Кои сме ние?

Твоите желания

Ние с Анастасия се добрахме до квартирата ми едва към полунощ. Докато вкарвах ключа в бравата, почувствах колко съм уморен след този наситен със събития ден. Като видях леглото казах на Анастасия, че страшно ми се спи и веднага тръгнах да си взема душ. Когато излязох Анастасия съобщи:

— Постлах ти леглото, аз ще си легна на балкона.

«Сигурно й е задушно в панелния апартамент», — помислих аз и отидох да видя как се устроила на балкона. На пода беше постлала пътека, върху нея-бяла хартия, която хазяите бяха подготвили да използват вместо тапети. Вместо възглавница беше сгънала блузата си и беше сложила малко клонче.

— Как ще спиш тука, твърдо ще ти е и студено, Анастасия, поне одеяло си вземи.

— Не се притеснявай Владимир, тук е хубаво. Въздухът е свеж, виждат се звездите. Такова звездно небе има днес, виж! И ласкав ветрец подухва, топъл — няма да замръзна. Ти си лягай Владимир, я малко ще постоя при теб, на края на леглото ти, а щом заспиш, и аз ще си легна.

Легнах на приготвената от Анастасия постеля и мислех, че веднага ще заспя от умора, но не би. Мисълта или съзнанието за това, че човекът, всички хора са просто играчки в ръцете на някакви случайности, сякаш ме изгаряше отвътре и не ми даваше покой. После започна да расте и раздразнението ми срещу тези, които уреждат тези случайности, и срещу Анастасия. И срещу нея, защото както смятах, тя също можеше да е напълно съпричастна към формирането на тези случайности, или поне в моя живот.

— Нещо като че ли те безпокои Владимир? — тихо попита Анастасия, и дори се надигнах.

— И още питаш? Аз ти повярвах… Искаше ми се да вярвам… Особено в това, че човек, всеки човек е способен сам да си построи живота. Особено ти повярвах за екологичните селища, в които хората ще живеят осигурени чрез своята родова земя. Ще възпитават щастливи деца. Училища добри че ще има за децата.Повярвах ти че всеки човек е любимо дете на Бога. «Човекът е върховното творение» — нали така казваше? Казваше ли?

— Да, Владимир, казвах ти това.

— И още как говореше. И как убедително всичко ми доказваше. И аз не просто ти повярвах, а и започнах да действам за да организирам такова селище. Книжата вече са изпратени по разните органи. Във Фонда вече събират заявките на хората. Проектът е поръчан, планирането на градините и насажденията разни. Да бях ти вярвал само и толкова, но аз започнах с радост да действам. Ти си знаела! Ти си знаела, че ще действам!

— Да, Владимир, знаех. Ти си предприемач. Ти си винаги готов за реални действия, за въплъщение…

— Винаги готов? Колко е просто всичко. Разбира се. Тук не е нужно да се ясновидец. Всеки предприемач, ако повярва в нещо, ще започне да действа.И аз, като глупак започнах.

Не можех повече да лежа и скочих от постелята, отидох до прозореца и го отворих, защото в стаята или отвътре ми стана горещо.

— Защо си сметнал за глупави своите действия?-спокойно ме попита Анастасия.

И нейното спокойствие и лицемерие, както ми се стори тогава, още повече ме озлобиха.

— И така спокойно говориш? Спокойно! Сякаш не знаеш, че човек всъщност е винтче в нечии ръце. Човекът го управляват чрез разни обстоятелства. С лекота някакви сили могат да управляват всеки човек. Ако поискат ще въвлекат във война и половината човечество. Ще въвлекат и ще гледат, отнякъде си отгоре, как хората се убиват един друг. Ако поискат, религия ще подхвърлят, и пак ще наблюдават, как хората от различни религии за своята вяра ще воюват. Ако поискат могат да си поиграят с един човек. Аз се убедих в това. Убедих се благодарение на хората, способни да анализират ставащото, умни хора.

— И по какъв начин се могли тези умни хора да те убедят, че човек е само играчка в ръцете на някакви сили?

— Слушах един доклад. Там ставаше дума за мен. Умни хора се заинтересували от това, което се случва в обществото заради книгите. От тебе се заинтересували и от мене. Проследили всеки ден от моят престой в Кипър, когато четвъртата книжка пишех. Всичко фиксирали, а после анализирали. И аз представи си, не тая обида. Дори съм им благодарен за това, че най-после ми отвориха очите. Показаха ми как си играят с човека. Няма случайности, тях ги уреждат, аз се убедих в това от собствен опит.

— От какъв опит, нима си правил опити, Владимир?

— Не аз съм правил, с мен са правили. Когато бях в Кипър, казах за речната риба — и рибата се появи. За кедрите казах — и кедри се появиха. Поисках в църква през нощта да отида — и църква се появи, и църковните двери се отвориха през нощта, и много други неща се случиха, само и само да пиша сигурно им се е искало. Но, главното, внучката на богиня Афродита се появи. Аз бях казал на някои хора в Кипър, че искам да се срещна с внучката, защото ми досадиха със своята Афродита. Навсякъде бяха окачени плакати за баните й, с високомерие говореха за нея. Изобщо казах им, че ще се срещна с внучката на Афродита. Казах, а след няколко дни се яви девойка с пламтящи очи, и изобщо обстоятелствата така се наредиха, че всички решиха, — изпратила е богиня Афродита своята внучка, чрез тази девойка се извършваха чудеса, и самата тя се преобрази. И кой подреждаше тези обстоятелства едно след друго? Кой? Аз нищо не съм уреждал. Едно само да беше станало случайно, а там всичко, и това всичко не беше случайно, а закономерно. До този извод стигнали учените. Аз съм убеден, че изводът им е правилен. И ти няма да можеш да отречеш това.

— Аз и не смятам да отричам закономерността на ставащото Владимир, — спокойно отбеляза Анастасия.

Вътре в мен всичко изстина, мигновено ме обзе апатия от последните думи на Анастасия. А аз се надявах, слабо, но се надявах, че тя ще може да разпръсне утвърдилото се в мен съзнание за нищожността на човека и цялото човечество, но тя не направи това. А и кой би могъл да отрече очевидното? Безучастен към всичко, аз стоях до прозореца на осветена от луната стая и гледах звездите.

Някъде там, може би на някоя от тези звезди живеят управляващите нас, играещите си с нас. Те живеят! А нима може да се нарече живот нашето съществуване? Послушната пред нечия воля играчка не може да живее самостоятелно, а значи, и ние не живеем. На нас много неща са ни «все едно».

Отново с тих и спокоен глас заговори Анастасия. Но гласът й не извикваше никакви емоции в мен, той звучеше като някакъв страничен звук.

— Владимир, ти и хората, изпратили ти тази аудикасета с доклада, правилно сте определили: Действително съществуват енергии, способни чрез вариране във времето, да съединяват в единна верига разни събития, или както се е случило с теб, да построят верига от обстоятелства, необходими за постигането на определена цел. Чисти случайности няма, това вече на мнозина е ясно. Случайностите, дори най-невероятните, се програмират. Програмира се всичко ставащо с всеки човек. И това, което се случило с теб в Кипър, и е станало нагледен пример за изследователите и за тебе, също е било програмирано, а после въплътено в реалността. Кажи ми, моля те, Владимир, не би ли искал сега да разбереш къде се намира сега програмистът на твоите случайности?

— Какво значение има къде се намира. Все ми е едно. На Марс, на Луната… Хубаво ли му е или лошо.

— Той се намира в тази стая Владимир.

— Значи това си ти? Ако е така, то нищо не се променя. Дори не съм изненадан и ядосан. Все ми е едно. Ние сме управляеми, в това е трагичната безизходност на всички хора.

— Аз съвсем не съм главния програмист на твоите случайности Владимир. А мога само малко да им повлияя.

— Кой е главният тогава? Само двама сме в стаята. Или има трети, невидим програмист?

— Владимир, този програмист е в теб самия, това са твоите желания.

— Как така?

— Само желанията, стремежите на човека могат да включат една или друга програма за действие. Такъв е законът на Създателя.Никой и никога, никакви енергии във Вселената не могат да нарушат този закон. Защото човекът е властелин на всички Вселенски енергии! Човекът!

— Но аз нищо не съм включвал в Кипър, Анастасия. Всичко си ставаше от само себе си, случайно, без мен.

— Незначителното, но като важна част от по-същественото, водещо към изпълнение на основното, ставаше без теб. Но основните събития бяха предшествани от твоите желания. Нима не беше ти който пожела среща с внучката на богиня Афродита? Дори изрази желанието си пред свидетели и неведнъж го повтори.

— Да, изразих…

— А щом помниш това, как можеш да наречеш слугите, изпълняващи волята на господаря си властелини, а господарят — играчка в техните ръце?

— Да, глупаво звучи. Интересно се получава. Хайде де… Желанията… А защо тогава не всички желания се изпълняват? Мнозина искат нещо, но то не се изпълнява.

— От значимостта на целта зависи много. От съответствието на желанието на светлото или тъмното. От силата на желанието. Колкото е по-съществена целта и по-светла, толкова повече светли сили ще бъдат привлечени за изпълнението й. За достигането й.

— Ами ако целта е тъмна, ами например да се напиеш, да се сбиеш, да започнеш война?

— Тогава ще се хванат на работа тъмните сили, със своето желание човекът им дава възможност да действат. Но както виждаш, първично и главно въпреки всичко е желанието на човека! Твоето желание Владимир.

Започнах да осмислям казаното от Анастасия, и на душата ми ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Много приятна лунна светлина запълваше цялата стая, и звездите на небето изглеждаше че светят не със студена, а с топла светлина. И даже седящата на ръба на леглото Анастасия започна да изглежда някак по-хубава. И аз й казах:

— Знаеш ли Анастасия, ако трябва да бъда честен, там в Кипър, отначало аз едва не се запих. Защото отначало нищо не ми харесваше. Никой не говореше на руски. Пречеха ми да работя, наоколо само пиянстваха. Какъв вятър, мислех си, ме довея тук, може би да се запозная с проститутките. Много жени има там, ами с такова, с леко поведение, и от Русия има, и от България.

— Виждаш ли Владимир, поискал си и те веднага са се появили. И ти се напи с водка, и си уговори среща с тях. И с жена от България и с друга от Русия. Само че още от по-рано беше поискал среща с внучката на Афродита, първото ти желание беше по-силно, и тя се появи, и те предпази от всичко пагубно, помогна ти.

— Да, помогна ми. А ти откъде знаеш за българката?

— От своите преживявания, Владимир.

— Не ми е ясно,но както и да е. По-добре ми кажи, тази девойка, Елена Фадеева, та тя не е внучка на богиня Афродита, тя е рускиня, само работи в Кипър за една туристическа фирма. А аз говорех за внучката на Афродита. Значи, тези светли сили не са могли истинската внучка да ми покажат?

— Можаха. И ти показаха. Богиня Афродита сега е енергия. Тя е способна за известно време да бъде в съприкосновение с енергията на всеки човек. Ако в това има съответен смисъл. Елена Фадеева, когато беше край теб, притежаваше и двете енергии. Тя имаше сила да направи много неща през тези дни. Много неща успя да направи и на теб да помогне успя.

— Да. Благодарен съм й. И на Богиня Афродита благодаря.

Отлетяха всичките ми притеснения и неприятни усещания, които се появиха когато сметнах, че всички хора са играчки в ръцете на някакви сили. Сега, след разговора с Анастасия в мен настъпи сигурност и спокойствие.

Известно време гледах, как седи на ръба на леглото със смирено положени на коленете ръце Анастасия, а после… сам не мога и досега да разбера, как се получи, но изведнъж казах:

— Аз разбрах коя си ти Анастасия, ти си велика богиня, — така казах и паднах пред нея на колене.

Възглас на отчаяние и болка се изтръгна от устата на Анастасия. Тя бързо стана и отскочи от мен, подпря се на стената и като за молба притисна ръце към гърдите си.

— Владимир, умолявам те стани, не трябва да се прекланяш пред мен.О Боже, Боже, какво направих, аз бързах, прости ми за неразбирането на поясненията на твоите синове. Владимир, пред Бог хората са равни, един пред друг не трябва те са се покланят, аз съм просто жена, аз съм човек!

— Ти толкова се различаваш от всички хора Анастасия, и ако просто си човек, то кои сме ние тогава, кой съм аз?

— Ти също си човек, но в суета живял си своя век, и още не успял си да осмислиш своето предназначение.

— Мойсей, Христос, Мохамед, Рама, Буда, кои са те, как се отнасяш ти към тях?

— Ти на големите ми братя имената назова, Владимир. Деянията им да съдя нямам право, едно само ще кажа: никой от тях напълно земната любов не е получил.

— Това не може да бъде, всеки от тях и днес поклонници милиони има.

— Но поклонението не значи любов. То от прекланящия се отнема присъщата само на човека сила на мисълта. Велик егрегор имат моите братя, за милион години подхранвали са го мнозина хора, като при това, прекланящият се е намалявал своята сила. През вековете желаещи мнозина е имало да съдят на моите братя деянията. И аз не разбирах, защо егрегора си тъй старателно подхранвали са, хилядолетия защо са трупали енергия. Никой да разгадае тайната им не е можел докато не е настъпило днешното време. И братята ми взели са решение: натрупаното да съберат в единство и на живеещите на земята хора днес, енергията своя да раздадат. И идва на Земята ново хилядолетие, земята в него ще населят Богове, това са тези хора, чиято осъзнатост ще им позволи енергията да приемат.

Владимир, умолявам те, стани! Всеки баща ще го боли да види своя син поробен и преклонен. Тъмното само се е стремило винаги да принизи значимостта човешка. Владимир, моля те, стани, не се предавай. Не се отдалечавай ти от мен.

Анастасия много се вълнуваше, и аз изпълних молбата й, вдигнах се и казах:

— Но аз не се отдалечавам, напротив, струва ми се, че най-после започнах да те разбирам. Но не съм съгласен, че пречи поклонението на любовта. Напротив, всички вярващи говорят, че обичат Бога. И аз се преклоних пред теб като Богиня, а ти изплаши се незнайно от какво, вълнуваш се.

— Познаваме се повече от пет години с тебе Владимир. От онази нощ, когато синът ни бе заченат, изминаха немалко дни, но оттогава у тебе ни веднъж желание да ме докоснеш не се появи, да ме погледнеш с онзи поглед, който даряваше на другите жени. Неразбирането, а сега и преклонението не ще дадат на любовта да се разкрие. От преклонение не раждат се деца.

— Така е може би защото ти не си като другите жени Анастасия, а сякаш си сгъстена информация. Не само аз, и други не разбират веднага, това, което ти говориш. Какво ще значи примерно «не се предавай»? Защо ми каза това?

— На Президента руски ти писмо написа, Владимир, но сам в себе си тогава усъмни се, едва не загина. Престана да твориш, на друг възложи проблемите, и при това единствено на единия Президент.

— Това е защото, единствено той в Русия може да направи нещо.

— Сам няма да може, на мнозинството волята е нужна. Освен това към един от президентите ти само се обърна. Имат си президент и Украйна, и Белорусия и в Казахстан…

— Нали говореше ти само за Русия, Русия е родината ми.

— А в паспорта ти е писано че ти си белорус.

— Да, белорус съм. Баща ми е от Белорусия.

— А детството ти минало е в Украйна.

— Да там премина. И е най-хубавото, което спомням си от моето детство. И бялата колиба със сламен покрив, и блатото където змиорки със съседските деца ловяхме. И баба ми и дядо, пред мен никога не се караха, не ме наказваха.

— Да, да, Владимир и спомни си как ти с дядо си в градината фиданки мънички си сял…

— Помня… Баба ми поливаше ги с ведро.

— Но и сега в селото Куздничи в Украйна, в селото където си се родил, градината опазена е, и старите дървета в нея раждат и чакат теб.

— Тогава къде, Анастасия е Родината ми?

— В тебе е тя.

— В мен?

— В теб! Материализирай я за вечно там, на тази земя, която душата ти подскаже.

— Да, трябва някак си да разбера това, а засега чувството имам, че съм размазан аз по цялата земя.

— Владимир, уморен си, изминалият ден емоции много и на двамата поднесе. Легни, заспи, сънят ти нови сили в теб ще натрупа, и ще дойде ново осъзнаване…

Легнах на постелята, почувствах че Анастасия хвана в длани моята ръка. Сега ще потъна в дълбок сън, вече знаех, че тя може да направи сънят дълбок и спокоен, за да бъде утрото хубаво, но преди да заспя успях да кажа.

— Знаеш ли Анастасия, направи така, че отново да мога да видя прекрасното бъдеще на Русия.

— Добре, сега заспивай Владимир, и ще го видиш.

С тих глас, без думи запя Анастасия сякаш приспивна песен. «Хубаво е все пак, че хората могат сами всичко за себе си да програмират»-успях да помисля аз потъвайки в приятен спокоен сън за бъдещата Русия.