Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 5 Планетата Петльово

Случвало ли ви се е някога да започвате живота си отначало? На мен — често. Обикновено — от понеделник, макар че понякога съм отваряла новата страница и в сряда, и в петък или пък във всеки друг ден освен неделя. В понеделник обикновено започвам да правя гимнастика, старателно размахвам крака и ръце сутрин, докато някой спешен случай в работата не ми убие желанието да си съкращавам свещения сън с половин час. Също така започвах и диети. Имаше случай, когато се опитвах да ям само пилешко, сирена и червено вино. Това беше най-хубавата диета на света. Спазвах диетата от понеделник та чак до неделя, като наблягах най-вече на червеното вино, а в края на уикенда, когато, едва държейки се на краката си, гледах звездите от балкона, Костя ми каза, че отказва да живее с кльощава алкохоличка и че му се повдига при вида на пилешко.

— Пречиш ми да бъда идеална! — възмутих се аз.

— Но пък се опитвам да запазя прекрасните ястия със свинско, говеждо и гъби, както и печения на фурна френски омлет, които заради твоите прищевки изчезнаха от трапезата ни.

— Аз предпочитам храната — сложи край на новия ми живот съпругът ми.

В края на краищата слабеем, за да се харесаме на мъжете си и затова е глупаво да го правим, против волята им. Макар че лично аз слабеех заради себе си. Защото, когато бях млада, страшно обичах червено вино. А сега — в дните на самотната си зрялост (колко приятно е понякога човек да се съжали сам), предпочитам коняк. Ако трябва да продължа линиите на безкрайните си нови животи, трябва да кажа, че няколко пъти смятах да стана просветена, поради което прекарах няколко часа в медитация. Изпълнявах всички инструкции в книгите за просветление. Тоест, заемах съответната (между другото, много сложна) поза, палех ароматни клечки и свещи, изхвърлях всички мисли от главата си (това беше най-лесно от всичко) и задрямвах, слушайки от касетка звуци от природата. След известно време по най-естествен начин успявах да се просветля и да постигна ефекта на напълно празната глава. Превръщах се цялата в морски вълни, които плавно се движеха към брега, във вик на чайка, кръжаща самотно, търсейки риба… докато търпението на Константин не свърши.

— Ще те изпратя в лудница — най-сериозно ми обеща той. И там ще започне новият ти живот.

— Ти си най-земният, невъзвишен и бездуховен мъжкар, когото съм срещала — сърдито отговорих аз, докато с усилие се измъквах от дълбините на абсолютното блаженство. Но приех заплахата му сериозно и временно се отказах от медитациите.

Започвала съм начисто много пъти за дребни неща. Или решавах да стана истинска бизнес лейди, или пък се захващах да отглеждам цветя на балкона и няколко седмици се ровех в сандъчетата с цветя. Но всичките ми пориви замираха, преди да са успели съществено да променят живота ми. Странно е, че колкото и да се стремях към промени, не се получаваше нищо. А сега, когато повече от всичко исках постоянство и стабилност и не желаех никакви промени, новият живот се стовари върху мен с всички сили без никаква инициатива от моя страна.

— Винаги става така — мъдро отбеляза Динка, изплювайки обелка от семка върху калния междуселски път.

Какво по-извратено може да има от това да започнем нов живот в Петльово?

И въпреки това трябва да кажа, че откакто напуснахме Москва, съществено ни олекна. На първо място — изцяло се прекрати моралният натиск, на който ни подлагаха кредиторите на Динка. От това например на нея й се подобри тенът на лицето. Възможно е това да беше резултат и от чистия селски въздух. А аз най-накрая спрях да се чувствам като дребно нелепо нищожество, което никой не иска. Защото знаех, че майка ми има много голяма нужда от мен. Тя прие мен и Костик с такава нежност и беше толкова щастлива, че най-накрая аз се утеших.

— Няма ли значение, че съм сама, без мъж? — за всеки случай уточних аз.

— Никакво. Изобщо не ме интересува мъжа ти — с неочакван оптимизъм реагира майчицата ми и изобщо не показа признаци на безпокойство.

— Мен също — бодро кимнах аз. — И мен също изобщо не ме интересува.

— Разбира се, ако не те беше зарязал, щеше да е по-добре — даде заден ход майка ми. — Но след като е станало така, поне ще си погледам внучето. Да, бонбончето на баба, нали, момченцето ми.

С лекота прехвърлих грижите за сина си на мама и най-накрая почувствах, че идвам на себе си. Идвам на себе си след дългата и нервна бременност, изпълнена с мисли за евентуалните бащи на детето, след раждането, което буквално ме преобърна наопаки, след краха на Динка и тази странна криза, устроена не от друг, а от московските власти. При нея някои загубиха всичко (умници като Дудикова), други останаха без нищо, защото никой нямаше намерение да достроява сградите, които не бяха построени към момента на падането на цените. Някои по-умни и прозорливи чакаха кога цените ще паднат окончателно. През зимата цените паднаха до хиляда и петстотин долара на квадрат, знам, защото Динка, от немай-къде провеждаше мониторинг. Тоест, бяха паднали почти двойно в сравнение с момента, когато динкиният фонд предаде богу дух.

— И това далеч не са пределни цени — уверено казваше тя.

— Жилищата стоят по два месеца и не се продават. Спадът ще продължава. Ех, да имах сега моите четиресет хиляди.

— Представяш ли си колко хора говорят същото? — опитах се да я вразумя аз.

— Да, всички, които изгърмяха с новопостроените жилища — въздишаше Динка.

Да, положението ни трудно можеше да бъде оценено като цветущо, но тъй като бяхме оцелели в преминалата война, безусловно се чувствахме добре. Зимата замрази временно всичките ни стремежи и мечти и засипа със слой пухкав сняг спомените и тревогите. През цялата зима не се случи абсолютно нищо. Аз не работех и живеех на гърба на майка си. Живеехме точно толкова бедно, колкото и в детството ми, само че сега това не ми правеше никакво впечатление. Динка работеше като касиер в местната спестовна каса. Никой от старите ни познати не ни сочеше с пръст с думите: „Все пак ги изгониха от Москва. Никой не се е съмнявал", което можеше да се очаква и щеше да бъде естествено. Всички хора мечтаят за промени, но повечето не правят нищо, за да ги постигнат. Но всички, които са се опитали и са се провалили, предизвикват у останалите чувство на скрито удовлетворение. Демек, вижте колко правилно постъпихме. Добре че не се изхвърлихме. Но на нас никой не ни каза нищо. Може и да са говорили зад гърба ни, но на мен ми се стори, че ни приеха като свои. Хората в нашия роден град бяха безгрижни и спокойни. Те не бързаха заникъде. Не завиждаха на никого и със сигурност знаеха, че след зимата ще дойде пролетта, а след пролетта — лятото. И няма да стане нищо друго, колкото ида се стараят. И затова е най-добре да се успокоят и да кипнат самовара.

— Ще пийнем ли чай? — питаше Дениска, когато надникнеше в нашата стая. С него едно време заедно крадяхме ябълки от градините на съседите.

— С удоволствие — кимах аз, обувах си валенките[30] и отивах у тях. Дениска имаше дебела гостоприемна жена и три разнокалибрени дечица, които непрекъснато се бутаха върху топлата руска печка. Ние съсредоточено си посръбвахме ароматен чай от купичките, говорехме си за времето, за риболов, който Дениска обожаваше и за децата, които ги обожаваха всички. Беше прекрасно. Оставах потресена от прелестта на разбъркания като коктейл селски колорит, състоящ се от малки схлупени дървени къщурки с плетени огради и пететажни панелки с топла вода и канализация. Тишината и красотата на покритите със сняг ели внасяха покой в душата ми. Всъщност, бях готова да приема факта, че целият ми живот ще премине тук и ще се състои от седене с количката на детската площадка, любуване на природните красоти, мълчание и пиене на чай по къщите на съседите. С удоволствие клюкарствах по пейките с другите майки. Харесваше ми да готвя евтини ястия от зеленчуците, които растяха в градината ни.

Когато двете с Динка гледахме новините, ни се струваше, че телевизорът е аквариум, пълен със странни риби, плуващи от един мъртъв град в друг. Москва, Ню Йорк, Токио, Лондон, Банкок… Земетресенията, бурите, цунамито, смените на политическите режими, сушата и пожарите в Европа — всички новини, с които хранят света, тук в Петльово ни се струваха изкуствени, безсмислени, излишни. Защо хората се интересуват само от бедите и нещастията на другите? Защо журналистите обсъждат само смърт, войни и катастрофи.

— Случайно ли загина принцеса Даяна? — ни пита поредният любител на мрачни подробности. Не е успял да вземе интервю от серийния убиец, който прави жените на кайма, и затова му се налага да обсъжда тема, от която никой вече не се интересува. Ами ако все пак Даяна е била убита? Та това е толкова важно. Междувременно ще можем пак да обсъдим целия й живот. Да си припомним любовницата на царствения й мъж Камила и да си създадем име на гърба на английското кралско семейство. Може също така картинно да разкажем за истински престъпления и да покажем нагледно кой и при какви обстоятелства е убил, ограбил, изнасилил и после изял някого и тем подобни… Защо телевизорите ни са пълни с подобни истории? Нима те могат да направят щастливи телевизионните зрители. Честно казано, аз се опитвам да гледам телевизия минимално.

— Господи, ще бъде чудо, ако пуснат някоя комедия. Повръща ми се вече от тия екшъни! — съгласяваше се с мен Динка.

— На мен ми се повдига от всичко, и от новините също — споделях аз.

Ако трябва да бъда откровена, предпочитах тишината пред всеки информационен шум. Понякога щастието се свежда до това в другата стая да спи детето ти. И го разбираш най-добре, когато, преди да заспи, е ревало няколко часа, защото му растат зъби. Малките деца плачат често, но още по-често се усмихват и се радват, че си им осигурил пропуск за този свят. Когато погледнеш във възхитените им влюбени искрящи очички, разбираш, че животът ти не е изживян напразно. Ще бъде справедливо, ако кажа, че малкият Костик преобърна живота ми и му придаде съвършено нов непознат дотогава смисъл.

Но времето минаваше и по лицето на Динка все по-често започваше да се появява изражение на скука и стаени мисли. Пролетта е най-доброто време за промяна. През пролетта синчето ми се научи да пълзи и да отваря всички шкафове, поради което се наложи да ги залепим с тиксо. А Динка Дудикова дойде при мен с въпроса: „Да не би да смяташ да висиш тука цял живот?"

— Цял живот ли ще седим тука? За това ли си мечтала през дългите зимни нощи? — предизвикателно ме попита тя.

— През дългите зимни нощи мечтаех да се наспя. И тази мечта още не може да се сбъдне.

— Зъби ли?

— Да.

— Дано да пораснат по-бързо! — плесна с ръце приятелката, изобразявайки съчувствие.

— Всичко с времето си — дълбокомислено добавих аз.

— Като стана дума за времето. Мисля, че ни е време да се върнем в Москва — хвана се за думите ми Динка.

— На нас ли? — учудих се аз, защото дори и Динка да я чакаше нещо в Москва, мен със сигурност не ме чакаше нищо.

— Да, на нас. Или ти предпочиташ да ядеш цвекло в компанията на майка си до пенсия? — язвително ме попита Динка.

— И с какво ще живееш там? — полюбопитствах аз.

— Ще те давам под наем за сексуслуги. Имаш потресаващ бюст — лакомо ме огледа тя.

Аз се наежих.

— Половин година самота и вече си неадекватна. Няма да е зле да си намериш някого.

— Защо? — учуди се Динка. — А и от къде на къде реши, че съм самотна. Недей да съдиш по себе си.

— Ха? Има нещо, което не знам ли? И какъв е? Колхозник? А къде отиде правилото за дебелия портфейл? — засмях се аз.

— Знаеш ли, на този свят всичко е относително. Тук, сред спокойствието на селските ливади, много неща губят значение. Реших, че след като в живота ми има известен застой, мога да се задоволя само с първа точка.

— Тоест?

— С това, което прави мъжа мъж — изящно ме парира Дудикова.

Гледах я и се дивях колко бързо преживя невероятно трагичната загуба на всичките си спестявания. Тя се смееше, фукаше се и смяташе да поеме към Москва. Какво по-потресаващо може да има от това.

— Кога заминаваш? — поинтересувах се аз. И през ум не ми минаваше, че сериозно вика и мен със себе си. Реших, че е просто проява на вежливост между близки приятелки. И наистина за какво й е да влачи такова бреме със себе си?

— Когато смениш тая трогателна физиономия и благоволиш да си метнеш партакешите в колата ми — засмя се Динка.

Аз се сепнах и я погледнах внимателно. Изглежда, че говореше сериозно.

— За какво съм ти аз?

— Изключваш ли възможността, че искам да помогна на приятел?

— Напълно. Аз си живея вкъщи. На топло съм и не съм гладна. Няма да умра, ако ме оставиш на грижите на майка ми. Следователно ти трябвам за нещо — изказах на глас резултатите от повърхностния анализ аз.

Динка раздразнено хвърли някаква пръчка, която държеше.

— Знаеш ли кое изобщо не мога да разбера? — смени тя темата на разговора.

— Кое? — сепнах се аз. Когато Динка излагаше резултати от напрегнатата си умствена дейност, те обикновено бяха потресаващи.

— Защо не ми оставиха поне работата? Аз съм много добър специалист. А и е очевидно, че ако не работя, няма как да си платя дълговете. Защо не се усетиха?

— Защото в онзи момент им трябваше някой, на когото да си го изкарат.

— и решиха, че е най-добре да съм аз — кимна Динка. — Само че аз премислих и нямам особено желание да бъда аз.

— Какво можеш да направиш? — учудих се аз.

— Ами все нещо мога. Разбира се, няма да ми е лесно да го стиковам със съвестта си, но… го обмислям вече цяла зима и ми се струва, че започна да се получава нещо — Динка грейна в широка искрена усмивка.

— А аз?

— Ти, ти трябва да ми помогнеш — настоятелно каза тя.

— Наказуемо ли е? Спестовната каса ли ще ограбваме? — предположих аз и накарах Динка да се разсмее.

— Наказуемо е и няма никаква връзка със спестовната каса. И те уверявам, че ако направим всичко, както съм го намислила, няма да има никакви други последствия освен ползи и благополучие.

— Господи — прикрих уста с ръката си аз. — Какво си намислила?

— Може ли да не ти казвам нищо сега? Може ли просто да дойдеш с мен? — прехапа устни Динка.

— Интересно защо? — попитах аз.

— Искам, когато научиш всичко, вече да седиш в колата. И когато се развикаш: „ти си се побъркала", „това е пълна лудост" и „аз няма да участвам в такива неща", да бъде вече късно — изчерпателно поясни мотивите си Дина.

Аз се подсмихнах и казах:

— Ами тогава да вървя да си стягам багажа. Но помни, че когато ме вкарат в затвора, ти ще бъдеш длъжна да се грижиш за Константин.

— Почакай — стана сериозна Динка. — Сигурна ли си, че наистина искаш да ми помогнеш? Може би е по-добре все пак да останеш тук?

— И да мухлясам? — размахах ръце аз. — Не, тръгвам с теб. Решено е. И изобщо не ми дреме какво си намислила, в крайна сметка ти се грижеше за мен през цялото време. Без теб с мен беше свършено. Така че го приеми за най-обикновена благодарност.

— Каква реч! — Динка вдигна палец нагоре. — Направо ми се

иска да изпсувам. И така, стига приказки. Тръгваш ли?

— Разбира се! — кимнах аз и хукнах да си събирам багажа.

Майка ми се въртеше около мен и ме умоляваше пак да си помисля и да не се забърквам с Динка Дудикова, която винаги ми е носила само неприятности. Аз обаче нежно я прекъсвах и й обяснявах, че неприятностите ми са само от собствената ми глупост. Който и да ми беше обяснил в онзи момент, че трябва да остана и да не се бъркам, нямаше да го послушам. Дори и да беше господин президентът. Макар че какво го интересувам президента аз. Вътрешният ми глас ми казваше, че няма какво да правя в Петльово. Че временната ми почивка свърши и че ако остана тук сега, никога повече няма да се измъкна. Същото чувство имах, когато прекрачих прага на онова ужасно жилище в Бирюлево. Още една минута на това място и никога няма да се измъкна. Да, може да се каже, че от изблика ми на откровеност не излезе нищо добро, но и това е спорен въпрос. В края на краищата само загубих мъжа си. И както правилно отбеляза касиерката в магазина на „Горните поля", „Това се случва на всички" Кой в наши дни не е оставал без мъж? Но пък не загубих себе си. Не загубих способността си да извършвам необмислени постъпки. Уверена съм, твърдо вярвам, че душевният порив има решаващо значение във всички случаи. Затова целунах мама, взех на ръце пълничкото си, здраво и порозовяло от селския въздух момченце и се качих в колата на Динка.

Тя ме чакаше и си червеше устните.

— Признай си откога си го замислила?

— Още през януари. Когато заради ония отвратителни виелици никой не можеше да излезе от вкъщи.

— Аха — кимнах аз. — Значи още преди три месеца. Може ли да знам къде отиваме?

— Ще живеем в Очаково[31].

— Къде? — останах поразена аз.

— В Очаково. Там цените не са високи и е сравнително близо до бившата ми работа.

— Значи правилно съм разбрала, ще се захванем с твоя главен лекар, нали? — усмихнах се аз.

— Надявам се, че не ме смяташ за аморална — поинтересува се Динка и откъсна за малко поглед от пътя, — Макар че ми е все тая за каква ме мислиш. Да, за начало ще се заема с Пьотр Исмаилович.

— Но защо с него?

— Защото беше крайно несправедливо да ме остави без работа. Тя беше единствената ми възможност да му върна честно парите. Които, между другото, той ми даде с огромна лихва — поясни Динка.

Разбирах, че едва ли смята да се закани с пръст на бившия си началник. Сигурно е намислила нещо много по-завъртяно. Но ми беше все едно. Беше ми толкова хубаво да пътувам заедно с нея, да си говорим за разни глупости, да си мечтаем, да усещаме, че сме способни на всичко. Всъщност, това беше най-потресаващото.

— Ние сме страшни, ние сме опасни. Ние пием с чаши водка и коняк. Мъжете изобщо не ни интересуват. Ние можем всичко — смеехме се и правехме страшни физиономии.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попитах просто така за всеки случай.

Но Динка си прехапа устните и каза:

— Всъщност, аз подготвям всичко от известно време. Довечера ще ти го разкажа с подробности, а засега… просто ми имай доверие, става ли?

— Няма проблеми. — Аз се облегнах на седалката и погледнах спящия Костик.

Да се доверя на Динка? Защо не. След като вече десет месеца имам почти физическото усещане, че съм щастлива и че се нося по течението (надявам се, че разбирате за какво говоря), мога да се отпусна и да се оставя на течението да ме понесе напред. Имам син, връщам се в Москва и душата ми е спокойна и омиротворена. Няма защо, със сигурност няма защо да се питам какво ме очаква. След няколко часа вече влизахме в малкото уютно жилище в приятна и зелена част на район Очаково. Пролетта беше покрила с изумруден прашец всяко дърво и всеки храст. Младите майски листа — квинтесенцията на този цвят. Най-зеленият от всички оттенъци на зеленото. Удивително е, че чак когато се върнах в Москва (ако може да се нарече така, заселването ни в Очаково), забелязах, че е свършила най-трудната зима през живота ми, че и пролетта е дошла и е разтопила всички снегове. Всичко тече, всичко се променя. Само Дудикова си остава същата. Когато ми разказа за плана си онази вечер, останах потресена. И макар че всичко беше изключително неморално, беше толкова изящно, толкова майсторски замислено и трябваше да даде такива потресаващи резултати, че аз изръкоплясках.

— Ако всичко мине успешно, обещавам публично да изпия бутилка текила и да не се напия — веселеше се Динка, докато нагъваше вечерята, която бях приготвила набързо (задушени тиквички с домати).

— А пък аз, ако всичко мине успешно, ще разказвам, че наистина няма безизходни ситуации. Просто трябва да споделите проблема си с някоя гениална Динка Дудикова — съвременен оракул.

— Само имай предвид, че не давам безплатни съвети — засмя се тя. — Е, може би само на теб.