Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 3 Всеки да седне на мястото от билета си

Наистина е впечатляващ начинът, по който хората обичат да усложняват всичко. Защо не се отнасят към нещата по-просто? Раждаш се, живееш, жениш се, оставаш честен. И толкова. Но ние сме изтъкани от комплекси от самото си раждане. Първо прекарваме цялата си младост в търсене на отговор на въпроса: „Аз ли съм най-хубава на света?" След това преживяваме тежко факта, че не сме. Из дискотеките танцуват къде-къде по-хубави от нас. А ние трябва да се епилираме, да отслабнем, да почернеем и да си боядисаме косата. И така нататък… Вторият въпрос от дневния ред е: „Някой изобщо има ли нужда от мен?" или „Дали изобщо ставам за нещо?". Около трийсетата си година започваме трескаво да се оглеждаме, опитвайки се да разберем кого сме изпреварили, защото тези, които са изпреварили нас, и без това ги знаем кои са.

— Спомняш ли си я Катя от първа група?

— Катя ли? Коя, онази дребничката с очилата ли?

— Да, има собствено предаване. Вярно, че е по кабелна телевизия, но все пак е собствено предаване.

— А за какво става дума в предаването?

— Как да станем щастливи.

— Тя да не би да знае отговора?

— Поне така твърди… — И ти разбираш колко си далече от собствено предаване, пък макар и по кабелна телевизия. И ти става обидно.

— Но пък Ирка от съседния клас е абсолютен провал. Напива се заедно с мъжете направо от бутилката. И играе на домино.

И като чуеш такова нещо, веднага ти олеква. Все още не всичко е загубено, щом не съм почнала да играя домино. Интересно, какво ли ме чака на четиридесет години? Ще се хвалим помежду си с децата, кучетата и вилите си. Ако вярваме на психолозите, тогава всички ще ни е налегнала кризата на средната възраст. Нашите мъже ужасно се плашат от старостта и като истински падишаси се обграждат с млади безмозъчни наложници. А ние ще трябва да намерим друг смисъл на живота си, след като вече женската ни същност е без значение. Активната възраст на жената е кратка. След като родиш колкото деца можеш, ти остава единствено ревниво да следиш дали мъжът ти оценява мъките ти. И дали не си си изживяла живота напразно. И да доказваш на самата себе си, че всъщност още не си го изживяла.

Когато се прибрах вкъщи и сложих ключа в ключалката, вече изобщо не се съмнявах, че Костя е човекът, от когото зависи изцяло по-нататъшния ми живот. Както и да го мислех, от мен зависеха твърде малко неща.

— Поля, ти ли си? — попита Костя, докато щракаше с дистанционното на телевизора.

Аз си свалих палтото и си изтръсках шапката от снега.

— Аз съм. Вкъщи ли си вече?

— Идиотски въпрос! — веднага реагира Костя. — А ти?

— Прибрала съм се — усмихнах се аз и започнах да се подмазвам на просналия се на канапето Костя. — Но ако не ме беше закачил, щях да си помисля, че си болен.

— Смяташ ме за предсказуем, така ли? — престорено се възмути Костя и ме притисна към себе си.

— Сигурна съм — кимнах аз. — Докато аз съм извор на изненади!

— Стига бе! Да не би да са сменили прословутия ти НН? Или пък той да е решил да ти качи заплатата? Да не би да се е побъркал? — изреждаше различни версии съпругът ми.

Беше ми приятно и уютно да си лежа, сгушена в него, и дори ми се приспа. Помислих си, че може да отложа разговора за детето за утре… или за вдругиден.

— Не позна — прозях се аз. — И няма да отгатнеш за нищо на света. Изобщо не е свързано с работата ми. Всъщност, днес изобщо не съм ходила на работа.

— Избягала си, така ли? — засмя се Костя. — И сега какво? Ще те уволнят ли? Това ли ти е новината?

— Не! Вече никой няма да ме уволни. Нямат право — сънно промърморих аз и се опитах да заспя. Само че бях подценила мъжа си. Май цял живот го подценявам.

— Нямат право ли? — намръщи се той. — Да не си бременна?

— Какво?! — аз се стреснах и от изненада паднах от дивана на пода. — Защо реши така?

— У нас не са много възможностите, при които една жена не могат да я уволнят. Секретарката ми точно излезе по майчинство. Беше истински скандал. Я почакай! Да не би да съм прав? — ококори се Константин срещу мен. Стори ми се, че даже пребледня. Аз веднага дадох заден ход.

— Не, не. Разбира се, че не. Просто не могат да уволнят толкова ценен служител като мене.

— Да, такава като теб наистина не е възможно да бъде уволнена — отпусна се Костя.

Но след това пак се стегна и ме погледа с подозрение.

— Сигурна ли си, че не си?

— Да, сигурна съм. Сигурна съм — с безапелационен тон го уверих аз. След това още десет минути му пояснявах защо е невъзможно. Звучаха словосъчетания като „възрастен отговорен човек", „не е разумно и не е сега моментът", „още нямаме жилище" и „как изобщо можа да си помислиш такова нещо за мен". Говорех убедително и аргументирано и ми се стори, че това е най-добрата реч, която съм произнасяла някога.

— Слушай, ти да не си психопатка? — изведнъж се начумери Костя. Той ме оглеждаше неразбиращо, като че ли бях непознато насекомо, което при предварителна преценка може да се окаже отровно.

— Защо? — изненадах се аз. Ако някой ми беше произнесъл такава реч, щях да го аплодирам и да му викам: „Браво, браво!".

— За какво жилище ми говориш? Аз съм на трийсет и девет години и ако ти беше бременна, нямаше да се сетя за никакви проблеми.

— Наистина ли? — заекнах аз. На дневен ред оставаше въпроса — защо ми трябваше да лъжа така идиотски?

— Разбира се! — сопна се Константин Яковлевич, след което тресна вратата и отиде в кухнята, където заблъска разни съдове.

Аз седях и мислех как да изляза от идиотското положение, в което се бях набутала сама. Главата ми не раждаше нищо друго освен баналното „нещата ще се оправят от само себе си" и „ще мисля за това утре". Само че аз, за разлика от Скарлет О'Хара нямах намерение да си напрягам мозъка нито утре, нито вдругиден, нито в някой друг ден от седмицата. А когато по първа програма започна „Голямото пране"[20], се отпуснах и реших да оставя Костя да си пийне чай. Малахов безразсъдно разнищваше темата „Заслужава ли си да правиш дете, ако си с единия крак в гроба". По-младата част от жените закономерно приемаше, че децата са предназначени за тези, които могат да ги издържат, дори и да са на седемдесет години. По-възрастната част от дамите уверяваше, че такива бащи са позор за обществото, но позицията им като цяло се базираше на личен опит. Тъй като същите тези „млади" татковци някога са били техни вероломни съпрузи, които са заменили тяхната мъдрост и проявеното разбиране за младост и способност да се раждат деца. Мъжката част от аудиторията подкрепяше изцяло всички изпълнения на престарелите донжуановци. Без значение от възрастта и социалното им положение. Очевидно това беше проява на прословутата мъжка солидарност.

— Наистина ли ти е интересно да гледаш тия глупости? — сърдито ме попита Константин Яковлевич? Възмущението му още не беше стихнало. Очевидно чаят не беше помогнал.

„Няма да му кажа — помислих си аз. Да ми е мирна главата."

— Какво му е на предаването?

— Разбира се, то е точно за нас. Ти сигурно ще родиш точно преди да се пенсионирам. И на улицата ще ни казват: „Ах, какво сладко внуче имате!"

— А на теб щети треперят ръцете и ще досаждаш на всички с приказки колко ти е малка пенсията — разсмях се аз.

Костя се опита да остане сърдит, но не издържа и прихна.

— Ще ни включат в книгата на рекордите „Гинес" като родителите, родили на най-късна възраст в света.

— Няма да ни включат! — уверих го аз, усмихвайки се. Господи, какъв прекрасен човек е той! С него изобщо не можеш да се скараш.

— Защо? — попита Костя, докато триеше сълзите си, избили от смеха.

Аз станах сериозна.

— Защото всъщност съм бременна.

— Какво? — замръзна той.

— Бременна съм. Днес ме гледаха на видеозон — реших да си призная аз.

Костя се завъртя като вихър из стаята. Лицето му се промени. След това застина и си притисна слепоочията с палци.

— Да. Да. Трябва да си помисля. И какво показа видеозонът?

— Девет седмици. Сърцето му бие — съобщих аз.

— Чудесно — кимна той и седна на бюрото си. След това започна мълчаливо да си пише нещо в бележника, без да ме поглежда.

Аз наблюдавах изумена неподвижния му гръб.

— Как си? — внимателно се поинтересувах аз след няколко минути странна тишина, нарушавана само от енергичния глас на Малахов.

— Не ми пречи — с досада ми подхвърли той и продължи да се занимава със сметките си.

„Ама че работа — помислих си аз. Това как да го разбирам? Да не би да се опитва да направи сметка на разходите по бременността ми? Или пък просто релаксира, като съставя график на ръста на рублата? Може да е някаква странна реакция на шока"

— Добре — кимнах аз с недоумение.

Минаха още петнайсет минути. Аз се прозях и отидох да пия чай. Изпих го. Ситуацията започна да напомня лош виц. След като разбрах, че не мога да поема повече чай, се върнах в стаята, легнах на дивна и започнах да превключвам каналите. Спрях се на образователното предаване „Лека нощ, деца". С увлечение изслушах лигавщините на Прасчо. Хареса ми. След това пак погледнах Костя. Картината си беше същата. Вече се бях изплашила, че се е превърнал в каменен стълб, когато той се изпъна и се обърна към мен.

— Знаеш ли, може и да можем още сега да вземем ипотечен кредит — каза той и ме погледна победоносно.

А аз замрях.

— Ти си смятал. Пресметнал си ипотечния кредит.

— Да! Вече не можем да си позволим да живеем по чуждите къщи — с тежест заяви Константин. — Детето ни не може да се роди къде да е. Съвсем спокойно можем да си позволим едностаен апартамент. Разбира се, няма да е в този район, а някъде в Измайлово.

— Почакай! Почакай! — поклатих глава аз. — Кажи ми, какво чувстваш? Радваш ли се?

— Какво? — погледна ме Костя неразбиращо. Милият ми, беше толкова учуден и разрошен. Истинска прелест!

— Радваш ли се?

— Какви са тия глупости? Разбира се, че се радвам — той тръсна глава и започна да си търка очите, сякаш нещо беше попаднало вътре.

И това не е малко — въздъхнах аз.

Костя се приближи и ме прегърна поривисто.

— Не само че се радвам. Аз изпитвам неописуем, невъобразим възторг. Това е най-хубавата новина, която съм чувал през живота си.

— Точно това исках да чуя — удовлетворено кимнах аз. И си помислих, че досега в живота ми не беше ставало нищо, което да може да се сравни с това. През цялата вечер с мъжа ми си говорихме как ще отглеждаме детето си и как ще си купим жилище, където ще бъдем щастливи. И как всичко ще бъде наред. Че той никога няма да разреши на никого да ме нарани. Че трябва да започнем да пестим за образованието на детето, защото „образованието е най-важно от всичко". Костя се вълнуваше и почти непрекъснато ме питаше как се чувствам.

— Прекрасно. Чудесно — опитвах се да го успокоя аз, но той не ми вярваше, оглеждаше ме от всички страни и ме питаше какво ме боли.

— Нали трябва все пак да усещаш нещо? — възмущаваше се той.

— Усещам. Усещам, че ми дойде до гуша от теб — смеех се аз.

— Извинявай. Искаш ли да си легнеш? Не трябва ли да лежиш през цялото време?

— Да бе, и да преживям трева като крава — опитвах се да апелирам към разума му аз.

— Защо трева? Яде ли ти се нещо? Чувал съм, че на бременните непрекъснато им се ядат разни деликатеси. Искаш ли да изляза да ти купя нещо?

— Не можеш ли поне минута да полежиш спокойно до мен? Само да полежиш спокойно — аз отклонявах уморено настойчивите му грижи, които ми идваха в повече.

— Да полежа ли? Разбира се… — той ме прегърна и според мен се стараеше да не диша.

Аз се усмихнах и вкарах ръка под ризата му.

— Мили мой, скъпи — прошепнах аз.

Той се напрегна.

— Какво правиш? Ти сигурно не трябва да…

— Ама, разбира се! През всичките девет месеца — тихо се разсмях аз.

Костя ме целуна по челото. А след това съпружеската ни любов напомняше на опити да се обезвреди изключително крехка, направо кристална, бомба. И не мога да кажа, че не ми хареса. Във всеки случай, със сигурност мога да кажа, че никой не ме беше любил така. Мъжете, особено на възрастта на Константин Яковлевич, ако жена им чака първо дете, гледат на нея като на богиня, която решава съдбата им. Това ни дава усещане за невероятна власт, власт, която превръща „мужус обикновеникус" в „истински мъж" — защитник, глава на семейство, опора, най-добър приятел, бавачка и каквото ни душа пожелае. Това беше най-прекрасното нещо, което бях изпитвала през живота си. Или поне през семейния. Сутрин Костя виновно се приготвяше за работа. Ходеше на пръсти из жилището и се стараеше да не ме събуди. А всъщност, трябваше да ме събуди. Тъй като никой не ме беше освобождавал от служебните ми задължения. Потоците от желаещи да си похарчат паричките за почивки се увеличаваха ежедневно. Зимата беше към края си, но се пенявеше като побесняло от глад псе. Най-страшните студове и най-ледените ветрове обикновено са през февруари. А тези явления прогонват гражданите в топлите страни, още преди да е започнал сезонът. Официалният сезон е безумие, което довежда мениджърите и туроператорите до лудост. А февруари, март и април са доста наситени с трудови мигове.

— Защо не ме събуди? — хванах аз Костя на местопрестъплението. Той се опитваше да си обуе безшумно ботите.

— Спеше толкова сладко — оправдаваше се той. — Ти трябва да спиш повече.

— Ще ме уволнят.

— Нали каза, че вече не могат да те уволнят? — засече ме Костя.

— Невъзможно е, ако работя. Но ако зарежа работата, никой няма да ми носи заплатата вкъщи. Особено пък НН — казах аз, докато трескаво си обувах клина.

— По-внимателно! — с примряло сърце възкликна Костя, когато се спънах в крачола.

— Слушай, спри да се тревожиш така! — ядосах се аз. — Така няма да доживееш до раждането.

— Да, права си — сви се съпругът ми. И се захвана да ме убеждава да взема такси.

— Ако се возя на такси, как ще си купим жилище? — притиснах го до стената аз. Той мълчеше като пребито куче. — И изобщо, аз винаги съм права.

— Тогава ще те изпратя — заинати се Костя и наистина ме изпрати до самата спирка на метрото.

Честно казано, бях направо шашната от реакцията на мъжа си при такава обикновена новина като бременността на жена му.

— Ах! — каза Аллочка и бързо ми предсказа безоблачно семейно щастие.

— Ах! — каза Динка по телефона. — Нали ти казвах!

— Ах! — отвърнах аз. — И какво ще правя сега.

— Ще бъдеш щастлива — казаха всички в хор. И аз се успокоих.

Ще оставя нещата на собствения им ход. След като имам такъв чудесен мъж, защо да се тревожа? Да, може и детето да не е негово, може и да е на Денис, но на кого ще му стане по-добре, ако този факт стане известен на всички. Със сигурност не и на Денис. За мен ще стане само по-лошо. А за Костя ще бъде направо ужасно. Човекът е на трийсет и девет години. За него е направо задължително да стане баща. Не е ли така?

— Разбира се — кимна Аллочка. — Абсолютно си права.

— Така ли смяташ? — замислих се аз. Изведнъж се почувствах като мошеничка, която си е присвоила незаконно огромно богатство. Богатството, разбира се, е прекрасно и много ми харесва, но е чуждо. В момента, в който ме хванат, нещата само ще се влошат. Много ще се влошат.

— Не ставай глупачка! — ядоса се Динка, когато споделих с нея съмненията си.

Тя ми обясни нещата популярно и на достъпен език и ме накара да повярвам, че всичко, което ставаше, е неизбежно. Честно казано, аз не се съпротивлявах особено. Да не съм Жана Д'Арк, че сама да си унищожа щастието?

Костя ме засипваше с букети и книги със снимки на бебета в разни ракурси. Двамата можехме с часове да разговаряме за това как изглежда детето ни в момента.

— Представяш ли си, че всичките му органи са оформени? — казваше Костя, докато ми показваше картинка със симпатично ембрионче. — Скоро ще може да ни чува. Трябва да изпиваш само положителни емоции.

— Естествено — съгласявах се аз. Аз така или иначе изпитвах само положителни емоции (като се изключат кратките пристъпи на паника, когато си мислех, че детето може да няма нищо общо с Костя). Не ми се гадеше. Нямаше и помен от токсикозата, с която ме плашеше всеки срещнат, а лекарите в един глас ме уверяваха, че всичко е наред, независимо че заради възрастта си минавах за късна първескиня. Нямах желание да дъвча тебешир (казват, че имало такива случаи), не ме мъчеха кошмари и бях свежа като репичка. Пък и животът около мен не беше спрял. При Динка също имаше достатъчно събития и тя запълваше свободното ми време с разкази за тях.

Взаимният й фонд набираше скорост. Вече беше получила първите доходи от лихвата и размерът им беше по-голям от месечната ми заплата. Сега я беше обхванала хазартната треска, типична за всеки запален от печалбите комарджия.

— Не искаш ли да вложиш пари? Мога да те препоръчам — казваше тя с блеснал поглед.

— Не — вежливо отказвах аз. — Ние смятаме да си купим жилище.

— Вие сте луди. Сега изобщо не е моментът. Цените са ужасни.

— Ще вземем ипотечен кредит — поясних аз.

— Как можеш да си бягаш от късмета? Ще ти осигуря стабилни седемдесет процента доходност. След една година ще можеш да си купиш жилище без кредити.

— Сметките ти не са в ред. Ако вложа в съмнителния ти фонд четиресет и пет хиляди и получа седемдесет процента…

— Изобщо не е съмнителен! — вбеси се Динка. — Това е прекрасно вложение! Мога да ти покажа изрезка от изданието на РБК[21]. В момента в Русия има уникално благоприятна ситуация за инвестиции.

— Аха — разсмях се аз. — Всички играят на ръста в цената на недвижимите имоти. За едно жилище има по десетима купувачи. Само че нито един от тези десетима купувачи няма нужда от жилище. Помисли си какво ще стане, когато и десетимата едновременно решат да си продадат жилищата.

— Това не са твои думи! — възмути се Дудикова.

Аз си прехапах устата. Наистина не бяха мои думи. А на Костя. Откакто носех детето му (О, съвест, замълчи!), той посвещаваше толкова много от времето си в разговори с мен, че можех да предам мнението му практически по всеки въпрос. Но предпочитах да си имам свое собствено мнение в очите на Динка.

— При всички случаи тия фондове са много рискови. Ти можеш да си го позволиш. Всеки може да рискува собствените си пари. Човек може да отиде и в казино. Там има сто процента печалба на секундата. За собствениците.

— Като не искаш, не те карам насила. Но защо трябва да разваляш настроението на другите? — разсърди се Динка.

Моето сравнение с казиното изобщо не й хареса. И тя под дълбок секрет ми съобщи, че, ако иска да получи допълнителни проценти от взаимния си фонд, трябва да увеличи дяловото си участие до петдесет хиляди.

— Какво? — ужасих се аз. — Това е чиста измама.

— Защо? — Динка се горещеше нездраво. — Навсякъде е така. Колкото повече вложиш, толкова по-голяма е печалбата. Такива са законите на бизнеса.

— Твоите проценти са закон на измамата! — възмутих се аз.

— Трябват ми само някакви се десет бона — упорито повтаряше Динка.

Всъщност, аз не можех да попреча на Динка да върви по наклонената плоскост.

Макар че през пролетта тази плоскост й донесе доста добри приходи.

— А ти не вярваше! — сияеше от щастие приятелката ми.

Аз се замислих. Може би двамата с Костя все пак бъркаме.

Най-трудното нещо в живота е да намериш правилния път, пък дори и да става дума за железопътно трасе.

Ние с мъжа ми избрахме ипотеката и вече трети месец се опитвахме да получим нареждане от Външнотърговската банка, което ще ни даде право да похарчим един куп от собствените си пари, за да си купим на кредит ужасно скъпо жилище. На Костя едва не му прилоша, когато се опита да изчисли колко надплаща.

— Ще получа сърдечен пристъп — оплака се той.

— По-добре недей да смяташ — плахо му предложих аз.

— Така е. Тъй като ни е необходимо заради детето — съгласи се Костя и повече не ме товареше с мисли колко пари ще изсипем в бездната за тези десет-петнайсет години, през които ще изплащаме кредита. Макар да не вярвам, че той не мислеше по въпроса. Не. Просто не товареше мен. В това време Динка получаваше дивиденти от инвестиционния си портфейл. Това беше нейният път. Да, този път двете се бяхме качили на различни влакове. Ние само губехме. А тя получаваше. Но аз изобщо не й завиждах. Двете с нея имахме различни цели.