Изневяра в рамките на приличието

ЕПИЛОГ

Казват, че да изживееш един живот, не е като да прекосиш поле. Напълно съм съгласна. Аз не успявам да водя безгрешен живот. Непрекъснато допускам грешки, които съм могла да избегна и попадам в ситуации, които трудно могат да бъдат определени като еднозначни. Костик може и да е прав, като ме нарича „ходещо недоразумение", но независимо от това не може без мене. Той ми го каза и оттогава не е спрял да ми го повтаря. А аз — аз намерих своя прекрасен принц. След толкова съмнения и перипетии пак стигнах до извода, че Константин Прудников е истински Прекрасен Принц. Макар че не, Константин Прудников е истински крал, защото званието „Принц" вече се пада по право на по-младия Прудников — Константин Константинович. Нашият малък принц, който според твърденията на свекърва ми е точно копие на баща си Костик, когато е бил малък. Тя е права. Невероятно как успях да родя абсолютно същото тъмнооко, мърморещо, надменно, кльощаво и изключително умно дете? Оказа се, че всичко в живота може да се случва с абсолютна точност, но наобратно. Че очевидното може да бъде неправилно, а глупавото — мъдро. Глупашката ми постъпка, когато неясно защо си признах пред Костя за изневярата, беше — или поне изглеждаше, като най-идиотската постъпка на света. Но ви давам честната си дума, че животът без лъжа се оказа изключително лек и приятен, че направо се плаша, като си помисля, че можех да си премълча. Да си премълча и да се окажа с разпадащ се брак в отвратително жилище, където не можеше да оцелее и хлебарка. А сега двамата с мъжа ми се сдобихме с малко уютно двустайно апартаментче, близо до спирката на метрото „Пражка". Оказа се, че през изтеклата година, след краха на пирамидите с покупките на зелено, цените на жилищата са паднали толкова много, че най-накрая и ние след толкова години митарства по чужди квартири имахме пари за собствен дом. Дори не се наложи да теглим кредити. Което само по себе си е чудо. И това не беше единственото чудо, което ни се случи, след като Константин-старши (сега непрекъснато ми се налага да правя тия уточнения „младши", „старши", но дори ми е приятно) триумфално влезе в жилището на Дудикова. Най-удивително беше това, което ни се случи, след като най-накрая заминахме на почивка в Египет.

— Идеята изобщо не е лоша — съгласи се той. — Един втори меден месец няма да ни е излишен. Дали да не вземем и детето?

— Само това не! — противопоставих се аз. Разбирам, че не си го виждал и си готов с часове да го друсаш на коленете си… но аз се грижа за това момченце цяла година и честно да ти кажа, вече ми писна от воплите му. Все някак ще издържи десет дни без майка си.

— И без баща си? — повдигна вежда Костя.

— И без баща си. Всъщност, тепърва ще трябва да свиква с баща си.

— Бъди сигурна, че след по-малко от година двамата с него ще сме най-добри приятели — увери ме съпругът ми.

Какво пък, ще видим. А засега подло изоставихме синчето си и потеглихме към Шарм ел Шейх, където силното слънце ни изгори раменете и ни обели носовете. Червено море ни намигаше от дълбините си с разноцветни риби, а огромното легло в апартамента ни за младоженци ни позволи да наваксаме пропуснатото през изтеклата година. Никой не ни обезпокои, което не беше учудващо, защото така и не казахме на никого къде отиваме. Но истинското ни щастие, истинското ни утро след хепиенда започна, когато един приказлив арабин на развален руски ни каза, че както „който не е видял Москва, не знае какво е красота", така и „който не се качи на планината на Мойсей, напразно е дошъл в Египет". С други думи, чухме красивата (и както се изясни по-късно, много популярна) легенда за това, че Господ прощава греховете на всички християни, които посрещнат изгрева на планината Синай.

— Аз имам много грехове! — възкликнах аз. — Трябва спешно да се кача в планината.

— И аз имам някой и друг — с въздишка се съгласи Константин. Трябва да ви призная, че това си беше истинска картина на Репин „Сандвич с масло". Огромната тълпа от желаещи да си пречистят съвестта по такъв нетрадиционен начин напълни два автобуса в тъмна нощ. След това ни подгониха като стадо в тъмнината — само на светлината на мъждиви фенери, докато не стигнахме до свещения древен калдъръм на манастира „Света Екатерина". Мисълта, че по тези земи са бродили библейски персонажи и че някъде в тъмата зад величествените каменни стени расте вечният трънен храст, беше омагьосваща.

— А къде е планината? — попита Константин.

— Там — леко махна нагоре нашият екскурзовод.

И тръгнахме. Не помня на каква надморска височина беше. Костик знае. Мога само да кажа, че беше много по-високо, отколкото трябва за нормален жив човек със сандали на висок ток. Бяха ни предупредили да се облечем удобно, но аз не обърнах особено внимание. Когато, ридаейки вътрешно, попитах няма ли друг начин да стигна до върха, любезно ми предложиха да се кача на камила.

— Разбира се — радостно потрих ръце аз.

Само че се бях объркала. Оказа се, че трябва да седя на височина три метра между гърбиците на животното, което се движи по ръба на пропастта и всеки момент можеше да рухне в бездната. Излетях от гърба на камилата почти в несвяст. След което стиснах зъби и потеглих нагоре, без да обръщам внимание на протритите си до кръв крака и скъсаните каишки на скъпите си красиви сандали.

В пълен ступор стигнахме по издялканите от монасите стъпала до върха (където всичко беше ужасно мръсно) и клюмайки сънено с нос, зачакахме опрощението на греховете си. Имаше страшно много желаещи и затова беше възтесничко.

— Погледни — прошепна Костя изведнъж и ме бутна по рамото.

На юг се съмва изведнъж. В момента, в който първите лъчи на слънцето осветиха хоризонта, разбрахме, че се намираме на най-красивото и невероятно място. Бяхме на върха на света. Хората замръзнаха в ням възторг, наблюдавайки ширналите се пред нас планини, синьото море и огненото кълбо на слънцето, оцветило всичко наоколо в багрите на неописуема красота.

— Боже! Това е най-прекрасното нещо, което човек може да преживее — въздъхнах аз и си помислих, че за такова нещо си заслужаваше да си протрия и ръцете до кръв. В края на краищата имах много големи грехове…

— Обичам те — прошепна Костя в ухото ми и ме притисна към себе си. След това, докато слизахме надолу, така и не се разделихме. Вървяхме до манастира прегърнати.

— Младоженци ли сте? — попита ни на английски някакъв старец в черно монашеско расо.

— Нещо такова — отговори му Константин.

Мисля, че точно на това му се казва Божи промисъл. Някъде на другия край на света някакъв старец на чужд език ни попита:

— Венчани ли сте в църква?

— Още не — усмихна се Костя. — Но много искаме.

— Искате ли да ви венчаем тук? Не е скъпо и ще ви остане спомен за цял живот — предложи старецът.

Ние примряхме. На мен от възторг, така да се каже, ми спря дъхът. И само след два часа, веднага след службата, същият този старец, който се оказа свещеник в присъствието на двама, потресени от отговорността, която поемат, членове на нашата група ни венча зад стените на древния и свещен православен храм „Света Екатерина".

— Невероятно — прошепнах аз, когато взе халките и после пак ни ги сложи, вече осветени от молитвата му. Трябва ли да ви казвам, че след това изобщо не се съмнявах, че двамата с Костя ни чака дълъг и щастлив живот.

Между другото, и при Динка Дудикова всичко е наред. Тя успя да се закрепи отново на почетната си длъжност на главен счетоводител в медицинския център. И пак можем да се срещаме в нашето кафене и да обсъждаме всевъзможни клюки.

Ето например една от последните. Жената на Денис го е напуснала и той ходи окаян из клиниката и досажда на момичетата, като ги кани да прекарат заедно вечерта. Само че благодарение на усилията на Динка домашните му забавления със садистичен уклон са известни на всички… Макар че кой знае, може и да си намери някоя мазохистка. И да си заживеят щастливо. На мен лично ми е трудно да си представя, че има жени, които се възбуждат от вида на юмрук, насочен към носа им.

Скоро ми се обади Аллочка и ми каза, че НН пак е изплувал на повърхността, и то как! Като единствен туроператор за суперлуксозна верига хотели в Тунис. Така че, ако искам, за него ще бъде удоволствие… В общи линии всичко си идваше по местата.

Не ме интересува особено какво ще стане в бъдеще. Честно казано, се чувствам толкова добре в настоящето си, че по-добре не може и да бъде. Или пък може? Всичко стана много по-лесно, след като Костя научи за ролята на Динка около раждането на нашия син и започна да я обожава и да я кани у нас по всяко време на денонощието. Тъй като вече си имаме собствено жилище, сега често в нашата кухня се събира компания в тесен кръг (Аз + Динка + Аллочка + нечии допълнителни приятелки), за да хвърлим картите и да видим какво ни чака зад ъгъла. Разбира се, това е само за забавление, но понякога… понякога ми се струва, че наистина виждаме бъдещето, което някой ни демонстрира не за друго, а за да успеем да се подготвим.

Наскоро на Динка й предсказаха, че я очакват глобални житейски промени. И то в личния живот. Защото… й предстои да роди дете (картата „Щъркел носи малко в гнездото си"). За такова нещо, наистина е по-добре човек да бъде подготвен предварително. Можете ли да си представите каква майка ще бъде Динка?! Аз не мога. Но може би точно това е и най-интересното. Това, което ни очаква в бъдеще.