Кои сме ние?

Опитайте вселената на вкус

Дълго време не можех да се съглася с това, че Анастасия съвсем спокойно оставя кърмачето само. Ту просто на тревата под някое храстче ще го сложи, ту редом с почиващата си мечка или вълчица. Вече се убедих, че не ще го пипне нито един звяр. Те, напротив, ще го защитават до последно. Само че от кого? Ако обкръжаващите зверове са като бавачки, то от кого да го защитават? Но все пак непривично е, когато кърмачето се оставя само, и аз се опитвах да убедя Анастасия да не прави така, казвах й:

— Ако зверовете не докосват детето, то това не значи че не може друго нещастие да се случи с него.

А тя в отговор:

— Не мога да си представя Владимир, за какво нещастие мислиш.

— За много неща, които могат да се случат с безпомощните деца. Например ще изпълзи на хълмчето, а после ще се изтъркаля от него, краче или ръчичка ще си изкълчи.

— Тази височина, която детето само преодолее няма да му причини вреда.

— Ами ако се наяде с нещо вредно. Той е глупавичък, всичко в устата си пъха, така е лесно и да се отрови, а после стомаха кой ще му промива? Лекари наблизо няма никакви, ти даже клизма нямаш, за да промиеш червата на детето ако нещо се случи.

Анастасия само се смееше в отговор:

— За какво му е клизма Владимир? Червата може и по друг начин да се промият и много по-ефективно, отколкото с клизма.

— Как така?

— Искаш да опиташ ли? Няма да ти навреди, ей сега ще ти донеса някои тревички…

— Чакай, не е нужно, разбрах. Искаш да ми дадеш нещо, от което разстройство на стомаха ще получа.

— Разстройство на стомаха ти отдавна си получил. А тревичката ще изгони всичко непотребно от стомаха ти.

— Разбрах, при нужда ти ще дадеш на детето трева. Но защо да се докарва работата до такава екзекуция над детето?

— Ами няма и да се докара дотам. Нищо непотребно нашият син няма да изяде. Децата, особено кърмачетата, привикнали към майчиното мляко, никога нищо друго в голямо количество не ядат. И нашият син може да опита някоя ягодка или тревичка. Ако вредна, горчива се окаже тя, непотребна за него, той сам ще я изплюе. Ако изяде малко и тя почне да дразни стомаха му, той ще я запомни и занапред няма да я яде. Но ще познава цялата земя не по нечии разкази, а на вкус. Нека нашия син опита Вселената на вкус.

Тя навярно е права, нищо лошо с детето нито веднъж досега не се е случило. Освен това аз забелязах едно интересно обстоятелство: зверовете, обкръжаващи полянката на Анастасия, сами дресират или учат своето потомство на взаимоотношения с човека. По-рано мислех, че с това се занимава самата Анастасия, но после се убедих,че тя не губи от времето си за това.

Ето какво видях веднъж: ние седяхме на края на полянката на слънчице, Анастасия тъкмо беше накърмила сина ни и той блажено лежеше на ръцете й. Отначало леко подремна или поспа, после с малката си ръчичка започна да пипа косите на Анастасия и да се усмихва. Анастасия гледаше сина ни и също се усмихваше, шепнеше му разни думи с нежен глас.

Видях, че вълчицата излезе на поляната със своето котило, — четири съвсем малки вълчета. Вълчицата вървеше към нас, но на десет метра от нас легна на тревата. Ситнещите след нея вълчета веднага се наредиха до търбуха й. Анастасия видя лежащата вълчица с вълчетата, стана от тревата със сина ни на ръце, доближи се до нея на два метра и с усмивка заразглежда вълчото котило. При това тя ласкаво говореше:

— О, какви красавци е родила нашата умница. Единият непременно ще стане водач, а това момиченце е съвсем като майка си, радост ще й донесе, достойно ще продължи рода.

Вълчицата сякаш дремеше, очите й се притваряха, дали от дрямка или от ласкавия глас на Анастасия. Вълчетата оставиха на мира корема на майка си и загледаха Анастасия, а едно от тях, все още неуверено пристъпвайки, се насочи към нея.

Вълчицата, която уж дремеше, изведнъж скочи, хвана със зъби вълчето и го отхвърли при останалите. Същото се случи и другото вълче, и с третото, и с четвъртото, когато се опитаха да се доближат до Анастасия. Глупавичките вълчета продължаваха опитите си, но вълчицата не ги допускаше дотогава, докато не прекратиха своите походи. Две вълчета започнаха да се борят, останалите седнаха мирно и ни гледаха. Детето в ръцете на Анастасия също видя вълчицата с вълчетата, започна да ги наблюдава, после нетърпеливо зарита с крачета и произнесе някакъв призивен звук.

Анастасия протегна ръка към вълчицата с вълчетата. Две вълчета малко неуверено се насочиха към протегнатата човешка ръка, но този път вълчицата не ги спря, напротив, тя подбутна двете играещи вълчета по посока на протегнатата ръка. И скоро те се озоваха редом с Анастасия. Едното започна да хапе пръста на протегнатата й ръка, второто стъпи с лапки на ръката, другите две припълзяха към крака й. Синът ни се задърпа от ръцете на Анастасия, явно стремейки се към вълчетата, Анастасия го пусна на тревата, и той веднага забравил за всичко, започна да играе с тях! Анастасия се доближи до вълчицата, ласкаво я помилва по гривата и се върна при мен.

Разбрах, че научената никога самостоятелно да не безпокои Анастасия вълчица, доближава до нея само при определен жест, и сега тя учеше на същото и своето потомство. Вълчицата навярно я е учила нейната майка, и така от поколение в поколение зверовете са предавали правилата на отношения с човека. И трябва да се каже на уважително отношение, тактично. Но кой и как ги е научил на другото — на нападението над човека?

Изобщо при запознаването с живота на отшелниците от сибирската тайга възникват много въпроси, за които по-рано и да се предположи беше невъзможно. Анастасия не смята да променя начина си на живот на отшелница. Но, стоп! Когато мисля за Анастасия като за отшелница, от думите «отшелник, отшелница» у мен възниква всеки път асоциация за човек изолиран от обществото, от съвременната система за информация, а всъщност какво се получава? Всеки път след като съм бил на гости на нейната полянка аз издавам нова книжка. Нея я обсъждат различни хора, стари и млади, учени и лидери на духовни обединения. Излиза, че не аз й нося информация от нашето информирано за всичко общество, а тя ми дава информация, интересна за обществото.

Та кой тогава е истинския отшелник? Не сме ли се заплели ние в паяжината на изобилието или, по-вярно, на привидното изобилие от информация, а всъщност сме се уединили, или сме се откъснали от истинския извор на информация. Та ето какво се получава в действителност, — забутаната в тайгата полянка на Анастасия е като информационен център, като космодрум към други измерения на битието. И кой съм тогава аз, ние, коя е Анастасия? Впрочем, толкова ли е важно това сега? Главното е в друго — в нейните последни изказвания за възможността да се преобразува към по-добро животът на отделния човек, на страните и човешкото общество като цяло, посредством изменения в условията на бита на отделния човек.

Невероятна простота: трябва на човека да се даде поне хектар земя, и тя казва, какво трябва да се прави на тази земя и тогава… Невероятно, такава простота… И с човека винаги ще бъде енергията на любовта. Ще има любещи един друг съпрузи. Ще има щастливи деца, ще изчезнат множество болести, ще се прекратят войните и катаклизмите. Човекът ще се доближи до Бога.

Фактически тя предложи да се построят множество, подобни на нейната, полянки край големите градове. При това тя не отрича използването на достиженията на нашата цивилизация: «Нека и негативното за благо да поработи», — казва тя. И аз повярвах в проекта й. Повярвах в това прекрасното, което трябва да се случи от неговото претворяване в живота ни. И много неща от него ми бяха понятни. Само че трябва още веднъж всичко по ред да се провери, да се обмисли. Трябва да се адаптира нейния проект за всяка местност.

Завладя ме идеята на Анастасия относно земята и нейното устройство. Искаше ми се по-бързо да се добера до дома, да видя, какво казват за подобните селища учените, има ли в света нещо подобно? Искаше ми се в детайли отначало да проектирам новото селище, а после да започне построяването му със съвместните усилия на желаещите да вземат участие в строителството. Разбира се, нито аз, нито някой друг сам не би могъл да поеме отговорността еднолично да проектира това прекрасно селище на бъдещето, — трябва заедно!… Трябва заедно да се обсъди информацията и да се проектира своето, като се отчетат грешките на другите.