Когато на следващата сутрин видях Хари на закуска, младият ми девер изглеждаше много потиснат. Опитах се да се извиня, че съм го издала на Ейдриън, но той поклати глава и заяви, че съм постъпила правилно. Изглеждаше толкова нещастен, че трябваше да му вдъхна малко кураж.
— Е, поне си върна разписките — казах весело. — Значи вечерта не беше пълен неуспех.
Хари се усмихна и отпи голяма глътка кафе. Погледът му издаде, че беше съгласен с мен.
Обикновено сервираха закуската на маса до стената и ние се обслужвахме сами. Взех си чаша кафе и няколко дребни сладки и седнах срещу Хари.
— Всичко щеше да мине гладко, ако не се беше намесил онзи дяволски Бондс — продължих.
— Не. — Хари поклати глава. — Ейдриън беше прав. В никакъв случай не биваше да те оставя да отидеш сама с Чалмърс. Не мога да си простя, че съм го направил.
Сега вече се ядосах.
— Ама вие и двамата се държите, като че съм безпомощно дете! Трябва да знаеш, че съм напълно в състояние да се грижа за себе си, Хари.
— Знам, знам. Но съм сигурен, че не ти е било особено приятно, Кейт.
Това беше истина, но нали бях жива и здрава! Въздъхнах и погледнах унило кафето си и топлите сладки. Миризмата на храна ми причиняваше гадене.
— Исках да ти помогна, Хари — обясних с треперещ глас, — вместо това само влоших отношенията ти с Ейдриън. Толкова съжалявам. Той… много ли беше ядосан?
— Не, изглеждаше съвсем спокоен. Като се имат предвид обстоятелствата, бих казал, че беше дори умерен. — В тона му имаше нещо, което не разбрах. — Каза, че ако за в бъдеще се изправя пред проблем, който не съм дорасъл да реша, трябва да отида при него. Той щял да ми помогне и не било нужно да се опасявам, че оценява грешно способностите ми.
Сега разбрах. Хари изпитваше горчивина.
— Майчице… — проговорих едва чуто.
— Ейдриън беше изпълнен с разбиране. По дяволите.
— А сега те моля да ме извиниш — проговори уморено Хари. — Имам задължения.
Мъжете винаги имаха задължения, когато не желаеха да водят неприятни разговори.
Проследих излизането му, като мрачно си повтарях, че Ейдриън ще тласне Хари към много по-рисковани приключения, ако продължава да се държи с такова „разбиране“.
Бях уморена и потисната и изобщо не бях в настроение за градинско празненство, но точно този следобед с Каролайн бяхме канени у маркиза Силчестър. Всяка година тя организираше градинско увеселение в имението си на брега на Темза и графиня Грейстоун не можеше да отсъства от изискания кръг гости. След като Хари излезе, се замислих как бих могла да откажа. Но тъй като перспективата да седя сама и да се отдавам на мрачни размишления беше също така непривлекателна, реших, че е по-добре да имам компания и да отида на празненството.
Силчестър хаус беше само на няколко мили извън Лондон, но веднага се почувствах като на село. За щастие денят беше топъл и слънчев и всички гости бяха навън, на зелената морава, която се спускаше на тераси към Темза. Който желаеше, можеше дори да се поразходи с лодка.
Каролайн и аз бяхме придружени от Едуард, а в последния момент към нас се присъедини и Луиза, тъй като Пади щеше да прекара целия ден на търга за коне в Татърсел. Ейдриън също трябваше да дойде, но Уолтърс ми съобщи, че се е случило нещо неочаквано и трябва да отидем без него.
Пак едно от „задълженията“, които се явяват точно навреме, помислих си тъжно.
Слязохме от екипажа пред къщата и веднага влязохме в салона, чиито френски врати бяха широко отворени. Маркизата посрещаше гостите на терасата.
— За моя градински празник винаги разполагам с хубаво време — заяви самодоволно домакинята, когато ни поздрави. — Това е част от семейната традиция на Силчестър.
Усмихнахме се и казахме няколко учтиви думи, след което се присъединихме към гостите на моравата, обградена от цветни лехи, до която се стигаше по каменна стълба. Не мина време, и Едуард откри сродна душа, с която можеше да говори за говедовъдство, а Каролайн си намери приятелка, с която да бъбри за деца, така че с Луиза останахме сами. Тръгнахме да се поразходим в градината, като кимахме на познатите си, без да се впускаме в разговори.
Бях с широкопола шапка, но въпреки това ме заболя глава и се оплаках на Луиза.
— Виждам, че не изглеждаш добре, Кейт — отговори съчувствено тя. — Можем да отидем в розовата градина и да поседим под някой храст.
Веднага се съгласих. Наистина не бях спала добре, но не за първи път се будех като разбита. Преди няколко дни даже бях спала следобед — за първи път в съзнателния си живот. Аз, която не спях следобед от двегодишна!
— Дали Пади ще купи нови коне от търга, Луиза? — попитах лениво, когато се настанихме на красивата, но не особено удобна каменна пейка в сянката на стар бук.
— Не — отговори братовчедка ми. — Искаше само да разбере какви са цените в търговете на Татърсел.
Кимнах и помилвах светлорозовото листенце, което беше паднало в полата ми.
— Пади държи да е осведомен за пазара, за да знае колко да иска за собствените си коне — обясни компетентно Луиза. — Разбира се, той не може да постигне цените на Татърсел, но пък и не може да подарява конете си.
— Ти си станала истински специалист, Луиза — отговорих развеселено и й намигнах.
Бузите й пламнаха и придобиха красивия цвят на листенцето в ръката ми.
— Аз… ами, аз се привързах много към Пади, Кейт — призна тя. — Знам, повечето хора са на мнение, че не е достатъчно добър за мен, но съм уверена, че е най-… най-добрият и солиден мъж, когото съм срещала.
— Пади е прекрасен човек — отговорих убедено. — Той е верен, честен, добър, мил… — Хвалебствените ми думи свършиха. — За мен винаги е бил част от семейството. — Погледнах я пронизващо. — Веднага разбрах, че той също много те обича, Луиза.
Помислих, че ще се зарадва, но лицето й помрачня.
— Права си, Кейт. Но се боя, че от тази връзка няма да излезе нищо. Той е на мнение, че начинът му на живот не е подходящ за дама като мен.
— Е, в това има нещо вярно — отговорих честно.
— При това аз съм готова да живея с него и ще бъда много по-щастлива, отколкото да работя безплатно за брат си и снаха си — обясни горчиво тя. Явно беше напълно убедена в думите си.
Вече бях отворила уста да й разкажа за предложението на Ейдриън, но отново я затворих. Той беше толкова разочарован от мен, че беше твърде възможно да се откаже от намерението си да им даде Ламбърн само защото ми бяха близки. Задоволих се да й вдъхна малко кураж.
— Ще говоря с Ейдриън. Ще се омъжиш ли за Пади, ако намерим постоянно място за конете му?
— Да, разбира се — отговори Луиза и очите й заблестяха възбудено.
Погладих отново розовото листенце и повторих:
— Ще говоря с Ейдриън.
Поседяхме почти час в розовата градина и много гости, които като нас търсеха прохлада, се спираха да си побъбрим. Стана време да се върнем в салона. Влязох в къщата през високия френски прозорец и едва не се сблъсках с вуйчо си, който се беше устремил навън.
Той ме погледна и спря като закован, сякаш се беше ударил в стъклена стена.
— Ти… — прошепна задавено той.
Тъй като не можах да намеря подходящ отговор, само кимнах и попитах тихо:
— Как си, вуйчо Мартин?
Той излезе на терасата и отново се обърна към мен.
— И Грейстоун ли е тук?
Изпратих безмълвна молитва към небето. Този път „задължението“ на Ейдриън ни спаси от нова среща между двамата.
— Не, сама съм.
Кристалните очи на Шарлууд блеснаха.
— Тук ли е Каролайн? — прошепна глухо той.
Поколебах се, но не можах да го излъжа.
— Да, тук е.
Вуйчо се обърна безмълвно, прекоси терасата и спря на стълбището, за да огледа хората, които се разхождаха по моравата. Кестенявата му коса блестеше под яркото слънце. Той слезе по стълбите и изчезна между гостите. Последвах го до края на терасата и погледнах надолу.
Видях как вуйчо си пробиваше път в навалицата към следващото ниво на моравата. Точно там забелязах сламената шапка със сини панделки, която носеше Каролайн.
Е, все някога трябваше да се срещнат, помислих си, а днес и Едуард е тук. Запътих се бавно към къщата, за да видя какво става в салона.
По пътя към къщи Каролайн беше много мълчалива, а Едуард беше стиснал здраво устни. Луиза, която седеше до Каролайн, се взираше замечтано през прозореца. Очевидно мислите й бяха при Пади и щастливото им общо бъдеще. Пътуването мина в мълчание.
Щом се прибрахме, Каролайн ми каза на ухото:
— Кейт, ако нямаш нищо против, ще дойда за малко в будоара ти.
— Разбира се, че нямам нищо против — отговорих бързо. Бях уморена до смърт и ми беше тежко на душата, но умирах от любопитство да узная как беше минала срещата й с Шарлууд.
Тя ме последва в стаичката за преобличане и търпеливо изчака да обясня на Жанет, че ако имам нужда от нея, веднага ще позвъня. Едва бях затворила вратата зад камериерката си, когато Каролайн рухна на най-близкото кресло и се разхълца.
— Срещнах Мартин!
Приседнах на крайчеца на шезлонга.
— Така си и помислих.
— И ти ли го видя?
— Съвсем за малко.
Каролайн затвори очи.
— О, Кейт, той е много променен.
— Така ли мислиш?
— Да, и знам, че съм права. — Тя отвори очи и ме погледна тревожно. — Той… той ме уплаши.
Вниманието ми веднага се събуди.
— Какво се случи?
Тя смръщи чело.
— Нищо драматично. Дойде при мен, докато разговарях с други гости, и ме помоли за кратък разговор. Слязохме на брега, нахранихме патиците със сух хляб и си побъбрихме. — Тя прехапа долната си устна. — Не се уплаших от думите, а от вида му.
Свалих обувките си и раздвижих отеклите си стъпала.
— За какво говорихте?
— Попита ме дали съм щастлива, аз отговорих утвърдително и допълних, че имам две чудесни деца. — Погледът й срещна моя. — После ме попита за Едуард.
Кимнах бавно.
— Попита дали го обичам.
— А ти какво му каза?
— Казах, че много, много го обичам. — Тя изкриви лице в болезнена гримаса. — Мартин не каза нищо, Кейт, но как само ме погледна… Божичко, направо настръхнах. Заговорих за разни глупости, казах му, че времето лекува раните и че той със сигурност ще срещне жена, която да обикне, както аз обичам Едуард, но трябва да й позволи да стигне до сърцето му. Говорех ли, говорех, а той мълчеше и ме гледаше. Да знаеш само как се изнервих!
Кимнах. Много добре знаех какво е да си близо до Шарлууд.
— Казах му, че трябва да ме забрави — продължи Каролайн. — Че трябва най-сетне да забрави миналото, да заживее своя живот.
— Много добре си постъпила — подкрепих я аз.
— Той обаче каза, че постоянно мисли за мен, че никога не е преставал да ме обича и ще обича само мен и никоя друга.
— Велики боже! — прошепнах уплашено. Макар че не бях учудена.
Каролайн закърши ръце.
— Ние бяхме деца, Кейт! Не е нормално да храни такива силни чувства към мен. Имам чувството, че този човек е превъртял… че се е вкопчил в мен като удавник.
— За съжаление си права. Той не е нормален — потвърдих тъжно.
— И вината за това е моя! — изплака тя.
Поклатих глава.
— Не, Каролайн, ти не си виновна. Много мислих за вуйчо Мартин и не намирам оправдание за поведението му.
По бузите й се стичаха сълзи.
— Детството му беше ужасно… беше толкова нещастен…
— Каролайн, помисли малко! Детството на Ейдриън не е било по-добро от това на Мартин, бих казала даже, че големият ти брат е живял много по-зле. — Потиснах обзелия ме гняв и заключих сериозно: — Хари ми каза, че баща ви често го е биел.
Тя кимна и издуха носа си.
— Мисля, че татко мразеше Ейдриън — прошепна нещастно тя. — Искаше големият му син да живее в страх от него, но никога не го постигна.
Приведох се към нея.
— И какво стана? Да не би Ейдриън да се превърна в ожесточен, изпълнен с омраза, възрастен човек?
Каролайн поклати глава и отново изхълца. Но се овладя бързо и посегна към кърпичката си. Продължих разпита.
— Дали ако Ейдриън беше направил опит да отвлече някое момиче и беше претърпял провал, щеше да потърси такова жалко отмъщение?
Каролайн скри лице в кърпичката си и отговори с абсолютна убеденост:
— Ейдриън никога не би избягал от къщи. Никога не би оставил Хари и мен сами с баща ни.
Прогоних неприятната мисъл, че мама беше избягала и братчето й беше останало самичко с бруталния баща. Вместо това казах:
— Точно в това е разликата между двамата. Ейдриън мисли за другите, а Шарлууд — само за себе си.
Каролайн издуха носа си и ме погледна. Надвисналите на ресниците й сълзи блестяха като диаманти.
— Ти не разбираш, Кейт — промълви тъжно тя. — Мартин ме обичаше.
— Той те е желаел — поправих я аз. — Ако те обичаше, никога не би си позволил да те убеждава да избягаш с него, след като е знаел, че ще предизвика шумен скандал. За бога, Каролайн, как си е представял бъдещия ви съвместен живот? Баща му е бил жив, твоят също. При дадените обстоятелства никой от двамата нямаше да ви даде и стотинка. И как щяхте да живеете? Какво щяхте да ядете?
— Нямам представа — отговори тъжно тя. — Никога не съм мислила за тези неща.
— Разбира се, че не. Ти си била само на шестнадесет години. Но Шарлууд е бил на двадесет и една — една година по-голям, отколкото е сега Хари. Дори и на Хари не би му минало през ума, че може да отвлече някое почтено момиче и да се ожени за него, без да има с какво да го издържа!
Настана мълчание. Каролайн обмисляше възраженията ми. Продължих убедено:
— Вуйчо Мартин може и да не е имал най-добрите карти в живота си, но не е съумял да разиграе и онези, които са му се паднали.
— Кейт, всичко, което каза, е вярно. Разбирам го. — По бузата й отново се плъзна сълза. — Но това не означава, че не изпитвам съжаление към него.
Излегнах се на шезлонга, отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Чувствах се безкрайно уморена. Преди да задремя, си казах, че Каролайн има много по-добро сърце от мен.