Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 6 О, ПП[15]!

Всички много се вълнуват от принцовете. Обаче виждал ли ги е някой? Вие виждали ли сте ги? Аз не съм. И никой от моите познати не ги е виждал. Интересно дали на този свят има жени, които вярват в съществуването им. Опитах се да си представя (след разговора с Динка тази тема живо ме заинтересува) що за чудо е това Прекрасният Принц. Ако не е като Костик, в това за четири години съм успяла да се убедя, и не е като Денис, тогава какъв е? Поне хипотетично. Двуметров красавец със сини очи. Такъв цвят на очите, наистина е страхотен. Но на практика прекалено високите мъже не са много удобни. Не е лесно например да го целунеш по бузата. Ако все пак решиш да опиташ, се оказва, че го целуваш някъде около корема. Макар че аз не съм чак толкова petite[16] (особено когато съм на десетсантиметрови токове), не съм се опитвала да целуна Денис по бузата.

И друго, такива великани имат навика да слагат всичко (козметика, чанти, шалчета и т. н.) на най-високите рафтове в долапите. И вие никога няма да разберете какво има там, защото дори, стъпили на стол, едва достигате до най-горния рафт. Но пък да ходиш с висок красавец по улицата, е много приятно. Всички се обръщат, особено жените. Особено жените със закръглени, пълни и плешиви кавалери. Освен това такъв исполин не можеш да го загубиш в тълпата. Вижда се отдалече.

— и още, той задължително трябва да бъде богат. Но кротък — добави Дудикова.

— И къде да търсим богати и кротки? — поинтересувах се аз. Разбираемо е. Големите пари изискват големи жертви. Те могат да бъдат изгубени или откраднати. Я вагоните със стоката няма да стигнат навреме, я ще се взриви някой склад с петрол. Малко ли неща могат да побъркат човека? А съгласете се, че богаташ с разклатени нерви не е ПП.

— Освен това не всеки с ролекс на ръката е богаташ. Имахме един клиент, в чиято карта нямаше наличност и като залог за почтеността си ни остави златния си ролекс — сподели опита си Динка. — И отиде да тегли пари от банкомат и да ни ги донесе.

— Изчезна ли? — досетих се аз.

— Аха — въздъхна приятелката ми. — Ролексът му не струваше повече от трийсет-четиресет долара, докато лечението на зъбите му — около хиляда. Така че първо трябва да се провери дали ПП е истински или китайско менте. Защото може здраво да се накиснеш.

— Права си — не се захванах да споря аз.

Но най-трудното дойде после. Преминахме към душевните характеристики на ПП. Подбрахме такива, че се получи герой от любовната лирика. А именно: ПП трябва да бъде благороден човек (най-добре херцог), да ви разбира (вас, прекрасната принцеса) от половин дума. Задължително трябва, без да го молите, да ви поднася подаръците, които се срамувате да си поискате. Трябва да обича кучето ви. На което, между впрочем, Костя отговаря. Той обича много нашата душичка, само дето не обича да я разхожда.

— Значи не е никакъв ПП — попари в зародиш плахите ми опити да причисля съпруга си към идеала, строгата, но справедлива съдийка Дина.

— Разбира се, ПП трябва да има тъмно и трагично минало, но благодарение на съдбоносната среща с вас — продължавах да декламирам аз, — задължително ще се разкае. След което ще прости всичко на всички, ще си подаде другата буза, ще остави негодника (не знам той откъде ще се вземе) да си върви по живо, по здраво и никога повече в живота си няма да погледне друга жена. Ще ви следва навсякъде, точейки лиги и без да откъсва поглед от вас.

— Върхът! — разкикотихме се и двете.

Остана само един въпрос — откъде да намерим такова чудо и как то ще се справи в нашата сурова действителност? Защото, каквото и да си говорим, ПП има проблеми с психиката. И изобщо не е ясно доколко е жизнеспособна тази литературна измислица.

Понякога обаче започва да ме мъчи съвестта. Струва ми се, че и аз не съм чак такава принцеса, че да чакам истинския ПП. Първо, вече съм преминала трийсетака, а ППЖ (прекрасната принцеса жена — да не се бърка с ПП) не може да бъде на повече от осемнайсет. Не е ли така? Ами отворете любовните романи в класическия им вариант (с розови лиги и изобилие от сексуални сцени) и сами ще се убедите. Героини в тях са млади, нежни (и разбира се, невинни) красавици. Това със сигурност не съм аз. Второ, тя трябва да бъде образец за нравственост. Тя никога и при никакви обстоятелства няма да изневери на ПП. Дори под дулото на пистолета. Така че, колкото и да е печално, по тази точка също съм доста далече от ППЖ.

— Тогава какво можем да очакваме? — натъжи се Динка, теглейки чертата на разговора ни.

— Аз лично не заслужавам дори Костя.

— Стана за срам на стари години — закани ми се с пръст Динка и ми досипа мартини.

— Да не би да имам бели коси? Да му се не види, остарявам! — плеснах аз с ръце.

— Какви бели коси? — завъртя палец до слепоочието си Динка. — Косата ти е боядисана.

— Да бе.

— Склероза? — повдигна вежда тя.

В общи линии, ако трябва да бъда честна, ако трябва наистина да бъда честна и под влияние на изпитото мартини, трябва да призная, че и ние не сме ППЖ. И затова няма защо да вдигаме врява до небесата и да викаме, че на всяка ППЖ се полага ПП.

Всичко беше от ясно по-ясно. Аз не обичах Денис и тъй като за половин година ми бяха омръзнали и силните му ръце, и сините му очи, и високия му ръст, се опитвах да разбера що за човек е той и как се отнасям аз към него. Оказа се, че изобщо не е лесно да го разбера. Защото той имаше много затворен характер.

— Толкова много си приличаме! — повтаряше Денис практически при всяка наша среща, като че ли се страхуваше, че ще престана да вярвам в това. А в действителност си приличахме само по едно. Той изневеряваше на жена си. Аз изневерявах на мъжа си. С Денис вече не бяхме приятели. Не ходехме в клубове и на купони. Не посещавахме театрални представления. Изобщо не правехме нищо от това, заради което започнах отношенията си с него, и което ми липсваше с мъжа ми. Нищо от това вече го нямаше.

Просто спяхме заедно. В хотели или извънградски почивни станции. Най-често в жилищата на приятелите му. Оплаквахме се един на друг, че не срещаме разбиране в семействата си, но вече не се заслушвахме особено в думите на събеседника си. Слушахме себе си. Усърдно обяснявахме как ние не сме виновни за нищо. В последно време повече разказваше той за това, че за всичко е виновна жена му.

— Тя изобщо не се съобразява с мен. Не ме уважава. Колкото и да й давам, все й е малко. И какво иска? Разбира се, че ще си намеря друга. Такава като теб, която ме разбира.

— Знаеш ли? А пък аз сама съм си виновна за всичко. Не можах да привлека вниманието на Костик — признах си аз.

— Нали беше пълен мухльо?! — учуди се Денис, поклащайки лениво голият си крак, висящ от дивана.

Мъжете спират да се стараят да изглеждат, както трябва, ако са сигурни, че няма кого повече да завоюват. Всички мъже. Още един аргумент в полза на това, че Денис не е ПП.

— Мухльо ли? — попитах аз, завивайки се с чаршафа. — Няма такова нещо. Просто не обича задушевните разговори и усложненията. Това е. А аз съм най-обикновена кучка, която не мисли за нищо.

— Защо трябва да мислиш за нещо, когато аз съм тук? — интимно прошепна Денис и ме притегли към себе си.

Забавна работа — като истински престъпници, не можем да говорим за нищо друго освен за това колко са лоши половинките ни. Това не са никакви любовни срещи, словесни дуели, примесени с чувство за вина. Капка удоволствие във варел с катран.

Все пак хората бързо свикват с положението на нещата. Аз например вече съм свикнала, че имам избор между две неизвестни. Свикнала съм с факта, че Костя си заравя главата в пясъка, а когато закъснявам прекалено много, се вбесява, крещи и вдига скандали, но не казва и дума за това, което го тревожи в действителност. Само заяждания и упреци — ризата му не е добре изгладена, къщата е разхвърляна, останали сме без хляб.

— Господи, какво значение има? — плясках с ръце и се възмущавах аз.

Всички сме толкова изкусни лицемери, че ако зависи от нас, това щеше да продължава вечно. Дори само от мен, защото аз не се решавах да променя доброволно абсолютно нищо. И можех да продължавам така много дълго. Но се знае, че невинаги нещата зависят от нас. Ние предполагаме, а Бог разполага.

Аз предполагах, че извънбрачната ми връзка ще продължи известно време и ще отшуми от само себе си, защото вече съм сигурна, че не обичам Денис. Би трябвало да го обичам, но не го обичах. Константин предполагаше, че ако спазва линията на ненамеса, нещата ще се решат от само себе си. Динка предполагаше, че ако обмислиш всичко добре, резултатът ще съвпадне с очакванията ти. Същото между впрочем предполагаше и НН. Денис вероятно предполагаше, че съм луда по него. И което е най-показателното, всички бъркахме.

Когато загубих надежда, че романът ни ще се изчерпи от само себе си, реших да действам. Навън вече имаше сняг, наближаваше Нова година. И затова мисълта, че всички стари дългове трябва да се платят преди Нова година, не ме оставяше на мира.

Точно тя ме накара да направя това, за което не намирах смелост последната половин година.

— Знаеш ли, следващата седмица няма да може да се видим — казах на Денис, като си мечтаех, че след една седмица той няма повече да ми се обади. Като за любовник Денис беше прекалено обсебващ. Отнемаше ми прекалено много време и сили, със себе си и с тия срещи по разни чужди жилища.

— Какво е станало? — погледна ме нежно, докато си обличаше ризата.

Седяхме на леглото в жилището на някакъв негов приятел, когото никога не бях виждала, но който пътуваше непрекъснато и оставяше ключовете от дома си на Денис.

Преди, когато връзката ни беше в разгара си, се шегувах, че този негов приятел сигурно се казва Купидон.

— Нищо — стиснах зъби аз. Само това оставаше да се оправдавам пред любовника си и да крия, че искам да бъда с мъжа си. Макар че Денис сигурно е разбрал, че не става въпрос за обикновено прекъсване.

— Добре. Тогава кога ще се видим? — лесно се съгласи той. Прекалено лесно.

— Не знам. Нека да се чуем — промърморих аз.

— Какво ти става? — леко раздразнено попита Денис.

— Всичко е наред. Просто съм заета — обърнах се към него аз.

Денис беше застинал с усмивка на уста. Странно. Усмивката му не беше нормална. Не беше радостна.

— С какво си заета? И то чак следващата седмица? — усмихваше се той. Стана ми зле. Какво да правя? Нима ще се налага да водим откровен разговор. Разделите са ужасно трудни.

— Така е. Сам разбираш, наближава Нова година — „подробно" обясних аз.

В действителност, когато погледнах странното му изражение и буквално изкривеното му от усмивката лице, думите, че не желая повече да се виждам с него в това гнездо на рафинираната любов, ми заседнаха в гърлото.

— До Нова година има почти месец — не се отказваше той. Да не би да си решила цяла седмица да купуваш подаръци?

— С мъжа ми имаме много планове — аз въртях синджирчето на врата си и се стараех да не поглеждам Денис в очите. Беше ми жал за него, тъй като той ме обича искрено и това е страшна рядкост в наше време.

— Да не мислиш, че не виждам, че нещо не е наред? — присви очи той.

— Да, прав си. Наистина не е наред. След като заговорихме за това, си длъжен да ме разбереш — внимателно започнах аз. Какво казваха? Не трябва да заливаш човека с всички лоши новини наведнъж. Трябва да го подготвиш. Точно това правех аз.

— Не съм ти длъжен. Не съм длъжен на никого! — изведнъж избухна Денис.

Аз дори се смутих.

— Защо ми викаш? — дори не предполагах, че може да вика.

— Друг ли имаш? Всички вие рано или късно си намирате някого другиго! — изведнъж той се разкрещя и започна да ръкомаха, а аз останах като тресната. Отношенията ни бяха красиви, защо и краят им да не бъде такъв?

Това, което ставаше, изобщо не се вписваше в измисления от мен финал на нашата връзка.

— ВСИЧКИ ЛИ? За какво говориш? — изумих се аз.

Усмивката изчезна от лицето на Денис. Изведнъж се изплаших.

— За нищо — изплашено се сепна той. И пак премина на нежната плоча. — Не ти ли е хубаво с мен?

— Нито ми е зле, нито ми е добре. Просто не те обичам — признах си аз.

— Какво, да не би да се държа лошо с теб?

— Не става дума за това — уморено въздъхнах аз. — Ти си чудесен, прекрасен, чувствителен, но не си за мен. Ще бъдеш щастлив.

— Разбира се! — пак се разкрещя той и очите му засвяткаха лошо. — Но ще бъда с теб! Да не би да си мислиш, че ще те пусна толкова лесно?! Ти си моя! И ще бъдеш с мен дотогава, докато аз реша.

— Ааа, не! Няма да участвам в тази игра — изведнъж усетих пристъп на паника и се хвърлих към чантата си.

— Стой! Още не съм свършил! — Денис ме хвана за ръката и се опита да ме блъсне на дивана. Аз се засмях с нервен истеричен смях.

— Какво се опитваш да постигнеш? Отношенията ни се изчерпаха! — направо ме втрисаше от неговите стремително променящи се и абсолютно непознати жестове и гримаси. Сякаш познатият ми любовник изведнъж се беше превърнал в дявол, когото виждах за първи път.

— Изчерпали ли са се? И кога? Аз не съм забелязал. Според мен отношенията ни са прекрасни! — изразително и твърдо каза Денис.

А у мен изведнъж се пробуди неизвестно откъде появила се пепелянка. Какво изобщо става? от къде на къде ние, красивите жени, вече не командваме парада? Тая няма да я бъде! Нямам спомен да съм разрешавала на Денис да ми държи сметка! И въобще тоя клуб трябваше да бъде затворен отдавна.

— Знаеш ли какво, отношенията ми с мъжа ми се затоплят, така че няма да се виждам повече с тебе! — обясних му изчерпателно с какво съм заета и започнах бързо да се обличам.

— И си мислиш, че можеш да решиш всичко просто ей така за нула време? — сподавено ме попита Денис.

Аз си измъкнах ръцете от здравите му пръсти и скочих. Той също скочи.

— Виж, няма нужда от трагедии! Ти си имаш жена, аз — мъж. И със сигурност не изживяваме голямата и чиста любов. Не си ли съгласен? — ехидно попитах аз.

Изведнъж ме обхвана такава ярост, че ми се прииска ужасно да прекъсна, дори да разруша, всичко веднага и веднъж завинаги. Само че бях абсолютно неподготвена за това, което последва.

— Значи пак си заобичала мъжа си? Е, какво, давай все така. И аз съм привърженик на здравото семейство, макар че не бих живял точно с теб.

— И защо? — по-скоро автоматично, отколкото, защото наистина ме интересуваше, попитах аз.

— Защото жената трябва да уважава мъжа си. А ако не го прави, трябва да бъде възпитавана — той подкрепи думите си с демонстрация на това как трябва да се възпитава жената — шамар.

Аз даже не разбрах веднага какво точно се случи. Оказа се, че моят идеален и изискан любим с прекрасни сини очи ме възнагради с такава плесница, че петте му пръста се отбелязаха на страната ми.

— Ето какъв си бил, Денис! Е, поне те опознах на сбогуване, бях си помислила, че си принц от приказките, а не реален мъж.

— Боклук! — изкрещя той и се опита да повтори представлението.

Аз се предпазих от поредния удар и си помислих, че никога в живота си не съм попадала в такава ситуация. Виж ти, през всички тези години, каквото и да съм правила, Костя никога не ме е докоснал и с пръст.

— Денис, как е жена ти? Добре ли е със здравето? И с нея ли тренираш бокс? — грабнах си чантата и се втурнах към вратата.

Идеалният мъж се втурна след мен. Ако бях на двайсет, може би щях да се смутя и да се объркам и всичко щеше да свърши много по-зле. Но, слава богу, бях на трийсет, дори на трийсет и една, които навърших през февруари. На тази възраст човек успява да реагира правилно в определени ситуации.

— Тревога! Пожар! — се развиках аз. — Спасявайте се, както можете!

— Какво? — Денис застина намясто.

Ако бях извикала нещо друго, сигурно щеше да ми затвори устата, а така, докато съобразяваше има ли пожар, или няма, аз успях да си взема ботушите и да изляза на стълбите.

— Имай предвид, че ако започнеш да разпространяваш слухове, ще те убия — неуверено и неубедително, шепнешком (за да не го чуят съседите) каза той.

— Страхуваш се от слухове ли? — усмихнах се аз и хукнах надолу по стълбите. Изскочих на улицата, като си закопчавах палтото в движение. А там избухнах в смях.

Да, такова нещо мога да свърша само аз. Да се срещам с някого повече от половин година, да спя с него и така и да не разбера що за човек е. Да живея с някого четири години и по същия начин да не разбера какво представлява.

— Значи всичко е свършено? — смутено ме попита Динка, защото нямаше начин да се прибера вкъщи в състоянието, в което изскочих на улицата.

Макар че много ми се искаше да си поплача на рамото на Костя. Но той сигурно щеше да ме попита какво става. И какво щях да му отговоря? Любовникът ми ме удари. Не мисля, че Костя щеше да прояви разбиране. Така че отидох при Динка. Още повече че и без това бях казала на Костя, че ще прекарам вечерта с Динка.

— Сигурна ли си, че всичко е свършено? — настойчиво повтори Динка, гледайки как наблягам на коняка.

— Да не мислиш, че съм мазохистка? — показах й пламналата си буза, която се бях опитала да прикрия с фон дьо тен. — Повече няма и да го доближа.

— Даа. Кой да си помисли? — възкликна тя. — Слава богу, че свърши така. Можеше да бъде и по-лошо.

— Права си — нямах намерение да споря аз.

Макар че тогава и двете грешахме в едно. Че всичко е свършило. Обсъждахме в детайли поразяващата ми раздяла с Денис, приемайки, че най-трудното вече е минало. Аз изобщо не се съмнявах, че ще бъда вярна на мъжа си. След ТАКОВА ЧУДО желанието ми да търся по неведоми пътища следи от неведоми ПП изчезна напълно.

Само че можем, колкото си искаме да си мислим, че като сме казали „стоп", наистина можем да сложим край на всичко. На практика не е точно така. Ако хвърлите камък в гладко езеро, на повърхността със сигурност ще се появят кръгове. Именно затова за мен всичко тепърва започваше.