Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 2 В която продължавам да се отпускам и наслаждавам

Отношението към света е най-сложното понятие, с което ми се е налагало да се сблъсквам. Във връзка с отношението към света има хубава руска поговорка, която казва: „На един супата му е постна, на друг брилянтите — дребни". По-голямата част от хората (в това число и аз) си прекарват целия живот с убеждението, че тяхната супа е абсолютно постна. А именно — работата им е скапана, заплатата ниска, децата шумни и невъзпитани, мъжете им далеч не са съвършени (като че ли в природата съществува съвършенство). Може да ни е зле, много зле, невероятно зле, ужасно или в краен случай търпимо.

— Как си?

— Чудесно.

Често ли ви се случва да чуете такъв отговор? Но не американизираният вариант, при който на лицето ни е закачена изкуствена усмивка I'm fine[26], а в очите ни се чете такава мъка, че само ако ги погледнеш, разбираш, че истината трябва да звучи като „ужасно зле". Срещали ли сте много хора, които действително да са страшно добре. Аз лично познавам само един такъв човек и това е Динка. Тя е единствената, която не унива, дори когато животът (любовта) й обърнат гръб.

— Имаш някакъв секрет, кажи какъв е? — питах я аз, още когато бяхме деца. На мен самата през цялото време ми се струваше, че никой не иска да дружи с мен или дори и да дружи, не е по същия начин като с красивото момиче от съседния клас. Или пък че парите ни дори и да не са малко, можеха да бъдат и повече. А Костя, който е изтъкан от достойнства, би могъл да ми обръща малко повече внимание. Само на Динка всичко й стигаше и й идваше точно навреме.

— Нямам секрети, просто се опитвам да искам точно това, което имам. И да не искам това, което така или иначе няма да получа.

— Какво имаш предвид? — опитвах се да схвана аз.

— Ами например, ако имам един-единствен женен любовник, с когото спя три пъти месечно, или ще си мечтая как ще си прекараме заедно в някой хотел в Подмосковието, или ще се тръшкам, че не съм омъжена, нямам деца, нито шансове за милионно наследство. В първия случай ще бъда напълно щастлива, тъй като мечтата ми ще се изпълни след един, два или три дни… А във втория мога веднага да се разрева от мъка.

— Ами ако изведнъж се появи ТОЙ? — философствах аз.

— Кой той? — с насмешка ме питаше тя.

— Ами ПП…

— ПП? Какво точно имаш предвид? Млад, но все пак с няколко години по-възрастен от мен. Красив и разведен (защото, ако на тези години не е женил нито веднъж, значи нещо не му е наред), с жилище, кола, вила, интересна работа, висока заплата. Да има сили вечер да се разхожда с мен на лунна светлина и да ме държи за ръката, вместо да гледа спортни предавания. Да няма отвратителна любяща майчица, която ще ме побърква и ще ме изяжда с парцалите, само и само да не посягам на синчето й. Към това трябва да добавим любовта му към децата, желанието му да ми прави подаръци дори и след десет години брачен живот. Необходимо е да бъде сексуално активен, да няма вредни навици като влечение към алкохола, към чуждите жени, към хазартните игри и към никотина. Освен това да не хърка и да не поддържа приятелски отношения с бившите си възлюбени, обяснявайки, че е интелигентен човек. Този ПП ли имаш предвид? — победно завърши тя.

— Предавам се. Такива не съществуват. Това е като кръстоска между носорог и акула, генетично е невъзможно — обречено вдигах ръце аз.

Динка се смееше:

— И тогава какви са шансовете ми за щастие? Едно към един милион. А така съм си щастлива три пъти месечно с женения си любовник. Предпочитам да бъда реалист.

— Какво? Искаш да кажеш, че щастливото семейство е утопия, така ли?

— Защо? Нека да видим как стоят нещата. За да създадеш семейство, е достатъчно да получиш само няколко от гореспоменатите съставки.

— А именно? — поинтересувах се аз.

— Ами, първо — мъж — усмихна се Динка.

— И само толкова?

— Трябва да има две ръце, два крака, и още някои неща, годни за употреба. Трябва да знае навреме да каже: „Да, мила, права си. Хайде да се оженим.". И това е всичко — разсмя се тя. — Между другото, ПП дори в такъв опростен вариант се срещат много рядко. Те са като албиносите.

— А как ще бъдеш щастлива с него?

— Много лесно. Няма да обръщаш внимание на хъркането му, ще трябва да заобичаш футбола и бирата, да се сприятелиш с бившите му гаджета, да свиеш сармите на майка му и все така до края на списъка. Единственото важно е отношението ти към света. А то зависи само от теб — направи извод Динка. Само че всички тия празни приказки изобщо не ми помогнаха да си променя отношението към света. Беше достатъчно малко да се разсея и веднага в главата ми нахлуваха коварни мисли за това, че животът ми можеше да се подреди по-добре и да бъде по-щастлив. В общи линии тревата можеше и да е по-зелена. И ето че в живота ми настъпи момент, когато разбрах колко щастлива и безгрижна съм била.

— Не се напъваме! Не се напъваме! — викаше Гиви Израелевич, докато пълнеше спринцовката с някаква течност от подозрителна ампула. Дебелите му като кренвирши пръсти — независимо от окосмяването по фалангите, бяха учудващо ловки и сръчни.

— Аа! Не мога. То само!

— Няма какдаесамо! Нали си хомо сапиенс? Овладей си тялото! — командваше Гиви Израелевич, а аз изведнъж осъзнах, че до днес в живота ми е имало само цветя и рози. Раждането продължаваше вече няколко часа, през които Динка успя да ми изпее всички песни на любимите си Мумий Троль[27], да ми танцува кадрил и да изслуша сълзливите ми откровения за това каква глупачка бях и не оцених Костя по достойнство.

— Пълна глупачка, да — кимаше Динка, докато триеше потта отчелото ми.

— Костя е толкова свестен човек — стенех аз. Струваше ми се, че съм си заслужила контракциите и болезнените спазми. Но когато се появиха продължителните болезнени вълни, които лекарят наричаше напъни, отношението ми към живота рязко се промени.

— Не се напъвай! — ми викаха.

— Костя, мръснико! Никога повече! Никога!

— Не се заричай! — смееше се Динка. — Още малко.

— Ааа! — ревях аз. След пет минути изведнъж разбрах, че Костя не е единственият мръсник. Всички мъже бяха мръсници. Мерзавци и негодници.

— Спри с истериите! Остава ти още малко и ще родиш — с добре модулиран глас ми се скара Гиви Израелевич. Дали от разгорещяването на страстите, дали от напрежение, но дори акцентът му изчезна. Или аз просто спрях да го забелязвам.

— Да родя ли? Аз ще умра! Умирам! — стана ми много зле. Болеше ме ужасно и много се изплаших. Разбрах — лъжат ме, крият истината. Не може да се ражда така. Така може само да се умира.

— Една такава умряла… — надменно се усмихна докторът и започна да разказва вицове. Динка разсеяно дъвчеше дъвка и кимаше на всеки смешен момент. Аз се възмутих.

— Нечовешко е да се подигравате на умиращ човек. Помрачавате последните ми минути.

— Хайде раждай, скандалджийке — подвикна ми той.

Аз погледнах умолително Динка, но нейните очи бяха празни, студени и равнодушни. Тя очевидно не споделяше моя трагизъм. Нима наистина всичко ще свърши така? И моята най-близка и любима приятелка в последните ми мигове. Ще се смее на някакви тъпи вицове?

— Всички са гадове! Прости ми, Господи — разкрещях се аз, защото болката стана нетърпима. Вече наистина мечтаех да изчезна, да се изпаря, само и само всичко да свърши.

— Не се разсейваме! Напъваме!

— Ту се напъваме! Ту не се напъваме! — побеснях аз. — Кажете какво да правя в края на краищата!

— Напъвай — кимна Гиви Израелевич и впи огромните си космати ръце в рамото ми.

Аз изкрещях и разбрах, че още само минута и ще умра. Такова нещо не можеше да се изтърпи. Божието наказание ме застигна. Усетих, че припадам. Последната мисъл, която посети скапаната ми глава беше, че, ако все пак оцелея в тая страшна битка, ще тичам и ще се усмихвам през целия си живот. Изобщо няма да ми дреме какъв мъж има до мен и има ли изобщо някакъв мъж. Нямаше да ми дреме и за пари, и за нищо друго. Само да оживея. Само да изчезне тая непоносима болка, която май че нямаше да има край. Ни-и-и-ко-га!

— Това беше — раздаде се глас над главата ми. Бих казала, че беше небесен глас.

— Какво? Какво стана? — прошепнах аз. След това се опитах да се съсредоточа и да разбера на кой свят съм. Тъй като болката изчезна като с вълшебна пръчка, разбрах, че съм успяла да умра. Беше ми толкова хубаво, колкото може да бъде само в рая. Пред очите ми светеха някакви ярки точки. Раят се размиваше като в мъгла или като под водата. Над мен се приведе белоснежен ангел, прокара хладна ръка по челото ми и каза:

— Десет милиграма клонидин, кръвното й се покачва.

— Разбира се, че ще се покачи, като си напъва така лицето. На трийсет и две години, а се държи като в детската градина — отговори на ангела някакъв заядлив женски глас.

— Коя сте Вие? — смутено попитах аз. Ако басовият глас беше на Дявола, защо толкова прилича на Гиви Израелевич? И коя е възрастната дама в бяло?

— Ку-ку, гълъбице. Ела на себе си, майчице! — Образът на дявола започна да се прояснява. Значи все още съм тук. На Земята. А това са докторът и медицинската сестра. Тогава защо не ме боли?

— Защо не ме боли? — промълвих аз и не можах да си позная гласа. Устните ми бяха пресъхнали. Бяха се превърнали в някакви сухари. Беше ми почти невъзможно да ги мръдна.

— Защото роди. И между другото, син! — изведнъж някъде иззад гърба ми се чу гласът на Динка.

— Дина! И ти си тук! — зарадвах се аз.

— Бива си те, майчице!

— Аз? Аз съм майка? — оживих се аз. При мисълта, че всичко е свършило, се почувствах изключително добре.

— Я да лягаш! Къде скочи? — сърдито пресече порива ми лекарят. — Дайте на дамата творението й!

— Това той ли е? — фокусирах потресен поглед върху малкото ревящо вързопче, което сестрата държеше в ръце. — Моят син?

— Ами не е мой! Ще го вземеш ли?

— Да, да — кимнах аз и се поизправих.

— Още не си изхвърлила плацентата! — възмути се докторът. — Не подскачай. Ще ти го сложим върху корема.

— Добре — кимнах аз. И след няколко секунди върху корема ми поставиха най-прекрасното, най-удивителното, примляскващо и сумтящо червеникаво-синкаво същество с небесна красота. Само като го погледнах, сърцето ми се разтрепери, а от очите ми рукнаха сълзи като ручей.

— Хубава работа! А аз се надявах, че поне след раждането ще спреш да ревеш — наужким ми се скара Динка.

Аз се засмях и си изтрих сълзите с юмрук.

— Това е от щастие — поясних.

— Така и си помислих — кимна приятелката ми.

След известно време всички процедури бяха завършени и аз останах сама с парче лед на корема и със синчето си, което дишаше активно в прозрачно кошче на колелца до мен. Оказа се, че родилният дом, където ни докара таксиджията, е модерен и бебетата остават с майките си. И това ме направи напълно щастлива. Защото в минутите и часовете след раждането ми се струваше, че в сърцето ми прониква любовта. С всеки поглед на сина ми, с всяко негово вдишване моята празна и безполезна досега личност се изпълваше с щастие и любов, които не се нуждаят от условия или от обяснения. Любов, която съществува сама по себе си, която е даденост за всяко новородено дете, за всяка майка. А и както разбрах сега, за всяко цветенце, за всяка рекичка и за всеки изгрев на слънцето. Почувствах любов. Любовта с голямо „Л". И сигурно тя е тази, която кара земята да се върти.

— Трябва да поспиш — в бокса влезе Динка. — Сега ще те преместят в болнична стая, а детето ще отиде в детското отделение.

— Не искам да се разделям с него — изплаших се аз.

— Няма да се разделяш, след няколко часа ще са му направили всички процедури и окончателно ще го преместят при теб. Ще имаш време да се грижиш за него, а сега трябва малко да си починеш.

— Ами ти? Ти къде ще си? — властно я попитах аз?

— Аз също бих си починала — уморено отрони приятелката ми.

Погледнах я по-внимателно и видях тъмните кръгове под очите й.

— Разбира се.

— Ще си отида вкъщи. Така или иначе няма да ме пуснат в отделението. Там ще си сама.

— Няма да съм сама, а със сина си — гордо я поправих аз.

— Да, разбира се — вяло ми кимна Динка. Очевидно нямаше сили за нищо. За разлика от мен.

— Всичко е в хормоните — обясни ми съседката ми по стая.

Двете с нея лежахме в стая за двама. Всъщност, всяка си имаше собствена малка стаичка, а банята и хладилникът ни бяха общи. Новите родилни домове не са като старите. Едва ли в някой от старите щях да лежа в такива прекрасни условия.

— Та какво за хормоните? — поинтересувах се аз.

— След раждането жената отделя ендорфини и разни други хормони на щастието, които заглушават болката.

— Колко е мъдра природата — възхитих се аз.

— Няма спор — съгласи се съседката ми. — Утре ще се убедиш в това още по-силно.

— Какво имаш предвид? — не разбрах аз.

— Нищо. Няма защо да го мислиш отсега. Заспивай. Аз съм Катя и имам дъщеря. На три дни сме вече.

— Аз съм Полина — гордо отвърнах аз. — Имам син на по малко от един ден.

— Съвсем мъничък — усмихна се Катя.

Заспах и спах като пребита. Можеха да ми бият с тъпан до ухото и пак нямаше да се събудя. Следродовият сън е нещо специално. За него може да се каже, че е последният сън в живота на майката. Или поне докато детето не стане на осемнайсет години.

Изведнъж до ухото ми се раздадоха съвсем тихички стонове.

— А? Какво? — моментално отворих очи. Очевидно, докато съм спяла, са ми докарали креватчето със сина ми. И дълбокият ми сън прекъсна в мига, в който той реши да простене, без дори да се събуди.

— Ммм — отново простена той.

— Какво искаш, мъниче, какво искаш, сладурче? — занареждах аз и взех скъпоценното вързопче с носленце, устичка, ушички и очички, толкова красиво и любимо, и започнах експериментите на тема кърмене. Трябва да кажа, че резултатът беше нулев, но пък удоволствието — взаимно. И двамата така се изморихме, че след половин час заспахме. За около час, до първото кихване. Оказва се, че това ще е режимът ми за в бъдеще. Организмът ми се беше пренастроил по някакъв вълшебен начин и беше достатъчно малкият само да се размърда и аз се събуждах. Дори и да бях заспала преди няколко минути. А на другата сутрин след раждането, както ми обеща моята съседка, природата ми показа дебелия край. От сутринта ме заболя всичко, което можеше и не можеше да боли. Краката, ръцете, врата, лицето, главата, вътрешностите (те най-силно, разбира се), а също така и гърдите, които изведнъж се напълниха с кърма. Катя периодично идваше при мен, опираше се на рамката на вратата, водеше с мен светски разговори, като поглеждаше от време на време към спящата си дъщеричка.

— За всичко са виновни мъжете! — предложи тема за обсъждане Катя, когато бяхме изчерпали най-интересните теми като методи за хранене и преобличане на кърмачетата, използване на памперси, вредите (и ползите) от спането заедно в едно легло, кога да се включат други храни освен млякото и така нататък. Всичко, което години наред ме оставяше равнодушна и дори ме караше да се прозявам от скука, сега ме интересуваше до дъното на душата ми. Двете с Катя прекарвахме в такива разговори дълги часове между инжекциите и прегледите, но се съгласете, че нямаше как да оставим без внимание темата за мъжете.

— Гадове! Никога повече, на никого… — с готовност я подкрепих аз.

— Не се заричай. На мен това ми е второ дете. Но все пак мъжете са гадове! Аз тука се мъча, не спя, бият ми инжекции, а той навън празнува.

— Не е справедливо. Те там пият уиски и се веселят, а ние тука страдаме.

— Всички нещастия идват от мъжете. Очите на Катя светнаха дръзко и тя започна в детайли, подробно и с художествени елементи да разказва как и в какво се е провинил съпругът й Павел. Научих, че едва не е провалил раждането, като е припадна, докато тя (Катя) е напъвала.

— Аз раждам, а медицинският персонал се върти около него да го свестява.

— Негодник! — съгласих се аз. После Катя ми разказа, че през първите три месеца й се е гадело от мъжа й, а той мерзавецът не я разбирал и се сърдел и дори веднъж се напил със съседите в някакъв гараж до такава степен, че на Катя й се наложило да легне в болница за задържане за една седмица.

— Токсикозата е сложно нещо — хитро се усмихна тя. — Но пък след това Пашка висеше под прозорците и се кълнеше, чедо раждането няма да сложи и капка в устата си.

— И наистина ли не сложи? — поинтересувах се аз.

— Бирата брои ли се за алкохол?

— Не.

— Значи не сложи — потвърди Катя с кимване.

В общи линии добре си начесахме езиците. Аз също я посветих в перипетиите си със сложните отношения с мъжете като цяло и с Константин Прудников в частност. Очевидно сработи ефектът на случайния спътник. Нима може да се очаква нещо лошо от момиче, с което толкова пъти сме кърмили заедно, изцеждали сме се, а след изписването вероятно няма да се видим никога повече. Защото аз сега живея… ами излиза, че живея в Марино, а тя в района на спирката на метрото „Шчелковская".

— Ще се върне твоят Костя. Пък и кой е казал, че детето не е негово. На кого прилича? — попита ме Катя, след като изслуша цялата история с всичките й подробности.

— На кого ли? — повторих въпроса й аз, след което внимателно разгледах детето. На кръглото му личице стърчеше малко смръщено носле, приличащо на топче. Имаше множество гънки. Беше трудно да се определи какви са очите му, защото предпочиташе да ги държи затворени през повечето време. Дори когато плачеше. Плачеше много силно, но по това приличаше повече на мен, отколкото на Костя. Денис също понякога викаше, така че по това трудно можеше да се определи.

— Нищо, ще порасне и всичко ще се изясни — успокои ме Катерина.

— Дали? — замислих се аз. — Знаеш ли, моето малко момченце е толкова прекрасно, а мъжете са такива негодници, че ми е абсолютно все тая кой е биологичният му баща.

— Това е ясно. Но нали искаш Костя да се върне? — уточни Катерина.

Аз кимнах. Разбира се. Исках го страшно много. Но ако трябва да съм честна, сега не беше най-подходящият момент да се измъчваме от любов, да се караме и да си изясняваме отношенията. Нямах сили да си измия косата, а какво щях да правя, ако трябваше да доказвам любовта си към Костя. Така че беше по-добре, че засега той и не помисляше да се появява. Сигурно още се сърди и изобщо не знае, че съм родила. И през главата му не може да мине, че съм отишла да раждам в деня, в който го напуснах. Костя като цяло не е от най-бързите. Докато престане да ми се сърди, ще мине месец, ако не и повече. А дотогава…

Динка ме прибра от родилния дом точно след седем дни.

— Браво на теб, приятелко, здрава си като бик. Нито едно усложнение — възхити се тя. Ако имах сили да погледна ситуацията отстрани, щеше да ми се стори доста забавен начинът, по който изглеждахме двете сред тълпата посрещани — татковци, баби и всякакви тем подобни роднини. Ултрамодерно семейство лесбийки, хванати нежно под ръка, излизат от родилния дом и държат син пакет. Дори се снимахме за спомен.

— Да не чуе Дявола. — махнах с ръка аз. — Тепърва трябва да кърмя. Всичко може да стане. Катя трябваше да я изпишат преди мен, а още лежи.

— Какво й е? — само от вежливост попита Динка. Тя делеше хората на близки и непознати, а Катя не й беше близка.

— Някакво възпаление. Бият й антибиотици. Ами ако лекарите са пропуснали нещо и при мен?

— Стига! Всичко ще бъде наред — утеши ме Динка. — Нали знаеш, че не за това трябва да мислиш сега.

— А за какво? — учудих се аз. — Какво по-важно от здравето ми може да има.

— Името. Трябва да дадеш име на детето.

— А, да — усмихнах се аз. — Това не е никакъв проблем. Има само едно име, с което искам да наричам мъжа, спящ до мен.

— Спящ ли?

— Ами в момента има само един мъж, който не може да живее без гърдите ми — доволно поясних аз.

Динка се намръщи.

— Дойде ми една безумна мисъл. Права ли съм? Наистина ли ще го наречеш, както си мисля? Ще бъде глупост.

— Защо? — невинно свих рамене аз.

— Защото! — възкликна тя. — Детето трябва да си има свое собствено име.

— Константин е прекрасно име. На гръцки означава „постоянен". Което напълно ме устройва.

— Ти си се побъркала.

— Ни най-малко. Разбери, че изобщо не е ясно дали Костя ще се върне при мен.

— Защо? — фалшиво се ококори Динка. — На всяка цена ще се върне.

— Не се занасяй. Знам много добре, че нищо не се знае. А така ще си имам поне един Константин, който ще ме обича, без значение какви глупости върша.

— Отлично! Прекрасно! Кръщавай го, както искаш, само после да не ми се жалваш!

— Няма — с готовност кимнах аз. — Пък и погледни го, не е ли истински Константин?

— Костя? — с недоверие погледна бебето Динка. А синчето ми изписука в съгласие.

— Какво да ви правя? — плесна с ръце приятелката ми.

Помислих си, че може да се е обидила, задето съм решила всичко сама, без да я попитам. Но това беше поправимо.

— Ще му бъдеш ли кръстница?

— Аз? Кръстница? Ти си се побъркала тотално! — изсумтя Динка. Но страните й порозовяха от удоволствие.

— Разбира се, че съм се побъркала. И така, ще бъдеш ли или не?

— Щом настояваш — каза тя. — И ако изобщо ме пуснат в църквата.

— Настоявам. И ще те пуснат.

— Константин? — доста по-радушно повтори въпроса си Дина и погледна пак бебето.

— Константин — кимнах аз.

Стигнахме до вкъщи. И аз си помислих, че от сега нататък всичко ще бъде прекрасно. Слънцето ще свети много по-ярко отпреди. Проблемите ще ме заобикалят, всичко ще се нареди от само себе си, а аз ще се разхождам и ще се усмихвам. Да, помислих си аз, Динка, както винаги, се оказа права. Щастието е напълно субективно понятие. И сега ще бъда щастлива независимо от всичко. Просто защото съм жива и имам син Константин, когото обожавам. И още един Константин, когото също много обичам. И който на всяка цена ще се върне при мен един прекрасен ден. И тогава всичко ще стане още по-хубаво. Само ако знаех, че в онзи момент прекрасното е толкова далече от мен, колкото — да кажем, и Париж.