Красива мистерия

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

— Изгубихте ли се?

Бовоар рязко се завъртя по посока на гласа.

— Питам просто защото е твърде необичайно да открия някого тук.

В гъстата гора, на няколко крачки от Бовоар, стоеше монах. Сякаш внезапно се бе появил от нищото. Бовоар го позна. Това бе монахът от шоколадовата работилница, който при последната им среща носеше окапана с тъмен шоколад престилка. Сега носеше чисто расо и кошница. Като Червената шапчица. Entre-les-Loups, помисли си Гамаш. Сред вълците.

— Не, не съм се изгубил — отвърна той и се опита бързо да свие на руло плана на "Сен Жилбер". Но беше твърде късно. Монахът стоеше неподвижно и просто го наблюдаваше. Погледът му накара Бовоар да се почувства нелепо. И нащрек. Смущаващо бе да си в компанията на толкова неподвижни и тихи хора. И потайни.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита монахът.

— Аз просто… — Бовоар кимна към плана, който не бе успял да навие докрай.

— Разглеждахте? — усмихна се той. Бовоар донякъде очакваше да види дълги кучешки зъби, ала усмивката се оказа плаха, почти колеблива. — И аз се оглеждам — каза монахът, — но може би не за същото.

Типичният леко снизходителен коментар, който Бовоар би очаквал да чуе от някой religieux[54]. Вероятно бе тръгнал на някакво духовно проучване, много по-стойностно от заниманието на пелтечещия индивид насреща му. Монахът бродеше из гората в търсене на вдъхновение, спасение или Бог. Може би се молеше или медитираше. А Бовоар търсеше съкровище.

— А — възкликна монахът, — ето няколко.

Той се наведе, после отново се изправи и разтвори дланта си пред Бовоар. В дланта му една до друга се търкулнаха няколко миниатюрни диви боровинки.

— Съвършени са — каза монахът.

Бовоар ги погледна. По нищо не се различаваха от която и да било друга дива боровинка, попадала пред погледа му.

— Заповядайте. — Монахът протегна дланта си още по-напред и Бовоар си взе едничка. Все едно се опитваше да отдели атом.

Метна я в устата си и усети мигновена експлозия на вкус и аромат, несъразмерими с големината на плодчето. Имаше вкус — съвсем очаквано — на боровинка. Но и на квебекска есен. Сладка и тръпчива.

Този монах беше прав. Наистина бе съвършена.

Взе си още една. Монахът също.

Двамата мъже стояха в сянката на високата стена до градината на абата и ядяха боровинки. Едва на няколко крачки разстояние, зад стената, имаше безупречна градина, с красиви растения, грижливо поддържана. С морава и лехи, с подстригани храсти и пейки.

Ала тук, от тази страна, имаше миниатюрни боровинки.

Имаше и гъсти храсталаци, чиито тръни дращеха Бовоар и през панталоните, докато си проправяше път през тях. Следваше очертанията на манастира и в действителност, и на хартия. Бе заел от монасите чифт гумени ботуши и без да усети, започна да гази в кал, да прескача отсечени дънери и да се препъва в камъни. Опитвайки се да разбере дали очертанията върху листа съвпадат с реалните стени на абатството.

— Как успяхте да ме издебнете?

— Да ви издебна? — Монахът се засмя. — Просто си върша работата. Ей там има пътека. Защо не вървите по нея?

— Ами щях, ако знаех — каза Бовоар, макар да не бе съвсем сигурен дали говореха за едно и също. Достатъчно дълго бе работил с главен инспектор Гамаш и имаше нюх към алегориите.

— Казвам се Бернар — каза монахът и протегна към него осеяна с лилави петна ръка.

— Бовоар. — Здрависването изненада инспектора. Очакваше мека като тесто длан, но тази, която стисна, бе твърда и уверена и с много по-груба кожа от неговата.

— Еха, я вижте. — Брат Бернар отново се наведе, коленичи и започна да бере боровинки. Бовоар също коленичи и се вгледа в земята. Постепенно, сред плетеницата от клонки и сухи листа, започна да вижда онова, което брат Бернар търсеше.

Не спасение, а най-миниатюрните диви плодчета.

— Божичко — засмя се Бернар. — Това е златна жила. Години наред всяка есен обхождам тази пътека, без да подозирам какво е имало тук.

— Едва ли намеквате, че понякога е добре да се отклониш от отъпканата пътека. — Бовоар остана доволен от себе си. И него го биваше с алегориите.

Монахът отново се засмя.

— Touche.

През следващите няколко минути пълзяха около храстите и събираха боровинки.

— Е — каза накрая брат Бернар, щом се изправи, протегна се и изтупа расото си от клечките. — Сигурно съм поставил нов рекорд. — Той погледна към препълнената с боровинки кошница. Донесохте ми късмет. Merci.

Бовоар се почувства много доволен от себе си.

— А сега — каза Бернар и посочи към два плоски камъка — е мой ред да ви помогна.

Бовоар се поколеба. Бе забучил плана на манастира в един храст, където щеше да е в безопасност, докато той бере боровинки. Извърна очи към него. Бернар последва погледа му, ала не каза нищо.

Бовоар взе плана и двамата се настаниха един срещу друг на камъните.

— Какво търсите? — попита монахът.

Бовоар отново се поколеба. После се реши и разтвори плана.

Брат Бернар отклони поглед от лицето на Бовоар към парчето пергамент помежду им. Очите му леко се разшириха.

— Това е планът на отец Клеман — каза. — Бяхме чули, че е направил такъв. Бил е прочут архитект за времето си, нали знаете. После се присъединил към гилбертинците и изчезнал заедно с останалите двайсет и трима монаси. Никой не знаел къде са отишли. Всъщност никой не се и интересувал особено. Гилбертинците никога не са били богат или властен орден. Тъкмо обратното. Така че, когато манастирът във Франция бил изоставен, всички просто решили, че орденът се е разпуснал или е изчезнал.

— Но не било така — каза Бовоар, който също се взираше в плана.

— Не. Дошли тук. В онези времена все едно са били на Луната.

— Защо са дошли?

— Страх ги е било от Инквизицията.

— Но ако са били толкова бедни и незначителни, защо са се страхували?

— Защо се страхуват хората? Най-често всичко е в главите им. Няма нищо общо с реалността. Аз си мисля, че Инквизицията и пет пари не е давала за гилбертинците, но въпреки това те са избягали. За всеки случай. Това би могло да е нашето мото. За всеки случай. Exsisto paratus.[55]

— Никога ли не сте виждали това? — Бовоар посочи към скицата.

Брат Бернар поклати глава. Изглеждаше изгубен между линиите върху листа.

— Възхитително е — каза монахът и се наведе по-близо — да видиш реалния архитектурен план на отец Клеман. Чудно ми е дали е бил направен преди построяването на "Сен Жилбер", или след това.

— Има ли значение?

— Може би не, но единият би бил хипотетичен, а другият — реалност. Ако е бил направен впоследствие, значи показва всичко така, както е в действителност. А не както са си го представяли, защото после може да са си променили решението.

— Вие познавате манастира — каза Бовоар. — Как смятате?

В продължение на няколко минути брат Бернар стоя навел глава над пергамента. От време на време проследяваше мастилото с лилавия си от боровинките пръст. Няколко пъти изсумтя. Затананика си нещо. Поклати глава, плъзна назад пръста си и последва друга линия, друг коридор.

Накрая вдигна глава и срещна погледа на Бовоар.

— Нещо не е наред в тази скица.

Бовоар усети трепетно вълнение, frisson[56].

— Какво?

— Несъразмерно е. Вижте тук и тук…

— Зеленчуковата градина и пространството за животните.

— Точно така. Показани са в един и същ размер като градината на абата. Но те не са. В действителност са поне два пъти по-големи.

Вярно беше. Бовоар си припомни как сутринта бе помагал на брат Антоан да бере тикви. Зеленчуковата градина беше огромна. А градината на абата — местопрестъплението — бе много по-малка.

— Но откъде знаете? — попита Бовоар. — Били ли сте някога в градината на абата? — Той хвърли поглед към високата стена.

— Никога, но съм я обикалял. В търсене на боровинки. И другите градини съм обикалял. Този план — той отново сведе поглед — е погрешен.

— Какво значи това? — попита Бовоар. — Защо отец Клеман би направил това?

Бернар се замисли, после поклати глава.

— Трудно е да се каже. Църквата е имала навика да преувеличава нещата. Вижте някои от старите икони, бебето Исус изглежда около десетгодишно след раждането си. А старите карти на градовете показват катедралите много по-големи, отколкото са всъщност. Извисяват се над всичко, което ги заобикаля.

— Значи смятате, че отец Клеман е преувеличил размерите на градината на абата? Но защо?

Монахът отново поклати глава.

— Тщеславие вероятно. За да направи скицата по-съразмерна. Църковната архитектура не търпи неща, които са необичайни и с нарушено равновесие. Това изглежда по-добре на хартия — монахът отново кимна към скицата, — отколкото в действителност. Макар че самата сграда функционира по-добре в реалността.

Бовоар отново забеляза несъвместимостта между възприятия и реалност в този манастир. И избора да отразяваш това, което изглежда добре, за сметка на онова, което е правдиво.

Брат Бернар продължи да изучава скицата.

— Ако отец Клеман го бе нарисувал точно както си е, манастирът нямаше да изглежда като разпятие. Щеше да прилича на птица. Две големи крила и по-късо тяло.

— Значи си е послужил с измама?

— Предполагам, че и така би могло да се каже.

— Дали е възможно да е предал погрешно и други площи от плана? — попита Бовоар. Макар че знаеше отговора на този въпрос. Ако човек си послужи с измама веднъж, ще го направи отново.

— Предполагам. — Монахът гледаше така, сякаш някой от ангелите бе паднал. — Но не откривам никакви други несъответствия. Има ли някакво значение?

— Може и да няма. — Бовоар отново нави плана на руло. — Попитахте ме какво търся. Търся тайна стая.

— Крилото?

— Знаем за него. Търсим друга.

— Значи има друга?

— Не знаем. Просто чухме слухове, както и вие очевидно.

За пръв път по време на разговора им Бовоар усети у монаха колебание. Сякаш някаква врата бавно се бе затворила. Сякаш брат Бернар си имаше своя собствена тайна стая.

Разбира се, всеки си имаше такава. И работата на детективите бе да ги открият. За тяхно съжаление тези стаи почти никога не криеха съкровища. Там неизменно откриваха планини от боклуци.

— Ако в манастира наистина има тайна стая, трябва да ми кажете — продължи да настоява Бовоар.

— Не знам за такава.

— Но сте чували слуховете?

— Слухове винаги има. Този го чух още в деня на пристигането си.

— Като за орден с обет за мълчание сте доста бъбриви.

Бовоар се усмихна.

— Не пазим пълно мълчание. Позволено ни е да говорим в определени часове от деня.

— И тайните стаи са едно от нещата, които обсъждате?

— Ако са ви позволени само няколко минути разговори на ден, какво бихте обсъждали, как мислите? Времето? Политиката?

— Тайни?

Брат Бернар се усмихна.

— Понякога Божията мистерия, друг път — просто мистерии. Като тайни стаи. И съкровища.

Той хвърли на Бовоар многозначителен поглед. Остър поглед. Този монах, помисли си Бовоар, можеше да е спокоен и дори благ. Но не беше глупак.

— Мислите ли, че наистина съществува?

— Стая с някакво съкровище, довлечено тук от отец Клеман и другите монаси преди векове? — Брат Бернар поклати глава. — Забавно е да си го мислим. Приятно е за убиване на времето в студените зимни нощи. Но никой не вярва, че действително съществува. Все някой щеше да го е открил досега. Абатството е реставрирано, модернизирано, ремонтирано. Ако имаше тайна стая, щяхме да сме я намерили.

— Може би някой вече я е намерил. — Бовоар се изправи. — А колко често ви е позволено да излизате?

Монахът се засмя.

— Това не е затвор, нали знаете.

Ала дори брат Бернар трябваше да признае, че от този ъгъл "Сен Жилбер" със сигурност приличаше на такъв.

— Излизаме, когато си искаме, макар че не се отдалечаваме много. Разхождаме се. Търсим боровинки и дърва за огрев.

Ловим риба. През зимата играем хокей на лед. Брат Антоан го организира.

Бовоар отново усети познатото замайване. Брат Антоан играеше хокей. Сигурно бе капитан на отбора и централен нападател. Същият пост, на който играеше и Бовоар.

— През лятото някои от нас тичат за здраве или практикуват тайчи. Можете да се присъедините след нощното бдение.

— Това ранната утринна служба ли е?

— В пет. — Той се усмихна. — Вашият началник беше там тази сутрин.

Бовоар бе напът да каже нещо остро, да пресече всякакви опити за подигравка с Гамаш, ала видя, че брат Бернар просто се усмихваше кротко. Не се подиграваше.

— Да, той ми спомена — каза Бовоар.

— После разговаряхме.

— О, така ли? — изненада се Бовоар, но отлично знаеше, че сутринта в умивалнята началникът бе разговарял именно с брат Бернар, а после заедно бяха събирали яйца. Брат Бернар бе разказал на началника за разделението в общността им. Всъщност главен инспектор Гамаш беше останал с впечатлението, че монахът специално го е издирил, за да му каже това.

Едва тогава на Бовоар му хрумна да се запита дали сега не се случваше същото. Този монах наистина ли бе излязъл да бере боровинки и случайно се бе натъкнал на него? Или не беше случайно? Може би брат Бернар бе видял Бовоар да излиза с навития на руло план и го беше последвал?

— Началникът ви е добър слушател — каза монахът. — Би се вписал добре тук.

— Наистина изглежда добре в роба — отбеляза Бовоар.

Брат Бернар се засмя.

— Страхувах се да го кажа. — Монахът се обърна към Бовоар и внимателно огледа младия мъж. — Мисля, че и на вас би ви харесало тук.

"Да ми хареса? — помисли си Бовоар. — Хареса? Наистина ли съществуваха хора, на които тук им харесваше?"

Предполагаше, че търпяха ежедневието си като власеница[57]. И през ум не му бе минавало, че животът им в Saint— Gilbert-Entre-les-Loups всъщност ги прави щастливи.

Брат Бернар вдигна кошницата с боровинки и щом тръгнаха, направи няколко крачки, преди отново да заговори. Очевидно подбираше думите си внимателно.

— Изненадах се от появата на другия човек. Всички се изненадахме. В това число и вашият началник, ако не се лъжа. Кой е този мъж, който нахълта така?

— Казва се Франкьор. Той е главният комисар.

— На Sûretè?

Бовоар кимна.

— Най-голямата клечка.

— Вашият папа — каза Бернар.

— Само ако папата е идиот с оръжие.

Брат Бернар се изкиска, после положи усилие да изтрие усмивката от лицето си.

— Не го ли харесвате?

— Годините на размишление са изострили инстинктите ви, брат Бернар.

Брат Бернар отново се засмя.

— Хора се стичат от километри разстояние да чуят прозренията ми. — После усмивката му изчезна напълно. — Този Франкьор например не харесва началника ви, нали?

И двамата знаеха, че това не беше проява на изключителна прозорливост.

Бовоар се зачуди какво да каже. Импулсивната му реакция, както винаги, бе да излъже. Помисли си, че от него би могло да излезе добър средновековен архитект. Мигновено му се прииска да отрече, че има проблем, да скрие истината. Или най-малкото да прикрие мащабите й. Но разбираше, че би било безполезно. Както всички останали и този човек бе забелязал пренебрежителното отношение на Франкьор към Гамаш на пристана.

— Така е от няколко години. Имаха препирня относно колега полицай.

Брат Бернар не каза нищо. Просто слушаше. Със спокойно лице и безизразен, но вежлив поглед. Крачеха бавно по добре отъпканата пътека през гората, а под стъпките им хрущяха сухи листа и съчки. Слънчевите лъчи проникваха на кръпки между клоните и от време на време се чуваше шумолене на птица, на катерица, или на някоя друга дива твар.

Бовоар спря за момент, после продължи. Защо пък не, помисли си. Така или иначе всичко това бе публична информация. Освен ако човек не живееше в манастир насред нищото.

Какво знаеха монасите и какво знаеха всички останали, сякаш бяха две съвсем различни неща.

— Главният инспектор арестува един от комисарите в Sûretè, въпреки че Франкьор и останалите му бяха наредили да не го прави. Казваше се Арно. Той всъщност заемаше поста главен комисар по онова време.

Ведрото лице на монаха трепна съвсем леко. Веждите му се вдигнаха на милиметър. После отново се върнаха на местата си. Почти невидимо. Почти.

— За какво го е арестувал?

— За убийство. Подмолна дейност. Стана ясно, че Арно окуражавал запасните полицаи да убиват всеки местен жител от индианските племена, който създава проблеми. Или най-малкото, когато някой местен младеж бил застрелван или пребиван до смърт, Арно не наказвал извършителите. Лесно било да прескочи от простото затваряне на очите до това активно да насърчава убийствата. Очевидно се превърнало — колебливо продължи Бовоар, видимо затруднен да говори за нещо толкова срамно — в нещо като спорт. Възрастна жена от племето кри помоли Гамаш да й помогне да открие сина си, който беше в неизвестност. Именно тогава той разбра какво става.

— А останалите от ръководството на Sûretè са искали началникът ви да си мълчи по този въпрос, така ли?

Бовоар кимна.

— Споразумяха се да уволнят Арно и останалите полицаи, но не искаха да се вдига скандал. Не искаха да губят доверието на обществото.

Брат Бернар не отклони поглед, но Бовоар имаше усещането, че очите му трепкат.

— Но въпреки това главен инспектор Гамаш е арестувал Арно — каза Бернар. — Не се подчинил на заповедта.

— И през ум не му мина да направи нещо различно. Смяташе, че майките, бащите и близките на жертвите заслужават отговор. И публичен процес. И извинение. Всичко излезе наяве. Беше ад.

Бернар кимна. Църквата разбираше от скандали, разбираше и от тайни, разбираше и от ад.

— Какво стана? — попита монахът.

— Арно и останалите бяха признати за виновни. Излежават доживотни присъди.

— А главният инспектор?

Бовоар се усмихна.

— Той все още си е главен инспектор. Но никога няма да стане комисар и го знае.

— Но е запазил работата си.

— Не можеха да го уволнят. Още преди този случай той бе един от най-уважаваните служители в Sûretè. Процесът му навлече омразата на големите шефове, но и обожанието на по-нисшия състав. Той възвърна гордостта им. И колкото и да е парадоксално, доверието на обществото. Франкьор не можеше да го уволни. Въпреки че искаше. Двамата с Арно бяха приятели. Добри приятели.

Брат Бернар се замисли над думите му.

— А въпросният Франкьор знаел ли е какво прави приятелят му? И двамата са били комисари.

— Главният инспектор така и не успя да го докаже.

— Но се е опитал?

— Искаше да изкара навън всичко гнило — каза Бовоар.

— И направи ли го?

— Надявам се.

И двамата мъже се замислиха за онзи момент на пристана. Протегнатата ръка на Гамаш, за да помогне на Франкьор да слезе от хидроплана. И погледът на Франкьор. Като проблясък.

Там нямаше просто враждебност. Имаше омраза.

— Защо е дошъл главният комисар? — попита брат Бернар.

— Не знам. — Бовоар се постара да звучи небрежно. Вярно беше. Наистина не знаеше. Но отново усети как тревогата се преобръща в стомаха му и остъргва всичките му вътрешности.

Брат Бернар се намръщи.

— Сигурно не им е лесно да работят заедно. Често ли им се налага?

— Не.

Нямаше желание да навлиза в подробности. Със сигурност не възнамеряваше да разказва на този монах за последния път, когато Гамаш и Франкьор бяха принудени да работят заедно. Полицейската акция във фабриката. Преди почти година. И катастрофалните последствия.

Той отново видя как главният инспектор стисна с две ръце плота на бюрото си и се наведе към Франкьор толкова заплашително, че комисарят пребледня и отстъпи назад. Бовоар можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които бе чувал Гамаш да крещи. Но онзи ден бе крещял. Право в лицето на Франкьор.

Свирепостта му уплаши дори Бовоар.

А комисарят му беше отвърнал с крясъци.

Гамаш взе надмощие. Но само защото отстъпи. И се извини. И се молеше на Франкьор да постъпи разумно. Гамаш се бе молил. Това бе цената, която плати, за да накара Франкьор да предприеме действия.

Бовоар никога не бе виждал началника си да се моли. Но тогава го бе направил.

Оттогава Гамаш и Франкьор не си говореха. Може да бяха разменили по някоя дума на държавното погребение на полицаите, убити при онази полицейска акция във фабриката, макар че Бовоар се съмняваше в това. Или на церемонията, когато Франкьор бе закачил медал за храброст на гърдите на Гамаш. Против волята на Гамаш.

Но Франкьор бе настоял. С ясното съзнание, че в очите на останалия свят той награждаваше главния инспектор. Но помежду си двамата мъже знаеха истината.

Бовоар седеше в публиката по време на церемонията. И видя с очите си лицето на началника, когато медалът бе закачен на гърдите му. Все едно му бяха пронизали сърцето.

Правилен акт. С грешни подбуди.

Бовоар знаеше, че началникът му заслужаваше този медал, но Франкьор го бе направил с цел да го унижи. Публично да награди Гамаш за действие, в резултат на което бяха убити и ранени толкова много агенти на Sûretè. Франкьор му даваше този медал не като награда за живота на всички, които Гамаш бе спасил в онзи ужасен ден, а като обвинение. Едно вечно напомняне. За всички изгубени.

В онзи момент Бовоар бе готов да убие Франкьор.

Сега отново почувства познатото драскане дълбоко в стомаха си. Нещо се опитваше да го разкъса отвътре и да излезе навън. Имаше отчаяна нужда да смени темата на разговора. Да изтрие всички спомени. Спомените за церемонията, но най-вече за онзи кошмарен ден. Във фабриката.

Когато самият той едва не изгуби живота си.

Когато главният инспектор едва не изгуби живота си.

Бовоар се замисли за ситните таблетки, големи колкото диви боровинки. Онези, които все още криеше в апартамента си. И за мощния прилив, който носеха. Не на мускусен аромат, а на блажена забрава.

Изтриваха онова, което се криеше в тайната стая на Бовоар.

Не беше вземал оксиконтин или перкоцет[58] от месеци. Откакто началникът се изправи лице в лице с него и повдигна въпроса. И му взе хапчетата. И потърси помощ за него.

В крайна сметка от него можеше да излезе добър гилбертинец. И той като тях, живееше в страх. Не от това, което можеше да го атакува отвън, а от онова, което търпеливо дебнеше между собствените му стени.

— Добре ли сте?

Бовоар тръгна след мекия глас. Сякаш следваше свещи, запалени покрай пътека, която щеше да го изведе от гората.

— Мога ли да помогна с нещо?

Брат Бернар бе протегнал грубата си ръка и тъкмо докосваше рамото на Бовоар.

— Не, добре съм. Просто се бях замислил за разследването.

Монахът продължи да изучава с поглед събеседника си. Далеч не изглеждаше убеден, че чува истината.

Бовоар трескаво затършува из разпилените парченца в паметта си, за да открие нещо полезно. Разследването. Разследването. Приорът. Убийството. Местопрестъплението. Градината.

Градината.

— Говорехме за градината на абата — каза Бовоар. Тонът му бе рязък, не предразполагаше към споделяне на още тайни. Вече бе отишъл твърде далеч.

— Така ли? — попита брат Бернар.

— Казахте, че всички знаят за нея. Но вие самият все още не сте посещавали градината.

— Точно така.

— А кой я е посещавал?

— Всеки, който е бил поканен от отец Филип.

Бовоар осъзна, че не слушаше съвсем внимателно. Вниманието му все още бе отвлечено от спомените и от чувствата, които те пробуждаха.

Имаше ли току-що в гласа на брат Бернар нотка на раздразнение?

Бовоар не мислеше така, но покрай разсейването си не беше съвсем сигурен. И отново изруга наум по адрес на Франкьор. Заради нежеланото му присъствие. В манастира. И в главата на Бовоар. Трополеше между стените на черепа му. Ровичкаше и събуждаше разни неща, които бе по-добре да останат заспали.

Спомни си съвета на един от терапевтите какво да прави, в случай че се почувства тревожен.

Дишай. Просто дишай.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

— Какво мислите за абата? — попита той. Чувстваше се замаян.

— Какво имате предвид?

Бовоар не беше сигурен какво имаше предвид.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

— Вие сте един от хората на абата, нали? — попита. Докопа първия въпрос, който му хрумна.

— Да.

— Защо? Защо не се присъединихте към приора?

Монахът взе да подритва един камък и Бовоар насочи погледа си към камъка, който подскачаше и се търкаляше по пътеката. Вратата към манастира изглеждаше много далеч. Изведнъж закопня да се върне в Светия храм. Където бе тихо и спокойно. Да слуша монотонните псалми. Да намери утеха в тях.

Там нямаше хаос. Нямаше мисли, нямаше нужда от решения. Нямаше болезнено сурови чувства.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

— Брат Матю бе талантлив музикант — тъкмо казваше брат Бернар. — Той превърна призванието ни да пеем псалми в нещо възвишено. Беше велик учител и водач по рождение. Даде нов смисъл и цел на живота ни. Вдъхна живот на абатството.

— Защо тогава не беше абат?

Методът действаше. Следвайки дишането си и тихия глас на абата, Бовоар отново се прибра в собственото си тяло.

— Може би трябваше да е. Но беше избран отец Филип.

— Отец Филип победи брат Матю?

— Не. Брат Матю не се кандидатира.

— Отец Филип единодушно ли беше избран?

— Не. Тогавашният приор се кандидатира. Повечето очакваха да спечели той, тъй като това бе естественото стечение на обстоятелствата. Приорът почти винаги става абат.

— А кой бе тогавашният приор? — Мозъкът на Бовоар отново работеше. Засмукваше информация и бълваше обратно смислени въпроси. Но юмрукът в стомаха му не изчезваше.

— Аз.

Бовоар не беше сигурен дали е чул добре.

— Вие бяхте приор?

— Да. А отец Филип бе просто брат Филип и толкова. Редови монах.

— Сигурно е било унизително.

Брат Бернар се усмихна.

— Опитваме се да не придаваме личен характер на тези неща. Такава е била Божията воля.

— И това подобрява нещата? Аз бих предпочел да бъда унизен от човек, отколкото от самия Бог.

Бернар предпочете да не отговори.

— Значи вие отново се връщате в редиците на обикновените монаси, а абатът назначава за приор своя приятел. Брат Матю.

Бернар кимна и разсеяно гребна шепа боровинки от кошницата си.

— Изпитахте ли неприязън към новия приор? — попита Бовоар и също си взе от боровинките.

— Ни най-малко. Оказа се избор, подтикнат от Божественото внушение. Двамата с предишния абат бяхме добър екип. Но аз нямаше да съм толкова добър приор за отец Филип, колкото се оказа брат Матю. Всичко вървеше гладко години наред.

— А вие стиснахте зъби и продължихте напред.

— Имате странен начин на изразяване.

— Трябва да чуете онова, което премълчавам — каза Бовоар и забеляза, че брат Бернар се усмихва. — Знаете ли, че приорът е обмислял да смени брат Антоан като солист?

— С брат Люк? Да. Това е слух, разпространяван от брат Люк. Той очевидно си вярва, но е единствен.

— Сигурен ли сте, че е само слух?

— Приорът имаше труден характер. Струва ми се — брат Бернар хвърли поглед към Бовоар, — че вие бихте го нарекли задник.

— Жегнахте ме.

— Но познаваше музиката. Грегорианските песнопения бяха нещо повече от музика за него. Те бяха неговата пътека към Божественото. Би предпочел да умре, отколкото да стори нещо, което да подкопае църковния хор.

Брат Бернар продължи напред, очевидно без да си дава сметка какво е казал. Но Бовоар го складира в съзнанието си.

— Брат Антоан трябва да бъде солист — каза монахът и сдъвка още няколко боровинки. — Той има великолепен глас.

— По-добър от гласа на брат Люк?

— Далеч по-добър. Брат Люк е по-добър в техниката. Може да се контролира. Гласът му звучи красиво, но в него няма нищо божествено. Все едно да гледаш нечий портрет, вместо истинския човек. Липсва му размах.

Мнението на брат Бернар за гласа на Люк почти съвпадаше с това на брат Антоан.

Но въпреки това младият монах бе убеден, както и убедителен.

— Ако Люк е бил прав — предположи Бовоар, — каква щеше да бъде реакцията?

Бернар се замисли за момент.

— Мисля, че хората щяха да се чудят.

— За какво?

Брат Бернар се почувства неловко и хвърли още няколко боровинки в устата си. Плодчетата, които допреди малко преливаха от кошницата, сега едва покриваха дъното й.

— Просто щяха да се чудят.

— Не ми казвате всичко, брат Бернар.

Бернар запази мълчание. Преглъщаше мислите си, мнението и думите заедно с боровинките.

Но Бовоар успя да добие добра представа за онова, което монахът премълчаваше.

— Щяхте да се чудите на връзката помежду им.

Бернар рязко затвори уста, а мускулчетата около челюстта му изпъкнаха от усилието да задържи думите за себе си.

— Щяхте да се чудите — настоятелно продължи Бовоар — какво се случва между по-възрастния приор и новия монах.

— Нямах това предвид.

— Напротив. Вие и другите монаси щяхте да се чудите какво се случва след репетициите на църковния хор. Когато всички се приберат по килиите си.

— Не. Грешите.

— Така ли бе назначен Антоан? Беше ли той нещо повече от солист, а брат Матю — нещо повече от капелмайстор?

— Престанете — отсече брат Бернар. — Не беше така.

— А как беше?

— Хвърляте мръсотия върху църковния хор и псалмите. Матю беше крайно неприятен човек. Не го харесвах изобщо. Но дори аз знам, че никога — изсъска той, — никога не би избрал солист в замяна на секс. Брат Матю обожаваше псалмите. Повече от всичко останало.

— И все пак — каза Бовоар съвсем тихо, — щяхте да се чудите.

Брат Бернар се вторачи в Бовоар с широко отворени очи. Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше дръжката на кошницата.

— Знаете ли, че абатът назначи брат Антоан за нов капелмайстор?

Гласът на Бовоар звучеше дружелюбно. Непринудено. Сякаш не се бяха спречкали току-що. Беше научил тази тактика от Гамаш. Не продължавай да нападаш. Мръдни напред, назад, встрани. Застани неподвижно.

Бъди непредвидим.

Брат Бернар бавно се взе в ръце. И пое дълбоко въздух.

После издиша дълбоко.

— Не съм изненадан — каза накрая. — Толкова присъщо за абата.

— Слушам ви.

— Преди няколко минути ме попитахте защо съм от хората на абата. Ето защо. Само светец или глупак би повишил противник. Отец Филип не е глупак.

— Смятате, че е светец?

Брат Бернар сви рамене.

— Не знам. Но мисля, че не е далеч от това. Защо според вас бе избран за абат? Какво можеше да предложи? Той бе просто един кротък монах, който си вършеше задълженията. Не беше водач. Не беше велик администратор. Не беше изкусен музикант. Не допринасяше за общността с някакви специални умения. Не беше нито водопроводчик, нито дърводелец, нито зидар.

— Тогава какъв е?

— Той е Божи човек. Истински. Вярва с цялото си сърце и душа. И насърчава това у останалите. Ако хората чуват Божественото, когато пеем, отец Филип го е сложил там. Той ни прави по-добри хора и по-добри монаси. Той вярва в Бог, вярва и в силата на любовта и прошката. Това не е вяра за лична изгода. Ако изобщо ви е нужно доказателство, просто вижте какво е направил. Направил е брат Антоан капелмайстор. Защото това е правилното решение. За църковния хор, за псалмите и за спокойствието на братството.

— Това просто го прави кадърен политик, не светец.

— Вие сте скептик, мосю Бовоар.

— И не е случайно, брат Бернар. Някой е убил вашия приор. Разбил е главата му в симпатичната градинка на абата. Говорите за светци. Къде е бил светецът тогава? Къде е бил Бог тогава?

Бернар не каза нищо.

— Oui — отсече Бовоар. — Скептик съм.

Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?

Някой бе свършил тази работа.

— А вашият безценен абат не е бил назначен просто така, като гръм от ясно небе. Той е избрал да се кандидатира. Той е искал тази длъжност. Светците търсят ли власт? Не трябва ли да са смирени?

Вече виждаха външната порта на манастира. Зад нея бяха дългите светли коридори. И тесните килии. И тихите монаси, които сякаш се носеха, без да докосват земята. И главен инспектор Гамаш. И Франкьор. Заедно. Бовоар бе малко изненадан, че стените и основите на манастира не се тресат.

Приближиха се до вратата, изработена от дебело дърво, отсечено в тази гора преди четиристотин години. А после бяха изковани панти. И резе. И ключалка.

Върху навитата на руло хартия в ръката на Бовоар Saint-Gilbert-Entre-les-Loups изглеждаше като разпятие. Но в действителност?

Изглеждаше като затвор.

Бовоар спря.

— Защо вратата е заключена? — попита той брат Бернар.

— Традиция, нищо повече. Предполагам, че много от нещата, които правим, изглеждат безсмислени, но правилата и традициите ни имат смисъл за нас.

Бовоар продължаваше да се взира пред себе си.

— Една врата се заключва като предпазна мярка — каза накрая. — Но кой се нуждае от предпазване?

— Pardon?

— Казахте, че мотото ви би могло да бъде "За всеки случай".

— Exsisto paratus, да. Беше шега.

Бовоар кимна.

— Много истини се казват на шега или поне така съм чувал. За какъв случай, mon frére? Защо се заключват вратите? За да държат света отвън или монасите вътре? Да предпазват вас или да предпазват нас?

— Не разбирам — каза брат Бернар. Но Бовоар разбра по изражението му, че е разбрал отлично. Освен това забеляза, че кошницата на монаха, пълна с куп боровинки от златната жила, сега беше празна. От щедрия горски дар нямаше и следа.

— А може безценният ви абат да не е бил нито кадърен политик, нито светец. А тъмничар. Може би точно затова е бил толкова против още един запис. И е бил твърдо решен да запази обета за мълчание. Дали просто е прилагал дългогодишна традиция за мълчание? Или се е страхувал някой звяр да не избяга във външния свят?

— Не мога да повярвам на това, което чуха ушите ми — каза Бернар, разтреперан от усилието да запази самообладание. — Нима говорите за педофилия? Нима смятате, че сме тук, защото сме наранявали момченца? Наистина ли допускате, че брат Шарл, брат Симон, абатът… — той взе да пелтечи. — Аз… това е абсурд…

Монахът не успя да продължи. Лицето му пламтеше от гняв и Бовоар се зачуди дали е възможно главата му да се пръсне.

Но въпреки това инспекторът от отдел "Убийства" не каза нищо. Той чакаше. И чакаше.

Най-после мълчанието бе негов приятел. А този монах — негов враг. Защото в това мълчание дебнеше призрак. Пораснал. От плът и кръв. Призракът на всички момченца. Хористите. Учениците. Църковните прислужници. И техните родители.

И така, вовеки веков — в мълчанието на Църквата.

Когато й бе даден избор и свободна воля, Църквата бе избрала да защити свещениците. А какъв по-добър начин да защитиш тези духовници от това да ги пратиш в дивата пустош. В един почти изчезнал орден. И да издигнеш стена около тях.

Където те биха могли да пеят, но не и да говорят.

Беше ли отец Филип колкото абат, толкова и пазач? Светец, който бдеше над грешници?