Кои сме ние?

ездачката от бъдещето

Видях как от селището излезе каруца или по-точно открита отгоре кола, запрегната с рижав кон. На меката седалка седеше възрастна жена, а пред нея имаше кошница с ябълки и зеленчуци. Отпред момче на седем години, голо до кръста, държеше поводите, но не управляваше коня. Навярно не за първи път правеха това пътуване, и кончето с бавен тръс бягаше по известния нему маршрут.

Момчето се обърна на седалката с лице към възрастната жена и нещо й каза. Бабата се усмихна и запя. Малкият й пригласяше, подхващайки припева. Преминаващите с автобусите-електромобили туристи едва ли можеха да чуят песента им. Кончето тичаше по път на около километър от шосето. Почти всички туристи гледаха пътуващите в колата през бинокли, затаили дъх, сякаш виждаха чудо или извънземни, и аз отново си помислих, че някак не много добре се получава: пристигат хора от далечни страни, а да пообщуват нормално с тези, към които са пътували, не могат, само така отдалече ги наблюдават. А онези двамата в каручката дори не поглеждат към тях. Един от автобусите намали скоростта си и започна да се движи паралелно със скоростта на тичащото в тръст конче. В този автобус седеше група чуждестранни деца, те махаха с ръце на пътуващите в красивата каручка баба и внук, по-скоро на момчето, но той нито веднъж не погледна към тях. Изведнъж, от красиво увитите с жива растителност порти на селището се появи млада ездачка. Нейният дорест кон със стремителен галоп се спусна да догони каручката. Като се изравни в нея, разгорещеният кон заигра наоколо. Възрастната жена се усмихваше и слушаше какво й говори младата жена.

Малкият, навярно недоволен от прекъсването на песента, но все пак със скрита радост произнесе: «Каква си неспокойна, мамичко, нито минута не ти се седи сама.» Младата жена се засмя, изкара от завързана за седлото платнена чанта пирожка и я подаде на момчето. Той я взе, опита, после с думите: «Опитай бабичко, още е топла», — подаде пирожката на възрастната жена, и подръпвайки поводите, спря каручката. Момчето се наведе, вдигна с две ръце кошницата, пълна с красиви ябълки, подаде я на ездачката и каза: «Моля те, мамо, занеси и на тях», — и показа с поглед по посока на спрелия автобус с чуждестранни деца.

Младата ездачка с лекота подхвана с една ръка тежката кошница, с другата леко плесна по шията на коня и стремително се понесе към автобуса с децата. До детския автобус вече бяха спрели още няколко автобуса, и техните пътници с възторг гледаха носещата се по ливадата ездачка с кошница ябълки в ръка. Тя долетя към децата излезли от автобуса, спря коня, ловко се наведе към земята без да слиза от седлото и постави пред възторжените деца кошницата с ябълките.

Едва успяла да помилва по главичката някакво смугло момченце, и вече махаше приветствено с ръка на всички, устремила се на своя кон през средата на широката магистрала.

Шофьорът на автобуса, в който пътуваха децата, предаде по радиото: «Тя се носи направо по разделителната ивица. Тя е прекрасна!»

Отклониха встрани на магистралата множество туристически автобуси и спряха. Бързо излизащите от автобусите хора се подреждаха покрай пътя и затаили дъх гледаха носещата се в стремителен галоп млада красавица. Не възгласи, а шепот на възхищение се изтръгваше от много устни. И имаше от какво да се възхищават. Изпод копитата на разгорещеният, летящ в стремителен галоп жребец, летяха искри. Никой не го пришпорваше, яздещата на него нямаше нито камшик, нито даже пръчица, а конят все повече ускоряваше своя бяг, копитата му едва докосваха пътя, а гривата се развяваше от насрещния вятър. Навярно той много се гордееше със своята ездачка, а може би искаше да бъде достоен за седящата на гърба му красавица.

Нейната външна красота беше необикновена. Разбира се можеше да се възхитиш на правилните черти на лицето, на русата плитка и гъстите ресници. Разбира се под бродираната бяла блузка и пола на бели маргаритки ясно можеше да си представиш гъвкавият източен стан на великолепната й фигура. Плавните женствени линии на цялата й фигура изглеждаше да са обгърнати от някаква неуморима енергия. Пламтящата руменина на бузите издаваше величието и неукротимите възможности на тази неведома енергия.С някакъв необикновено здрав вид се отличаваше много младата на вид ездачка от стоящите по края на пътя хора. Тя яздеше своя разгорещен жребец без всякакво напрежение. Даже не се държеше нито за седлото, нито за юздата. И прехвърлените си от едната страна на тялото на коня крака не беше поставила в стреме. Навела ресници, тя с плавни движения на ръцете преплиташе на ход леко разрошените си коси в стегната плитка. Понякога красавицата вдигаше ресници. И тогава нейният поглед сякаш обгаряше с невидим приятен огън някой от стоящите на тълпа хора, човекът, трепнал от този поглед, сякаш външно се изправяше.

Изглеждаше, че хората улавят с чувствата си излъчвана от ездачката светлина и енергия и се опитваха да приемат в себе си поне частичка от нея. Тя разбираше тяхното желание, и се носеше напред, и беше прекрасна. Внезапно пред летящия кон на пътя излезе темпераментен италианец, разпери ръце встрани и възторжено възкликна: «Русия! Ай лав ю Русия!» Не трепна и не се изплаши ездачката от това, че се изправи на задни крака и заигра на място конят. Само леко се хвана за седлото с едната ръка, а с другата откъсна цветче от венеца украсяващ главата й и го хвърли на италианеца. Той хвана подаръка, внимателно го притисна към гърдите си, като най-голяма скъпоценност и повтаряше без да спира: «мама мия, мама мия».

Но не гледаше пламенния италианец красавицата, тя дръпна поводите на своя жребец, и конят с танцуваща стъпка тръгна към стоящите по края на пътя хора. Тълпата се разстъпи, младата ездачка леко скочи от коня и застана срещу една жена, на вид европейка, с малко момиченце на ръце. Момиченцето спеше.

Леко прегърбената майка, с бледо лице и уморени очи, с усилие държеше детето, стараейки да не наруши съня му. Ездачката спря срещу жената и й се усмихна. И се срещнаха погледите на двете жени, на двете майки. И можеше да се види колко е различно тяхното вътрешно състояние. Унилостта на майката с детето на ръце й придаваше сходство с прецъфтял, увяхващ цвят на фона на приближилата се към нея млада жена, видът на която напомняше неуморимия буен цъфтеж на хиляди градини.

Двете жени мълчаливо се гледаха в очите. И внезапно, сякаш съживила се от някакво осъзнаване, майката държаща на ръце спящото момиченце, се изправи, на лицето й се появи усмивка. С плавни, някак необикновено грациозни, женствени движения на ръцете Рускинята сне от главата си красивия венец и по сложи на главата на майката с детето. Така и не си казаха нито дума една на друга. Леко скачайки на седлото на мирно стоящия жребец отново се понесе напред красавицата-ездачка. Започнаха да я аплодират хората, и гледаше след нея усмихната стройната жена, със събудилата се и усмихваща се малка дъщеря на ръце, и пламенния италианец, смъкнал от ръката си скъп часовник, тичаше и викаше: «Сувенира, мама мия». Но тя беше вече далеч.

Буйният жребец свърна от пътя към площадката, където на дълги маси седяха туристи, пиеха квас и плодови сокове, опитваха някакви ястия, които им поднасяха от красива резбована къща сервитьорите. Редом се дострояваше още една къща. Двама човека поставяха на прозореца на новата къща, навярно магазин или гостилница, красива резбована рамка. Като чу чаткането на копитата, един от мъжете се обърна към приближаваща се ездачка, нещо каза на своя другар и скочи от строителната дървесина. Пламенната красавица-ездачка спря коня си, скочи на земята, бързо отвърза от седлото платнената чанта, притича към мъжа и смутено му подаде чантата.

— Пирожки… С ябълки са, както ги обичаш, още са топли.

— Каква си ми неспокойна, Екатеринка,не те свърта на едно място — ласкаво каза мъжът, изваждайки от чантата пирожка и като я опита замижа от удоволствие.

Седналите зад масите туристи престанаха да ядат и пият, те се любуваха на влюбените. Така стояха един пред друг мъжът и скочилата от разгорещения си кон млада красавица, сякаш не бяха мъж и жена, вече имащи деца, а пламенни влюбени. Току що прояздилата петнадесет километра под възхитените погледи на туристите, изглеждащата всемогъща и волна като вятъра красавица, смирено стоеше пред своя любим, ту вдигайки поглед към него, ту смутено навеждайки ресници. Мъжът изведнъж престана да яде и каза:

— Екатеринушка, виж, мокро петънце е излязло на блузката ти, значи е време Ванечка да нахраниш.

Тя скри с длан малкото мокро петънце на препълнената с мляко гръд и смутено отговори:

— Ще успея. Той още спи. Всичко ще успея.

— Тогава бързай. Аз също ще си дойда скоро. Вече завършваме работата си. Погледни, харесва ли ти?

Тя погледна прозореца, украсен с резбовани рамки.

— Да. Много ми харесва. Аз още нещо исках да ти кажа.

— Кажи.

Тя се приближи плътно до мъжа, вдигна се на пръсти към ухото му. Той се наведе да чуе, а тя бързо го целуна пои бузата, и без да се обръща скочи на седлото на стоящия редом жребец. Щастливият, разливащ се смях на красавицата се сля с чаткането на копитата. Не по асфалтовия път, а през ливадата се понесе тя към къщи. Всички туристи все така гледаха след нея. Какво толкова особено имаше в тази яздеща по ливадата на буен жребец млада жена, майка на две деца. Да, красива е. Да, енергията й прелива. Да, добра е. Но защо всички хора така гледат след нея без се могат да се откъснат? Може би не просто жена се носи на кон. Може би това е материализираното щастие, което бърза към къщи за да нахрани младенеца и любимия мъж да посрещне? И хората се любуват на бързащото към дома си щастие.