Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 5 За дежавюто

Като дете много обичах приказките. Те ми помагаха да се примиря със суровата прозаичност на живота. В родното ми Петльово имаше максимум чист въздух и минимум силни усещания. Липсата им компенсирахме със собствени усилия. Заедно с банда дечурлига влизахме в старите изоставени къщи, които бяха в изобилие в околностите. Вътре, слушайки воя на вятъра и собствените си „ах" и „ох", се плашехме помежду си с най-различни небивалици, започващи с думи от сорта на „… в един черен, черен град, през една черна, черна нощ вървял един черен, черен…" или „Имало едно време едно момиченце, най-обикновено момиченце, само дето нямало една ръчичка…" Беше страхотно да пищим от страх, докато седяхме върху старите изтънели дъски в къщата, където бяха живели множество непознати хора. Те са се радвали, тъгували са, умирали са и накрая домът е оставен да се разруши. И досега си мисля, че на света няма нищо по-трогателно и по-самотно от тези изоставени дървени къщи. Изкривени, стари и скърцащи. След тях нашето жилище ми се виждаше страшно уютно и топло. Преди заспиване мама ми четеше приказки на народите по света. Вятърът виеше и светът ми се виждаше безкраен, голям и непознат, а собственото ми легло толкова меко и сигурно, че ми се искаше да се завия презглава и да слушам, да слушам равния глас на мама, която всеки път ми четеше нова, но все пак позната приказка. Някои от приказките бяха руски. Например за сивия вълк, който носел на гърба си нашия роден царски син, за да откраднат поредния раритетза царя господар. Или за принцесата, която мълчаливо плетеше ризи от коприва за омагьосаните си братя. Тези приказки пораждаха и у мен желание за подвизи. Веднага ми се искаше да отдам живота, силата и любовта си на някого. Между другото, тези пориви не ми стигаха дори да помогна на мама да измием чиниите. Всичко или нищо. Бях съгласна единствено да плета ризи. За помощ в домакинството и дума не можеше да става. Много обичах и приказката „Аленото цвете". Нямах нищо против да ощастливя подходящото чудовище, разполагащо с всякакви удобства. Имам предвид замък, градини и още такива атрибути на „долче вита". Всъщност е много интересно какви стереотипи залагат в съзнанието ни приказките. За първи път на тази мисъл ме наведе Динка, с която до самозабрава си играехме на принцеси.

— Искаш ли аз да бъда принц, а ти ще плетеш ризи на братята си? — предложих веднъж аз. Но приятелката ми неочаквано се противопостави.

— Сама си плети копривата — каза ми тя.

Аз не бях против, защото всъщност й бях предложила тази роля само поради вроденото си благородство.

— Добре. Тогава ти ще си принцът и ще ме обичаш.

— Защо да те обичам. Та ти си пълна глупачка! Едвам не те изгориха на кладата и за малко да останеш без жених.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. Бях потресена от такъв необикновен поглед към любимата ми приказка. Но… само първия път. След това заедно започнахме да разнищваме приказките, като се подигравахме на народното творчество, както се сетехме.

— Аленото цвете? — въпросително повдигаше вежда Динка. — Любителка на авантата. Брак по сметка.

— А Иванушка глупака? — смеех се аз. — Не става от леглото. Мързелът е залог за добро здраве. Стой си мирно и всичко ще се нареди от само себе си.

— Аха, а двамата нормални братя са вечно с пръст в уста.

— На кретените им върви.

— Богаташите са глупаци. Принцесите обичат само бедни идиоти.

— А помниш ли за цар Салтан[22]? — попита ме Динка, когато спрях да се смея.

— С него какъв беше случаят? — бях готова отново да се разхиля.

— Ами той имаше възможност да си избере жена: готвачка, тъкачка. Нормални жени. А той какво избра? С кое място си проправи път в царските палати жена му? Сещаш ли се?

— Ясно с кое — превивах се аз от смях.

И така разпердушинихме почти всички приказки. От скука стигнахме дори до Луис Карол и неговата Алиса[23] със странните й превъплъщения. С нея беше по-трудно. Смисълът беше толкова алегоричен, че беше почти невъзможно да се преиначи още веднъж. Но все пак постигнахме известен успех. Трябва да си призная обаче, че с този костелив орех се захванахме, когато станахме на по шестнайсет. Обявихме Чеширския котарак за наркоман (а как, след като познава всички горски гъби), Заека — за неуспешен представител на малкия бизнес, който непрекъснато бърза, винаги закъснява и всички го мамят.

— А Чеширския котарак? А Мартенския заек? А Шапкаря? А Соня?[24]

— Те са държавни чиновници — нареждаше Динка.

В общи линии разнищихме приказките до дъно, но остана едно място, което не можах да разбера. Мястото, където Алиса и Шахматната кралица препускате немислима скорост по пътечката към върха на хълма. Тичат, а не могат да стигнат доникъде. Върхът се отдалечава от тях с такава скорост, че всеки път се оказват в началото на пътя.

Алиса пита кралицата: „Защо тоя отвратителен хълм през цялото време се отдалечава? Нали тичаме с всички сили!" Между другото, и аз се възмущавах от този факт. Мислех си, че в живота не става така. „Какво да се прави — отговаря кралицата на Алиса — с тоя хълм винаги е така. Трябва да тичаш с всички сили, за да можеш да си останеш на мястото. А изобщо няма да споменавам колко сили ти трябват, за да стигнеш донякъде."

— Пълни глупости — съгласяваше се Динка. — Няма такива работи.

След това двете с нея се качихме на влака и заминахме за Москва. И след време разбрахме, че и ние като Алиса препускаме към приказния хълм, който независимо от всичките ни хитрини не се приближава и на сантиметър.

Само че всичко това го разбрах чак сега. Именно сега, когато тичам с последни сили и се опитвам да се уловя за нещо истинско, но хълмът не само че си остава недосегаем, но дори се отдалечава.

Независимо че трябваше да родя след по-малко от два месеца (по най-добрите прогнози и при условие че изкарам до четиресетата седмица), животът ми не само че не ставаше по-хубав, ами точно обратното. През август нещата се влошиха толкова рязко, че направо се изплаших.

Вече не ходех на работа, където ме отвличаха от тъжните ми мисли и съмненията, а си седях вкъщи.

Който е раждал, той знае какво е да изкараш третото тримесечие, когато всичко около теб си губи смисъла, а ти се превръщаш в безпомощен тромав слон и зависиш за всичко от другите. Последното тримесечие съвсем не е най-доброто време за вълнения, но в моя случай стана така, че бях отлагала всичко за накрая. През август, когато разрешението ни за кредит изтичаше след месец, цените на жилищата рязко скочиха. С около трийсет процента.

— Какво става? — паникьосваше се и се възмущаваше Константин.

— Август е! — ядосваше се агентката Олга. — Забавихме се. — Сега вземайте, каквото има. През септември ще стане още по-лошо.

— Динка, какво да правя? — плачех аз на телефона. Бях уплашена и самотна без съвместните ни обеди в кафенето, без непробиваемата й увереност, че Господ ни обича и всичко ще бъде наред.

— Какво да правиш ли?! Трябваше да направиш нещо преди! В моя фонд в момента печалбата за първоначалните вложители е сто и двайсет процента годишно. А ти проспа всичко. Изплаши се! — караше ми се тя.

— Как ще си купим жилище?! — питах аз. Перспективата да родя и още да сме в квартира под наем ме плашеше. Не вярвах в бъдещето. Не вярвах в нищо. Но най-малко вярвах в себе си.

Една вечер Костя се прибра крайно потиснат, с посивяло лице и каза:

— Край. Купуваме жилище. Няма какво да се прави. Няма да намерим друго. Цените скочиха страшно.

— Какво представлява? — оживих се аз, но като улових погледа на мъжа си, разбрах, че по-добре да не бях питала.

— Бунище. В Бирюлево. На гъза на географията. Ще пътувам до офиса сто години — само дето не се разплака Костя.

— Тогава за какво ни е? — просто проформа попитах аз.

— Документите им са в ред и са съгласни да го купим с ипотечен кредит. А и парите ни ще стигнат. Макар че да си купя жилище в девететажна панелка за близо три хиляди долара квадратния метър, надхвърля всичките ми разбирания. Няма жилище в Москва, което да струва такива пари. Само че за всяка боксониера чакат трима като мене. Така че даже ще ни се наложи да платим рушвет на тяхната агенция, за да ни даде тая шибана развалина.

— Нямам желание дори да я виждам — натъжих се аз. Да чуеш думата „шибана" от устата на Костя, беше като да присъстваш на изригването на заспал вулкан. Очевидно и той беше докаран до ръба на търпението си. — Може пък нищо да не купуваме, а?

— И какво? Тук ли ще раждаш? Знаеш ли, че ми се обади хазяйката?

— Не — изстинах аз. Още какво има да става?

— Вдига ни наема. Ще трябва да й плащаме двеста долара повече. Така че вече ми е все едно. Там поне ще плащам за нещо свое.

Костя беше страшно потиснат. Както и аз. Нямах сили да го подкрепя. Аз самата се бях предала напълно. Но след като така или иначе щяхме да купуваме жилище, реших, че е по-добре да го видя. Без да обръщам внимание на корема си. И затова на следващата сутрин отидох в Бирюлево, за да хвърля поне едно око на потенциалното ни семейно гнездо.

— За какво ти е това? — учуди се Динка, когато й казах, че отивам сама на другия край на града, за да видя жилището.

— Ами ако видя нещо, с което няма да мога да се примиря? — инатях се аз.

— Стига, остави Костя да купува. Няма как да стане по-лошо.

— Не мога така. Ами ако там изведнъж разбера как трябва да постъпя — като ненормална обяснявах аз. Но тя не ме разбираше.

— Трябва да мислиш само за себе си. Скоро ще раждаш. Да не би да си решила да прецакаш нещата накрая. Досега всичко върви толкова добре.

— Не, не е така — аз си загризах устната и тръгнах.

Оглеждах се във всички посоки и се опитвах да намеря отговори на въпросите си. Където и да е. Дори в графитите по стените. Или пък в рекламите. „Поля вика Вселената. Отговорете!" Трябва да ви кажа, че когато Вселената (това е според будизма) се опитва да ви подскаже правилния отговор, тя го прави много по-добре, отколкото обаждане до приятел или помощ от публиката като в „Стани богат". В моя случай Вселената очевидно опитваше да стигне до заспалото ми подсъзнание по всякакъв начин. Дори и нелицеприятен, само да я чуя. Има си хас, та нали вече девет месеца настоятелно се опитвах да не чувам нищо, нито дума. Слязох от автобуса на съответната спирка.

— Нямаш ли някоя копейка? — за мен точно пред входа се залепи някакъв противен пропаднал алкохолик.

— Нямам. Нямам. Махай се! — опитах се да го прогоня аз.

Алкохоликът изобщо не се впечатли?

— Дай! Дай ми, моля ти се! — нареждаше той.

— Няма да ти дам! — отрязах го аз.

Алкохоликът заби остър поглед в мен и аз се заоглеждах, за да разбера дали трябва да се развикам: „Помощ!"

— ДАВАЙ ПОРТМОНЕТО! — изсъска човекоподобното и се приближи към мен. Очевидно оцени силите и разбра, че бременна жена, почти готова да ражда, няма да му окаже никаква съпротива. Лъхна ме отвратителна миризма на престоял алкохол и мръсни непрани със седмици дрехи. Аз хукнах тромаво да бягам и се молех само да не започна да раждам в тая забравена от Бога дупка.

— Остави жената на мира! — извика на злодея една бабичка, която преди малко ми беше показала пътя към блока.

Тя замахна към пияницата с бастуна си, след което той се отдалечи, бълвайки злобни ругатни.

Аз въздъхнах с облекчение.

— Не може да бъде! Никога не съм смятала, че бастунът може да е такова оръжие — вяло се усмихнах аз.

— Тук при нас трябва много да се внимава — изпъчи се бабката. — Намерила си го. Това е блокът. При кого отиваш?

— Аз ли? На оглед на жилище — бодро и отвърнах аз. Ролята й на защитник на бременните й даваше право да ми говори на „ти" колкото си иска.

— В трети вход ли? — плесна с ръце бабата.

— Аха — потвърдих аз.

— Олеле! И за какво ти е?

— Защо? Какво не й е наред? — замръзнах аз. Нима това ще е поредният крах?

— Тук целият район не е наред. Въздухът е отвратителен. А ти чакаш дъщеричка.

— Син — поправих я аз.

— Тя погледна с недоверие към корема ми и сви рамене.

— Все тая. Мястото не става за деца.

— Нямам друга възможност — оплаках се аз.

— Има случаи, когато е по-добре да нямаш нищо, отколкото да имаш нещо такова — тя направи широк кръг с ръка, сякаш за да обхване околността.

Аз проследих ръката й с поглед.

Панорамата наистина не беше особено привлекателна. Във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, се виждаха стобори и гаражи, а отдясно, закривайки слънчевата светлина, се издигаха комините на топлоцентрала. Гъстите и мръсни облаци дим, които изпускаха, закриваха небето. Стана ми лошо. Наистина ли ще живея тук?

— Ще я видя, след като така и така съм дошла — въздъхнах аз.

— Отваряй си очите на четири — посъветва ме бабката, преди вратата на входа да се затвори зад мен. Посрещна ме вход, който смърдеше не на мръсотия, а направо на мърша. Не знам през коя година е строено това чудовище, но строежът със сигурност не е отнел много време. Най-вероятно се е водило за временна постройка. Само че, както се знае, няма нищо по-постоянно от временните постройки. Спомних си как Костя мърмореше сутринта:

— По-добре да беше стандартната панелка на пет етажа. Честна дума.

— Защо? — учудих се аз.

— Защото тогава поне щеше да има вероятност, че все някога ще я съборят. А това жилище ще ни надживее.

— Стига си се навивал — казах му аз.

Но сега разбирах, че е бил прав. Жилището беше на деветия етаж. Добре че поне асансьорът работеше, макар че така се тресеше, сякаш всеки миг щеше да рухне.

— При мен ли идвате? — един суетящ се млад човек ме чакаше пред самия асансьор.

— Не знам — смутих се аз. — Идвам на оглед на жилище.

— Значи сте при мен. Аз съм Павел, а Вие сигурно сте Полина.

— Да — зарадвах се аз. Поне не се бях объркала.

— Нито дума за цената — строго ме предупреди Павел.

Макар и да бях в напреднала бременност, в такива екстрени ситуации успявах да се стегна и да си включа мозъка.

— Да не би да криете цената? — предположих аз, а лицето на Павел се покри с петна.

— Искате ли да купите жилището? — процеди той.

— Не съм сигурна. Още не съм го видяла.

— Ами тогава да не го гледаме изобщо. Казаха ми, че просто искате да видите стените. А ако ще разсъждавате за цената… Такива като вас ме чакат цяла сюрия — Павел демонстрираше очевидно желание да се отърве от мен, колкото се може по-скоро.

Аз се изплаших. За какво загубих толкова време да стигна дотук и за малко да стана жертва на алкохолик?

— Успокойте се, Паша. Дори нямам представа колко струва вашето жилище. Просто искам да го погледна. Ще бъда няма като риба — обещах аз.

Агентът се замисли, като че ли преценяваше може ли да ми вярва. След това въздъхна (вероятно си спомни за подкупа, обещан от съпруга ми) и ме въведе в жилището. Там ни чакаше измъчена от живота и от нищетата жена на около четирийсет и пет години.

— Здравей, Павел. Извинявай, че не съм облечена — занарежда тя, докато бършеше в престилката си изцапаните си с някаква храна ръце.

— Няма нищо — чуруликаше изменилият се до неузнаваемост младеж. Сега той го играеше „мъдрия приятел и наставник". Стана ми противно.

— Здлавей, леличко! — от кухнята изскочи някакво сладко чорлаво чудо на около пет години.

— Здравей — подскочих аз от изненада. — Как се казваш?

— Ромочка — пророни чудото и изчезна.

А аз тръгнах да обикалям жилището. Това ми отне около трийсет секунди. Жилището се състоеше от стая и кухня, чиито прозорци гледаха към депресиращите комини на ТЕЦ-а.

— Не се тревожете, тук е тихо. Околовръстното почти не се чува — мазнеше се собственичката.

— Околовръстното ли? — обърнах се аз. Изобщо бях забравила за него. А всъщност зад всички тия гаражи би трябвало да е точно то. Господи, къде попаднах?

— Ами да. Изобщо не се чува. А ТЕЦ-ът е безвреден. Изпуска само пара. Малко е влажно и толкова.

Помнейки правилото, че рекламата движи търговията, жената се стараеше максимално.

— А Вие защо се местите? — проявих любопитство аз. Жената се запъна, а след това погледна корема ми и отговори.

— С мъжа ми се развеждаме, така че се налага да направим замяна.

— И каква замяна можете да направите?

— Аз ще се преместя в областта, там жилищата са три пъти по-евтини — обясни жената. — а за врага ще има стая в комуналка.

— Защо да е враг? — изненадах се аз.

— Защото ме изоставя — въздъхна тя и ми показа, че разговорът е приключен, като излезе от стаята.

Аз направих смутено още няколко крачки, разгледах банята. Тя беше вътрешна и както и очаквах — покрита с плесен. Но най-ужасното, най-страшният кошмар, който ме накара да избягам с всички сили от блока, от жилището и от района, триейки сълзите от очите си, беше дежавюто, което ме завладя със страшна сила. Изведнъж съвсем ясно си дадох сметка, че ако двамата с Костя не направим незабавно някаква промяна в живота си, след няколко години ще бъда същата като нея. Същата като тази съсипана жена, която напускаше Москва и бягаше от непревземаемия хълм от приказката на Луис Карол. Разбира се, и изневярата ми нямаше да изчезне, дори и Костя да купи жилище и да продължи да бъде прекрасен баща и съпруг. Само че докога? Станалото щеше да виси като дамоклев меч над главата ми. Като пушка, която задължително някога ще гръмне. И детето със сигурност ще бъде от Денис и ще ми напомня всеки ден, че ползвам любов и семейно щастие на кредит, също както и жилище. Защото в такова жилище, в такъв дом, семейството ни ще се разпадне със сигурност. И аз ще се окажа там, откъдето съм дошла. Някъде в областта, сама и с дете на ръце. Защо? Защо?

— Какво Ви е? Добре ли сте? — дръпна ме за ръката някаква жена в униформа на служител на метрото. Оказва се, че съм стигнала до метрото и дори съм влязла вътре, без да забележа.

— Не, не съм добре, но няма значение — издърпах си ръката и се запътих към влака.

Сълзите ми пресъхнаха, остана само някаква тъпа решителност, която ме отведе вкъщи. Спирах няколко пъти и се опитвах да се паникьосам. Струваше ми се, че още мога да се спра, че мога да поправя нещата, че мога да измисля нещо, да постъпя по друг начин…

— Разгледа ли апартамента? — още на прага ме попита Константин и погледна към корема ми с безпокойство.

— Да разгледах го — кимнах аз и влязох вкъщи.

— И? Какво мислиш? Разбираш ли, вече съм се договорил да платим аванс още утре. Трябва да бързаме, защото няма да успеем да си подадем документите в банката — той говореше толкова бързо, сякаш се опитваше да ми затвори вратата и да не ми разреши да кажа онова, което не искаше да чуе. Аз не го прекъсвах и спокойно си свалях обувките. Беше ми топло. Бях жадна. И нямах никакво желание да говоря.

— Ще ми сипеш ли чай? — помолих го аз.

— Разбира се. Седни. Със захар ли?

— Да. И с кифличка. Дори с две — жално помолих аз. И не издържах и се разплаках.

— Недей така, недей така. Престани. Няма да останем там цял живот. След няколко години ще го заменим. Ще съберем още малко пари и ще го заменим — Костя ме галеше по главата и ме целуваше по очите, изтривайки сълзите ми с дланите си.

— Мислиш ли? Наистина ли? Вярваш ли го? — хлипах аз.

— Разбира се, глупачето ми. Разбира се.

— Не съм сигурна, че ще издържа там и един ден.

— Аз също. Но какво можем да направим? В момента не можем да си позволим нищо друго.

— Ами тогава по-добре да не купуваме нищо. Да си вложим парите като Динка в някой фонд и да ги умножаваме.

— Какво ти става? Да не би да искаш да загубим всичко? — Костя се ядоса.

— Тя не губи!

— Има време.

— Ти си прекалено предпазлив — обидих се аз.

— Може и така да е — изведнъж се съгласи Константин Яковлевич. — Но в момента това няма никакво значение за мен. Абсолютно никакво. Нямам намерение да изчислявам ползите, да пресмятам разни проценти. Имам нужда само от жилище. Наше жилище. За теб, за мен и за детето ни. Разбираш ли, че трябва да го направим. За него.

— За кого? — не разбрах аз.

Не слушах Костя внимателно, защото в главата ми непрекъснато се въртяха едни и същи мисли, които се опитвах да прогоня.

— За сина ни. За нашия син — възбудено ме убеждаваше Константин.

Аз замрях за секунда, след това отпих от вече изстиналия си чай. Отхапах от кифлата. Сдъвках я, за да се ободря. И след това казах:

— Знаеш ли, не съм сигурна, че детето е от теб.