Кои сме ние?

Срив

Два пъти прослушах доклада на неизвестния за мен човек, чийто глас звучеше от аудиокасетата. Абсолютно все едно ми беше кой е този човек. Направените от него изводи толкова силно ми повлияха, че не само загубих желание да пиша, но и целия живот започна да ми изглежда безсмислен.

Беше започнала да ми харесва концепцията на Анастасия за значимостта на човека, за това, е всеки човек е любимо дете на Бога, че той може да бъде щастлив още на земята. Необходимо е само да осъзнае своето предназначение.Повярвах на Анастасия и за възможността да се измени към по-добро днешния наш живот, чрез промяна в начина на живот и построяването на новите селища. Цялата ми вяра рухна след чутото на касетата. Работата е в това, че приведените от докладчика факти за случилите се с мен случайности, които, по неговите думи, се подреждаха в закономерност, бяха достоверни. Всичко така си беше наистина, че дори и повече. Това, което знаех аз, но те не бяха успели да установят.

Всичко беше така, и това означаваше, че аз съм просто винтче в нечии ръце. Не е важно в чии — на Анастасия или на някакви други сили или енергии, това не е важно. Важното е, че аз като човек съм всъщност нищо, аз не съществувам. Съществува моята, с лекота управлявана от някого чрез устройваните «случайности», плът. Добре би било ако такова управление беше възможно единствено върху мен. Но напълно възможно е да има и други, управлявани свише хора, или може би някой си управлява цялото човечество свише, и цялото човечество е просто играчка за някой невидим и не познаваем за нашите човешки умове.

Не ми се искаше да бъда нечия играчка, но фактите приведени в доклада, безспорно доказваха: ти си нищо, тебе те управляват, — и това е ярко изразено, това се доказва с безспорни и известни на теб факти.

Всичко, което се случи с мен в Кипър, не може да се отнесе към лошото, напротив. Но това не е толкова важно! Ако някой е устроил цяла верига от прекрасни съвпадения, то утре на някой друг, невидим може да му хрумне да устрои друга верижка, и при това от съвсем не толкова прекрасни случайности. И човек става играчка. А цялото човечество? Че как по-рано не съм разбрал, че си играят с цялото човечество някакви сили, като деца с оловни войничета.

Когато в тайгата Анастасия говореше за Бога, за сътворението, пред мен сякаш се разтвори завеса след нейните думи.

За пръв път в живота си аз си представях Бог не като аморфен, неразбираем, като някакво същество или като старче седящо на облаче, а като личност, способна да чувства, да преживява,да мечтае и да съзидава. Усещанията от нейния разказ бяха по-ярки и по-разбираеми от всичко, което по-рано ми се беше случвало да чуя на тази тема. И още. Когато тя говореше на душата ми беше хубаво и не така самотно. Значи, Него го има! Той е понятен и Той действа. Той е мъдър и добър. И като потвърждение — наоколо са Неговите творения — кедрите, тревата, птиците, зверовете. Там, в тайгата, на полянката на Анастасия те са някак добри, не агресивни. А ние така сме свикнали с Неговите творения, че сякаш не ги забелязваме, все чрез нещо друго се опитваме да съдим за Него. Чрез някакви, уж тайни учения. И се мятаме по планетата в търсене на съкровени места, в търсене на учители, в търсене на учения. Ами, просто абсурд някакъв. Пълна липса на логика. Ако говорим за Бога като за наш добър Отец, то как може да се предполага, че Той ще скрие нещо хубаво от своите деца? А той не е криел от хората — свои деца — и не е скривал нищо, а се старае винаги да бъде редом с тях. Каква сила му противостои? Каква сила ни е замаяла до такава степен, че да поставим със своя начин на живот, цялата планета,подарената от Него за нас прекрасна Земя, под заплахата от катастрофа? Каква сила си играе с нас?

Светят вечер прозорците на нашите многоетажни блокове. Зад всеки прозорец преминава нечий живот. А колко живота истински щастливи има в този свят? За морал говорим, за любов и култура, всеки се старае да изглежда благопристоен. А всъщност? А всъщност, най-малкото всеки втори външно благопристоен мужик тайничко ходи по жени.Тайно от своето семейство, външно, уж благополучно. Кое е едно от най-доходните пера в бюджета на нашата държава? Водката и цигарите. Държавата се вкопчила в монопола за тяхната продажба. А кой пие? Пияниците които се валят край оградите? И те разбира се пият. Но те нямат толкова много средства за да осигурят процъфтяването на стотици заводи, произвеждащи реки от алкохол. Основните потребители са външно благопристойните и уважаваните.

Ние поддържаме огромен щат в милицията, всевъзможни охранителни и разузнавателни служби. За какво? Да събират пияниците и скандалджиите? Глупости! Че тях с този щат, вътрешните могат да ги съберат за един ден. Борбата е с тези, външно благопристойните.

Като помислиш само, съществува цяла армия от специални служби и тя не стои без работа. Значи съществува цяла армия, която им противостои. Значи се води непрекъсната война, и ние сме на границата на бойните действия. Ние финансираме и двете противоборстващи армии. Ние се опитваме да подобрим техническото оборудване на едната страна — нашите правоохранителни органи, но другата страна веднага също подобрява своето оборудване и взема средствата за това също от нас. Източникът на парите е един и същ-човешкия труд. И войната продължава само че на по-високо техническо ниво. И така продължава не година или две. Хилядолетия продължава така. И не е известно къде е началото на тази война и как може да сложи край. А ние сме в центъра на бойните действия, и нито един от нас не е неутрален, ние всички сме съпричастни към тях. Ние всички сме съпричастни към непрекъсващата война. Кой непосредствено, кой волно или неволно я финансира, кой произвежда оръжие за нея. Но всички вървим с маски на благоприличие. За наука, за култура говорим.

Ние, интензивно развиващата се, разумна цивилизация, произнасяме с умен вид думи за научно-техническия прогрес. А защо воняща вода тече от крановете ти, умна цивилизациьо? Как се досети, че и с умен вид при това, че трябва водата от магазините да я купуваме? И защо тази вода поскъпва всеки ден?

Ние не искаме да сваляме маската на благоприличие. Но защо? Защо така неизбежно година след година ние усложняваме живота си? Защо така неотклонно се движим към някаква зловонна яма? Движим се и не искаме сами да си го признаем. Защо никой не спира това движение?

У нас има много духовни обединения. Но нито едно от тях не може да спре това движение. Дори да не го спре напълно, но поне да го забави. Ако е така, то това вече прилича на садизъм, удължаващ времето на мъчение. Ние продължаваме да се смятаме за умна и благопристойна цивилизация, но защо в такава умна цивилизация жените губят желание да раждат деца? Вече и статистиката говори, че нацията измира. Какви са тези сили които превръщат човека в пълен глупак?!

Измина цяла седмица на пълна депресия и апатия към всичко. През тази седмица аз просто си лежах в леглото, почти нищо не ядях. В края на седмицата изведнъж ме изпълни злоба или даже ярост. Прииска ми се да направя нещо, напук на тези сили. Не е важно кои, светли ли, тъмни ли. Само да е напук на тези, които ни управляват… Да им докажа, че човек може да се изплъзне от контрола им. А какво мога да направя въпреки тях? Ако те, или Анастасия искат да пиша, то няма да пиша. Месо не бива да ям, а аз ще ям месо, ще пуша и ще пия. Съдейки по действията им, това не им се харесва, е какво пък, ще опитам да им противодействам. Започнах да пия алкохол всеки ден в продължение на около месец. В състояние на опиянение ми ставаше по-добре, сутринта, като изтрезнявах, пак започваха да ме изгарят обидни мисли. Защо писах? Стараех се да бъда откровен, а станах просто смешна играчка, в неясно чии ръце.

Щом се напиех, опирайки се на стената отивах до леглото си. И как ми се искаше да викна, но така, че да ме чуят и те, моите внуци и правнуци. Да чуят и да разберат. Да разберат! Писах, защото ми е противна маската на лъжата! Търсех различен път!