Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 2 За приказките, които си разказваме само

Забелязвали ли сте, че всички лекари гледат отвисоко на нас, простите смъртни. Това не е толкова очевидно в градските поликлиники, където персоналът е изтощен от огромните опашки, от микроскопичните заплати и от нуждата да промени нещо в живота си. Ако се опитате да попитате: „Наистина ли ще оздравея?" Ще ви погледнат с такъв поглед на извънземни, носители на висшата истина, че ще ви остане само да поемете към изхода и възпитано да се извините. В платените клиники, обратното, лекарят ще бъде самата любезност и на всяка цена ще ви каже, че със сигурност ще се оправите, но… само ако слушате личния си оракул (демек — него) и изпълнявате всичките му предписания. Безпрекословно. Платеният лекар е като вълшебник, който вярва, че владее древна магия и е способен да излекува всички болести. В арсенала му има приказни хапчета, бронебойни микстури, превантивни масажи и цял куп други непонятни за хората специални средства. На лекарите не им е присъща алчността, те не мислят за пари (защото за парите вече са помислили на регистратурата). Те просто си изпълняват дълга. Но магията се разрушава, ако противно на очакванията болестта не минава. И в този момент влиза в сила докторският арсенал. Защото трябва максимално подробно и изчерпателно да се обясни защо няма резултат.

— Пихте ли си лекарството?

— Пих го.

— Аха. Да не би сте забравяли микстурата?

— Не съм.

— Добре. Ами физиотерапията? Направихте ли всички процедури? — радостно пита докторът с надежда, че ще намери пролука в отбраната на противника.

Главата ви се отпуска виновно, защото наистина не сте в състояние в продължение на две седмици два пъти на ден да ходите на физиотерапия в центъра на града.

Докторът грейва. Причината е открита. Ура!

Интересно е, че същият подход имат и разните магове, врачки, екстрасенси и тем подобни мошеници, които помагат да омагьосате или урочасате някого, да се омъжите или никога да не го направите и още куп други неща. Те (маговете) първо ви хвърлят в потрес с разни фойерверки, пукащи свещи и светещи лунни камъни върху масите си.

А след това, също като колегите си лекари, ви карат да събирате в тъмна доба жабешки кости на селското гробище, да ги стриете ръчно на прах, да ги смесите с пепелта от изгорената снимка на любимия и да приемате тази смес четири пъти на ден десет минути след ядене. Както разбирате, на тях също им е ултралесно, след това да ви обяснят защо нищо не се получава. Може пък маговете да са лекари, които не са ги приели в медицинския университет, защото припадат, само като видят кръв.

Но това е нищо. Най-страшните врагове на докторите са пациентите, загубили вяра в медицината. Всички тия хора, които вярват, че простудата се лекува с пълноценна почивка и парна инхалация над врящи картофи. Извергите, които не само на думи, но и наистина тичат сутрин в парка, а при мигрена се опитват да се отпуснат и си масажират слепоочията, вместо веднага малодушно да изпият таблетка аналгин. Моржовете, хомеопатите, привържениците на здравословния начин на живот, последователите на духовните оздравителни практики, гладуващите, които пият само сокове, тези, които прекарват много време на чист въздух и по всякакъв начин се опитват да се освободят от стреса, който смятат за източник на всички болести. О, колко вгорчавате живота на магьосниците лекари. И какво ще кажете, ако повечето от тези негодници наистина изглеждат удивително здрави и доволни от себе си. Ами препаратите? Научните достижения? Ако я караме така, лекарите ще ни трябват само при случаите на остри възпалителни процеси. Нима не е обидно, че вярваме толкова малко на хора, които са учили десет години в университета, карали са ординатура и какво ли още не, че да се лекуваме с разни билки. Я си гълтай хапчето, че току-виж се разорила фармацевтичната промишленост.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че съвременният свят има нужда хората да бъдат болни — често ми казва Динка. А тя със сигурност знае с какво се занимава медицината. Динка готви ежедневно отчети в една платена здравна цитадела. Самата тя, след като поработи няколко години в медицинския център, стана яростна привърженичка на здравословния начин на живот и всеки път, когато я помолех да ми препоръча хапче за кръвно, нерви или безсъница, ми крещеше, че аз съм главна цел и жертва на фармацевтичен заговор.

— Просто искам да дойда на себе си — възразявах аз, защото не виждах какво толкова страшно има да изпия едно сънотворно.

— Защо, да не би да си избягала някъде от себе си? — ехидно ме питаше тя. — Знаеш ли как изглежда мечтата на съвременния лекар?

— Как? — поинтересувах се аз.

— Затлъстял и алергичен пациент, приемащ ежедневно средства против алергия, против наднормено тегло, кръвно, задух, за сърце, бъбреци, потентност, както и три пъти на ден по време на хранене — ензими за добро храносмилане. Чувала ли си рекламата?

— Нещо от сорта… еди-какъв си ензим… за стомаха е неотразим?

— Аха. Пиеш ензими и организмът ти спира да ги образува. Но кого го интересува? Днес фармацевтичният бизнес е един от най-печелившите. Готови са да те направят зависим от лекарствата си и след това да те тъпчат с тях, ако може цял живот за твоя сметка.

— Знаеш ли, ти си готова за политик — оставах поразена от красноречието на Динка аз. И все пак, каквото и да говори Костя, Дудикова е уникална. Кой друг би могъл да работи в медицински център и да бъде убеден противник на лекарите? Впрочем, тя не си афишираше позицията. Споделяше я само с мен периодично и по малко. Най-вече, когато в работата й станеше нещо. Тогава изгаряше от благороден гняв.

През останалото време старателно помагаше на своя център да се обогатява за сметка на всички хронично и неизлечимо болни от всякакви дреболии пациенти. Най-доходоносни бяха пациентите за козметични интервенции. Останах изумена колко средства се пилеят на вятъра в надежда да доближим абсолютно нормалните си тела до кльощавата мечта, наложена от моделиери с нетрадиционна сексуална ориентация.

— Само за проклетите антицелулитни процедури отиват толкова пари, че и двете с теб бихме могли да си купуваме по едно жилище всеки месец — ядосваше се Динка.

— Нищо, нищо и на нашата улица ще изгрее слънце — свивах юмруци аз. Понякога, обаче Динка забравяше всички социални несправедливости и заобичваше работодателите си с цялата си хомеопатична душа. Обикновено това беше свързано или с повишение на заплатата, или с раздаването на извънредни премии. Ставаше и по време на купони след приятно прекарване с ръководството на медицинския център. Като главен счетоводител (пост, за който се беше борила няколко години със зъби и нокти, без да се спре пред нищо) тя се грижеше усилено за благосъстоянието на работодателя си. И макар и да не харесваше медицината като цяло, Дудикова се отнасяше с нежна любов към своя медицински център. Такива ми ти работи. Трудовите й подвизи не оставаха незабелязани. Динка я обичаха и я ценяха на работното й място, особено собствениците. Съответно на всички купони на нея, а покрай нея и на мен, й се полагаха най-хубавите места, куп комплименти и знаци на внимание. Динка беше родена за главен счетоводител, а аз тихо се греех от лъчите на нейната слава. И този път беше така. Хубаво парти, за което не се бяха стискали.

— О! Полиночка! Радвам се да Ви видя. Как сте! Какво ново около Вас? — главният лекар Пьотр Исмаилович ме привлече в обятията си с отработен през годините жест на любезност.

Аз се усмихвах старателно.

— Пьотр Исмаилович, откога не сме се виждали — пуснах и аз една стандартна реплика.

Бяхме се виждали наскоро, на Международния ден на жената. Спомням си, че тогава някой от аспирантите донесе караоке и аз цяла вечер се опитвах да просълзя хората, изпълнявайки най-сълзливите балади на Таня Буланова[2]. Имам добър слух, макар че в живота това не ми е послужило за нищо. Но ако трябва да се забавлява полупияна компания, е достатъчно да ми пуснат „Земята опустя без теб". Макар че тази песен не е на Таня Буланова. Само че кой ти гледа след двучасов купон. В общи линии тогава се повеселихме добре, а сега по традиция се радвахме, че се виждаме, сякаш не сме се виждали отпреди естествената смърт на СССР от старост и склероза.

— Заповядайте на нашата маса. Позволете да се погрижа за Вас. — суетеше се главният лекар, подавайки ни нарязаните още в магазина колбаси.

— Не се притеснявайте, ще си сервираме сами — занасяше се Динка.

Пьотр Исмаилович се смееше и заплашваше Динка с пръст. След това до един определен момент всичко си вървеше по програма. Отначало Пьотр Исмаилович тържествено обяви минута мълчание в памет на загиналите. Всички искрено помълчахме. Някои съвместиха мълчанието с мазане на сандвичи. Няма защо да се губи време. След това Динка в качеството си на главен счетоводител вдигна тост за бъдещото процъфтяване на благословения им център, който изпълнява важна и благородна мисия — осигурява здраве на хората.

— Срещу заплащане — чу се задавена реплика от галерията. Зоната на медицинските сестри.

— Какъв е този нездрав цинизъм? — шеговито възкликна пластичният хирург Семьон Демидович. Кой, ако не той, ще знае колко струват медицинските радости. Само че в ежедневието Семьон Демидович беше майтапчия и шегаджия, което го правеше наистина безценен за веселите пиянски компании. С него всеки път пиехме на брудершафт, целувахме се пред хората и минавахме на „ти". Той правеше така с всички и макар че вече не беше останал човек, с когото Семьон да е на „вие", продължавахме да пием на брудершафт. С това, ако мога така да се изразя, завършваше трезвената официална част и започваше фирмената веселба.

— Момичета, какво да ви сипя? — гостоприемно размахваше бутилка Паша, охранителят, който нямаше отношение към медицината, но без когото никой не си представяше фирмените купони. Беше страхотен и много грижлив тамада[3].

Към края на първата бутилка мартини, когато дамите още не са готови да пият коняк, но им е ясно, че ще се стигне дотам, изведнъж разбрах, че независимо от сарказма на Динка, всъщност много харесвам лекарите, защото са естествени и искрени и защото много им отиват белите престилки (особено на мъжката половина). Бях се зачервила, чувствах се много добре, може би дори прекалено добре, което не можеше да се обясни само с купона.

— Поля, какво ти става? — разтревожи се Дудикова, защото, ако трябва да съм честна докрай, изведнъж почувствах, че любовта ми към хората с бели престилки не се основава само на алкохола, а и защото обичайната ни разнородна компания беше разнообразена от някакъв непознат.

— На мен ли? Нищо ми няма. Кой е този? — леко кимнах аз по посока на неочаквано появилото се в нашите редици осмо световно чудо. Той също беше с бяла престилка, а на вид толкова напомняше прекрасен принц от най-висока класа (т. е., сини очи, усмивка като на Александър Абдулов, тъга като на Олег Меншчиков и обаяние като на Фьодор Бондарчук[4], беше и с неговия ръст), че на мен, както се казва, ми спря дъхът.

— Какво те интересува? Нали вчера ми се кле, че между вас с Костя всичко е прекрасно? — разтревожи се Динка.

Можех да я разбера. Не че двете бяхме някакви моралистки, но тъй като аз се бях омъжила по любов и смятах да живея с Костик до края на дните си в пълна хармония, не трябваше да реагирам по никакъв начин на синеоки красавци. Което и правех вече четири години. Стоически парирах всякакви по-пълзновения спрямо женската си неприкосновеност, независимо от кого идваха. А сега, изведнъж дори и аз не разбрах какво ми стана. Уж не правех нищо освен да пия мартини и да се любувам, слушайки звъна на чашите, на рядко красив, усмихнат и привлекателен мъж. Струваше ми се, че се държа прилично. А и си беше така. Само дето… Някъде четох, че когато мъж или жена изпитват симпатия към някого, буквално с кожата си започват да отделят хормон, способен да привлече обекта. Да го подмами, да се приближи. Така и аз си седях на мястото си до главния лекар, мълчах си, сръбвах си разкрепостяваща напитка през сламка, но тялото ми автоматично беше заело поза, съответстваща на стремежите ми.

Устните ми от само себе си бяха станали по-червени, по-влажни и не знам още по-какви. И разбира се, имаше го хормона. Отделях го, компенсирайки четири години застой. И нито една мисъл, че може би не съм права и не постъпвам порядъчно спрямо Костя, не помрачаваше съзнанието ми.

— Това е новият ни очен лекар — с недоволен тон ми съобщи Дина. — Голяма работа! Просто още един красив мъж.

— Страхувам се, че не е просто — въздъхнах аз.

Струваше ми се, че от кратките му заинтересувани погледи съм забравила да дишам. Той, разбира се, вече беше забелязал, беше почувствал интереса ми. Макар че старателно го маскирах под любезни усмивки, които не бяха насочени към никого конкретно и под разсеяния си поглед „гледам всички, не само Вас".

— Ало? Ами Костя? Костя? — скандираше Динка.

Огледах се смутено. За мен беше проблем дори да откъсна поглед от него. Добре че не я попитах кой беше Костя.

— Нали не правя нищо нередно — абсолютно искрено се възмущавах аз.

И наистина, защо всички са се заяли с мен? Аз самата не разбирах какво ми става, но със сигурност не изпитвах чувство на вина. Това беше сигурно. Какво толкова, че веднъж съм си набелязала мъж, на когото искам да направя впечатление. От сто години не бях искала да правя впечатление на никого, в това число и на Костя, за когото отдавна знаех всичко. Някога — преди четири години, тръпнех по същия начин от погледите на Костя. И се измъчвах от същата неувереност, опитвайки се да отгатна какво ще каже или направи. И кога. Но след това той ми каза заветните думи, които толкова очаквах.

— Скъпа, искаш ли да се оженим? — делово ме попита той.

Аз, разбира се, закърших пръсти и се поколебах малко от приличие. Около пет минути. А какво искате, след като мечтаех за Костя и не спях заради него нощем? Ами ако, докато мислех върху предложението му, той вземеше да го оттегли? Така че се оженихме и аз наистина бях щастлива, но после… всичко се промени, някак издребня. По някаква причина мисля, че това не става само с мен. Очевидно любовта, както и всичко друго, си има срок на годност. И след като той изтече, тя се разваля и изгнива.

Мислиш си, ето я любовта ми, седи на дивана и чете вестник. Скъпа ми е като всичко друго, за което съм платила скъпо, но след изтичане на срока на годност мъжът се превръща просто в родственик. Точно както виното се превръща в оцет. Кой казва, че оцетът е лош. Той е необходим. Но вече не е вино.

— Полинка, не е ли по-добре да си тръгваме? — Динка направи последен опит да ми ограничи свободата.

— Няма да стане. Няма да си тръгна. Имаш ли представа откога никой не ме е гледал така? — изясних намеренията си аз.

— Както искаш! Аз съм те предупредила! — ядоса се Динка и ме остави сама на бойното поле.

Вече не се съмнявах в това, че съм на истинско бойно поле. Ако се съди по неяснотата, която се излъчваше от тоя красавец, помежду ни се завързваше истинска интрига. И двамата разигравахме пиесата „За нищо на света няма да се доближа пръв". Въпросът за отговорността беше поставен на дневен ред. Може да е смешно, но в най-тънките моменти ни се струва, че ако не сме направили ние първата крачка, а той, то той ще бъде виновен за всичко.

— Ти наистина ли мислиш, че в начина, по който изяждаш с поглед нашия очен лекар, няма нищо осъдително? — съскаше в ухото ми Дудикова.

Но кой може да спре каруцата, която е поела към пропастта? Красавецът ме обстрелваше с всичките си оръдия и аз предавах крепостта лека-полека и накрая, когато дамите в бели престилки вече танцуваха под звуците на „Всичко ще бъде наред" на Верка Сердючка[5] и с въздишка минаваха на коняк с лимон, до ухото ми се разнесоха сакраменталните думи:

— Вие танцувате ли?

— Не и днес — сластно отговорих аз, стараейки се да вложа в гласа си повече загадъчност. Все пак вече съм на трийсет и знам как да разпаля мъжкото въображение. Не, не съм безумна красавица, от която всеки губи ума и дума. Дори напротив, прекарала съм по-голямата част от живота си, чувствайки се като грозното патенце.

Имах доста широк ханш, съчетан с почти пълно отсъствие на явлението бюст. Чертите на лицето ми бяха прекалено резки. Тези три особености направо ме убиваха до двайсет и третата ми година. След това разбрах, че не мога нищо да променя и трябва да извлека максималното от това, което имам. Проведох ревизия и установих:

а) имам дълги крака,

б) имам красиви устни,

в) всички дрехи седят добре на малък бюст,

г) ханшът ми не е чак толкова пълен.

В моя случай това е повече плюс, отколкото минус. Преди просто съм била глупава и не съм оценявала щастието си. След тази ревизия започнах да общувам много по-лесно с хората. Пуснах си дълга коса и губех страшно много време да се грижа за нея.

С помощта на съвместните усилия на природата и достиженията на химията косата ми придоби красив пепелнорус оттенък. В съчетание с умело подчертаните ми устни тя създаваше такова впечатление, че всеки мъж съвсем искрено решаваше, че съм рус ангел. Останалото го постигаха добре подбраните дрехи, високият ръст и самоувереността ми. И така, вече седем години бях нагледен пример за френската поговорка, която гласи: „Ако жената не е станала красавица до трийсетата си година, значи е пълна глупачка." Аз станах. Сега оставаше да разбера доколко резултатът от усилията ми може да порази въпросния синеок красавец, който беше очевидно раздразнен от отказа ми да се слея с него в танц.

— И защо? — раздразнено попита той.

— Не ми се танцува — свих рамене аз… май че клъвна. Да му се не види, толкова е приятно.

— Тогава, ако искате, мога да Ви прегледам очите. Той ме огледа с професионален поглед.

Развеселих се.

— Мисля, че прегледът няма да е обективен. Очите ми вече са разфокусирани — отказах аз, макар че идеята да остана насаме с него в кабинета му и той нежно да се надвеси над мен, не беше лоша. Но щеше да бъде толкова очевидно и неприлично, че нямаше как да се съглася на такова нещо. Не, и дума не можеше да става. Замълчах огорчено.

— Аз съм Денис — след като помисли малко, се усмихна принцът. — Нима наистина трябва да си търся повод, за да се запозная със симпатична жена?

— Разбира се, че не. Макар че, трябва да се уточни какво имате предвид под „да се запозная" — лукаво реагирах аз.

— Ами не знам защо, но ми се струва, че между нас има много общо.

— Между нас няма абсолютно нищо — подразних го аз. — Полина.

— Много, много ми е приятно — отвърна той многозначително, целувайки ми ръка. А после започна онова, заради което и беше замислено всичко. Хвърляхме си многозначителни погледи, докато водехме безобиден разговор. Той ми правеше двузначни витиевати комплименти, а аз му показвах, че изобщо не съм това, което може да си помисли за мен на пръв поглед.

— Омъжена ли сте? — въпросът прозвуча след полунощ, когато спасителите на човечеството в бели престилки толкова малко приличаха на хора, че би било неразумно да се оставим да ни лекуват.

— Да — не скрих аз. Нали и без това продължавах да си разказвам приказки, че нямам нищо лошо предвид, а искам само да си осигуря малко положителни емоции. Не е наказуемо. Никого не лъжа. Нали така!?

— И аз съм женен — прояви искреност той.

От това заключих, че и той е свестен в морално отношение и вероятно не планира нищо осъдително спрямо мен. Иначе защо ще си признава, че не е свободен. Ако след това Денис ми беше разказал как съпругата му не го разбира и как между тях отдавна няма нищо (спим в различни спални), а после беше опитал да ми предложи нещо от типа: „Защо заедно не разнообразим скучното си семейно съществуване?", всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Веднага щях да му се изсмея и щях да хукна при съпруга си, за да обсъдя с него какви коцкари са всички мъже. Денис се отнесе с разбиране към факта, че нося венчална халка. Нали можем просто да си поговорим? Да пийнем кафе, да си поговорим за живота. Така успокоявахме съвестта си взаимно.

Много скоро тази шега спря да бъде смешна. През останалата част от вечерта си говорихме задушевно, както става със случаен спътник в самолета. Той ме слушаше, разказваше ми много неща, разбирахме се прекрасно. Наистина се разбирахме. Сякаш се познавахме отдавна. Бяхме запознати с проблемите си не само на думи. И това беше най-ужасното. Защото за зряла и опитна жена, свикнала да гледа скептично на всичко, не е проблем да устои на физическото привличане. Но я се опитайте да устоите пред възможността да си излеете душата пред някого, който ще ви изслуша, ще ви разбере и също ще излее своята. Особено ако има такива сини очи, такъв внимателен поглед и такива топли ръце.

— Да те изпратя ли? — попита той, когато стана ясно, че още малко и ще бъде неприлично да се прибера вкъщи.

— Разбира се — радостно кимнах аз, защото изобщо не исках да прекъсвам невероятно красивата тънка нишка, която неочаквано ме обедини в дружески съюз с него. Както предпочитах да си мисля. Защото, ако бях малко по-трезвена (или по-честна), щях да кажа, че между мен и Денис са категорично изключени всякакви дружески контакти. За каква дружба може да се говори, след като постоянно си облизвам устните? Така или иначе Денис ме закара с такси до вкъщи под удобното прикритие на дружеската безопасност. През целия път в колата си споделяхме мисли за кармата, духовността, предназначението на човека и психологията като пътища към рая. Както и за ограничените възможности на медицината, за границите на съзнанието и за вътрешната сила на човека. Такова удоволствие, каквото неочаквано изпитах от разговора си с него, не бях изпитвала дори от разговорите с Динка. Оказа се, че за разлика от Константин той разбира прекрасно това, за което говоря. И не само го разбира, но по много въпроси мненията ни съвпадат.

— Невероятно — аз гледах Денис, стоейки пред входа си. Сега, когато трябваше да се разделим, той ми се струваше уникален, изпратен от съдбата, най-прекрасното нещо, което ми се беше случвало през последните години. А пък Костик, който най-вероятно спеше няколко етажа по-нагоре, изведнъж избледня и ми стана безинтересен, сякаш някой го беше изсушил, беше го прибрал в калъф и го беше закачил в стария шкаф.

— Не мислиш ли, че не можем просто така да си кажем сбогом и да не се видим повече? Съдбата не ни срещна за това — усмихна се Денис.

Някъде дълбоко в мен помръдна тревожна нотка, но изчезна като мълния — за секунда. След това безропотно си дадох телефона на Денис (естествено, мобилния, което потвърди за пореден път двусмислието на нашето познанство). Ако бяхме просто приятели, защо не му дадох домашния си телефон, където слушалката можеше да вдигне и Константин? И му позволих да ме целуне по бузата под баналния претекст „Беше ми приятно да се запознаем", след което се прибрах вкъщи с леко чувство за вина, което отпъждах като дежавю. Освен това бях обхваната от неизбежното смътно любопитство: ще ми се обади ли, или няма да ми се обади?

— Мислиш ли, че това е нормално? — посрещна ме на вратата Константин.

Оказа се, че греша. Той изобщо не спеше. Само при мисълта, че Костя може да е видял сцената на раздялата ми с Денис, се покрих цялата с петна. Езикът ми се плетеше, когато попитах:

— Какво е станало?

— Един часът през нощта е! Нима мислиш, че е нормално да се прибираш пияна посред нощ? Защо си си изключила телефона?

— Не съм го изключвала — поклатих глава аз. Но веднага си спомних, че Костя наистина звъня, а аз натиснах копчето за изключване, защото точно в този момент Денис ми казваше нещо особено важно. И не сметнах, че е възможно да го прекъсна.

— Защо се прибираш толкова късно? — продължаваше да вика съпругът ми. Обхвана ме чувството, че пак съм ученичка и мама ми се кара, че съм закъсняла. Да, отношенията ми с мъжа ми наистина бяха станали роднински.

— Просто пийнах и не обърнах внимание на времето. Няма да правя повече така — с облекчение си отдъхнах аз. Спомних си, че прозорците ни гледат на другата страна. Така че, колкото и да крещеше Константин, не можеше да е видял нищо. То и нямаше нищо за виждане, със закъснение си припомних аз. Само че този път и аз самата не си вярвах.