Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 2 Нищо не се знае

Историята с Денис раздели семейния ми живот на „преди" и „след" него. И не става дума, че Костя е започнал да се държи с мен лошо или пък аз съм почнала да се държа лошо с него. Като цяло отношенията ни дори се подобриха. Но сега го виждах с други очи. „Преди" бях уверена, че Костя ще бъде винаги до мен и че между нас ще цари вечно разбирателство. „След" разбрах, че всичко може да свърши за минута, и то заради мен. Защото характерът на Костя не притежаваше провокативни черти и взривни елементи, които биха могли да взривят семейното ни щастие. Костя ме обичаше, както и преди. Разговаряше с мен (което само по себе си е учудващо). Вярно е, че разговорите ни не бяха винаги задушевни. Понякога продължаваха да се свеждат до прословутото „подай ми солницата", но по-завъртяно и по-изискано. И все пак можехме да гледаме заедно някой филм, можехме да се разходим в парка. Аз започнах да готвя изискани ястия, защото исках Костя да седи, да се усмихва и да ми показва с целия си вид, че животът ни е успешен. Исках да получа поне някакво преимущество в битката със самата себе си. Надявах се, че количеството сервирани деликатеси е нещо като точките в компютърна игра. Десет точки допълнителен живот. Тъй като всички знаят, че един от най-ефикасните механизми за властване над мъжката душа е кулинарията. Ако ме питаха, бих посъветвала всички яростни защитници на правата на жените и разните там феминистки, преди да организират демонстрации, да изпекат повечко кифлички с мармалад или да приготвят куп пелмени, защото, ако нахраните половинката си с вкусни пелмени, можете да получите от нея всичко, което искате. Но феминистките не ме слушат. Те не искат мъжете дори да ги доближават, не искат дори да ги поглеждат, макар че това е странно. Всички жени, които познавам, мечтаят за семейно щастие, за спокойни вечери вкъщи пред телевизора. За това да има на кого да донесат чаша вода. Но когато се съберат много на едно място, тези дами не искат мъжете да им отварят вратата и да им държат палтата. Отказват също така да угаждат на дребнобуржоазните мъжки слабости от сорта на вкусна (и невинаги здравословна) храна.

„Защо жената да е длъжна да приготвя вечеря? Нека мъжът да приготвя вечеря на жената. Равни заплати! Жените са по-добри шофьори от мъжете! Това е всеизвестен факт. Да се забранят вицовете за блондинки!"

— Какво общо имам аз с всичко това? — недоумявах аз. Аз си имам един мъж. Той изобщо не е принц и има куп недостатъци. Само че и аз не съм принцеса. А пък след историята с изневярата вече и дума не може да става. Той може и да не знае, но нали аз знам. То е като пластичната операция на лицето. Можеш да си сигурна, че след нея кожата ти изглежда страхотно. Че от операцията няма и следа и резултатът е потресаващ. Но всеки път, когато някой те погледне по-особено, с насмешка или с намек за задни мисли, ти си казваш: „Знае. Гадината някак си е разбрала. Видяла е нещо." И при мен беше така. Докато гледах как Костя ми се усмихва след маринованите свински медальони, се радвах, че не е разбрал нищо. Всичко е в миналото. Не знае нищо. А когато мрачно (както ми се струваше) ми обръщаше гръб в леглото, изсумтяваше и заспиваше, без да ме целуне, се притеснявах. Знае. Разбрал е. Почувствал е. Но нали казват, че времето лекува всичко. Мисля, че скоро ще ми стане все едно дали Костя знае за изневярата, или не. Времето ще покрие всичко с тънка мъгла, през която всеки грях ще изглежда нереален. Вероятно дори и за мен. И все пак нещо в душата ми изчезна след историята с Денис. И противно на всяка логика, аз се измъчвах от тази липса. Оказа се, че то е било нещо важно, необходимо, едва ли не главното.

— Чиста съвест? — уточни Дудикова, докато седяхме и чакахме за видеозона.

— И аз не знам. Аз свързвам съвестта по скоро с двойката на класно, която съм скрила от майка си.

— Тетрадките нямат нищо общо. Страдаш от типични угризения на съвестта. Защо не посетиш някой психолог?

— Ще го направя — покорно кимнах аз. Макар че не вярвах, не психологът ще ми помогне. Но се надявах на чудо. Надявах се, че в един момент като с вълшебна пръчка нещата между мен и Костя ще станат като преди. Или по-скоро, аз ще стана същата като преди. Чиста.

— Като преди ли? — учуди се Динка. — Та ти не харесваше нищо преди.

— А сега ми се струва, че това бяха пълни глупости — въздъхнах аз. — Сега обаче харесвам всичко освен самата себе си. Само че много искам да се харесвам, разбираш ли? Може да се каже, че аз много си се обичам и ми е много жал за себе си.

— Ще плачем ли? — усмихна се Динка.

— Да, но после — кимнах аз. — След като ме оставиш на мира с медицинските си процедури.

— Коя е Прудникова? — от кабинета излезе фотомодел с бяла престилка. Девойката имаше крака, които възбуждаха дори мен. Нямаше как да бъде простосмъртна, работеща в поликлиника. Веднага предизвика у мен комплекс за малоценност.

— Аз! — доложих аз.

— Влизайте — строго ми кимна госпожицата.

— Изследванията й дойдоха ли? — попита Дина.

— Ще видим — кимна донесената от неведоми ветрове в медицинския център принцеса от приказките.

— Сигурно тук ви плащат изключителни заплати? — прошепнах в ухото на Динка.

— Защо? — учуди се тя.

— Има такива красавици! Би трябвало да се фръцкат в ролята на секретарки при някой олигарх и да се разхождат с къси полички.

— Тя е медицинска сестра — изшътка ми Динка и ме ръгна в гърба. — Лиля, може ли да вляза с нея? Тя е морално неустойчива и може да избяга през прозореца. Аз ще я задържа.

— Това е незаконно — изписках аз, но моята скъпа кобра, започна с палячовщините си и демонстративно ме хавана за лакътя, за да покаже силата си.

— Върви! Върви!

— Гестапо! — аз придобих геройско изражение, вдигнах глава и гордо тръгнах напред.

— Лилечка, прегледайте й картона — каза провлачено напълно земен лекар евреин с рошава брада и оплешивяващо теме. Интересно ми е защо в държавните поликлиники има всякакви лекари, а в ултраскъпото учреждение на Динка, задължително са синове на Израил? Това не го казах на глас.

— Даа — поклати глава специалистът, четейки някакви документи. Погледна ме внимателно над очилата си. Аз моментално се изплаших и изстинах.

— Какво има? Болна ли съм? Сериозно ли е?

— Съблечете се! — строго ме прекъсна докторът. След това извърши всякакви непонятни манипулации, като ми даваше да разбера, че няма за какво да говори с мен, тъй като от негова медицинска гледна точка съм напълно безнадеждна. Практически съм непълноценна като човек. След това ми разрешиха да се облека и дълго време писаха нещо в картона ми.

— Така… — потърка ръце той и започна да излага цялата истина, но вместо на мен, говореше на Динка. Затова имах възможност да чуя всичко, да го осмисля и да го осъзная. Само дето не стана така. Бях абсолютно зашеметена. Успях да прекъсна разговора му с Динка само с един-единствен въпрос:

— Кога?

— В началото на декември — с готовност отговори лекарят.

— Сигурен ли сте, че е в началото на декември? — ахнах аз.

— А Вие сигурна ли сте, че не е? — присви очи лекарят и аз се свих. — Свободна сте.

— Благодаря Ви, Марк Соломонович — кимаше Динка, докато ме извеждаше от кабинета като от бойно поле.

Аз не се съпротивлявах. Можеше да се каже, че бях ранена.

— Лоша работа! — заключи приятелката ми и дори не се опита да смекчи нещата. След което ме настани на стол в коридора. — Втасахме я.

— Какво ще правя сега? — почти ридаех аз.

— Не знам — приятелката ми замислено се почеса зад ухото с химикалката си. — Сигурна ли си, че не си сигурна? Имам предвид, че не знаеш чие е?

— Сигурна съм — кимнах аз. — Не знам.

— Ужас!

— Истински — съгласих се аз.

Господи, каква банална история! Истинска мексиканска сапунка! Оказа се, че съм бременна от повече от два месеца. Аз съм бременна! А най-тъпото, най-нелепото в цялата история беше, че не знаех от кого!

— Как е възможно? — не се успокояваше Динка.

— Възможно е. Вероятността детето да е на Костя или на Денис, е еднаква. Защото, ако съм заченала в началото на декември, както твърди твоят доктор, тогава спях и с двамата.

— Така ли? — прехапа уста Динка.

Тя мисли много дълго. А аз несъзнателно движех поглед по стената и четях някакви обяви за ваксинация на населението. Минутите течаха бавно като река, която не е възпрепятствана от нито един камък. След Това Динка кимна и пожела да уточни:

— А с кого по-често?

— Какво по-често? — попитах аз, защото услужливото ми подсъзнание (вероятно за да се пребори с шока) вече беше отвело мислите ми много надалеч. Мислех, че трябва ежедневно да пия витамини, всеки ден и да тичам в парка, за да се грижа за здравето си…

— С кого спеше по-често в началото на декември? — отрезви ме приятелката ми.

Едва не се задавих. Не исках да мисля за станалото.

— По-често ли? Най-ужасното е, че точно в края на ноември и чак до скъсването с Денис и двамата бяха страшно активни, като че ли ни влияеха някакви магнитни бури — раздразнено възкликнах аз.

— Добре, нямам нужда от подробности — изчерви се Динка.

Нейният оскъден личен живот се свеждаше до случаен секс, мимолетни връзки и постоянно очакване на ПП, в чието съществуване всъщност не вярваше. Тя беше голяма жена и затова се досещаше, че мъжете (както и жените) имат непоправими недостатъци, които изключват възможността да получат званието Прекрасен Принц.

И така, тя предпочете да зареже темата за интензитета на личния ми живот.

— Дали не може да ме погледнат още веднъж на видеозона? — предложих аз — Може да ни кажат на кого прилича.

— Глупачке, там не се различава нищо. Вижда се броят на пръстите и бие ли сърцето.

Аз изтръпнах.

— Сърцето ли? То бие ли вече? Лъжеш!

— Какво ти става? Плодът ти е на девет седмици! Всичко вече живее. Започвай да четеш списания за бременни — язвително каза приятелката ми.

— Какво ще правя? — плеснах с ръце аз. Защото до този момент единствената дума, която звънеше в главата ми беше „аборт". А сега, когато вярната Дудикова ми съобщи, че на моето (между другото първо в живота ми) детенце му бие сърчицето, тази дума (аборт) започна да изчезва, отвя я вятърът.

— Може да се направи ДИК тест. Искаш ли? — внимателно се поинтересува тя.

— ДНК ли? Може ли? — зарадвах се аз.

— Ще трябва да се вземат малко околоплодни води, а Костя по някакъв повод да даде кръв.

— Интересно как си го представяш? — не разбрах аз. — Връщам се вкъщи, поднасям му вечеря и му казвам: „Скъпи, няма ли да ми дадеш малко кръв. Превърнах се във вампир

— Защо? — разгорещи се Динка. — И без това ще му направим изследвания като баща. Ще се договоря едновременно да се направи и ДНК тест. Лошото е, че е опасен за плода.

— Какво значи опасен? — моментално се озъбих аз. Изведнъж ме завладяха инстинкти, за които дори не предполагах, че съществуват. Абсолютно нелогично почувствах, че малкото нещо вътре в мен е най-важното, най-непонятното и най-уникалното нещо, което съществува на този свят.

— Ами има известна опасност. Все пак се прониква в околоплодните води — подробно ми поясни Дина.

Аз не разбрах нищо. Но това беше без значение.

— Ще го боли ли?

— Кого? — за малко да се задави приятелката ми.

— Бебето.

— То няма да разбере нищо.

— Нали каза, че сърцето му бие? — разочаровах се аз.

— Бие — потвърди Динка, но няма да разбере нищо.

— Не, не е така. А дори и да направя тест? Какво?

— Как какво? — раздразни се Динка. Ще имаш яснота.

— Е и? И какво ще правя с тая яснота? — инатях се аз.

— Ами ако детето е на Костя, всичко ще е наред и…

— А ако не е? Ако не е на Костя?

— Тогава ще можеш да направиш аборт. Макар че вече е малко късно — размишляваше на глас Динка. — Слушай, ти не се ли притесни, като не ти дойде цикълът? Това е върхът на безхаберието!

— Той май че ми дойде. Поне така ми се стори. Със сигурност имаше нещо. А аборт няма да правя в никакъв случай — заявих аз. — В никакъв.

— Сериозно? — ококори се Дудикова. — Ясно! Побъркала си се! Ало! Живееш под наем, не си сигурна, че детето е от мъжа ти!

— И какво? — заинатих се аз. — Няма да правя никакви тестове! Никакви!

— Тогава се приготви за дълга и тежка обсада — ядоса се Динка.

— Не знам какво да правя — разревах се аз и разгоних всички посетители наоколо.

Какво ми дойде до главата?! Казват, че съществува такова явление, нарича се ехо от войната. Уж всичко е свършено, а последствията продължават да ни застигат. В гората някой намира землянка с телата на войници. Децата си играят с гилзи от снаряди, а понякога дори намират истински гранати лимонки. Някой се натъква на забравена мина или пък никой не е знаел, че е там. Моят случай беше точно такъв. Аз се натъкнах на мина, която бях забравила през дългите години, в които ползвах таблетки и други контрацептивни средства.

— Слушай, защо не си кажем, че е на Костя и толкова! — мислеше рационално Динка. Лицето й се проясни, стана очевидно, че вътрешното й аз се е договорило с властите.

— Да бе! — хлипах аз. Живея с Костя пет години и нищо. Нито веднъж, а с Денис прекарах половин година. И си мислиш, че е от Костя?!

— Няма значение какво си мисля аз — строго уточни тя. — Важно е какво си мислиш ти. И той. Важното е вие двамата да сте сигурни, че това е вашето дете. Особено той.

— О, Господи! — възкликнах аз и продължих да рева.

— Вземи се в ръце! Денис не е нито негър на преклонна възраст, нито пък е волен калмик[18]. Не прилича и на китаец. Така че детето със сигурност ще бъде от европеидната раса. Ако не прилича на Костя, ще кажеш, че се е метнало на дядо ти. Него никой не го е виждал.

— Да, по принцип… — вяло се съгласих аз.

Още известно време преливахме от пусто в празно, но и след час не бяхме измислили нищо по-добро от това засега да не правим нищо. Защото всички варианти, които биха изяснили прословутия въпрос с бащинството, имаха за страничен ефект решението на задачата какво ще правя, ако детето се окаже на Денис.

— Точно затова детето трябва да бъде на Костя. Той ще стане прекрасен баща и освен това Костя никога няма да те удари — резюмира приятелката ми.

Аз се ядосах. Сега изобщо не беше моментът да се чудя с кого от двамата ще живея по-добре.

— Бих дала всичко, детето да бъде на Костя! Но най-вероятно не е така!

— Не се настройвай негативно! — философстваше Динка.

— Какво общо има настройката? — аз бях в истерия. — Ти знаеш само да даваш съвети и после да обясняваш защо нищо не се е получило.

— Аз какво съм ти виновна?! — възмути се и с право Динка. Само че аз не се интересувах дали я обвинявам справедливо. Бързо ми трябваше виновник. Веднага. И разбира се, го намерих в нейно лице.

— Ти ли? Ти ме запозна с него. Даде му телефона ми. А той го беше загубил толкова удачно.

— Значи аз съм причина за всичките ти беди. Сигурно аз съм те изпратила и в леглото с него? — побесня Дудикова.

— Не си — кимнах аз и издухах от челото си бретона, който изведнъж беше започнал да ме дразни. — Но и ти самата не правиш нищо. Само седиш и гледаш.

— Това пък какво значи? — намръщи се Динка.

— Не можеш да се решиш дори да внесеш сумата в тъпия си взаимен фонд, за който ми наду главата. Така ще седиш и ще гледаш как се мъча.

— Внесох ги! Ти си пълна глупачка! Мислиш само за себе си. И всичко е, защото, когато се видим, говорим само за твоите проблеми! — разкрещя се в коридора на службата си моята приятелка.

Никой обаче не смееше да прави забележка на главния счетоводител. Можеше да си вика колкото иска.

— Не е вярно! Аз винаги съм готова да те изслушам, но ти никога нищо не споделяш… Какво? Какво си направила? — сепнах се аз.

— ВНЕСОХ ГИ!

— Какво? Какво си внесла? — не разбирах аз. Казват, че мозъкът на бременните жени не работи добре, защото кръвта се оттича към плацентата. Но не и в деветата седмица. Вероятно съм си тъпа по природа. Оттам идват и всичките ми проблеми.

— Парите, глупачке. В момента годишната лихва е петдесет процента. Така че, когато реша нещо, аз го правя. Опитвам се да планирам и за теб тъпачката нещо.

— Благодаря — смутено кимнах аз. След това се замислих дълбоко. — Всичките си пари ли внесе? Не те ли е страх?

— От какво?

— Да си даваш парите в пирамида.

— Не, с теб не може да се говори. Каква пирамида? Целият цивилизован свят живее по този начин. Това не ти е МММ[19] с хилядите им проценти. Това е сериозна фирма, юридическо лице с държавно участие и с чуждестранни инвеститори! — нахвърли се върху мен Динка.

— Добре, добре! Само не ме бий. Вярвам ти. И какво? Кога ще си получиш печалбата?

— Винаги, докато има ръст. А ако нещо стане, ще си взема парите.

— И все пак ти си истински боец! — възхитих се аз. — Значи мислиш, че не трябва да казвам нищо на Костя, така ли?

— Разбира се! Той ще те носи на ръце!

— от къде на къде? Не е споменавал нищо за дете. Може и да се ядоса — предположих аз.

— Ще видиш, че няма. Познавам го аз твоя Костя — увери ме Динка.

Аз поседях при нея още малко, докато се посъвзема и спра да плача, защото сълзите ми продължаваха да напират. След това Дудикова ме изпрати до метрото и обеща да не ми се обижда заради избухванията ми.

— От нерви е — тъжно обясних аз.

— Никой не се сърди на глупаците — успокои ме приятелката ми и ме пусна да осмислям и да преживявам станалото в самота.

Аз слязох в подлеза. Спрях се до един телефонен апарат и се чудех дали да не се обадя на Костя веднага. Но си го представих как седи в малкия си уютен офис на брега на Москва река и напрегнато обмисля как да транспортира кашоните с кристал до Уругвай и контейнера с мебели до Индия. Костя вършеше важни, необходими и абсолютно непонятни неща и аз го уважавах за това. Представете си как се опитва да се разбере с индийците или с уругвайците на английски и изведнъж се намесвам аз с умопомрачителната си новина: „Бременна съм!" „И какво?" „Ще имаме дете." „Какво?" „Дете! Дете!" „Откъде се е взело? Не ме занимавай с глупости. Ще поговорим довечера."

Намръщих се, погледнах пак към телефона и се насочих към метрото. Определено бях неадекватна. Дори не знаех накъде да тръгна.

— Последният брой на „Седем дни". Най-мръсните подробности от живота на богатите и известните! Всичко, придружено от снимки! Само за петнайсет рубли! — раздаде се силен глас точно до ухото ми. Обърнах се. До стената се беше разположил продавач на лъскаво щастие. Пъстри списания на всякаква тема примамваха минувачите с ярките си картинки и безсмисленото си съдържание. Тази стока не беше предназначена за хората, които обичат да мислят, а за онези, които се връщат от работа и са се изморили да мислят.

— Имате ли нещо за бременни? — попитах продавача, преди да успея да се спра.

— „Лиза", „Моето дете", „Девет месеца", „Моето мъниче", изберете си — смая ме той.

— Това се казва разнообразие. А кое е най-доброто? — усъмних се аз.

— Вземете това. В него има дневник на бременната жена.

— Това пък какво е?

— Вземете го и ще разберете — широко се усмихна продавачът, намеквайки ми, че времето му струва пари.

Кимнах и си извадих портмонето. Оказа се, че дневникът на бременната жена е нещо страхотно. Далновидните редактори бяха отпечатали реалните спомени на истинска жива бременна жена, която беше записвала мислите си. Аз си купих броя, който случайно (или по някакви кармични причини) отразяваше спомените й между десетата и петнайсетата седмица. В момента, в който вратата на метрото се затвори зад гърба ми, потънах в спомените й и напълно изключих.

„Десета седмица. Мъжът ми все още се надява, че всичко ще се размине от само себе си. Или ще се роди само без негово участие. Според мен изобщо не знае какво да мисли и затова се прибира вкъщи с букет, целува ме по бузата и се скрива някъде. Или потъва в дивана. Попитах го: „Да не би да те е страх от мен?" а той ми отговори: „Имам усещането, че си минирана. Кой знае, може да вземеш да избухнеш. И аз ще бъда виновен."

Интересно как ли ще възприеме ситуацията Костик. Дали ще се изплаши? Или ще се зарадва? Ами ако остане равнодушен? Оказва се, че моментът, в който на жената й предстои да съобщи на мъжа си, че очаква дете, е много трепетен и съкровен. Дете от него. Да. Ще трябва да се упражня, за да произведа необходимото впечатление. Представете си, че вземе да ме попита: „Сигурна ли си, че е от мен?". Сигурна съм, че веднага ще се издам. Ще си кажа всичко. Ще се разридая и няма да мога да спра. Само да не стане така! Или пък да ми каже: „Бременна ли? Кога ще направиш аборт? Нали разбираш, че в момента не можем да си позволим да имаме дете?" След което ще ми обясни подробно защо още не сме готови за дете. Дори може да ми начертае някоя и друга графика. В такъв случай ще го напусна веднага. Мръсник!

— Какво? Какво казахте? — ме попита някой.

Аз се сепнах и се огледах. Излиза, че чета списанието и говоря на глас.

— Коя е следващата спирка? — попитах аз.

— „Крилатское"

— Как? Защо? — стреснах се аз. Не може да бъде! Напуснала съм реалността. Пропуснала съм си спирката. Ако продължава така, ще започна да се губя в града и на Костя ще му се наложи да ми сложи на ръката гривна с телефона си.

— Слизате ли? — някаква жена ме сръга с лакът в ребрата.

— Не! Точно се качвам!

— Какво? — стресна се тя.

Аз се засмях, слязох и се прекачих на влака в обратната посока. Ами да, в това имаше нещо символично. Точно това правех в момента — слизах от влака и се опивах да поема в обратната посока. Към Костя, на когото вероятно му предстоеше да отгледа чуждо дете. Какво пък, ще решаваме проблемите по реда на възникването им. Първо трябва да разбера какво мисли Костя за всичко това.