Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 6 Да изясним нещата докрай

Започна се. Така става, когато хирургът разреже с нож болезнена гнойна рана. Отначало болката е страшна, след това ти се иска да виеш и да се търкаляш по пода, но по всичко си личи, че ще ти олекне. А ако ти провърви и получиш правилното лечение и грижи, накрая ще остане само малък белег. Опасността е преминала, макар че си бил съвсем близо до сепсиса. Като цяло си имал късмет.

Махали ли са ви апандиситът? На мен, да, при това при много объркани обстоятелства. Бях на седемнайсет, голямо момиче със свои интереси и занимания. През онова лято имах страшно много неща за вършене. Беше много топло и ние с Динка — като героини на Йоанна Хмелевска[25], се опитвахме да успеем да свършим всичко. Да хванем раци, да се научим да правим френски маникюр и да намерим пари за кино. Особено много ни тежаха плевенето и поливането на градината, неизбежно наказание, от което нямаше къде да се денем. Направо е удивително — толкова години плевих градината и така и не можах не да я обикна, а само да се примиря с това ужасно занимание. Работех с мотиката с такова изражение, сякаш съм последният човек, оставащ на потъващ кораб. Представете си „Титаник", истерични женски викове, свещеникът чете последна молитва, а вие стоите до последната спасителна лодка и се чудите да се качите ли на единственото свободно място, или да го отстъпите на майка и тримесечното й бебе. И естествено, се жертвате, за да спасите детето. Майката доволна се тръшва в лодката, а вие изпращате отплаващата надежда с поглед, изпълнен, от една страна, с мъка и отчаяние, а от друга — с готовност да посрещнете достойно смъртта, която наближава. Вече пръска зад борда в ледените вълни. Представихте ли си го? Та с такова лице обикновено плевях градината. Ако майка ми имаше сърце, то щеше да се къса от жалост, като ме гледа. Само че сърцето на майка ми се изключваше, когато ставаше въпрос за пазарно стопанство. Нищо лично, само бизнес. Но някъде в средата на юли — независимо от страшната жега, аз успях някак си да се простудя. Цял ден се бях къпала в Клязма, без умора скачах от мостика в бързите води, които ме носеха към Леоново. Забавлявах се, но привечер се почувствах изморена, тресеше ме и не си изядох вечерята.

— Няма ли да ядеш? — майка ми остана потресена. — Господи! Да не си болна?

— Не, решила съм да пазя диета — изръмжах аз и пропълзях в леглото.

Бдителната ми майка ми сложи термометъра под мишницата.

— Получи ли си го? — тя впери в мен поглед, достоен за инквизитор.

— Аз какво съм виновна? Не съм направила нищо — слабо се съпротивлявах аз. Силата изобщо не беше на моя страна.

— Температурата ти е почти четиридесет градуса. Ужас! — майка ми плесна с ръце.

Трябва да кажа, че в нашето село, по недоразумение наречено градче, децата боледуваха със същата честота, с която падаха метеорити. И затова при вида на такава нелепа температура майка ми изпадна в паника и събра съвет от всички възможни приятелки и съседки. Дойде дори баба ми, на която дължах особено фанатични методи на терапия — като изгонване на бесовете на болестта чрез напарване с горещи камъни, сложени на гърба ми. Врелите екзекуции „ала баба ми" можеха да изгонят не само бесовете, но и самата мен. В банята под строгите й напътствия започнах да усещам, че душата ми не е чак толкова здраво закрепена в мен.

— Търпи и утре ще си здрава — мърмореше баба ми, докато ме налагаше с метличката.

Аз въздишах, хленчех и се успокоявах с това, че в близко бъдеще няма да ми се налага да плевя градината. Вечерта, когато според мнението на съвета на старейшините не беше възможно бесовете да са оцелели в тази война, най-накрая ме оставиха да поспя. Само че, независимо от надеждите на баба ми, през онова лято бях пипнала някакъв особено хитър вирус, който ме свали на легло за повече от две седмици. Двамата с бесът оставахме неразделни. В резултат на това полудявах от скука и не можех да дочакам кога ще оздравея и ще продължа да ловя раци и кавалери. Обикновени момичешки мечти.

— Утре можеш да излезеш да се поразходиш малко — най-накрая се предаде майка ми.

На нея сигурно също й беше писнало да гледа голямата си дъщеря да се въргаля безполезна в леглото.

— Ура! — вдигнах ръце към небето аз.

— Казах, малко — направи заплашителна физиономия майка ми, но мен нищо не можеше да ме спре.

От телевизия ми се повдигаше, а кашата и всичките „пресни" краставици, домати и лук направо не можех да ги гледам и затова на следващия ден избягах от вкъщи в ранни зори и планирах целият ми ден да премине в игри, лудории и закачки с местните момчета. В мечтите си вече се бях съгласила да приема (поради липса на по-добра възможност и на време за избор) местния красавец Льошик за свой кавалер. Льошик отдавна ми беше дал да разбера, че няма нищо против да ме направи дама на сърцето си и да преминем към целувки на насипа зад гарата. Но аз все протаках, пък и тази болест… В общи линии, всички, в това число и аз, разбирахме, че е време да преминем от думи към дела. Отначало не беше зле.

— Харесваш ли ме? — плахо питаше Льошик.

— Ами да. А ти мен?

— Да, много. Никога досега не съм имал такова момиче — с удоволствие ме оглеждаше Льошик.

Харесваше ме, което беше приятно, особено като се има предвид, че тогава още не бях блондинка (почти натурална). Така че възхищението му ми доставяше огромно удоволствие. И така продължихме да се натискаме, като опитвахме по косвени признаци да разберем колко далеч можем да стигнем върху насипа. Тъй като желанието ми да опозная света ме беше лишило от девствеността ми още миналата година (това знаменателно събитие се случи в къщата на учителя ми по история Дмитрий Евгенич, така да се каже в чест на завършването на училище), сега можех да разполагам със себе си напълно спокойно. Льошик ми харесваше и бях склонна да му позволя всичко, поради което се предислоцирахме в близкото поле, за да се скрием във високите треви. Железопътните насипи не са най-подходящото място за любовни игри на тийнейджъри.

— Не се ли страхуваш? — за всеки случай ме попита Льошик, а аз се засмях, като видях в очите му колко е неуверен.

— А ти?

— Аз не — трескаво кимна той.

— Аз пък се страхувам ужасно — прошепнах аз, с което го възбудих още повече.

Льошик беше застанал с ръце на хълбоците и в порив на възбуда неловко се приземи върху нежното ми тяло, след което вместо удоволствие от полевите ни занимания аз изпитах пристъп на странна болка в корема.

— Спри! — казах аз и избутах Льошик от себе си.

— Не! Само не сега! — изръмжа той и продължи да проучва открилите се пред него нови хоризонти.

Аз се опитах да стискам зъби.

— Не! Не мога!

— Аз също! — кимна Льошик и започна страстно да ме целува навсякъде. Аз изстенах и с усилие избутах младото му и красиво тяло на земята.

— Мисля, че не съм добре — признах си аз и се хванах за корема.

— Какво ти е? Толкова ли си зле? — намръщи се Льошик така, сякаш не можеше да допусне, че и аз съм изнежена госпожица. Искаше си своето.

— Гади ми се. Да не си ми повредил нещо? — изплаших се аз. — Независимо от всичко, на седемнайсет години дори и да правиш всичко, не разбираш нищо.

— Ама как?! — моментално се изплаши Льошик и пребледня.

— Не знам как! — злобно му се сопнах аз и се опитах да стана. Не можах да стана, много ме болеше. Льошик се въртеше около мен като побъркан.

— Какво да правим? Какво да правим? — нареждаше той.

— Извикай лекар — казак му аз.

— Льошик ме погледна. Мъчеше са да прецени дали наистина всичко е толкова страшно, че ще трябва да води тук (на полето!!!) лекар. Очевидно посивялото ми лице категорично му показа, че е така. Льошик хукна, а аз останах да стена и да се чудя дали наистина отиде за доктор, или ме остави на произвола на съдбата в полето. Слава богу, че руската земя не ражда такива морални уроди. След половин час (между другото, един от най-страшните в живота ми) на полето се появи очукана цистерна. От нея изскочи разрошен доктор от местната болница. Двамата с Льошик се приближиха до мен в свински тръс и докторът, гледайки ме от високо, произнесе сакраменталните думи:

— Я да видим. Какво си й разкъсал Дон Жуан нещастен?

— Нещо вътре в мен — плахо обясних аз.

След това за пет минути докторът определи, че имам остра апандиситна криза, която най-вероятно беше предизвикана от знаменитите изтезания на баба ми в банята. Внимателно ме закараха в болницата, където ме оперираха. Когато ме водеха към операционната, плачех. По две причини. Първо, защото ме болеше и ме беше страх. И второ, защото все пак лекарите ме бяха поели и щяха да решат проблема и аз да оздравея, колкото и да ме боли.

— Как е? Оживя ли, жертво на любовта? — мило ме закачаше докторът след операцията. Между другото, историята на моята хоспитализация зае достойно място сред болничните приказки и легенди. А с Льошик повече не се целувахме в полето. Мисля, че той ме заобикаляше на сто километра и се кръстеше. А накрая се махна завинаги от градчето, където никой не го наричаше по друг начин освен Дон Жуан.

— Жива съм — радостно отговарях аз на лекаря и изобщо не ме интересуваше какво ще говорят за мен. А най-интересното беше, че за мен не говореха нищо. Вероятно Льошик беше поел целия удар върху себе си. Аз пък тогава разбрах, че понякога, колкото и да те боли, колкото и да ти се иска да оставиш всичко, както си е, или даже да върнеш времето назад, е най-добре да се довериш на бързея, който може да те изведе от блатото на болката и съмненията, точно както онзи доктор, който ме спаси от перитонит.

Докато лежах тогава в полето, сгъната надве, и се молех за спасение, молитвата ми беше много кратка: „Само да дойдат навреме!" И аз като животно със силно развита интуиция разбирах, че няма да издържа дълго.

Сега ме беше налегнало същото чувство, че може да закъснея и после ще бъде късно да променя, каквото и да е. Само сега, само днес, докато детето не се е появило на бял свят и Костя не е задлъжнял на банката, мога да се опитам да оперирам душата си, нашите души, сърцето на нашето семейство. Защото, колкото и да въртя и да суча, ние с Константин сме болни. Болни сме от лъжата, която ни трови и предизвиква обща интоксикация на организма и нарушава хармонията ни. А тя е крайно необходима както на нас, така и на детето.

— Не съм сигурна, че детето е твое — тихо но твърдо произнесох аз и млъкнах.

Костя не мърдаше. Мина минута. Погледнах го и си помислих, че просто не ме е чул. Беше се случвало многократно. Аз му разказвам нещо, дори жестикулирам или показвам нагледно, а той се обръща и казва: „А? Какво? Извинявай бях се замислил, какво каза?".

— Трябва ли да ти го повторя — уточних аз.

Костя се сепна и преглътна.

— Няма нужда — каза с хриплив глас.

Значи е разбрал, няма нужда да повтарям, си отбелязах механично наум. След което зачаках с интерес някакво продължение. Реакцията му. Това, заради което не бях спала толкова нощи. От което толкова се страхувах и толкова го чаках месеци наред. И заради което, в края на краищата изядох такива количества тестени изделия.

— Знаех си, чувствах, че между теб и оня здравеняк има нещо — процеди през зъби Константин Яковлевич.

— За кого говориш? — леко се изненадах аз.

— Не се прави, че не разбираш! — злобно и язвително подхвърли Костик. Със спокоен и високомерен тон. Отвратителен характер! Винаги и във всяка ситуация запазва спокойствие. Като шибан английски лорд.

— Просто искам да съм сигурна, че говорим за едно и също — отвърнах аз.

— Говоря за синеокия гинеколог от работата на Динка — презрително завърши той.

Призля ми.

— Той е офталмолог. Значи си знаел. И защо толкова умело криеше, че знаеш? — запелтечих аз. Умът ми не можеше да побере факта, че Костя е знаел. Знаел е всичко с подробности. И е решил да си замълчи. Предпочел е да ме остави да се измъчвам от чувството си за вина. Ама и аз съм една! Пролях толкова сълзи, вместо отдавна да му кажа и да изясня нещата. Изведнъж ме обзе чувството, че съм успяла. Успяла съм да легна навреме на операционната маса и сега остава само да завърши операцията.

— Нищо не съм крил — в очите му имаше паника. — Какво трябваше да направя? Да те следя ли?

— Защо да ме следиш? Можеше просто да ме попиташ. Щях да ти отговоря честно.

— Какво да те попитам? Мила, я ми кажи, спиш ли с тоя стоматолог? Така ли?! — Костя ми се подиграваше отвратително и не разбирах кого точно дразни.

— Той е офталмолог. Сигурна съм, че си се досещал за всичко, но си предпочитал да не го забелязваш. Така ти е било по-удобно — вече не се контролирах. Изведнъж пред погледа ми като калейдоскоп се завъртяха всичките събития и лица, и чувства. С крайчеца на съзнанието си разбирах, че тая фантасмагория, тоя спектакъл, в който аз обвинявам Костя за собствената си измяна, е истински театър на абсурда. Но какво да направя, като чувствах нещата така.

— Интересно, защо ти крещиш на мен? — възмутено се опули Константин.

Аз се замислих и спрях за малко. Наистина защо?

— Защото, макар че аз съм отговорна за всичко, ти също имаш отношение. Бракът винаги е игра за двама.

— Ти ми изневери, а сега трябва да слушам и тия глупости от устата ти! — той уморено си разтъркваше слепоочията.

Беше ми страшно жал за него.

— Изневерих ти, защото животът ми беше празен. И защото всички около мен казваха, че в това няма нищо страшно. Замисли се — няма нищо „страшно''!

— Какво имаш предвид? — Константин се ядоса, защото очевидно се досети какво имах предвид. Толкова дълго живеехме заедно, че ако искахме, можехме да си четем мислите. И само от чист инат непрекъснато се правехме, че не забелязваме очевидни неща.

— Ти пръв каза, че не е „страшно". „Просто не искам нищо да знам." „Дръж се прилично." Беше ти достатъчно просто да не го правя явно.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да сме имали проблеми? Какво трябваше да променим?

— Не знам. Каквото и да е. Може би трябваше да се махнем от тоя ненормален град, да си сменим работата, да си купим жилище, да си направим втори меден месец. Просто да направим нещо. Но ние решихме, че е най-добре да стъпим накриво. Да си освежим отношенията, да си набавим допълнителни емоции. И в известна степен успяхме.

— Какво имаш предвид? — стисна зъби доскоро любящият ми мъж.

— Това, че Денис се разхождаше с мен по улиците вместо теб. Наслаждаваше се на пролетта. И ми казваше това, което мечтаех да чуя от теб. В известен смисъл той изпълняваше твоите задължения. И ти нямаше нищо против. Беше ти по-лесно да не забелязваш нищо.

— И какво? Какво не ти харесва? — изведнъж ме попита Костя. Съвсем тихо, като че ли не искаше да акцентира на въпроса, а питаше само от любопитство.

Какво не ми е харесало? Какво не ми е ХАРЕСАЛО? Значи е знаел всичко и не е направил нищо. Дори не е имал намерение.

— Значи си признаваш, че си знаел за изневярата ми?! — едва не се задавих от възмущение аз. — Може би дори си се досещал, че детето не е от теб?!

— Не желая нищо да обсъждам! — извика Костя и моментално даде заден ход.

Аз го гледах ужасено. Той е знаел, разбирал е и всичко го е устройвало. Каква глупачка съм! На Костя изобщо не му е трябвала честността ми! А може би и любовта ми?! Господи, докъде могат да стигнат човешкият мързел и апатия. Да живееш с жена, която ти изневерява, да го знаеш и да не предприемеш нищо. Нито веднъж да не направиш скандал, да не я изгониш от вкъщи или да не си тръгнеш ти. Да гледаш телевизия. Да правиш планове за семейството, да посещаваш родителите си. И в крайна сметка — да спиш с нея. Да правиш секс, знаейки, че същата тая жена я прегръща и друг мъж. Че друг, синеок, мъж целува гърдите й, прокарва пръст по гръбнака й, дарява й наслада. Да го знаеш и да не му обръщаш внимание? Какво толкова? Нали и на мен ми пуска. Няма къде да се дене от мене. Това ли е била логиката му? Изведнъж изпитах усещане, че съм затънала в каца с лайна. Гледах Костя и не можех да потисна отвращението си. Как е могъл?!

— И аз не исках нищо да обсъждам. Вече девет месеца не исках — прошепнах аз.

— Тогава защо пусна духа от лампата? — леко изморено ме попита Константин.

Само ако знаех. Отговор от типа „За да не стане по-зле" едва ли щеше да го удовлетвори.

— Защото нещата отидоха твърде далече — с по-спокоен тон поясних аз. — Чакам дете и не знам със сигурност кой е баща му. А е важно кой на кого е баща. Не може да се мине без това. Казват ми да направя тест, но това е опасно за детето. Аз съм на трийсет и две години и това ми е първото дете. Ако му се случи нещо, защото съм решила да разбера кой е баща му, няма да си го простя. На теб също няма да ти простя. Освен това вината е моя и аз съм готова да си платя сама за всичко. При това веднага, без да отлагам. Без да оставя проблемите да ме връхлетят като лавина. Стига ми толкова.

— И какво предлагаш? — едвам пророни Костя.

Изведнъж осъзнах, че след като съм казала „А", ще трябва да кажа и „Б". Няма начин.

— Единственото, което искам, е да не лъжа повече. Не мога да живея повече така. Не съм достойна за отношението ти към мен. А на теб ще ти се наложи да узнаеш истината. Дори ида не искаш. В крайна сметка не сме мюсюлмани и няма да ме хвърлиш от някоя скала. Това поне е хубаво.

— Кое? За какво говориш? — изуми се Костя.

Аз се усмихнах.

— Знаеш ли, поне що се отнася до кармата, всичко ще ми е наред. Че вече не се издържаше. Нощем сънувах кошмари, в които ти си научил всичко. А и тоя отвратителен апартамент…

— Тоест, какво? Няма да го купуваме, така ли? — пребледня Костя. Не може да бъде! Да не би да иска наистина да се завре в тая дупка, за да умре от мъка в нея? Странно. Но каквото и да си мислеше той, аз със сигурност не исках подобно нещо.

— Ти решаваш. Аз категорично няма да живея там. Ако ми се наложи да водя живот на самотна майка в Подмосковието, то мога да си го организирам и сама, когато пожелая.

— За какво говориш? — шашна се Костя.

— Петльово винаги е готово да приеме питомците си. Ти какво, наистина ли искаш да купиш оная дупка?

— Не знам — замисли се Костя, — май не.

— Това е — плеснах аз с ръце. — В такъв случай въпросът с жилището е решен. Но остава проблемът какво ще правим ние.

— Ние ли? — Костя огледа разсеяно стаята.

— Да, ние. Знаеш ли, мислех си, че най-страшното за мен ще бъде, ако ме зарежеш. А сега изпитвам ужас при мисълта, че можем да продължим да живеем, сякаш нищо не е станало. Няма нищо „страшно".

— Не може да се отрече, че това е проблем — тъжно кимна Костя. Той се опита да си придаде бодро изражение и да си закачи любезна усмивка. Не му се получи.

— Значи ще трябва да го решаваме — въздъхнах аз.

Трябва да си призная честно, че когато започвах този разговор, разчитах на поредния хепиенд. Още един щастлив край. Великодушният мъж прощава на разкаялата се жена и така нататък…

— Ти не си в положение да решаваш, каквото и да е. Трябва първо да родиш, а после ще видим — Константин любезно ми остави възможност да дам заден ход.

Боже, какъв благородник! Защо съм такава тъпа идиотка?

— Знаеш ли, ако сега не направим нищо, никога няма да се измъкнем от това блато!

— Престани с тия глупости! Ще раждаш всеки момент! Какво ти става? — Не можа да се сдържи Константин и се разкрещя.

А аз си помислих, че на тоя свят няма по-свестен човек от него.

— Мисля, че трябва да си изясним какви са истинските ни отношения — бързо казах аз и не дадох възможност на мъжа си да ме прекъсне. — Особено твоето към мен. Знам, че от мързел или от благородство ти няма да предприемеш нищо, което да ни навреди. Разбери ме обаче, сигурна съм, че не си готов да простиш. Прошката в момента е само отлагане. Просто няма да си тръгнеш сега, а по-късно. Когато вече няма да имаш нужда от мен. Сега ти е трудно да кажеш, че си тръгваш. По-лесно ти е да простиш, но сърцето ти ще се ожесточи.

— Не те разбирам — смути се Костя.

Аз самата не разбирах какви ги дрънкам.

— Толкова сме свикнали да сме заедно, че ни се струва, че нямаме сили да се разделим. Че ще ти е по-лесно да забравиш и да простиш, да се направиш, че нищо не е станало. Но след това ще започнат да се точат месеците и годините и ти все по-ясно ще разбираш какво съм направила. Ще започнеш да ме разпитваш как съм се чувствала, аз ще ти се кълна, чете обичам, но ти няма да ми вярваш. Ще се превърнем във врагове и ще се нараняваме до безкрай. С времето болката ще стане толкова силна, че няма да можеш да ме гледаш. И тогава неминуемо ще се разделим. Само че ще бъде много по-болезнено. Ще се разделим, когато сме си станали страшно противни. След като сме убили любовта си.

— Какво искаш? Да си тръгна ли? — прошепна той.

Константин се движеше из стаята като пребит. Ако беше истински мъж, трябваше да направи нещо. Или да си тръгне, или да ме изгони. Но беше очевидно, че не иска да прави нищо.

— Не. Аз ще си тръгна. Няма да е задълго.

— Къде? Ти не можеш да стигнеш и до ъгъла.

— Най-важното е да не стигна до нещо по-лошо. Като например оня ужасен апартамент. Няма нищо страшно. Ще можеш да останеш насаме със себе си и да разбереш какво чувстваш към мен в действителност. Дали не си с мен само по навик и понеже не искаш да променяш нищо? В такъв случай бързо ще отвикнеш и ще поемеш по пътя си. Възможно е с времето да осъзнаеш, че ме ненавиждаш. Че си ми ядосан, задето съм ти изневерила, не съм те обичала достатъчно и съм те предала. И това е възможно. Тогава ще дойдеш и ще се разберем веднъж завинаги.

— А ако не стане така? — с интерес ме попита Костя.

— Ако не стане така, на което силно се надявам, ще разбереш, че наистина ме обичаш, не можеш да живееш без мен и ще дойдеш да ме прибереш. Заедно с детето, знаейки, че то може да не е от теб. Така ще можем да започнем начисто и отначало.

— Пълни глупости! — тръсна глава съпруга ми, но аз видях, че всъщност няма особени възражения.

С истината не може да се спори. Разбира се, би било по-добре, ако веднага ми се беше хвърлил на врата, за да ме увери в любовта си, но явно бях отгатнала, че има нужда от време. И е много възможно след време изобщо да не се върне да ме вземе в любвеобилните си обятия. Уплаших се. За малко. Как ще се справям сама с кърмаче? Но си казах, че е по-добре да бъда сама с надежда за щастие, отколкото с човек, на когото му е все едно колко чужди легла съм сменила. Представих си колко ужасно би било да продължа да се виждам всяка вечер с Константин, да му сервирам вечерята и да наблюдавам равнодушното му лице. Сигурно щях да се впусна в още някой (а вероятно не само един) див роман, щях да се омърся с лъжи и да спра да се уважавам. И в крайна сметка пак щяхме да се разведем. Само дето щяхме да загубим още няколко години.

— Виж, не разбирам защо ти е всичко това? — Костя изглеждаше леко жалък. Спомних си колко фантастичен беше през последните месеци. Само ако можеше да се опита да ме разбере и да ми прости, всичко щеше да се промени. Щастието можеше да ни се усмихне.

— Знаеш ли, на мен страшно ми олекна — честно си признах аз.

— Облекчи ли си съвестта? — упрекна ме любимият ми.

— Мисля, че сега имаме поне някакъв шанс.

— Забавно тълкувание на проблема — тъжно констатира Костя. — Предполагам, че веднага ще хукнеш да даваш отчет на приятелката си Дудикова. Сигурно тя те е подучила на тая глупост. И как, беше ли ти хубаво с него?

— Какво? С кого? — неочакваният му обрат ме смути. Разговорът ни вече приличаше на беседа между стари приятели, които нещо не са се доразбрали и изведнъж Костя направи такъв ход. Поинтересува се дали ми е било добре с любовника ми. Останах като шашната, тъй като не очаквах такъв въпрос.

— Соня синеокия.

— Дали ми е било добре? — замислих се аз. — Не, не ми беше хубаво. Но с теб ми беше още по-зле. Ти ме смяташе за предмет от интериора. За битова техника.

— Ние просто водехме семеен живот — възмути се Костя. — Той е такъв при всички. Хората се прибират от работа, вечерят, почиват си. Лягат си да спят. Не знам какво не те устройва!

— Много пъти се опитвах да ти кажа какво точно не ме устройва, но ти не ме чуваше. И тогава започнах да казвам същите неща на Денис.

— На Денис ли? — възмути се Костя. — Какво общо има любовникът ти?

— Нищо. Просто с него си живеехме така. Той ми обясняваше как не го разбира жена му, а аз на него как ти изобщо не ме забелязваш. В същото време ти си лежеше на дивана и всичко те устройваше — усещах, че се вбесявам. И има наглостта да ми каже да не си тръгвам. Ако остана, ще ми изпили мозъка, а след няколко месеца ще ме напусне. Щом ми задава такива въпроси, значи го боли.

— Значи, аз съм виновен за всичко?! — се пенявеше скъпоценният ми ПП.

— Аз съм готова да отговарям за постъпките си. Не е ли така, след като застанах тук и ти казах всичко.

— Ах, каква честна пионерка?! Та ти просто прехвърли върху мен чувството си за вина! Не искам да те виждам! Ти си виновна за всичко! Изобщо не ценеше отношението ми. Тепърва ще съжаляваш и ще се хапеш отзад от яд! — викаше той.

Пребледнях и го видях със съвсем други очи. Какъв ти мир, по дяволите? Каква ти любов? Само лицемерие и страхливост.

— Дойдохме си на думата — сопнах се аз. — Предлагам ти да си спестим взаимните упреци. Аз ти изневерих, а ти знаеше и не направи нищо. Това е минало. Всеки момент ще родя дете и не се знае кой е бащата. Единственият важен въпрос е, трябвам ли ти? Обичаш ли ме?

— Що за глупости?! — възкликна Костя.

— Не са глупости. Болшинството от хората смятат, че си струва да се разделят и всичко ще се оправи, а проблемите ще се решат от само себе си. Трябва да започнат отначало да си намерят нов по-съвършен модел на жената съпруга, която да не е такава негодница като първата. Но практиката сочи, че всичко се повтаря и всички ние сме еднакви. И щом си ме оставил да ти изневеря, ще оставиш и следващата.

— Аз ли? Аз ли съм ти позволил? — задъхваше се от възмущение скъпият ми съпруг. — Като че ли си ми искала разрешение!

— Аз ли? Аз те попитах — уверено му отговорих аз.

Костя ми хвърли такъв поглед, че се почувствах като праха под подметките му.

— И кога, че нещо не си спомням.

— Тогава. Каза ми: „Нищо не искам да знам", „Длъжна си да спазваш приличие" и разни тем подобни. Това бяха съпружеските ти инструкции. Ти нито веднъж не каза: „Ако се влюбиш в друг, ще страдам" или „Държа на теб, нека да обсъдим какво между нас не е наред." Нито веднъж не ми показа, че държиш да ти бъда вярна. Дори не ме заплаши, че ще ме напуснеш, ако ти изневеря. Единственото, което каза, беше, че не искаш нищо да знаеш.

— Разсъжденията ти нямат нищо общо с реалността.

— Но изневярата ми има — казах аз. — И това, че ще си тръгна, също е реалност.

— Къде? — присви очи Костя. И все пак той е изключително рационален. Направо потресаващо.

Аз се замислих. Наистина къде? Както винаги, имах само една възможност — Динка. Интересно, че в такава невероятна ситуация нямам къде да отида освен при скъпата си приятелка Динка.

— Ще намеря къде — уверих Константин.

Разбира се, че се надявах, че ще се сети и ще ми каже: „Никаква Дудикова", но той ми подхвърли едно равнодушно: „Както искаш", сложи си маратонките и излезе. Определено имаше нужда от таймаут, вероятно с продължителност цял един живот.

Аз пък ако се съди по състоянието на нервната ми система, имах нужда от огромно количество тестени изделия и от пауза. След като събрах цялата си воля, се обадих на Дудикова, която, както и предполагах, беше пред припадък и започна да крещи и да ми се кара.

— Как можа? Как е възможно да си такава глупачка?!

— Станалото — станало. Не се приемат повече залози — уморено се усмихнах аз. — И знаеш ли, наистина страшно ми олекна.

— Разбира се! — възмути се тя. — Затова пък на мен ми стана значително по-тежко.

— Няма ли да ме приемеш? — изплаших се аз. — В плановете ми изобщо не влизаше предателство от страна на Дудикова.

— Какви ги говориш? Да не съм някой изверг? Тази почетна роля я остави за своя Константин — заяде се тя.

Да, няма какво да се каже, двамата с Костя много се обичаха.

— Остави го на мира, на него и без това не му е леко.

— Ох, горкичкият, научил е за изневярата на жена си, като че ли не е знаел — продължи да се заяжда тя. — И защо той не се махне от жилището ви? Защо трябва да си ходиш ти?

— Защото без теб няма да мога да се справя — устните ми отново се разтрепериха. — Ако и ти ме изоставиш, няма да родя и ще умра. Пък и без това нямам с какво да живея сама.

— Спирай с цирковете! — веднага пое командването Динка. След час вече беше вкъщи и ми помагаше да си събера багажа.

И така, направих всички глупости, които можах. Динка беше моят генерал и лично и по собствено усмотрение командваше нелепия парад на бременната войска. Тъй като аз, така да се каже, бях играла с ръка, получих червен картон и бях временно отстранена от игра.