Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 1 За моите мечти

Всички хора имат някакви цели. Не са много тези, които живеят на този свят просто така, без да мислят какво искат да постигнат. Може би само светците и бездомните скитници, които спят по гарите. Макар че едните може би са близки роднини на другите. И едните, и другите следват пътя си. Мъже, запушете си ушите! Доколкото ми е известно, ви става лошо от скука, когато чуете думите „карма", „вътрешно аз" или „път към себе си". Между другото — напразно. Последното е доста добро магазинче, където се намират сувенири за всички житейски ситуации. Но да се върна на целите. Не трябва да се мисли, че светците живеят безцелно. Просто ние, грешниците, не сме в състояние да разберем техните цели. Това е. Ние живеем прагматично и мечтаем:

а) да съберем пари за кола; б) да избягаме от работа (без да ни хванат) или в) да намерим начин да си купим обувки в „Саламандър", без мъжът ни да разбере.

Ако трябва да сме честни, дори изпиването на бутилка водка в компания може да бъде цел. Аз имам няколко глобални цели в живота си. Както и много второстепенни. Основната ми цел, както и на всяка умна съвременна и политически грамотна жена, е да опозная себе си и света. Засега единствените начини за постигане на тази цел са психоаналитичните разпивки с приятелки и решаването на всички възможни психологически тестове в списанията и в интернет. И затова мога да кажа, че не съм напреднала много по пътя на себепознанието и на опознаването на света. Втората ми главна цел е постигането на щастие в любовта, тя също според мен е валидна за всички жени. Тази цел е постигната, тъй като съм омъжена от четири години. И всичките четири години на брака ми са успешни и щастливи. Толкова успешни и щастливи, че на моменти направо ми доскучава.

— Полинка, ти си пълна глупачка. Не цениш щастието — ми казваше най-добрата ми приятелка Динка, чиито главни и второстепенни цели приличат на моите. Обикновено опознавах света и себе си в нейната къща.

— Оценявам всичко — оправдавах се аз. И наистина беше така. Но като куче не можех да изразя с думи до каква степен мъжете и конкретно моят мъж не отговарят на дълбочината на духовните ми потребности. Наистина преди четири години Костя (това е мъжът ми) ми се беше сторил отговорът на всички мои молитви наведнъж и поотделно. Беше сериозен, не говореше много, с чувство за отговорност, с добра работа и с красиви тънки черти на умното лице. Ухажваше ме усилено. Подаряваше ми необходимите количества цветя и билети за театър и винаги навреме произнасяше важните думи: „Скъпа, защо не се оженим." Останалото благополучно си го измислих сама. Успях да си въобразя, че отношенията ни с Костя са близки и задушевни. И как да не бяха. Един път цяла нощ обсъждахме морфологията и фонетиката на руската нецензурна реч.

— Това не е достатъчно — предупреждаваше ме Динка Дудикова, песимистка за всичко, което не се отнасяше до нея.

— Не е така, той е чувствителен, внимателен и щедър! — уверявах приятелката си (и себе си едновременно). Постигнах успех в това начинание, но животът слага всичко по местата му. Оказа се, че букетите, бонбоните и билетите за театър са част от арсенала на Костя за завоюване на жената на мечтите му (мене).

— Скъпа, защо да ходим на театър. Тази вечер по първа програма е предаването на Познер[1] — смая ме той почти веднага след края на прекрасния ни меден месец на Червено море. Това пътешествие сложи край, ако мога така да се изразя, триумфално сложи край на всичко прекрасно в нашите отношения. След това дойде ред на суровите делници. Оказа се, че Шампионската лига интересува мъжа ми много повече, отколкото премиера в театър „Съвременник" и че Константин Яковлевич е доста затворен и изобщо не е склонен да води дълги и задушевни разговори по цяла нощ. И не само това, ами не можеше да понася дългите нощни разговори, дори когато не участваше в тях.

Телефонните разговори също го дразнеха.

— Скъпа, трябва да ставам рано. Не можете ли с Дина да обсъдите утре какъв мръсник е шефът й?

— Ти не разбираш! — възмущавах се аз. — Шефът на Динка е истински негодник!

— Да бе, наистина е крайно подло да искаш от служителите си да работят — смееше се мъжът ми.

В такива моменти разбирах защо повечето от неомъжените ми приятелки ме гледаха едновременно съчувствено и злорадо в деня на сватбата ми.

— Ако знаеше какво е предменструален синдром, нямаше да говориш така — използвах аз последния си аргумент. Само че мъжът ми не смяташе, че женските проблеми заслужават внимание. Но мина много време, преди да го разбера. И да го приема.

— Ти си мъжки шовинист! — крещях аз и горях от желание да строша някоя чиния в пода.

— Ако искаш, мога да ти дам пластмасова. — спокойно ми предложи той. — Понеже после ще съжаляваш за счупената.

— Нека! — Обидено отговарях аз.

— Типично за теб! Първо правиш глупости, без да мислиш за последствията, а след това ридаеш, докато събираш счупените парченца — доволно възкликваше Костя и се отправяше към телевизора да гледа безкрайните си „Новини". Аз веднага започвах да се прозявам и отивах с телефонната слушалка в тоалетната. Кесаревото на кесаря, а на мен, моето. Динка ме подкрепяше, доколкото може. Тя ми казваше, че семейното щастие се постига с годините. Че трябва да приемам хората такива, каквито са и че това не е престъпление. Не можеш да споделяш с жена си всичко най-съкровено, без значение, че тя е готова да те изслушва всеки ден.

— Добре де, темерут е, и какво от това?

— Права си — кимах аз.

В края на краищата, след като нощем, докато заспивам, изпитвам странен и необясним трепет, когато погледна спящия Костя, значи във всичко това има някакъв смисъл. Освен това той е умен, надежден, печели добре и като цяло иска същото, за което мечтая аз.

Моята мечта е съвсем конкретна. Мечтая за жилище в Москва. Цел, абсолютно разбираема за всички, които навремето са дошли да покоряват столицата в търсене на по-добър живот. На мен това ми се случи преди десет години. Напуснах родния си дом в легендарното градче Петльово във Владимирска област и пристигнах на Курската гара.

— И как е? Успя ли да си уредиш живота? — ме питаше майка ми по време на кратките визити на нашето семейство в историческата ми родина. Преди сватбата с Костя си ходех вкъщи по-често, но тъй като съпругът ми беше едновременно естет, циник и песимист, още във влака правеше такава физиономия, че нямах сили да издържа родния колорит в неговата компания повече от два дни.

— Разбира се, мамо. Много съм щастлива. Само да можехме да си купим жилище — въздишах аз. И между другото, не си кривях душата. Всеки, който се е опитвал да се устрои в Москва, град, лишен от състрадание, ще разбере за какво говоря. Жилището е стабилност, надеждност, увереност в утрешния ден. Вътре в себе си като баласт носех спомените за десетки премествания, всяко от които беше по-трудно от предишното. За десетките безлични и грозни квартири под наем, които пазеха отпечатъците на всеки прекрачвал прага им.

И затова главната ми и най-трудна цел (сигурна съм, че е по-трудна дори от това да опозная себе си) беше покупката на жилище.

По този въпрос майка ми обаче беше на друго мнение.

— Родете си детенце — мечтаеше тя. — А всичко останало ще се нареди.

— Какви ги говориш? Не е сега моментът! — плашех се аз.

Макар че тази година щях да чукна трийсетака, биологическият ми часовник беше спрял под тежестта на трудовите, жилищните и личните ми проблеми.

— Ти си знаеш — въздишаше майка ми.

След това по традиция всички заедно отивахме на гробището да почетем паметта на прабаба ми, която беше прекарала целия си живот близо до майка ми в село Леоново. Баба ми, която обичаше да се оплаква от здравословни проблеми, доживя до деветдесет и три години и умря от задушаване. Беше забравила поради старост и склероза да отвори отдушника на комина и заспа завинаги.

— Почивай в мир — пускаше по една сълза майка ми.

Моите спомени, свързани с Леоново, бяха изключително противоречиви. Баба ми за мое добро ме държеше крайно строго и ме караше да плевя градината. И досега при вида на разорана земя ми се повдига. Но пък вечер ми четеше най-приказните приказки на света и ме черпеше с най-вкусното млекце направо от кравата. Това си имаше своята незабравима прелест.

Виж, на Костя обаче тази носталгия му беше крайно чужда. Той ни придружаваше само от възпитание с лице на мъченик. Но всеки негов поглед ми казваше, че по-късно вкъщи ще си платя за всичките му страдания.

— Там мирише на оборски тор.

— И какво от това?

— Кално е. Изцапах си костюма.

— Трябваше да внимаваш.

— Аз съм достатъчно внимателен. Дори на някой строеж е по-чисто, отколкото в твоето Петльово — хленчеше Константин, докато си носеше драгоценния костюм на химическо чистене.

Не знам дали ви казах, че той е мрънкало. Не съм ли? Ами така е, освен всичко останало мъжът ми се оказа и мрънкало. Това е положението. Семейният живот ми се хилеше с широка белозъба усмивка.

Но тъй като мъжът ми не пиеше (за разлика от мен, между другото), не пушеше, беше подреден до педантичност (което можеше да е ужасно, ако и аз самата не бях маниакална чистница) и харчеше за семейството голяма част от спечелените от него пари, всички околни смятаха брака ми за изключително успешен.

Най-потресаващото е, че двамата с мъжа ми можехме да прекараме цяла вечер вкъщи, без да си кажем и дума. („подай ми солницата" не се брои), но бракът ни се смяташе за успешен.

— Какво искаш? — уморено ме питаше Дудикова, с която, ако мога така да се изразя, изживявах истинския си духовен живот. — Да ти сипя ли?

— Сипи ми — съгласих се аз. — Толкова много ли искам? Просто ми липсва внимание. С него сме си като чужди.

— Няма как да живееш с някого четири години и да сте си чужди. Помисли сама — призоваваше ме приятелката ми да бъда разумна.

— Мисля — кимнах й аз. — Това означава, че мъжът ми е уникален тип. Ние с него сме неизлечимо далече един от друг. Смъртоносно далече.

— Ами, разведи се — внимателно ми предложи Динка.

— Какво?! Да не съм луда — изплаших се аз. — А и освен това преди се обичахме толкова много.

— Така ли? И къде се дяна тая любов? — с право се чудеше Динка.

Това между впрочем беше добър въпрос. Някога много отдавна като малка си обещах, че ще бъда честна поне със самата себе си. Това обещание често ми е създавало проблеми, защото невинаги се държа прилично. Много пъти ми се е налагало честно да си признавам, че в някакъв момент съм се държала като кучка или пък, че някой е напълно равнодушен към мен и аз само си фантазирам разни неща. Един път дори ми се наложи да си призная пред себе си, че изобщо не заслужавам повишението на заплатата, за което моля и дори настоявам, и което категорично ми отказваха.

Така че сега ми се наложи честно да си призная, че така и не разбрах доводите, които накараха моя Костя да се принизи до скромната ми персона и да се ожени за мен. Дълги години преди това той е бил крайно придирчив и дори се е целувал с бившите си приятелки през презерватив. Отначало си мислех, че причина за това е неземната любов, но скоро започнах да се съмнявам. Защо тогава вечер Костя дори не ме поглежда? Но пък живо се интересува какво съм сготвила за вечеря. Защо не го интересува какво мисля и какво ме вълнува, но пък се тревожи изчистила ли съм жилището, извела ли съм кучето ни и прибрала ли съм се навреме вкъщи.

Приличие! Иска да спазвам приличие. Харесва му, че съм внимателна, изпълнителна, готвя вкусно и разхождам кучето. Което, между другото, взе той.

— И какво? Какво лошо има? — учудваше се Костя, когато все пак успявах да го въвлека в някакво подобие на откровен разговор. — Да не би да предпочиташ да водиш скандален живот?

— Ти не ме разбираш! — отчайвах се аз.

— Какво толкова има за разбиране? — чудеше се той.

Така живеехме. Само не си мислете, че „успешният" ни брак е поредица от скандали. В действителност те бяха крайно редки. През останалото време си живеехме като гълъбчета. Костя ходеше на работа, а аз — у Динка в петъците и по всяко друго време, когато успеех да си намеря повод да пресека целия град. Веднъж помолих Костя да си наемем квартира в „Марино", близо до Динка, но Костя (очевидно нарочно, за да ме дразни) каза, че в „Марино" екологичната обстановка е отвратителна и взе квартира в „Младост". Аз мятах гръм и мълнии, но никой не се интересуваше и сега ми се налагаше да минавам по цялата дължина на подземния град на машините (точно като в „Матрицата") или да търся някакъв компромис.

— В „Кофи Хауз"?

— Аха — кимах аз, защото това си беше наш таен компромис, за който Костя дори не подозираше.

Никога няма да го посветя в съвместните ни обеди с Динка. Много добре го познавам и знам, че само да усети, че прекарваме цял час заедно, и то в средата на работния ден, веднага ще иска да обядвам с него. А аз предпочитам приказливите обеди с Дина.

Нали трябва да обсъдя с някого текущите проблеми. Днес имах страшно наболяла тема.

— Какъв живот е това? — дразнех се аз, защото наближаваше лято — сезонът на отпуските и удоволствията, а Костя за пореден път ми съобщи радостната новина, че това лято най-вероятно няма да можем да отидем в чужбина.

— Защо не заминем без него? — внимателно предложи Дудикова.

— Няма да ме пусне — въздъхнах аз. — „Събираме за жилище" — това ще ми каже и ще си оправи очилата. Нали знаеш колко ги умее тия неща.

— Аха — на Динка чак й призля.

— „Това са излишни разходи". „Можеш да отидеш при майка си в Петльово!"

— Ама че гад! — въздъхна Динка. — Ти не разбираш ли, че това ваше „събираме за жилище" отдавна е само на думи.

— Какво имаш предвид? — намръщих се аз. Защото, каквото й да говорех, аргументът за жилището винаги ми действаше благоприятно и отрезвяващо. Това е нещо, за което с Костя бяхме единодушни.

— Ами просто днес по радиото чух, че жилищата в Москва поскъпват.

— Много ли? — разстроих се аз. Трябва да си призная честно, че мечтата ми за жилище, която отначало беше далечна и нереална, в един прекрасен момент се приближи дотолкова, че почти повярвах в нея. След някаква зверска криза, която покоси средната класа, цените на жилищата в Москва за няколко години паднаха толкова, че дори и аз можех да спестя за боксониера. Спомням си, че Динка дотича при мен с вестник „От ръка на ръка" и двете безразсъдно сочехме най-различни обяви от типа „продавам евтино едностайно жилище в Кузминки само за 17 000 щ.д."

— Върхът! — ахкаше Динка.

— Ех, да имах тия пари! — хапех устни аз.

С помощта на прости изчисления разбрахме, че в настоящия момент дори двете заедно не можем да съберем пари за това жилище.

— Много жалко — разстрои се Динка.

Разбира се, си дадохме обещание, че ще пестим заедно, ще събираме, ще събираме, ще събираме, но… животът е толкова кратък, а полата — последна мода, толкова скъпа. Кризата отмина, а ние не бяхме събрали дори половината от необходимото. След това аз се омъжих и въпросът за общото ни жилище с Динка отпадна, преди да е повдиган.

Костя се научи да се усмихва учтиво в нейно присъствие, но с времето ни даде ясно да разберем, че дори и да не е против тази странна в неговите очи дружба, не е и за. Така че двете започнахме да си събираме всяка за свой отделен земен рай. През петте години, които изминаха от времето на разстрела на зараждащата се средна класа, бях успяла да събера десет хиляди, и то без да броя сумата, която смятах с времето да взема от Костик. Двамата заедно щяхме да разполагаме с трийсет хиляди. Само че лошото на ситуацията беше, че по това време приличното едностайно жилище вече струваше четиресет бона.

— Дали да не вземем на заем? — тресях се аз, защото Дудикова през равни интервали ми съобщаваше, че жилищата пак са поскъпнали.

— От кого? — размахваше ръце тя.

Наистина бях в безизходица. Само Костик можеше да направи нещо по въпроса, но той не искаше и да чува за заеми.

— Да не би да искаш да плащаме луди лихви? И без това едвам свързваме двата края. Като започнат да отпускат ипотечни заеми с нормална лихва, тогава ще си купим жилище — слагаше той край на мечтата ми. Разбира се той беше прав, защото ипотечните кредити ги даваха само с връзки, и то на тези, които се държат прилично. Тоест, не на нас. Аз бях най-обикновен мениджър в туристическа агенция с нелоша но и неофициална заплата, а Костя макар че работеше за международна транспортна компания, не можеше да мине за олигарх, пред когото са отворени всички врати. Ще продължим да пестим — въздъхнахме ние и животът си потече постарому. А именно — мълчаливи вечери със съпруга ми и приказливи обеди с Динка. Понякога ми се струваше, че съм попаднала в капан, но мисълта, че Костик все още е най-доброто предложение на пазара на прекрасните принцове, ме спираше насред пътя към идеята за развод. Ако знаеше какви демони ми разкъсват душата, сигурно щеше да ме полее с ледена вода, след това щеше да ме пребие (това щеше да е интересно за гледане) и щеше да ме прикове с белезници за радиатора. Или пък щеше да зареже всичко и да хукне да въплъщава в реалност мечтата ми за жилище. Но Костя си живееше, сякаш всичко ни е наред, и не забелязваше абсолютно нищо. А не трябваше. Защото макар че животът около мен си течеше с привичната рутина, непостоянният ми характер, с който си имах проблеми цял живот, започваше да се обажда. Помислих си: и защо изобщо съм решила, че светът се свършва с мрънкалото Костя Прудников, с което ме свързват само квартира под наем и обща фамилия? Не мога ли да си ходя на театър сама? Да не би да ми е забранено да участвам във фирмените мероприятия. В крайна сметка мога си платя екскурзията до Египет и да замина с Динка. Защо не? След като не мога да си купя жилище, не съм длъжна да си прекарвам всички вечери вкъщи.

— Скъпа, не ти ли се струва, че преувеличаваш? — иронично повдигна вежда Костя, след като изслуша тирадата за моята самостоятелност.

— А на теб не ти ли се струва, че си ми устроил непоносим живот? — изплашено се заинатих аз.

— Мисля, че преживяваш някаква криза. Защо не отидеш на психолог? — предложи ми съпругът ми.

— Смяташ, че съм си загубила ума, така ли? — минах аз на ултразвукови честоти.

— Не мисля, че изобщо някога си го имала — заяде се мъжът ми, доволен от остроумието си. Всъщност, всичко започна от този момент. Отидох в Болшой театър. Гордо изслушах цялата опера, като през цялото време не бях в състояние да прогоня мисълта, че Костя е сам вкъщи, а аз си гледам кефа. Но все още виждах насмешливото му лице и цялата ми същност жадуваше за възмездие.

— Хубав ли беше спектакълът? — сънено попита съпругът ми, когато се прибрах.

— Прекрасен! — вбесих се аз и го замерих с програмата.

На какво прилича това?! Толкова да не се интересува от мен, че изобщо да не изревнува. Ръкавицата беше хвърлена и аз я приех. Светският живот, който бях успяла да позабравя през последните четири години, се стовари върху мен с вълна от купони, безсъница и главоболие. Мъжът ми търпеше стоически. Или по-скоро приличаше на човек, на когото изобщо не му дреме. Коя жена ще изтърпи такъв мъж?

— Ама че негодник! — подкрепяше ме Динка с всички сили.

Решихме, че трябва да използваме всички средства за реанимация на брака ми и предприехме крайни мерки. Започнахме да обсъждаме възможността да заминем заедно в отпуска. Решихме, че ако Константин и на това не обърне внимание, значи нещата са много зле. Любовта е отлетяла завинаги и трябва да си купя нови сандали. Тоест нов мъж.

— Какви ги говориш? — крещеше за мое голямо удоволствие Костя. — Какъв Египет?! Каква Динка?! Да не съм й чул името повече! Съвсем си се самозабравила! Да не искаш да те връзвам вкъщи?

— Как смееш? — само проформа се възмутих аз. — Аз съм голяма, самостоятелна и разумна жена…

— Тия ги приказвай на твоята Дина!

— Ще й ги кажа! — обърнах се аз.

Само че обидата ми изчезна яко дим, защото Костя направи точно това, което очаквах от него. Вече бях готова отново да започна да мълча с него вечер („подай ми солницата" не се брои), но оставаше един последен купон, на който бях поканена и който решихме да не отменяме с чисто възпитателна цел. Да се научи! Беше купон по случай Деня на победата в службата на Динка, в медицинския център, където тя беше главен счетоводител.

— Само не закъснявай — любезно ме помоли Костик и нежно ме целуна. (Явно не беше забравил, че за малко да замина на почивка с приятелка.)

Веднага ми се прииска да захвърля всичко и да си остана с него вкъщи. Изведнъж почувствах някаква неприятна тежест в долната част на корема, както и в областта на слънчевия сплит. При хората с развито шесто чувство като мен това се нарича интуиция. Народът го казва по-просто. „Почувства го със задника си." Имаше нещо неправилно в тоя купон в динкината работа, но беше късно да се отказвам. Пък и мъжът ми, който имитираше загриженост, ме наметна с шлифера и с такава скорост хукна към телевизора, че разбрах, че не само не е против, ами е направо за. Така понякога се отправяме на среща със съдбата си. Струва ни се, че просто отиваме на купон. А всъщност сме вече с единия крак в… не, не в гроба, а в… но всичко по реда си.

Ние, жените, когато започнем да разказваме за проблемите, които са ни се струпали на главата, го правим максимално подробно и последователно с отстъпления и ремарки, достойни за гениален писател. И така потеглих на купон.