Кои сме ние?

А на земята ще бъде доброто

В едно от руските имения живеело задружно семейство. Мъж и жена, и си имали две деца. Момче, Константин, на осем години, и момиченце Даша на пет години. Баща им бил смятан за един от най-талантливите програмисти на Русия. В кабинета му имало няколко модерни компютъра, на които той съставял програми за военното ведомство. Понякога, потънал в работа, той се заседявал на компютъра и по вечерно време.

Привикналите да се събират вечер заедно членове на семейството отивали при него в кабинета и там тихичко се занимавали всеки със своята работа. Жената седяла в кресло и бродирала. Синът, Константин, четял или рисувал, изобразявайки ландшафта на новите селища. Само петгодишната Даша не винаги си намирала занимание по душа, и тогава тя сядала в креслото така, че да вижда всички свои близки и дълго и внимателно разглеждала всеки от тях. Понякога затваряла очи, а лицето й изразявало цялата гама от чувства.

И в тази, външно обичайна вечер, семейството седяло в кабинета на бащата, където всеки се занимавал със своята работа. Вратата на кабинета била отворена, и затова всички чули достигащото от детската стая, разположена до кабинета на бащата, кукане на старинния стенен часовник с механична кукувичка. Обикновено кукувичката кукала само през деня, но било вече вечер. Затова бащата се откъснал от заниманието си и погледнал вратата, и другите членове на семейството удивено погледнали натам, откъдето току що се дочул звука. Само малката Даша седяла в креслото със затворени очи, и нищо не забелязвала. На устните й играела ту едва забележима, ту откровена усмивка. Изведнъж звукът се повторил, сякаш в детската стая имало някой, който премествал стрелките на часовника, заставяйки механичната кукувичка непрекъснато на кука, оповестявайки настъпването на поредния час. Иван Никифорович, така наричали бащата на семейството, се обърнал на своето въртящо се кресло към сина си и казал:

— Костя, иди, моля те, опитай да спреш часовника или го поправи. Толкова години ни е служил дядовият ти подарък. Странна някаква повреда… Странна… Костя опитай се да я оправиш.

Децата винаги слушали. Правели го не от страх от наказание, защото никога не ги наказвали. Костя и Даша обичали и уважавали своите родители. За тях било най-голямо удоволствие нещо да правят заедно с тях или да изпълнят родителска молба. Чул думите на баща си, Костя веднага станал от мястото си, но за учудване на майката и бащата, не тръгнал към детската стая. Стоял и гледал седящата в креслото със затворени очи по-малка сестра. Както и преди се чувало кукането откъм детската стая. Но Костя стоял и без да откъсва очи гледал своята по-малка сестра. Галина, майката на семейството, гледала обезпокоено замрелият на място син. Изведнъж тя станала и уплашено викнала:

— Костя… Костя, какво ти става?

Осемгодишният син се обърнал към майка си, учуден от уплахата й и отговорил:

— Всичко е наред с мен мамичко, бих искал да изпълня молбата на татко, но не мога.

— Защо? Не можеш да мръднеш ли? Не можеш да влезеш в твоята стая?

— Мога да се движа, — Костя за доказателство размахал ръце и разтъпкал краката си, — но няма защо да ходя в стаята, тя е тук и е по-силна.

— Кой е тук? Кой е по-силен? — Все повече започвала да се безпокои майката.

— Даша, — отговорил Костя, — и посочил седящата в креслото със затворени очи и усмихваща се малка сестричка. — Тя върти стрелките. Аз се опитах да ги върна на предишното им място, но не успявам, когато тя…

— Какво говориш, Костенка? И ти, и Даша сте пред нас, как можете да бъдете тук, и в същото време да движите стрелките на часовника в другата стая?

— Е да, тук сме, — отговорил Костя, — а мисълта е там, където е часовника. Само че нейната мисъл е по-силна. И ето че кукат, докато нейната мисъл ускорява стрелките. Тя в последно време често си играе така. Аз й казвах да не прави така. Знаех, че може да се безпокоите, а Даша все едно, щом се замисли, веднага започва нещо да прави…

— За какво се замисля Даша? — включил се в разговора Иван Никифорович. — И защо по-рано нищо не си ни казал за това Костя?

— Ами че вие и сами виждате как тя се замисля. Стрелките са нещо маловажно, тя просто се развлича. И аз мога да правя така, да движа стрелките, когато никой не ми пречи. Само че не мога да се замислям като Даша. Когато тя изпадне в замисленост, не може да се възпрепятстват нейните мисли.

— За какво се замисля тя? Ти, Костя знаеш ли, за какво?

— На зная. Ами че сами я попитайте. Аз сега ще прекъсна мисленето й, за да не направи още нещо.

Костя се доближил до креслото, в което седяла сестричката му, и малко по-силно от обичайното отчетливо произнесъл:

— Даша, спри да мислиш. Ако не престанеш, няма да говоря с теб цял ден. И въобще, ти изплаши мама.

Клепачите на малкото момиченце трепнали, тя прокарала по присъстващите в кабинета преценяващ поглед и, сякаш събудила се, скочила от креслото, и, извинявайки се навела очи. Кукането спряло, и известно време в кабинета настъпила пълна тишина, която нарушил тихият извиняващ се глас на малката Даша. Тя вдигнала главичка, погледнала майка си и баща си с блестящи ласкави очи и казала:

— Мамичко, татенце, простете ми, ако съм ви изплашила. Но на мен обезателно, на мен много, много ми е нужно да я домисля. Сега не мога да не я домисля. Аз и утре ще я домислям, когато си почина. — Устните на момиченцето затреперили, сякаш всеки момент ще заплаче, но тя продължила: — Дори да не говориш с мен Костя, аз все пак ще се замислям, докато не я домисля.

— Ела при мен дъще,-казал, като се стараел да се сдържа Иван Никифорович и протегнал разтворени за прегръдка ръце към дъщеря си,.

Даша се хвърлила към баща си.Тя подскочила и прегърнала с ръчички баща си за шията, притиснала се за малко към него, после се смъкнала от коленете му, застанала редом, с глава на рамото му.

Иван Никифорович, трудно прикривайки вълнението си, заговорил с дъщеря си:

— Не се вълнувай Дашенка, мама повече няма да се плаши, когато се замисляш. Ти само разкажи, за какво си мислиш. Какво ти е нужно непременно да домислиш и защо стрелките така бързо се движат когато ти мислиш?

— Аз, татенце, искам да направя така, че всичко приятно да продължава повече време, а неприятното да стане малко и незабележимо, и изобщо, така искам да го измисля, че стрелките да пропускат неприятното, и него да го няма.

— Но нали всичко приятно и неприятно не зависи от стрелките Дашенка.

— Не от стрелките татенце. Разбрах, че не от стрелките. Но аз така си ги движа за да усещам времето. Кукувичката отчита скоростта на мисълта ми, защото трябва да успея… Ето защо движа стрелките.

— Как го правиш, Дашенка?

— Лесно. Представям си с крайчеца на мисълта си стрелките на часовника, после помислям, че те трябва да се движат по-бързо, и те започват да се движат по-бързо, когато започна да мисля бързо.

— Какво искаш да постигнеш, дъще, като придвижваш времето? С какво не ти харесва даденото?

— Харесва ми. Скоро разбрах, че не времето е виновно. Самите хора развалят времето. Ти, татенце, често седиш пред компютъра си, а после заминаваш задълго. Ти, татенце, разваляш времето, когато заминаваш.

— Аз? Развалям? По какъв начин?

— Хубаво е времето, когато сме заедно. Когато сме заедно има много хубави минутки и часове, и даже дни. Тогава всичко наоколо се радва. Помниш ли татенце, когато ябълката тъкмо беше започнала да разцъфва… Вие с мама видяхте първите цветчета, и ти вдигна мама на ръце и я завъртя. И мамичка се смееше така звънливо, че всичко наоколо се радваше, и листенцата, и птичките се радваха. И аз изобщо не се обидих. Че ти не мен, а мамичка на ръце въртеше, защото аз много обичам нашата мамичка. Аз се радвах заедно с всички на това време. Но после настъпи друго време. Аз сега разбрах, ти татенце го направи друго. Ти замина от нас за много дълго. На ябълката даже малки ябълчици започнаха да се появяват. Тебе все те нямаше. А мамичка ходеше при тази ябълка и стоеше там сама. Но никой не я въртеше, и тя не се смееше звънливо, и нищо не радваше всичко наоколо. И съвсем друга е усмивката на мамичка, когато тебе те няма. Тъжна усмивка. И това е лошо време.

Даша говорела бързо и развълнувано. Изведнъж тя сякаш се стреснала от нещо отвътре и изстреляла:

— Ти не трябва да го разваляш, когато е хубаво… Времето… Татенце!

— Даша… Ти си в нещо права… Разбира се… Но ти не всичко знаеш за времето, в което ние всички… В което ние живеем… — говорел объркано Иван Никифорович. Той се вълнувал. Трябвало някак да обясни необходимостта от отсъствията си. Разбрано да обясни на малката си дъщеря. И като не намерил нищо по-добро започнал да й разказва за своята работа, показвайки на компютъра схеми, модели на ракети.

— Разбери, Дашенка. На нас разбира се ни е добре тук. И на тези, които живеят в съседство, също им е добре. Но на света има и други места, други страни. И там има много различно оръжие… за да защитят нашата прекрасна градина, градините и домовете на твоите приятелки, бащите понякога заминават. Нашата страна също трябва да има много съвременно оръжие, за да се защитава… А неотдавна… Дашенка… Разбираш ли, неотдавна в друга страна, не в нашата, са измислили ново оръжие… То засега е по-силно от нашите… Ето виж на екрана, Дашенка, — Иван Никифорович чукнал по клавиатурата и на екрана се появило изображение на ракета с необичайна форма.

— Ето Дашенка, виж. Това е голяма ракета, а на корпуса й има петдесет малки ракети. Голямата ракета излита по команда на човека и се насочва към указана от него точка, за да унищожи всичко живо в тази точка. Все още е много трудно да се свали тази ракета. При приближаването към нея на всякакъв обект, се включва бордови компютър, от корпуса се отделя една от малките ракети и го унищожава.

Скоростта на малката ракета е по-голяма от тази на голямата, тъй като тя използва в началото на старта по — голяма инерционна скорост. За да се свали такова чудовище, срещу него трябва да се насочат петдесет и седем ракети. В страната, изработила касетната ракета, засега има само три образеца. Те са старателно скрити в разни места, в шахти дълбоко под земята, но по команда, подадена чрез радиовълни, те могат да излетят. Малка група терористи вече шантажира редица страни, заплашвайки ги с големи разрушения. Аз трябва да разгадая програмата на бордовия компютър на касетната ракета, Дашенка.

Иван Никифорович станал и закрачил из стаята. Той продължавал бързо да говори, все повече задълбочавайки се в своите мисли за програмата и сякаш забравил за своята дъщеря, все така стояща до компютъра. Иван Никифорович бързо се доближил до монитора, на който се виждал външният вид на ракетата, чукнал по клавишите и на екрана се появила схема на топлопровода на ракетния комплекс, после схемата на локаторните установки, после отново общ план. Сменяйки изображението, Иван Никифорович вече не обръщал внимание на малката си дъщеря. Той разсъждавал на глас:

— Те явно са снабдили с локационно оборудване всеки един сегмент. Да, разбира се че всеки. Но програмата не може да е различна. Програмата е еднаква…

Внезапно тревожен звук издал съседния компютър, сякаш изисквал незабавно внимание. Иван Никифоворич се обърнал към него и замрял. На монитора мигало повтаряйки се, текстово съобщение със следното съдържание: «Тревога Х», «Тревога Х». Иван Никифорович бързо почукал по клавиатурата и на екрана се появило изображение на човек във военна униформа:

— Какво се е случило? — попитал го Иван Никифорович.

— Зарегистрирани са три необичайни взрива, — отговорил човекът. — Дадена е команда да се приведе в готовност номер едно целия отбранителен комплекс. Продължават взривовете с по-малка мощност. В Африка има земетресение. Никакви обяснения никой не дава. По данни от информационния обмен, всички военни блокове на планетата са приведени в готовност номер едно. Нападащата страна не е определена. Взривовете продължават, ние се опитваме да изясним ситуацията. На всички сътрудници е заповядано да започнат анализ на ситуацията, — бързо и по военному отчетливо, говорел човекът от екрана на монитора и в края добавил вече не безстрастно, а възкликнал.

— Взривовете продължават, Иван Никиффорович, взривовете продължават, изключвам…

Изражението на човека във военна униформа изчезнало от екрана на монитора. А Иван Никифорович продължавал да гледа угасналия екран и напрегнато мислел. Бавно и замислено се обърнал към креслото си, до което както и преди стояла малката Дашенка, и трепнал от невероятната догадка. Той видял как неговата малка дъщеричка, присвила очи, без да мига, гледа на екрана на монитора изображението на съвременната ракета. Изведнъж телцето й трепнало, Даша облекчено въздъхнала, натиснала копчето «Ентър»,а когато се появило изображението на нова ракета, тя пак присвила очи и започнала напрегнато да се взира в него.

Иван Никифорович стоял като парализиран, без да може да мръдне от мястото си, и само мислено и трескаво повтарял един и същ въпрос: «Нима тя ги взривява? Взривява ги с мисълта си, защото не й харесват. Тя ли ги взривява? Нима? Как?» Той искал да спре дъщеря си и я повикал. Но не могъл да произнесе силно думите, само шепнел: «Даша, Дашенка, дъщеричке, спри!» Наблюдаващият тази сцена Костя, изведнъж бързо скочил от мястото си, притичал към малката си сестра, леко я пляснал и бързо казал:

— Ето сега Даша, вече и татко изплаши. А аз вече два дни няма да говоря с теб. Един ден заради мама, другия за татко. Чуваш ли? Чуваш ли, казвам ти, че изплаши и татко.

Бавно излизайки от своето съсредоточено състояние, Даша се обърнала към брат си и вече без да присвива очи, а молещо и извиняващо се го погледнала в очите. Костя видял пълнещите се със сълзи очи на Даша, сложил ръка на рамото й, и вече не така строго казал: «Добре де, с разговорите попрекалих, но панделките си сутрин сама ще връзваш. Не си малка.». И с думите: «Само не си и помисляй да плачеш», — ласкаво я прегърнал. Момиченцето притиснало личице към гърдите на Костя, раменцата му треперели, и тя горчиво повтаряла: «Пак ги изплаших. Ама че съм несръчна. Исках за по-хубаво, а ги изплаших.» Галина се приближила към децата, приклекнала и помилвала Даша по главичката. Момиченцето веднага се хвърлило на врата на майка си и тихо заплакало.

— Как го прави, Костя? Как? — питал сина си дошлият на себе си Иван Никифорович.

— Също както със стрелките на часовника, татко, — отговорил Костя.

— Но нали часовникът е близо, а ракетите са далече, и тяхното местоположение се държи в най-строга тайна.

— Татко, за Даша е все едно, къде се намират. Достатъчно й е да види външната форма на предмета.

— Но взривовете… За да се взривят, е необходимо да се включат контакти… И не един контакт. Там има защита, кодове…

— Ами Даша, татко свързва всички контакти докато се получи включване. По-рано го правеше дълго, около петнадесет минути, а в последно време за около минута и половина.

— По-рано?

— Да, татко, само че не с ракетите. Ние така си играехме. Когато тя започна да движи стрелките на часовника, аз й показах старият си електромобил, на който като малък обичах да се возя. Аз, татко, отворих капака и я помолих да съедини проводниците за фаровете, защото сам не можех да ги стигна. Тя ги съедини. А когато помоли да се повози, аз й казах че е още малка и няма да може както трябва да потегля и да спира, после се съгласих, защото тя настояваше. Обясних й как трябва да тръгва и да спира, Но Даша всичко направи по своему. Даша, татко, седна, хвана кормилото и потегли без да включва нищо. Тя мислеше че включва, но аз видях, че тя нищо не направи с ръце. По-точно тя включваше, но го правеше мислено. И освен това татко, тя дружи с микробите. Те я слушат.

— С микробите!? Какви микроби?

— С тези, които са много и живеят навсякъде, около нас и в нас. Те не се виждат, но ги има. Помниш ли татко, в края на участъка на нашето имение, в гората, от земята стърчаха металните основи на стар високоволтов електропровод?

— Стърчаха, и какво?

— Те бяха ръждясали, стояха на бетонна основа. Когато с Даша ходихме за гъби, тя видя тези останки и каза, колко е лошо, че те пречат на ягодите да растат и на гъбите. После каза: «Вие трябва бързичко, бързичко да ги изядете.»

— И какво?

— След два дни тези ръждиви остатъци, както и бетонната основа ги нямаше. Само гола земя, засега без трева… Микробите бяха изяли и бетона, и метала.

— Но защо? Защо, Костя, по-рано не си ми казвал за всичко ставащо с Даша?

— Страхувах се татко.

— От какво?

— Четох по история… В недалечното минало хората с необичайни способности се стараели да ги изолират. Исках да кажа и на мама и на теб всичко, но не знаех, какви думи да намеря, за да повярвате, да разберете…

— Костя, но ние винаги ти вярваме, освен това ти би могъл и да демонстрираш… По-точно, да беше помолил Даша да демонстрира пред нас своите способности върху нещо безобидно.

— Аз, татко, не от това се страхувах… Тя би могла да покаже… — Костя замълчал, а когато заговорил, речта му била развълнувана и пламенна. — Татко аз много ви обичам вас с мама… С Дашенка съм строг понякога, но нея също много я обичам. Тя е добра. Даша към всичко околно е добра. Тя и буболечка няма да обиди. И те нея. Към кошера с пчелите като доближи, седна направо до тях да гледа. Как те летят. Пчеличките… Много пчели й лазеха по ръцете, краката и по бузите, но не я жилеха. Даша протягаше длани към долитащите пчели, те кацаха на тях и нещо оставяха. Тя облиза после дланта си и се засмя. Тя е добра, татко…

— Успокой се Костя. Не се вълнувай. Хайде спокойно да преценим ситуацията. Да, трябва спокойно всичко да обмислим… Даша е още дете. Тя взриви няколко съвременни ракетни комплекса. Би могла да започне световна война. Страшна война. Но и без война… Ако беше разгледала картинките не само с изображения на ракети на противника, но и на наши. Ако бяха започнали да се взривяват всички съществуващи ракети, във всички страни, светът би могъл да окаже на ръба на всеобща катастрофа. Можеха да загинат стотици милиони хора. Аз също обичам нашата малка Даша. Но милиони… Трябва да се посъветвам. Трябва да намеря изход. Но засега. Не знам… Дашенка трябва някак да се изолира. Някак… Да. Може би трябва да я приспим за известно време. Възможно е… А какъв е изходът? Какъв изход да намеря?

— Татко, татко… почакай. Но, може би е възможно да се премахнат от земята всички смъртоносни ракети, които не й харесват?

— Да се премахнат? Но… За това е необходимо съгласието на всички страни. На всички военни блокове. Да… Но това е невъзможно да се постигне бързо. Ако изобщо е възможно. А дотогава… — Иван Никифорович внезапно трепнал, бързо доближил към компютъра, на монитора му още светело изображението на ракетата, която Даша не могла да унищожи.

Той изключил изображението, седнал зад клавиатурата и предал текст: «До щаба. Това съобщение трябва спешно да се разпространи по всички военни блокове и по международните средства за масова информация. Причината за серията взривове на ракетни комплекси са бактерии, способни да включват контакти. Те са управляеми. Необходимо е да се унищожат всички изображения на боеприпаси, които се взривяват. Всички!!! От най-малкият куршум до най-съвременния ракетен комплекс. На управляващия бактериите не е необходимо да знае местоположението на взривоопасния обект, достатъчно му е да види изобразена формата му!»

Иван Никифорович погледнал вече усмихнатата Даша, оживено беседваща с майка си, и добавил към съобщението следния текст: «Местоположението на установката за управление на взривовете е неизвестно». После Иван Никифорович изпратил шифрованото съобщение в щаба. На следващия ден, сутринта се състояло екстрено съвещание на Военния съвет на Русия. Около селището, в което се намирало имението на Иван Никифорович била поставена охрана. Охраняващите се стараели да бъдат незабележими, военните били преоблечени в униформи на пътни работници.

На пет километра от селището, в неговите околности, започнали уж да строят обходен път, строяли едновременно на всеки метър, и ден и нощ. В имението на Иван Никифорович били разположени камери, които проследявали всяка минута от живота на малката Даша. Изображението се предавало в център, подобен на центъра за космически полети. Десетки специалисти, психолози и военни, готови да дадат необходимите разпореждания в случай на извънредна ситуация, дежурили на смени край мониторите. Специалисти-психолози чрез специална връзка постоянно давали съвети на родителите на малката Даша за това, как да я увлекат с нещо, само и само да не попадне отново в замисленост.

Руското правителство направило международно изявление, сторило се на мнозина странно, в което съобщило, че в Русия има сили, способни да взривяват всякакви видове боеприпаси, където и да се намират те. Тези сили не са напълно под контрола на Руското правителство, но с тях се водят преговори. Невероятността на това изявление изисквала потвърждение. На международен съвет било решено да се изработят снаряди с необичайна форма. Направили ги с квадратни гилзи… Всяка от страните участващи в експеримента взела по двадесет такива снаряда и ги скрила в различни места на своята територия.

— А защо снарядите са били с квадратни гилзи, защо не били обикновени?

— Бояли се, че могат да се взривят не само всички съществуващи в света снаряди, но и патроните в пълнителите на пистолетите на полицията и военните, и на всички, които имали у себе си оръжие с боеприпаси.

— Да, разбира се… И как минал експеримента с квадратните снаряди?

Иван Никифорович извикал при себе си в кабинета своята малка дъщеря Даша, показал й снимка на квадратния снаряд и я помолил да взриви снаряда.

Даша погледнала снимката о казала:

— Аз много те обичам татенце, но да изпълня молбата ти не мога.

— Защо? — учудил се Иван Никифорович.

— Защото няма да се получи.

— Как така, Дашенка, по рано ставаше, ти взриви цяла серия съвременни ракети, а сега няма да стане.

— Тогава се вълнувах татенце. Не ми се искаше да заминаваш и да седиш много часове пред компютъра си. Когато седиш пред компютъра, ти с никого не разговаряш и нищо интересно не правиш. А сега през цялото време си наблизо. Ти стана много добър, татенце, и взривове няма да се получат.

Иван Никифорович разбрал — Даша не е способна да взриви квадратните снаряди, защото не й е ясна целта на взрива, смисълът му. Иван Никифорович развълнувано закрачил из кабинета, трескаво мислейки, как да намери изход. Той започнал възбудено да убеждава Даша. Говорел на дъщеря си, и сякаш сам със себе си разсъждавал:

— Няма да стане… Да… Жалко… Хилядолетия в света е имало войни. Когато свършвали войните между едни страни, започвали други да воюват. Загивали милиони хора, и сега гинат. За въоръжение се харчат огромни средства… И имаше възможност да се прекрати този безкраен гибелен процес, но уви… — Иван Никифороивч погледнал седящата в креслото Даша.

Лицето на дъщеря му било спокойно. Тя с интерес гледала, как той крачи из кабинета и говори. Но смисълът на произнасяните думи не я вълнувал.

Тя мислела за своето: «Защо татко така развълнувано върви из кабинета си, сред неласкавите, не даващи никаква енергия компютри? Защо не иска да излезе в градината, където цъфтят дървета и пеят птици, където всяка тревичка и дървесна клонка галят тялото с нещо невидимо. Там сега са брат ми Костя и мама. По-скоро да беше свършил своят неинтересен разговор татко, и да отидем заедно в градината. Мама и Костя като ни видят веднага ще се зарадват. Мама ще се усмихва, а Костя още вчера ми обеща да разкаже как може да се докосне далечна звездичка, като пипнеш камъче или цветче. Костя винаги си изпълнява обещанията…»

— Дашенка, не ти ли е интересно да ме слушаш? Не разбираш ли какво ти говоря? — обърнал се към дъщеря си Иван Никифорович. — За нещо свое ли си мислиш?

— Аз, татенце, мисля: защо ние с теб сме тук, а не в градината, където всичко ни очаква.

Иван Никифорович разбрал, че с дъщеря му трябва да се говори по-искрено и конкретно. И той заговорил:

— Дашенка, когато ти взриви ракетите като гледаше изображенията им, се роди идея да се проверят твоите способности още веднъж.По-точно да се покажат на целия свят способностите на Русия да унищожи всички боеприпаси в света. Тогава няма да има защо да се произвеждат. Безсмислено ще бъде и опасно. Тези,които вече са направени, хората сами ще ги унищожат. Ще започне всеобщо разоръжаване. Квадратните снаряди са направени специално, за да демонстрираш своите способности и при това да не пострада никой. Взриви ги Дашенка.

— Сега не мога да направя това татенце.

— Защо? По-рано можеше, сега не можеш.

— Аз си дадох дума никога повече нищо да не взривявам. И щом веднъж съм дала такава дума, нямам и такива способности да взривявам.

— Нямаш? Но защо си дала такава дума?

— Братчето ми Костя ми показа картинки от своята книжка: как телата на хората се разкъсват на части от взривовете, как се плашат хората от взривовете, как падат дървета и умират от взривовете, — и аз си обещах…

— Дашенка, и сега значи, ти никога няма да можеш? Поне още един път… Само един. Ето тези квадратни снаряди. Иван Никифорович подал на дъщеря си снимката на квадратния снаряд.

Тези са направени специално за експеримента и са скрити на тайни места в различни страни. Край тях, в близост няма хора. Всички чакат дали ще се взривят те или не. Взриви ги дъщеричке, това няма да наруши даденото от теб обещание. Никой няма да загине. Напротив…

Даша още веднъж безразлично погледнала снимката на квадратния снаряд и спокойно отговорила:

— Дори и да отменя дадената дума, то тези снаряди все едно няма да се взривят, татенце.

— Но защо?

— Защото ти много дълго говориш татенце. А аз още като ги погледнах тези снаряди, те веднага не ми харесаха. Те са некрасиви и сега…

— Какво сега?… Дашенка… Какво?

— Прости ми, моля те, но ти толкова дълго говори след като ми ги показа, че през това време те вече почти са ги изяли.

— Изяли? Какво са изяли?

— Снарядите, тези квадратните, са изяли почти.Като не ми харесаха снарядите, аз почувствах — те се раздвижиха и започнаха бързичко-бързичко да ги ядат.

— Кои са те?

— Ами, малки едни такива. Те са навсякъде около нас и в нас. Те са добри. Костя казва че това са бактерии, или микроорганизми. А аз по-добре си ги наричам по своему: «малките мои, добричките». На тях така повече им харесва. Аз си играя понякога с тях. Но хората почти не им обръщат внимание, а те винаги и за всеки човек се стараят добро да правят. Когато човек се радва, и на тях им е хубаво от радостната енергия, когато човек се ядосва или чупи нещо живо, голямо количество от тях загиват. Вместо загиналите бързат да дойдат други. Понякога не успяват другите да заменят загиналите, и човешкото тяло боледува.

— Но ти си тук Дашенка. А снарядите са далече в разни страни, под земята скрити. Как те, ами, тези «малките» в другите страни биха могли да узнаят за твоето желание?

— Ами че те един на друг по верижката, много бързо всичко си разказват, много по-бързо отколкото в твоят компютър се движат електроните…

— Компютър… Връзка… Сега… Аз сега ще проверя всичко, на наша територия около всеки снаряд е разположена видеокамера. Аз сега.

Иван Никифорович се обърнал към компютърната връзка. На екрана на монитора светело изображение на квадратния снаряд. По-скоро това, което било останало от снаряда. Корпусът на гилзата бил ръждясал, целият в дупки, бойната глава се валяла наблизо и със значително намалени размери. Иван Никифорович превключил монитора, но и с другите снаряди ставало същото. На екрана се появил образът на човек във военна униформа.

— Здравейте Иван Никифорович, вие всичко и сам вече сте видял.

— Какви изводи направи Съвета? — попитал Иван Никифорович.

— Членовете на Съвета се разделиха на групи и се съвещават. Охраната се опитва да разработи допълнителни мерки за безопасност на обекта.

— Не наричайте дъщеря ми обект.

— Вие нервничите, Иван Никифорович, а в дадената ситуация това е недопустимо. След десет минути у вас ще дойде експертна група, състояща се водещи специалисти психолози, биолози, радиоелектроници. Те са вече на път. Осигурете им общуване с вашата дъщеря. Подгответе я.

— Към какво мнение се насочват повечето от членовете на Съвета?

— Засега към пълна изолация на вашето семейство в пределите на имението. Вие трябва незабавно да изчистите всички изображения на технически средства. Останете близо до дъщеря си и се постарайте постоянно да я наблюдавате.

Пристигналата в имението на Иван Никифорович група от специалисти на Военния съвет в продължение на около час и половина беседвала с малката Даша. Тя търпеливо отговаряла на въпросите на възрастните, но след час и половина се случило събитие, което объркало напълно всички присъстващи в имението специалисти, както и наблюдаващите в центъра на Съвета по безопасност на огромните монитори. След час и половина общуване с малката Даша вратата на просторния кабинет на Иван Никифорович се отворила. В кабинетът влязъл братът на Даша, Костя. Той носел часовникът с кукувичката, която непрекъснато кукала. Костя поставил часовника на масата. Стрелките на часовника стояли на цифрата единадесет, и когато механичната кукувичка трябвало да завърши определеното количество кукания, голямата стрелка на часовника правела бърз кръг по циферблата и започвала всичко отначало. Присъстващите в недоумение гледали ту странната манипулация на часовника, ту Даша и мълчали.

— Ой, — възкликнала изведнъж Даша. Трябва да вървя по важна работа. Приятелката ми Верка върти стрелките. Ние така се уговорихме. Ако забравя. Трябва да вървя.

Двама охранители затворили с телата си изходът от кабинета.

— Какво да забравиш Дашенка? — попитал дъщеря си Иван Никифорович.

— Ако забравя да отида в имението, където живее приятелката ми, Верка, и да помилвам нейното малко цвете и да го полея. А иначе то без ласки тъгува. То обича да го гледат ласкаво.

— Но цветето нали не е твое,-отбелязал Иван Никифорович, — защо твоята приятелка сама не може да го помилва. Цветето нали е нейно?

— Татенце, Верка с родителите си замина на гости.

— Къде на гости?

— Някъде в Сибир.

Възклицанията на присъстващите, произнасяни шепнешком се носели от всички страни:

— Тя не е сама!

— Колко са те?

— Как да ги преброим?

— Спешно трябва да се вземат мерки за всяко подобно дете!

Всички възклицания стихнали, когато от креслото станал възрастен посивял човек. Този човек имал по-високо звание и длъжност от всички присъстващи в кабинета на Иван Никифорович. Той бил председател на Съвета за безопасност на Русия. Всички се обърнали към него и млъкнали. Посивелият човек гледал седящата в малкото дървено кресло Даша, и по бузата му се стичала сълза. После посивелият човек бавно се приближил към Даша, отпуснал се пред нея на коляно и протегнал към нея ръка. Даша станала, направила стъпка напред, хванала краищата на рокличката си, направила реверанс и поставила на дланта му своята малка ръчичика. Посивелият човек известно време я гледал, после навел глава и почтително целунал ръчичката на Даша като казал:

— Прости ни моля те, малка Богиньо.

— Аз се казвам Даша, — отговорило момиченцето.

— Да разбира се, наричат те Даша. Кажи ни, какво ще бъде на нашата Земя?

Момиченцето удивено погледнало в лицето възрастния човек, приближило се до него и внимателно изтрило сълзата на бузата му, пипнала мустаците. После се обърнала към брат си и казала:

— Ти, Костя обеща да ми помогнеш, и да пообщуваш с лилиите в езерото на Верка. Помниш ли че ми обеща?

— Помня, — отговорил Костя.

— Тогава да вървим.

— Да вървим.

В отвора на вратата, след като подминала отстъпилите охранители, Даша спряла, обърнала се към все още стоящия на коляно човек, усмихнала му се и уверено произнесла:

— А на Земята ще бъде… Ще бъде Доброто!

След шест часа, пред разширено заседание на Съвета за безопасност на Русия, посивелият председател казал:

— Всичко в света е относително. В сравнение с нашето поколение, новото е подобно на богове. Не с нас трябва да се сравнява то, а ние с него. Цялата военна мощ на планетата със своите уникални технически достижения се оказа безсилна пред едно единствено малко момиченце от новото поколение. И наша задача, наш дълг, наше задължение пред новото поколение е да изчистим боклука. Ние трябва да направим всички усилия за да изчистим земята от всякакви видове въоръжения. Нашите технически достижения и открития, въплътени в най-съвременни и както ни струваше, уникални военни комплекси, се оказаха ненужни пред лика на новото поколение. Трябва да ги изчистим.