ТРЕТА ЧАСТ ПРОСТИ РАДОСТИ

ГЛАВА 1 Ако изнасилването е неизбежно, отпуснете се и се опитайте да се насладите



Няколко часа, след като напуснах дома си, осъзнах целия ужас на положението, в което изпаднах. Отначало си мислех, че не е чак толкова лошо. Е, все пак не беше и хубаво, защото страдах от неочакваната развръзка на брачните си отношения. По-късно обаче не бях в състояние да се примиря с новото си положение и ридаех непрестанно.

— Спри да виеш, че съседите ще се обадят на някоя организация за защита на животните — сърдито ми каза Динка, след като изслуша воплите ми за проваления ми живот.

— Смешно ли ти е? — хлипах аз. — А аз изживявам истинска трагедия.

— Началото на твоята трагедия е отпреди трийсет и две години — намуси се Дудикова.

— Това пък защо? — с недоверие попитах аз, като прекъснах за малко сърцераздирателния си плач.

— Защото тогава Господ ти е дал тоя пилешки мозък — размаха ръце приятелката ми. — Изисква се неимоверен талант, та да устроиш такъв цирк точно преди раждане. И поне да беше го обмислила. Какво ще правиш, как ще живееш…

— Ама аз…

— Ти предпочете първо да отсечеш главата, а след това да ми я връчиш. Само че аз не разполагам с големи запаси жива вода — мърмореше тя.

— Положението не е толкова страшно — плахо се обадих аз. — Ще родя и все някак ще изляза от тази ситуация. Пък може Костя да си ме прибере…

— Наистина ли си такава глупачка или само се правиш?

— Правя се — кимнах аз с готовност. Какво толкова?

— Сериозно ли мислиш, че след такова представление ще се върне при теб?

— Да. Защото го обичам — поясних аз. На мен не ми се виждаше невъзможно.

Ще поживее без мен и ще разбере колко много съм значела за него. Ще ми прости и ще си ме прибере обратно.

— В крайна сметка от пет години не живее сам.

— А не ти ли е минавало през ума, че за такъв симпатичен самотен млад мъж с хубава работа ще се натрупа опашка от желаещи да разнообразят самотата му? — язвително уточни Дудикова.

— Не, не е — разстроих се аз. — Мислиш ли, че ще се натрупа? На мен той ми се струва съвсем обикновен. Е, за мен, разбира се, е ПП, но за останалите…

— Чуй ме, глупачке, казвам ти го като трийсетгодишна неомъжена жена, такива мъже като Костя — с приятна външност, без склонност към садомазохизъм и кръшкане, с дебитна карта, по която влиза заплата, не се търкалят под път и над път. Лично аз през последните пет години не съм срещнала нито един.

— Нито един? — ужасено ахнах аз.

Даа, положението на омъжена дама те кара да се отпуснеш. Когато не си в режим на постоянно търсене, ти се струва, че е пълно с мъже, а такава красавица като теб е длъжна да търпи недостатъците на мъжа си. Мислиш си, че с едно щракване на пръсти ще намериш десетина различни варианта на безкрайно щастие. Но от милосърдие и великодушие се въздържаш и оставаш с мъжа си.

— Добре дошла в реалния свят, скъпа — кисело ми се усмихна Динка.

— Защо не ме предупреди? — ридаех аз. При мисълта за самотния и изпълнен с лишения живот, който ми предстоеше, ми стана ужасно тъжно. Стана ми страшно жал за себе си.

— Лягай си, глупачке. Трябва да си починеш. А аз трябва да помисля как ще я караме по-нататък.

— Добре — съгласих се аз.

— Много добре, чудесно. А когато се събудиш, ще трябва да видим как да измъкнем от Костя поне част от парите ти — нареждаше Дудикова вместо приказка за лека нощ.

Аз се прозях сънено:

— От Константин Прудников не можеш да измъкнеш нищо. Не си и помисляй! Забрави — и заспах.

Едно нещо е сигурно Прудников цени парите повече от всяка любов. Особено пък ако трябва да ги даде на невярната си жена, която при това го е зарязала. Ако питаха мен, изобщо нямаше да се опитвам. По някаква странна причина фактът, че нямам пари, не ме тревожеше. Никой, дори и аз, не приемаше за истински доход процента от официалната ми заплата (самата тя е смешна) в туристическата агенция, който получавах като майчинство. Независимо от това, въпросът с какво ще живея, ми се виждаше неуместен. Защо ли? Ами защото за първи път в живота си бях убедена, че съм постъпила правилно. „Нещата ще се оправят от само себе си — помислих си аз. — Висшите сили ще се погрижат за мен/'

— Ама че си егоистка! — се раздаде глас до мен.

— Аз ли? Защо? — възмутих се аз.

— Защото! Ти забърка кашата, а ние трябва да я оправяме — изсумтя гласът.

Изведнъж ми се стори странно, че някой подслушва мислите ми. Но реших, че съм се отнесла и мисля на глас. Оказа се, че зад гърба ми в креслото на Динка се е разположил някакъв рижав младеж с предизвикателен поглед и нос, обсипан с лунички.

— Ти пък кой си? — зяпнах аз. Изобщо не можех да разбера откъде се е взел. Може да е водопроводчик. Или пък някой съсед, дошъл да поиска сол.

— Койчо от Койнаре. Оставаше и да ти се представям — обиди се рижият. След което изведнъж се издигна над креслото, поседя във въздуха и се приземи меко обратно.

— Само недей да твърдиш, че си Господ Бог — размахах ръце аз.

— Аз? Бог? — разкикоти се рижият. — Аз? Бог! Как можа да ти дойде наум подобна глупост?

— Не си ли? — прехапах си езика аз. — Ами кой си тогава?

— Има ли значение? — непознатият ме погледна със съмнение. — Защо си толкова глупава? Никога не можеш да прецениш кое е важно и кое — дреболия.

— Изобщо не съм глупава — обидих се аз.

— Разбира се — разсмя се рижият и продължи да ме гледа с интерес.

— Какво зяпаш? И изобщо откъде се взе? — ядосах се аз. — Разкарай се оттука!

— Ето че започна с глупостите! Не можеш ли пет минути да поговориш с някого, без да направиш беля? — рижият ме погледна ласкаво и тъжно едновременно. След това започна да си връзва връзката на кеца. Да, на краката си имаше огромни смешни кецове, каквито носят клоуните в цирка.

— Къде тръгна? — изплаших се аз. — Отиваш ли си?

— Ту ме гониш, ту се страхуваш, че ще си отида. Реши в крайна сметка, искаш ли ме или не — заряза връзката си рижият.

Аз замръзнах. Не знам защо, но изведнъж реших, че ако си тръгне, ще се случи истинска трагедия. Огледах се с мъка наоколо и разбрах, че кухнята на Динка е само визуална измама и че всъщност зад някаква тънка преграда духа вятър, бушува виелица и е такъв кански студ, че ако там се окаже живо същество, ще загине, преди да е казало и гък.

— Не, не си отивай! Това там истинско ли е? — кимнах по посока на виелицата.

Рижият изведнъж стана суров.

— Ати какво си мислеше? Разбира се, че е истинско.

— Искам с теб — казах аз и го хванах паникьосана за рамото.

Той внимателно откопчи сгърчените ми от тремора пръсти от блузата си.

— Още не е настъпил часът.

— Нали не там?! — примрях аз и се загледах в ледената пустиня, която беше стигнала досами прозорците на Динка.

— Не знам. Ти ще решиш. Какво решаваш? — Рижият внимателно се взираше в лицето ми. Обзе ме паника.

— Искам при Костя!

— Не! Това не го решаваш ти! Говоря за друго, което можеш да решиш само ти.

— Какво? Какво друго? — промълвих аз.

— Помисли! — рижият отново се захвана да си връзва връзката. Почувствах, че щом си завърже връзката, вече няма да има сила, която да го задържи.

— Детето! — изкрещях аз. — Простете му! Пожалете го!

— Браво! — нежно се усмихна рижият и доволно ме потупа по бузата. След това си завърза връзката и започна бавно да се разтваря, да се превръща в дим.

Ужасена наблюдавах как от рижия остана само неясна мъгла, която постепенно изпълни цялата кухня.

Разкрещях се от ужас. Крещях като изоглавена, а някакви непознати същества ме хващаха за раменете и се опитваха да се вкопчат в ръцете ми.

— Пуснете ме! Не! Пуснете ме!

— Спокойно! Спри! Престани! — викаха те.

— Ааа! — виех аз и се опитвах да махна отвратителните им ръце.

— Какво ти става? — изведнъж ми извика някакво чудовище с гласа на Динка Дудикова. И ме разтърси с всичка сила за раменете.

— А? Какво? Къде?

— На Луната — изруга почервенялата от ярост Дудикова. Да не би да си решила да разкъсаш всичко? Какво си се вкопчила?

— Динка! — ахнах аз, идвайки на себе си след странния си невероятен и полуреален сън.

Седнах на дивана и трескаво се огледах. Поне ледената пустиня зад прозорците се беше сменила от успокояващ пейзаж, въздухът беше топъл, небето синьо и сияеше от слънцето, което проблясваше през вече оцветените в есенни цветове листа на клена.

— А ти за кого ме взе? Кретенка! — още се цупеше тя. — Какво сънува? Ядрена война ли?

— Почти — кимнах аз.

Аз трескаво се опитвах да се вкопча в остатъците от съня, който вече изчезваше от паметта ми. — Май сънувах нещо за детето.

— Нещо лошо ли? — стана сериозна Дудикова. Тя също знаеше, че с такива сънища шега не бива.

— Не помня. Не знам — за всеки случай се разплаках, за да се успокоя.

Мисля, че като цяло на жените им е провървяло, че могат да ронят сълзи и по най-малкия повод. Сигурно затова живеят по-дълго. Ако се замисля, аз плача от мъка, от радост и от страх. А също така от скука, от безделие, при предменструален синдром и на сериали. Вероятно заедно със сълзите изхвърлям тонове негативна енергия.

— А ти как се чувстваш? — уточни Динка.

— Защо? — смутих се аз. — Общо взето, добре.

— Сигурна ли си? — съсредоточено ме погледна тя.

Аз свих рамене и точно мислех да й отговоря, че съм сигурна, когато с ужасяваща яснота, осъзнах, че не се чувствам добре. Нещо не беше наред.

— Не, не съм сигурна — разтреперих се аз.

— Сигурно няма да е зле да поспиш още малко — намръщи се Динка. — Бяла си като платно, изпрано с белина. Искам да кажа, че си страшно пребледняла.

— Наистина ли? — замислих се аз. — Не ми се спи. А и по някаква причина всичко ме боли!

— Боли ли те? — ужаси се Динка. Искаше да каже още нещо, но аз скочих и хукнах към тоалетната.

— Какво става? — приятелката ми се опитваше да нахълта най-безцеремонно на мястото, където и кралицата ходи сама. Без да обръщам внимание на воплите й, аз оставих вратата заключена. Освен това изобщо нямах намерение да излизам. И защо? Извинете, но на тоалетната чиния се чувствах повече от уютно. Защо да излизам, като щом станех и пак трябваше да седна?

— Излизаш ли? — викаше Динка в пролуката между вратата и пода.

— Не знам — пренебрегвах я аз.

— Не разбираш ли, че раждаш?!

— Какво?! — ахнах аз. — Не може ли човек просто да си поседи в клозета?

— Внимавай да не се заседиш прекалено дълго! — крещеше тя. След секунда ме прониза такава болка в кръста, че бях готова да повярвам, че наистина раждам.

— Пълен кошмар — простенах аз и отворих врата, за да оставя Динка да ме завлече до леглото. — Още ми е рано!

— В коя седмица си?

— Трийсет и шеста — оплаках се аз. А и тоя странен сън, който сънувах… какво ще стане с мен? Какво ще стане с детето? Мислех си, че преди да родя, Костя ще се появи. Исках да родя с него. Раждане заедно с партньора, нали разбираш? — Погледнах си часовника. Беше вечер. Късна вечер. Десет часа.

— Не може ли утре? — жално попитах аз…

— Идиотка! Твоят Костик няма да се появи и утре. И въобще, какво имаш против партньорско раждане с мен?! — възмути се Динка, докато тъпчеше в една голяма спортна чанта шампоани, тоалетна хартия, документите ми и здравната ми книжка.

— Нали няма да ме изоставиш? — питах я аз, докато ме влачеше към таксито, което беше повикала.

— Няма. Къде отиваме? — попита Динка, след като ме настани на задната седалка. На лицето й беше изписано такова безпокойство, че чак ми дожаля за нея.

— Не знам! — изохках аз. — Трябваше да извикаме „Бърза помощ", те щяха да знаят къде да ме закарат.

— Къде отиваме, момичета? — попита възрастният таксиметров шофьор с глас на страстен пушач. Той дъвчеше кибритена клечка и преди да се кача аз, имаше уверен дори леко самонадеян вид.

— Оох! Боли ме! — извих аз, тъй като долната част на корема ми се сгърчи в страшен спазъм.

— В родилния дом! — изрева Динка.

— В кой точно? — жално уточни таксиджията.

— В който и да е! — стрелна го с поглед приятелката ми и тресна вратата. — Как си?

— Горе-долу! — изстенах аз. — Струва ми се, че ми изтичат водите.

— Водите ли? — загрижено попита Динка, след което таксиджията натисна до дъно педала на газта и ние полетяхме нанякъде, като се надявахме, че опитът му на професионалист ще надделее над страха на уплашен мъж и няма да ни забие в някой стълб на първия завой. Трябва да кажа, че таксиджията наистина се оказа професионалист, защото буквално след десет минути спряхме пред някакъв родилен дом в Марино. Нов и красив — като всичко в комплекса, в който живееше Динка.

Разбира се, възможно е бързината на таксиджията да се дължеше на страха от бурно изтичащите ми води. Трябваха ни още пет минути да се дотътрим от входа до приемната и още десет, докато събудим вече разположилата се за сън бабичка, която дежуреше в приемната.

— Кой ражда? — с недоволен глас се поинтересува бабичката.

— Тя! — посочи ме с пръст Динка. Макар че, ако ни погледне човек, едва ли би могъл да предположи обратното. Аз доста убедително се гънех, стенех и се държах за кръста. Динка дишаше учестено, издуваше ноздри и изгаряше с втренчения си поглед старицата.

— А Вие каква сте? — моментално реагира бабичката. На мен ми стана интересно как точно Динка ще нокаутира самозабравилата се бабичка. Изобщо не се съмнявах, че моята бойна приятелка ще надвие и десет побеснели бабички. Просто ми стана интересно как точно ще го направи.

— Аз ли? — замисли се Динка. — Аз съм бащата!

— Кой? — ахна бабичката.

— БАЩАТА! Достатъчно, лелче, викай лекар. Ще му покажа изследванията си. — Динка хвана бабичката, обърна я и й даде начално ускорение в посока на регистратурата. Старицата тръгна, като се оглеждаше в недоумение. Динка се разкикоти.

— Нали няма да ме изоставиш? Без теб няма да родя! — заплаших я аз.

Защото в присъствието на приятелката си бях готова да родя цял полк, но без нея…

— Няма — снизходително кимна Дудикова, докато броеше банкнотите в портмонето си.

— Я да видим кой е бащата? — изсмя се нисък и набит грузинец с огромни космати ръце.

Аз се изплаших. Нима тоя току-що слязъл от планините джигит ще ми води раждането? Та той току-що е нахлузил бялата престилка.

— Аз съм бащата! — весело отговори Динка.

А аз я хванах трескаво за ръкава.

— Не може ли да повикаме друг лекар? — й прошепнах в ухото.

Тя се дръпна и изсъска:

— Грузинците са най-добрите гинеколози, глупачке! Слушай мен! — след което се обърна и с чаровна усмивка му протегна ръка:

— Аз съм и баща, и майка, и Светия дух. Нека да Ви покажа изследванията й.

Ръкостискането беше крайно комично. Дежурната бабичка санитарка с открита уста гледаше как докторът разлиства „изследванията" на Динка, които не бяха нищо друго освен няколко страници от годишния баланс на нейния медицински център, между които акуратно лежаха две стодоларови банкноти.

— Изследванията са чудесни. Преоблечете се — кимна грузинецът. — Аз съм Вашият лекар Гиви Израелевич.

— Хубава работа — изстенах аз и се проснах на кушетката.

Изглежда, че Динка обаче изобщо не споделяше моите опасения. Те двамата с тоя Гиви Израелевич се спогледаха, бързо преминаха на „ти" и започнаха да обсъждат историята на бременността ми. Възможните усложнения и евентуалната нужда от цезарово сечение.

— Тя ражда за първи път. Може и да се стегне — предположи Динка.

Докторът ме погледна със съмнение и след това кимна:

— Тогава нека да ражда естествено. И така, татенце, изчакайте в залата, ще я доведем там. А вие, любезна, елате в кабинета за преглед — каза Гиви Израелевич. Всъщност той каза: „Вий, лубезна, влезнете в кабинет за преглеждане."

Аз се наежих, но нямаше какво да се направи. Динка ме сръга и аз се затътрих към кабинета. На среща с неизвестното. На среща със съдбата си. И най-интересното е, че понеже мозъкът ми изключи и се включи тялото ми, аз с чисто животински инстинкт мислех само за детето и за себе си. Инстинктът ми ме тикаше в лапите на Гиви Израелевич, който след пет минутен преглед, съпроводен с мили усмивки и мръсни грузински вицове, ми стана по-близък от роден баща. Инстинктът ми подсказваше как трябва да дишам по време на контракциите, как да понасям болката и как да си почивам. Същият този инстинкт ми заповяда да забравя за Костя.

Загрузка...