Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 7 За умствените способности

Понякога изобщо не е необходимо да прибягваш до помощни средства, ако искаш да научиш бъдещето си. Такива като гледане на кафе, или на карти Таро или пък гадаене по символите на руните. Макар че, ако нямаш какво да правиш вечерта или пък имаш няколко подходящи приятелки и никаква културна програма, гледането е начин бързо и качествено да обедините душите си в единен порив. В порива на желанието да научите кога най-накрая животът ви ще се промени и ще се превърне във вашата мечта. В най-лошия случай поне ще пийнеш хубаво кафе в приятна компания. Но понякога отговорите на въпросите, които даже не си задавала, се крият в слънчевите лъчи, които пробиват небесната дъга по време на летен дъжд. И в теб самата, когато с цялото си същество почувстваш красотата и величието на живота, който те заобикаля. Когато очите ти намират прекрасното и неповторимото във всяко стъкълце, случайно отразило слънчево зайче. В живота има моменти, когато не ти се е случило нищо особено. Обективно погледнато, всичко си е същото, но ти… си различна. Вече не си мислиш, че с теб са се отнесли по-лошо, отколкото с някого другиго. Не ти се струва, че животът е пълна скука без никакви промени. И въобще не ти трябват вече никакви промени, защото изведнъж… Изведнъж всичко започва да ти изглежда толкова прекрасно, че ти се иска да пееш и да танцуваш от щастие. Господи, аз съм жива, млада и здрава! Благодаря! Имам син — най-страхотният син на света! Благодаря на Всевишния за това! Навън е топло и чувствам, че зад завоя ще стане нещо. Нещо прекрасно. Нещо удивително, което не очаквам и за което дори не съм мечтала.

И всичко, абсолютно всичко: мислите, чувствата, дори и походката ми, всичко е с възклицателен знак. И ако ви е познато това, за което говоря, ще разберете, че бях докосната от предчувствието за щастие. Именно тогава — в началото на лятото, когато сякаш не ставаше нищо особено, а Динка разиграваше опасната си и съмнителна шахматна партия, аз бях обхваната от трескаво усещане за щастие, което не се свързваше с нищо определено от типа на куфар с пари или конкретен човек, който да осигури бъдещото ми семейно благополучие. Бях погълната от потока на щастието, което съществува само по себе си без никакво логично обяснение. Може да се каже, че изведнъж се потопих в удивително състояние, при което не желаех нищо, защото душата ми беше изпълнена с небивал и съвършено непознат за мен възторг. Бях щастлива.

— Щастлива съм! Динка, толкова съм щастлива! — кълнях й се аз, биейки се в гърдите.

— Нима? И от какво? — недоверчиво ме оглеждаше от главата до петите приятелката ми. — Да не си болна?

— Абсолютно здрава съм, но ако искаш, можеш да ми донесеш буркан със сладко и купа с бисквити! — радостно я уверих аз.

Най-накрая и тя се зарази от буйния ми оптимизъм. Особено след като се срещна в петък със своя Петруша. Всъщност, в петък не беше станало нищо особено, но Петруша се беше държал точно така, както искаше Динка. И както се надяваше.

— Какво каза? — възбудено разпитвах аз Динка, когато се върна от съдбоносната среща. — Не те ли обвини в шантаж?

— В шантаж ли? От къде на къде? Какво общо имам аз? Аз съм главен счетоводител на голяма фирма и изобщо не ми е до него.

— И какво?

— Ами помоли ме да се разбера с данъчната — хитро се усмихна Динка.

— А в замяна? — продължавах аз.

— В замяна предложи да ми опрости дълга.

— Просто ей така? Това е страхотно! — плеснах аз с ръце.

— Така ли мислиш? Не знам дали помниш, но имам още

Две задължения? А цялата ми „фантастична" работа е ей тук — на това канапе — вразуми ме тя.

Аз се натъжих:

— И какво ще правиш?

— Как какво? Казах му, че нямам никакво време да се занимавам с неговите проверки. Че ми е по-лесно да му върна парите.

— Как така? И как ще му ги върнеш? — ахнах аз.

— Как с какво? Казах му, че след като толкова бърза, съм готова да си продам колата, за да му върна всички пари. И без това планирам да си купя нов хюндай. В момента са пуснали няколко много симпатични градски модела. Например „Гетц".

— Сериозно ли говориш? — ококорих очи аз. Костик настоятелно ме дърпаше за полата и смучеше донесената от Динка близалка.

— Да бе! Сега ми е само до нова кола. Глупачка! Сега той няма да вземе от мен пари за нищо на света. Има данъчен акт за двеста хиляди долара и е заплашен, че машинациите му ще станат известни на собствениците. Как мислиш дали му е до моите седем хиляди долара.

— Не — казах аз.

И пак зачакахме. Преговорите траяха две седмици. Петруша ту изчезваше, ту продънваше телефона на Динка от звънене, като предлагаше да й опрости дълга, включваше и дълга към целулитната докторка (на нея й дължеше три хиляди), а на моменти предлагаше и пари отгоре. Динка му отговаряше вяло, отказваше да се види с него и мимоходом пускаше по някоя реплика, че на неща като предлагане на подкуп, уговорки с данъчен инспектор и оправдание пред собствениците е готова само за любимия си шеф в Right Way Ecology.

— Сам прецени, защо да се замесвам? Ти какъв си ми? Случаен познат и нищо повече. А това, за което ме молиш, си е направо за затвора. Да ти кажа ли кой е членът от Наказателния кодекс. И колко години дават?

— Няма нужда — уморено отказа Петруша.

И най-накрая настана мигът, в който той, след като ни поизпоти достатъчно, както се казва, узря.

— Докога ще ме мъчиш?! — с чувство възкликна Динка, като видя отново познатия номер на екрана на мобилния си.

— Виж, Дина, ние с теб се разбирахме много добре. Преди.

— Именно. Преди. А след това, Пьотр Исмаилович, Вие твърдо отказахте да ми влезете в положението. Да не мислите, че съм забравила? — със садистично удоволствие му напомни Динка за тяхната караница.

— Признавам. Не бях прав. Доволна ли си?

— Аз ли? Ако трябва да съм честна, не съм доволна. Мисля, че си вършех работата безупречно, никога не Ви бях разочаровала, а Вие ме изхвърлихте на улицата, без да Ви мигне окото…

— Господи, само ако знаеш колко съжалявам сега за това! — възкликна той.

Аз седях до нея и слушах воплите му от слушалката, която Динка любезно беше доближила до мен.

— Лъже! — безгласно промълви Динка, като ме гледаше изразително в очите. Аз кимнах.

— Стореното, сторено, вече не може да се върне назад — философски каза тя на глас.

— Че защо? Нима толкова много харесваш новата си работа? Нали помниш колко е хубав нашият колектив?

— И какво?

— Ами върни се!

— А дългът? — уточни Динка, като едва се сдържаше да не заподскача до тавана от радост.

— За какво говориш? Върни се и всичко ще бъде забравено, а разписките ще бъдат скъсани.

— Стига бе! Не е зле — подсвирна Динка. — Но има един проблем. Макар че, благодаря за предложението. Ще си помисля.

— Какво има да му мислиш? — паниката на Петруша беше толкова осезаема, сякаш беше при нас в стаята. — Приеми!

— Нали разбираш, работата за западна фирма е много престижна. Има задгранични командировки. Срещи с чужденци. Може и да се омъжа. А и заплатата е по-висока, отколкото при вас. Е, истина е, че се работи от ранни зори до късна вечер, но ти знаеш, че аз не се плаша от работа.

— Знам, знам, ти си чудесен специалист — нареждаше Петруша.

Бях потресена. Очевидно заплахата машинациите му да бъдат разкрити, напълно го беше лишила от здрав разум.

— Дай ми няколко дни да си помисля. Ще ти се обадя, става ли? — спокойно уточни Динка. Самообладанието и спокойствието й направо ме разбиваха. Ако бях аз, отдавна щях да съм увиснала на врата на Петруша.

— Не си ли съгласна? — трагично попита той.

— Трябва да си помисля — с железен глас го отряза Динка.

— Каква заплата получаваш там? — попита той с обречения тон на крал, на когото ще му отсекат главата.

— Ами три и триста, и какво? — предизвикателно отговори Динка и стисна юмруци.

— Давам ти три и петстотин — върна топката той. Динка се засмя.

— Много щедро.

— И ти опростявам дълга — опита се да изпревари амбициите й Петруша.

Аз друсах с последни сили Костя, който вече нямаше търпение да внесе своята лепта в разговора.

— И аз не знам — печелеше време Динка. — Разбира се, звучи примамливо, но…

— Без теб съм загубен. Тая безмозъчна счетоводителка изобщо не знае как се работи. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?

— Не, не сме се разбрали — въздъхна Динка.

— Не?! — ахна Петруша.

— Ще ми дадеш още пет бона за това, че ще се върна и ще реша всичките ти проблеми. Ще ги реша така, че достопочтеният ти… авторитет (Динка очевидно искаше да каже задник) ще остане чист и неопетнен.

— Съгласен съм! — радостно възкликна Петруша.

— До утре, Пьотр Исмаилович. Ще бъда в кабинета и с готов доклад, в десет, както винаги — нежно и почтително изтърка Динка. — След това обаче ще отсъствам няколко дни, за да си предам работата в представителството. Разбирате, че изобщо не е лесно да се предаде счетоводството на такава голяма компания.

— Разбира се, разбира се — зачурулика Петруша и те най-накрая се разделиха напълно доволни един от друг. А по-нататък. По-нататък беше приказка. Динка се върна на работа и се настани отново в красивия си и прохладен кабинет, а след няколко дни се върна вкъщи с вид на заговорник.

— Обещаваш ли, че ще направиш това, което те помоля — с най-сериозен вид ме попита тя.

— И кога не съм правила това, което си ме помолила? — отговорих аз на въпроса с въпрос.

Струваше ми се, че след целия телефонен маратон съм изцяло подчинена на волята й.

Между впрочем, ние все още пазехме минителефонната централа. За всеки случай, ако някой реши да се обади да провери. Но така и никой не се обади. Очевидно Петруша наистина беше доволен, че всичко се е върнало по местата си и данъчните го оставиха намира, като ограничиха апетитите си до четири хиляди долара. (О, Дина, бях сигурен, че Вие ще се справите! Само Вие сте способна на такова нещо!) И вече не рискуваше да остане без уютното си местенце.

— Не, обещай ми, че ще го направиш! — не ме оставяше приятелката ми.

— Добре, обещавам — обречено кимнах аз, като се опитвах да отгатна в какво още ще ме забърка.

— В такъв случай, това е за теб — радостно изхихика тя и ми тикна в ръката сгънат на две лист хартия. Аз го разтворих и на пода паднаха няколко стодоларови банкноти.

— Какво е това? — не разбрах аз.

— Това ли? Пари. И по-точно — целева вноска в устройването на личния ти живот.

— За какво?

— Как за какво? — обиди се тя. — Нима не стърча тук до телефона да дезинформираш престъпно звънящите? Нима не съм отново в кабинета си благодарение на теб?

— Ами…

— Не ми отговаряй. Вече ми обеща, че ще направиш, каквото те помоля.

— Но какво трябва да направя?

— Ще заминеш на почивка. Сама. Без сина си. Някъде в чужбина, където е топло и има море. И там ще се изчукаш с всеки, с когото поискаш.

— Не искам…

— Недей да спориш. Като не искаш да се чукаш, просто ще си лежиш на шезлонга и ще си помислиш накъде ще поемеш за в бъдеще. Сериозно. Имаш нужда от почивка.

— Ами синът ми? Къде ще го дяна? — опитах се да възразя аз.

— Ще го оставиш на майка си — моментално реагира Динка.

Изведнъж си помислих, а защо не? Защо, наистина, да не замина например за Египет? И да си полежа на пясъка? След като прекрасният живот ми прави такъв подарък, би било глупаво да не се възползвам.

— Съг-лас-на съм — на срички произнесох аз.

Динка ме гледа известно време, като се опитваше да разбере дали наистина съм се съгласила толкова бързо, или трябва да ме попритисне още малко. Очевидно реши, че не може да ми се има доверие и ме накара веднага да се обадя на майка си и да уговоря всичко.

— Обади се — подаде ми тя телефона.

— Защо? После ще й се обадя. Мисля, че няма да ми откаже — мрънках аз.

— Обади се — застрашително смръщи вежди Динка. И аз веднага набрах номера на нашите съседи с молба да извикат майка ми. Мама дотича след около пет минути и дълго и радостно ахкаше и охкаше и питаше как е нашето момченце (нашето зайче, котенце, слонче и т. н.).

— Мамо, всичко е наред. Искам да отида да си почина сама. Ще можеш ли да гледаш Костя за няколко седмици?

— Разбира се, доведи го — без сянка на съмнение отговори майка ми.

Аз стрелнах Динка с очи, за да й покажа, че нямаше нужда да я безпокоим.

— Благодаря ти, мамо. До скоро — побързах радостно да прекъсна разговора аз. Само че не се получи.

— Дъще, ако знаеш какво стана? — изведнъж занарежда майка ми със странен тон.

— Какво? — Примрях аз. — Да не би да си болна?

— Не — с досада отрече тя. — Мъжът ти идва при мене.

— Какъв мъж? — обърках се аз.

— Да не би да имаш повече от един? — ехидно ме попита мама. — Константин, кой друг? Търси те под дърво и камък, а аз дори не ти знам телефона. Защо не ми остави новия ви телефон?

— Тук не можеше да се звъни. Правехме такива неща с телефона, че ми е трудно да ти обясня — промърморих аз и спрях. — Мамо, наистина ли Костя е бил при тебе? В Петльово?

— Ами да.

— Костя в Петльово? — не можех да повярвам на такова невероятно чудо. — И какво искаше?

— Нали ти казах, търсеше те. Но не ми каза защо. Страшно се ядоса. Крещеше, че не може млада жена с малко дете да изчезва така. Прочете ми цяла проповед. Както винаги, се държа високомерно. Беше с бели панталони и ги изцапа.

— Мамо, какво искаше все пак? — жално й се примолих аз.

— Не знам, дъще. Човек трудно може да разбере какво иска твоят надут пуяк. Винаги мисли само за себе си — смутено поясни майка ми.

— И какво? Тръгна си, така ли? — изплаших се аз. Господи, само ако знаех. Само ако можех да предположа, че Костя ще отиде в Петльово, че естетът Прудников ще се принизи до моето Петльово. Изобщо нямаше да мръдна оттам.

— Разбира се, че си тръгна. Ти какво си помисли, че ще остане да живее при мен ли? — засмя се мама.

Аз мълчах потиснато.

— Остави ти телефона си. Сто телефона — и стационарни, и мобилни, и всякакви. Нареди, щом се появиш, да му се обадиш веднага. Моментално.

— Защо мълчиш, мамо? Защо си мълчиш? — злобно съсках аз в слушалката.

Мама набързо ми продиктува стоте телефона, които бяха само четири. Два служебни, един мобилен и един домашен. Аз гледах листчето с телефоните на Костя и се опитвах да се успокоя. Но не беше толкова лесно. Тресеше ме като от малария.

— Успокой се, винаги съм знаела, че ще се върне — галеше ме по главата Динка.

— Нима? А преди друго говореше — заядох се аз. — Ами ако просто съм му потрябвала за нещо? Да му подпиша някакви документи.

— Вие нямате съвместно имущество. Какви документи ще подписваш? — опитваше се да ме вразуми Динка.

— Може просто да иска да се разведе.

— Да бе, и какво му пречи да го направи без теб? В кой век живееш?! През тази година, ако искаше, можеше пет пъти да се е развел с тебе. „Несъответствие в характерите, нямаме общо домакинство, не знам къде живее." И готово. На третия път те развеждат. Изобщо не му е трябвало да ходи до Петльово и да си лекьосва белия панталон. Сигурно е скъп.

— Наистина. Тогава какво? — нерешително мрънках аз. Имах нужда някой да ме прасне с весло по главата. Може би това щеше да ми помогне да дойда на себе си. Само че наоколо нямаше и помен от весло.

— Слушай, защо не вземеш да му се обадиш и да разбереш? — направи предложение приятелката ми. От което аз моментално се разтреперих като лист.

— Може би е късно — изложих, писукайки последните си аргументи аз.

— Късно ли? Девет и половина е. Да не си полудяла?

— Да! Да! И трябва да взема някакво хапче и да потъна в тежък сън — суетях се аз.

— Ами тогава ще му се обадя аз. Кой е домашният му номер? Ало, Костя? Здравей, обажда се Дина Дудикова. Помниш ли ме? Това е хубаво. Тук при мен седи и се тресе от страх една известна и на двама ни особа. Да й дам телефона ли? Ето, давам й го. — Тя ми тикна слушалката в лицето. Аз замрях и не можех да пророня и звук. Тогава Динка (ама че кобра) извика в слушалката:

— Тук е, но е онемяла.

А аз чух гласа на Костя, както винаги спокоен и делови.

— Полина?

— …

— Слушай, какви са тия детинщини? Там ли си?

— …

— Трябва да поговорим. Да се видим. Вече цял месец те търся.

— Защо? — едва чуто попитах аз. Защото с цената на титанични усилия се удържах да не се разплача.

— Разговорът не е за телефон. Може ли да дойда при теб?

— Ами… Тук е Дудикова — възразих аз, защото знаех отношението му към нея.

— В тая ситуация ще понеса всичко, не само твоята церберка с глава на счетоводител — почти с усмивка отговори той.

— Добре, ела — колкото се може по-спокойно казах аз, продиктувах му адреса и след като затворих, се разревах.

Динка отначало спокойно слушаше как изливам реки от сълзи, страхове, очаквания, надежди, мисли, опасения… След това отправи призив към съвестта ми, като посочи с пръст изплашения от риданията ми син. Аз не реагирах, защото, макар и да изглеждаше, че страдам, всъщност ми беше страшно хубаво, беше ми толкова спокойно и приятно да си поплача, че не можех и не исках да спра. Наистина ли Костя ще дойде тук при мен? Нима ще мога да му кажа, че още го обичам, че го сънувам нощем, че в сънищата си го викам и плача, защото не идва.

— Слушай, да не си бременна? — шашна ме Динка.

— Зааащо?

— Ами така ревеше тогава… след Денис — обясни тя.

— Да, но само ако е от Светия Дух — изтърсих аз и се разревах още по-силно.

Сълзите като голяма и буйна река отнасяха всичките ми проблеми, ставаше ми леко, леко, леко… докато накрая побеснялата Динка не донесе от кухнята кана със студена (и много мокра, мога да ви уверя) вода.

— За твое добро е! — възкликна тя и ми изля каната на главата. Известно време се пулех като риба на сухо. След това се разкрещях така, че сигурно са ме чули в съседния микрорайон. А след това, както може да се предположи, се звънна на вратата. Аз бях вир-вода.

— Как можа? Да допуснеш! Аз! В такъв вид! — съсках аз, но Костя вече беше влязъл в стаята и погледите ни се срещнаха.

Боже мой! Не може да се опише какво изпитах, като го видях. С прекрасните му тънки и стиснати устни, със слабото му тяло, за което не са страшни никакви палачинки, с острия и изразителен поглед на кафявите му очи. О, Господи, очите му са същите като на моя Костик. Боже, той е негов син! Със сигурност е негов син! Ето го отговора на всичките ми молитви! Ето какво значеше онзи странен сън преди раждането. Да простят на детето ми. Простили са му. То е син на Константин Прудников и това променя всичко.

— Даа, така си мислех, че ще заваря нещо подобно — промълви Костя, докато ме оглеждаше. Именно промълви, а не — каза или произнесе.

— Заповядайте, скъпи гости, не се стеснявайте — особено глупаво се подиграваше Динка.

— Може ли да остана насаме с мократа жена? — попита Костя стон, който изключваше отрицателен отговор.

— Съвсем не — отдаде му чест Динка.

— Защо? — Костя се обърна и я погледна.

— Защото аз, разбира се, ще изляза, но някой все пак ще остане.

— Кой? — глупаво попита моят ПП.

— Ами един млад мъж. В момента спи в кухнята.

— Детето ли? — прояви поразяваща досетливост Константин, след което се устреми към кухнята, където дълго, много по-дълго, отколкото бях готова да издържа, гледа спящия Костик. Гледаше го отдалече, след това се приближи малко, после съвсем и доближи очи до милото малко спящо личице. А аз се ядосвах ужасно, защото, както винаги, по изражението му изобщо не можеше да се разбере какво мисли. Мозъкът му винаги е бил засекретен обект.

— Ами аз тръгвам — тихичко подхвърли Динка.

Аз кимнах и вратата се затвори. Двамата с Костя останахме сами. Или по-точно — аз останах сама с двамата Костя.

— Знаеш ли, много мислих за всичко, което се случи — след дълга пауза заговори мъжът ми. — Тогава заминах. Динка ми се обади и аз веднага след като разбрах, че си родила, си подадох оставката и заминах на работа в Европа. Канеха ме отдавна.

— Това е страхотно — казах аз, просто за да кажа нещо. Мисълта, че Костя в момента работи в Европа, изобщо не ме радваше.

— Нямаше нищо страхотно. Там направо се побърках. Половин година убеждавах себе си, че изобщо не ме интересуваш, дори мислех да се разведа, но така и не потърсих адвокат. После още половин година убеждавах себе си, че ти не се интересуваш от мен.

— Това не е вярно — възмутих се аз. — Без теб ми е ужасно зле. Беше ми много трудно.

— Защо?

— Защото съм свикнала с теб — изведнъж, не знам защо, изтърсих аз. Ами ако му кажа, че го обичам, а той си тръгне. Изведнъж се изплаших.

— Ами… аз също съм свикнал с теб. И с детенцето — изведнъж в гласа му се прокрадна болезнена нотка. Костя се стресна и погледна към спящия си син. Към нашия син. — Но си мислех, че ще отвикна. Нали хората оставят цигарите.

— Да бе — усмихнах се аз — аналогията ти си я бива.

— Ходих и при майка ти, защото ми казаха, че живееш при нея. Беше ужасно, но отидох, за да видя детето. Изведнъж реших, че е страшно важно да разбера на кого е. Ами ако е мой, тогава… и аз не знам… ще се грижа за него и всичко останало…

— Разбирам, разбирам.

— Но теб те нямаше — Костя махна с ръка. — Нямаше те.

И ми стана толкова мъчно, толкова обидно, че се нахвърлих върху майка ти и започнах да я упреквам.

— Знам — кимнах аз. — Тя ми каза.

— Казала ти е? Ще трябва да й се извиня. Там с невероятна яснота разбрах, че съм отишъл, за да видя теб. ТЕБ. И много се изплаших.

— Защо? — натъжих се аз?

— Защото изобщо не искам да те обичам. Но… става така, че те обичам. И макар че ми изневери, тази година без тебе, беше ужасна. Бях толкова самотен, че думите ти за това, че изневярата е решение, взето от двама души, ми се видяха резонни. И че аз също съм виновен по някакъв начин.

— Не, не! Само аз съм виновна — занареждах аз, защото това, което каза, беше повече от достатъчно. Не можех да повярвам, че го чувам от неговите уста.

— Престани. И аз съм пълен глупак. Там лежи и спи синът ми — той отривисто посочи към Костик. — А на мен ми е все едно кой е биологичният му баща. Мислех, че това е важно и че ще го разбера, щом го погледна. Само че нищо не разбрах.

— То е, защото спи.

— Няма значение. Чаках го много години и няколко месеца. Ужасно е, че не съм го виждал толкова време — сърдито мърмореше мъжът ми, а аз тайно си бършех сълзите, защото разбирах — той е дошъл, за да остане. За да ни прибере и отново да бъдем заедно.

— Какво ти става? Плачеш ли? Ох, Господи, пак ли плачеш? Ох, колко се изморих от тоя плач, още докато беше бременна.

— Има само един начин това да спре — усмихнах се аз.

Костя нерешително пристъпи от крак на крак, след това кимна, доближи се до мен и ме целуна. Аз останах, притисната към него, усещах аромата на тоалетна вода „Фаренхайт" и разбирах, че тази миризма, излъчвана от кожата на точно този мъж, е единственото, което не ми достигаше за пълно щастие. Стори ми се, че стояхме така цяла вечност. Но вечността свърши, защото на кухненското диванче се размърда синът ми. Тоест, нашият син. Той отвори прекрасните си спокойни, същите като на баща му, очички и веднага се разрева. Има си хас. Някакъв чужд (в неговите очи) мъж е стиснал в обятията си неговата любима мама и я целува. До настоящия момент този разкош беше позволен само на него.

— Ох, извинявай, Костик се събуди. Ей сега идвам — аз се засуетих и взех съкровището си на ръце. А мъжът ми застина с отворена уста.

— Кой? Кой се събуди?

— Костик. Ти какво, не знаеше ли? — останах изумена аз. Константин Прудников взе сина си от ръцете ми и дълго гледа очите и чертите му, като трудно прикриваше възхищението си, макар че Костик-младши ревеше като заклан. След това рязко ми подаде сина ни, закри лице с ръце и изръмжа: — Аз съм глупак!

— Така е — съгласих се аз. — Защото не познавам никой по-умен и по-прозорлив от теб. И след като самият ти смяташ, че си глупак, значи е така.