Кои сме ние?

Вечната градина

Заедно със сътрудници на Владимировския фонд за култура «Анастасия» излязохме извън града. Разположихме се на брега на малко езерце. Жените подреждаха някакви салати за обеда, мъжете се занимаваха с огъня. Аз стоях на брега, гледах водата и си мислех за свои неща. Нямах никакво настроение. И изведнъж Вероника, жителка от близкото село, ми казва:

— Владимир Николаевич, на седем километра оттук, насред ливадите се намират две бивши дворянски имения. И следа от постройките не е останала, а са се запазили само овощните градини. Никой не се грижи за тях, а те дават плод всяка година. Повече плодове дават, отколкото селските, за които се грижат хората. През 1976 г. по тези места имаше голям студ, загинаха овощните градини на хората, нови се наложи да садят, но тези две градини сред полето не ги докосна мразът, нито едно дръвче не загина.

— Защо не ги е пипнал студа? — питам. — Особен, студоустойчив сорт ли са?

— Обикновен сорт. Но в тези бивши имения всичко така е уредено, така е посадено на един хектар… Разбирате ли, там всичко много прилича на това, за което говори Анастасия във Вашите книги. Около тези градини хората преди двеста години са посадили сибирски кедри и наши дъбове… Освен това и сеното от тревата, която расте там е по-сочно. И дълго не се разваля… Ако искате да видите, веднага можем да отидем, дотам води полски път, но джипът ще мине.

Не вярвах на ушите си. Кой?Как? В нужното време, на нужното място ми поднася такъв подарък? Случайни ли са случайностите, които се случват с нас?

— Да тръгваме!

Пътят вървеше през полето на бивш совхоз. Казах — поле, но то приличаше повече на ливада, буйно обраснала с трева.

— Посевните площи сега са намалели, за торове няма пари в агрофирмата, — изкоментира Евгений, мъжът на Вероника. — Затова пък земята си отдъхва. Че и не само земята. Птици запяха тази година. По-рано не цвърчаха така весело. На какво се радват? Може би на това, че сега на полето няма химия по тревата. Преди революцията по тези ливади селца е имало, баба ми е разказвала за тях. Сега и следа няма от тези селца. Ето го, вижте, там, отдясно на пътя,-бившето дворянско имение.

В далечината, на площ от около един хектар нагъсто растяха високи дървета. Това място приличаше на зелен, случайно образувал се горски остров насред полята и ливадите. Когато се приближихме, видях сред гъсто растящите двестагодишни дъбове и храсталаци вход към вътрешността на горския оазис. Ние влязохме през този вход и… Вътре… Разбирате ли, вътре, стари, със закоравели стволове ябълки простираха в пространството своите клонки. Клони, необикновено гъсто обсипани с плодове. Неокопани наоколо, растящи сред треви, не пръскани срещу вредители, старите ябълки раждаха, и плодовете им не бяха червиви. Някои ябълки бяха съвсем стари, клоните им се чупеха под тежестта на плодовете. Съвсем стари — те навярно раждаха за последна година.

Скоро ще загинат, но редом с всяка прекалено стара ябълка, вече избиваха от земята филизите на ново дърво. «Навярно няма да умрат тези дървета, помислих си, — няма да умрат, докато не видят свежите и укрепнали фиданки от своите семена.»

Вървях из градината, опитвах от плодовете, бродех сред дъбовете растящи около тях, и сякаш виждах мисълта на човека, създал прекрасният оазис. Сякаш чувах, как той е мислил: «Ето тук около градината е нужно дъбова гора да се посади. Той ще опази градината от студа и от зноя в сушава година. Птици ще свият гнезда по високите дървета, няма да позволят на гъсениците на се развъждат. Тук, на брега на езерцето, сенчеста алея от дъбове ще посадя. Короните си отгоре ще съединят дъбовете когато праснат, а отдолу просторна ще бъде алеята и сенчеста.»

И внезапно някаква мисъл, още неясна, накара кръвта ми по-бързо да тече по жилите. Какво иска от мен тази мисъл? И… като проблясък… Разбира се,Анастасия! Разбира се, че си права ти като казваш: «Бог можеш да почувстваш, като се докосваш до Неговите творения и като продължиш творенията Му». Не чрез кривене, подскачане и новоизмислени ритуали, а като се обръщаш непосредствено към Него, към Неговите мисли, може навярно и да разбереш Неговите желания и своето предназначение. И ето, стоя аз сега на брега на направеното от човешки ръце езерце под дъбовете, и сякаш чета мислите на човека създал живото творение. А той, този човек, този русин, живял преди двеста години, навярно и повече от другите е чувствал мисълта на Създателя, затова е успял да сътвори райско творение. Своя градина, свое родово гнездо.Умрял е този русин, а то е останало и ражда своите плодове, и храни дечурлигата от съседните села, прииждащи през есента да се насладят на плодовете, а някой ги събира и ги продава. А ти, русино, навярно си искал тук да живеят твоите внуци и правнуци. Разбира се, че си искал! Затова си сътворил не някаква тленна постройка, а вечност. Само че къде ли са те сега, твоите внуци и правнуци? Пустее твоето родово имение, с трева се покрива, езерцето пресъхва, а алеята, не знам защо не се е покрила с бурени, само тревичка има по нея, като килим. Навярно още чака твоите внуци сътвореният от теб райски кът, твоето родово имение. Десетилетия минават, столетия, а то чака. Къде ли са те? Кои са те сега? На кого служат, на кого се кланят? Кой ги е изгонил оттук?

Революция е имало у нас, може би тя е виновна за всичко? Разбира се, че тя. Само че революцията я правят хора, когато у мнозинството качествено се променя съзнанието. Какво се е случило в умовете на твоите връстници, русино, че е опустяло твоето родово имение?

Старите местни жители разказват, как предотвратил кървавата разправа в своето имение руският дворянин.

Когато се събрали революционно настроените, разгорещени от домашна бира хора от двете съседни села, и на тълпа тръгнали да разграбват родовото му имение, той излязъл насреща им с кошница ябълки и загинал от изстрел от двуцевка. Още в навечерието той знаел, че се канят да разграбят дома му, но уговорил внука си, руски офицер, да напусне имението. Заминал внукът, фронтовак, Кавалер на Георгиевски орден, заминал заедно със земляците си. Навярно е станал емигрант, и сега неговите внуци вече растат.

Растат твоите внуци, русино, в друга страна, а в Русия, в твоето родово имение се полюшват на вятъра листенцата на дърветата, и раждат плод всяка година старите ябълки, поразяват околните жители с изобилния си урожай. И следа не е останала от твоя дом, от дворните постройки — всичко са разнесли, а градината живее напук на всичко, навярно живее от надеждата, че ще се върнат твоите внуци, ще опитат най-хубавите в света ябълки. А внуците все не идват и не идват.

Защо така става и кой ни заставя да търсим собственото си благополучие в ущърб на себе подобните? Кой ни заставя да дишаме въздух наситен с вредни газове и прах, вместо цветен прашец и благотворни аромати? Кой ни заставя да пием умъртвена от газове вода? Кой? Кои сме ние сега? Защо не се връщат внуците твои, русино, в своето родово гнездо?

А ябълките във второто имение бяха още по-вкусни, отколкото в първото. Около тази градина бяха посадени сибирски красавци-кедри. «По-рано имаше повече кедри, сега останаха само двадесет и три, разказваха местните жители. След революцията, когато още имаше трудови дни, за работата даваха кедрови орехи на хората. Сега орехи събира който поиска. Само че понякога силно брулят кедрите с пръти, за да падат шишарките.»

Посадените преди двеста години от човешка ръка двадесет и три сибирски кедъра стояха в редица, като воини, заслонявайки със себе си от мразовити ветрове и вредители прекрасната градина. Били повече, но един след друг загивали те, защото в Сибир около кедрите винаги растат високи борове. Сам кедърът не може да устои на поривите на ветровете, неговата коренова система не е голяма. Кедърът се храни не само чрез корените, той и с короната си приема от околното пространство. Затова го охраняват борове или по-малки кедри. А тук те стояха в редичка. Първите сто и петдесет години се държали, после когато короните им се разраснали, кедрите започнали да падат, един след друг.

Никой за петдесет години не се досетил да посади редом борче или брезичка, и затова противостояли сибирските кедри със своя единствен ред на злите ветрове, опазвайки градината. Един от тях, навярно през изминалата година започнал да пада, но се опрял на короната на съседа си. Гледах силно наклонения ствол на дървото, короната на което се беше преплела с редом стоящото. Те бяха сплели короните си, и падащият не загинал. Двете дървета бяха зелени и даваха плод. Останали са двадесет и три. Още стоят, поддържайки се един друг, дават плодове и пазят градината.

Дръжте се, моля ви, още малко, сибиряци. Аз ще напиша…

Ех, Анастасия, Анастасия, ти ме научи да пиша книги, но защо не ме научи на такива думи, с които разбираемо да е написаното наведнъж за много хора? За много, много хора! Защо не се получава написаното понятно за мнозина? Защо се обърква мисълта ми? Защо падат кедрите, а хората само стоят и ги гледат, а нищо не правят?

Недалече от бившите имения, запазили и до ден днешен своите прекрасни градини и сенчести алеи, има села. Видът им разваля целият околен ландшафт. Ако ги гледаш от далеч се създава впечатление сякаш някакъв червей се е завъдил, и всичко е развалил, и е изровил цъфтящите ливади. Мръсните задни дворове на селските къщи, пристройките, изградени от разни гниещи материали, калта по разбитите от колелата на машините пътища създават това впечатление. Питах местните жители: «Били ли сте в градините, разположени сред кедрите и дъбовете?» Мнозина са ходили там, опитвали са ябълките, младежите ходели там на пикници. «Там е красиво…», — казват и по-младите и старците. На въпроса: «Защо тогава никой не е уредил своят дом по такъв образ и подобие?» — следваше примерно такъв отговор: «Нямаме толкова пари, колкото са имали господарите, създали тази красота». Старците разказват, че кедровите фиданки дворянинът от самия Сибир е докарал. А на въпроса: «Колко пари са нужни, за да се вземе кедров орех, от тези, които раждат кедрите, и да се посади в земята?» — мълчание.

Това безмълвие ме навежда на следната мисъл. Не отсъствието на външна възможност и средства, а нашите вътрешни някакви кодировки са виновни за нашите си неуредици.

Сега много вили са построени от тези, които имат пари. Редом с тези къщи земята е или изровена или покрита с асфалт. След двадесет — тридесет години вилата ще иска ремонт, видът й няма да блести като нов. И няма да е нужна на децата тази рушевина. Няма да им е нужно такова родово имение, такава Родина, затова и ще се разотидат да търсят нова. Но ще отнесат със себе си тази загадъчна кодировка, останала от родителите, и ще повторят живота на временно пребиваващи на земята, а не на съзидатели на вечното. Кой и как може да я премахне, тази загадъчна кодировка за безизходност?

Може би поне някак за това ще помогне разказаното и показаното от Анастасия бъдеще на Русия. А за да разсея съмнението на скептиците, аз поместих на вътрешните страници на обложката снимки на удивителните руски градини, протегнали своите клони обсипани с плодове към бъдещата Русия.