт?

Притиснах ръце към пламтящите си бузи.

— Нищо не ми е сторил! Не се страхувам от него. Не беше нужно да се жените за мен заради това. Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си.

— Да, разбира се, затова предпочете да работиш като икономка, когато те попитах дали ще се върнеш при вуйчо си — отговори спокойно той.

— Не мога да го понасям — признах аз през здраво стиснати зъби. — Но не ме е страх от него.

Този път Ейдриън вдигна и двете си вежди в знак на неверие.

Бях толкова възбудена, че скочих, и книгата, която бях забравила в скута си, падна на пода. Наведох се да я взема и когато се изправих, Ейдриън протегна ръка и я взе от ръцете ми.

— Какво четеш?

Погледнах жилестата ръка с дълги пръсти, от която се излъчваше властност, и бавно му подадох книгата.

— Адам Смит? — проговори учудено той и ме погледна. — Разбираш ли за какво става дума?

— Не — отговорих и още по-здраво стиснах зъби. — Седя си и плъзгам поглед по редовете.

Ейдриън се усмихна развеселено.

— Съжалявам. Не исках да те обидя, Кейт. Работата е там, че не бях виждал нито една млада дама, която да се интересува от национална икономика.

— Не намерих нито един роман в библиотеката — защитих се аз.

Сега вече Ейдриън се засмя.

— Казах, че съжалявам.

— Не обичам да се държат към мен снизходително — обясних спокойно.

Веселостта изчезна от лицето му и то стана замислено.

— Ще го запомня.

Реших, че е дошло времето да поговорим откровено.

— Преди да продължим дискусията, милорд, искам да изясним някои неща — започнах аз.

Ейдриън се облегна на топлия перваз на камината и скръсти ръце на гърдите си.

— Слушам те — промълви той и склони глава.

Не смеейки да го погледна, се взрях в килима. Избледнялата розово-синя повърхност беше осеяна с изгорени места, защото искрите от камината често улучваха меката стара вълна.

— Трябва да ви кажа, че нямам и понятие какво се иска от една графиня — започнах смело. — Това е причината, поради която вуйчо ме принуди да се омъжа за вас. Той знае, че дъщерята на един… — преглътнах и се принудих да произнеса думите — … на един ирландски авантюрист… — затворих очи и безмълвно помолих татко за извинение, след което продължих: — … ще унищожи веднъж завинаги политическите ви амбиции. — Бързо вдигнах глава, за да уловя реакцията му, но изражението му беше неразгадаемо. Погледът ми се устреми отново към килима. — Нямам представа как трябва да се държи съпругата на човек като вас. — Гласът ми звучеше все по-уверено. — Не знам как да ръководя домакинството на Грейстоун Аби. Деветте месеца в Ламбърн бяха най-дългият период, който съм прекарала на едно място. Дотогава домът ми се състоеше от поредица наети квартири. — Вдигнах глава и си заповядах да срещна погледа му. — Милорд, аз не съм подходяща за ваша съпруга. Мисля, че най-добре е да се разведете с мен.

Беше ми доста трудно да произнеса тази реч, тъй като имах чувството, че предавам баща си, но бях лежала будна цяла нощ и знаех, че думите трябва да бъдат казани.

Тъй като мълчанието на Ейдриън късаше нервите ми, заговорих отново:

— Прав сте, като казвате, че не мога да понасям вуйчо си, но се лъжете, като смятате, че нямам къде да отида. Ако откриете къде се намира в момента Пади О’Грейди, ще мога да живея при него и ще има кой да се грижи за мен.

Когато най-сетне заговори, Ейдриън го направи съвсем тихо.

— Кейт, ужасно съжалявам, че не съм познавал баща ти. Той те е научил не само да седиш безупречно на седлото, но и да бъдеш искрена и честна. Сигурно е бил великолепен човек.

Лицето му се разми пред очите ми. Стиснах юмруци и си заповядах да се овладея.

— Такъв беше — отговорих натъртено.

— Всичко, което ми каза досега, е вярно, Кейт — продължи все така меко Ейдриън, — но забрави нещо много важно.

— И кое е то? — Не смеех да примигна, защото сълзите ми всеки момент щяха да потекат. Затова държах очите си широко отворени.

— Не знаеш много неща, но можеш да ги научиш.

Не издържах и затворих очи. Слава богу, не заплаках.

— Каза ми, че можеш да работиш като икономка — продължи той. — Излъга ли ме?

— Разбира се, че не! Знам, че ще се справя.

— Е, да си графиня е много по-лесно, отколкото да си икономка в голяма къща.

Погледнах го несигурно. Той се отблъсна от камината и протегна ръка.

— Ела при мен — проговори тихо той.

Сърцето ми заби като безумно. Направих една крачка към него и спрях. Той ме чакаше с протегната ръка.

Направих още една крачка, после още една, докато бях достатъчно близо, за да сложа ръката си в неговата. Пръстите, учудващо корави и грапави, се сключиха около моите. Той ме привлече към себе си, по-близо, още по-близо, докато се опрях на гърдите му. Кожата му миришеше на слънце. Поех дълбоко замайващия аромат и потреперих.

— Погледни ме — помоли той.

Вдигнах глава и видях как устата му се приближава към моята.

Този път в целувката нямаше гняв. Устните му бяха топли и меки, не корави и настойчиви, и въздействието им беше опустошително. Отметнах глава назад, за да се насладя на замайващото усещане, и тялото ми се повдигна към неговото. Секундите минаваха и светът се въртеше около мен все по-силно. Усещах топлината на огъня по краката си, усещах как дългите му пръсти притискаха талията ми, за да ме притеглят към тялото му. Отговорих на целувката с цялото си сърце и изпитах неописуемо блаженство.

Когато Ейдриън вдигна глава и отпусна ръце, изпитах отчаяние, но когато разумът ми отново заработи и се сетих, че се намирам в библиотеката на Ламбърн, че в камината гори огън, а старите Ноак чакат в кухнята, че мъжът, който ме бе целувал с такава страст, се е оженил за мен против волята си, изведнъж изпитах вледеняващ страх.

Отдръпнах се. Вдигнах ръка към устата си, сякаш трябваше да я запазя от погледа му. Не се учудих, че ръката ми трепери. Беше ме страх да го погледна, не исках той да си помисли, че съм леко момиче, както ме бе нарекъл преди време.

— Няма от какво да се страхуваш, Кейт — проговори меко той. Гласът му звучеше по-дрезгаво от обикновено, но в тона му нямаше и следа от презрение. Погледнах го любопитно.

Една непокорна къдрица беше паднала на челото му. Очите му, полускрити под дългите мигли, изглеждаха съвсем светли.

— Не ме гледай така, мила. Обещавам, че никога повече няма да се държа зле с теб.

Макар че изпитвах силно желание да се озова отново в прегръдките му, усетих и нещо като облекчение. Предпочитах да се контролирам и знаех, че ще се издам веднага щом той ме докосне.

— Седни, Кейт — помоли той. — Трябва да поговорим.

Кимнах послушно. Направих няколко крачки към креслото и се отпуснах тежко на меката седалка. Ейдриън седна насреща ми. Когато Ейдриън седеше в креслото, то изглеждаше много по-малко, отколкото когато в него седеше Хари. Той нетърпеливо зарови пръсти в косата си и приглади назад опърничавите къдрици.

— След два дни ще се преселиш в Грейстоун Аби — заговори той. — Там ще останем достатъчно дълго, за да научиш всички неща, които трябва да знае моята графиня — и съм сигурен, че ще се справиш бързо. В началото на сезона ще заминем за Лондон и веднъж завинаги ще затворим устата на клюкарите.

— Мислех, че искате да говорите с мен — отбелязах кротко. — Но досега чух само заповеди.

Ейдриън присви очи.

— Казах ли нещо, с което не си съгласна? — Тонът му беше учтив, даже прекалено учтив.

— Щеше да ми бъде по-приятно, ако ме бяхте попитали — обясних. — Не ми харесва, когато ме командват.

Гордеех се със себе си. Гласът ми звучеше спокойно и хладно. Той не можеше да заподозре, че изпитвах смъртен страх. Но трябваше още от самото начало да изясня нещата между нас. Нямах намерение да танцувам по свирката му. Бях твърде горда, за да се подчинявам на когото и да било.

Между нас се възцари мълчание и аз нямах намерение да го прекъсна първа. Накрая Ейдриън ме погледна и попита:

— Имаш ли нещо против вдругиден да се преселиш в Грейстоун Аби? — Този път тонът му беше абсолютно вежлив, изразът на лицето също.

— Не е чудно, че постигате всичко, което поискате, милорд — извиках с искрено възхищение. — Никой не би разбрал по израза на лицето ви, че пръстите ви сърбят да ме стиснете за гушата.

Ейдриън избухна в смях.

— Наистина ме засърбяха пръстите да направя нещо с теб — отвърна той, — но съвсем не възнамерявам да те убия.

Реагирах непряко на тази забележка.

— Истински ли ще бъде бракът ни?

— Мисля, че вече говорихме за това.

Погледът ми отново потърси убежище в килима. Чувствах се неловко и се срамувах да задавам въпроси, но трябваше да зная отговора.

— Искам да кажа… ще бъдем ли наистина мъж и жена? — Той не отговори и аз попитах направо: — Ще… ще спим ли заедно?

— Да.

— Ах…

— Неприятна ли ти е тази представа?

— Още не знам.

— Щом заживеем под един покрив, Кейт, целият свят ще ни смята за истински съпрузи. Ако имаш сериозни възражения срещу брачното легло, най-добре е да ми ги кажеш още днес.

— Сигурен ли сте, че не ви трябва икономка?

— Съвсем сигурен. — Този човек се забавляваше с мен! След целувката знаеше много добре, че съм готова да споделя леглото му. Сигурно точно затова ме беше целунал.

Вдигнах поглед от килима и произнесох с цялото достойнство, което имах на разположение:

— Тогава ще бъда ваша жена, милорд.

— Благодаря ти. — Ейдриън, който изглеждаше потънал в мислите си, разтърси глава и стана. — По-добре да се върна в Грейстоун, преди тази снежна виелица да се превърне в страшна буря. — Той се изправи, отиде до вратата и повика мистър Ноак.

Хукнах след него.

— Няма ли първо да хапнете нещо, милорд?

Мистър Ноак донесе дебелото палто.

— Нямам време, Кейт — каза Ейдриън, облече палтото и го закопча догоре. Обърна се към Ноак и каза: — Сам ще отида до обора, Ноак, не е нужно да ме придружавате.

— Както кажете, милорд — отговори старецът.

Ейдриън тръгна към вратата, аз вървях по петите му. Снегът се усилваше. Отворих уста, за да го помоля да остане, но веднага я затворих.

— В четвъртък ще ти изпратя екипажа — каза ми той на сбогуване.

— Не обичам каретите — намръщих се аз.

— В нея ще подредят багажа ти. Ти ще яздиш Елза.

Лицето ми се разведри.

— Наистина ли мога да взема Елза в Грейстоун?

— Наистина.

— Твърде е студено, за да изминете дългото разстояние на гърба на коня, милейди — намеси се неодобрително мистър Ноак.

Нито Ейдриън, нито аз му обърнахме внимание.

— До четвъртък — каза той и излезе навън.

— До четвъртък — изпратих го с усмивка.