Красива мистерия

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

Докато разговаряше с доминиканеца след първото за деня богослужение, Гамаш забеляза в сенките на Светия храм Франкьор, който бързо премина покрай стената. Детективът се изкушаваше да използва думата "профуча", но беше много по-безшумно.

В едно обаче нямаше съмнение — Франкьор не искаше да го видят.

Но Гамаш го видя. Когато стъпките на брат Себастиен утихнаха, главният инспектор остана на пейката още една-две минути, за да даде време на комисаря да мине по дългия коридор и покрай младия монах до вратата.

Сетне го последва през входната врата на абатството.

Брат Люк я отвори, без да каже и дума, макар че очите му преливаха от въпроси. Но Арман Гамаш не разполагаше с отговори.

Нещо повече — самият той имаше въпроси, като например дали бе разумно да проследи Франкьор. Не защото комисарят можеше да направи нещо, а защото Гамаш се страхуваше какво би могъл да стори той самият.

Но главният инспектор искаше да разбере тайната причина, накарала Франкьор да напусне абатството, и то не за ранна освежаваща разходка. Гамаш пристъпи в хладното мрачно утро и се огледа. Още нямаше шест и мъглата от предишната нощ тежеше от влага след сблъсъка на студения въздух с езерото.

Франкьор спря между дърветата, почти незабележим на фона на мрачната гора, но мекият синьо-бял отблясък в ръката му го издаваше.

Гамаш застина и се загледа. Комисарят, с гръб към Гамаш и наведен над електронното устройство, изглеждаше като човек, вторачен в кристална топка. Но той, естествено, се занимаваше с друго — четеше или пишеше съобщение.

Толкова тайно, че за целта трябваше да напусне пределите на манастира, понеже се боеше да не го разкрият. Но го разкриха — издаде го точно съобщението, което светеше в мрака като фар.

Гамаш душа даваше да се докопа до този телефон.

За момент му хрумна да изтича до Франкьор и да изтръгне апарата от ръката му. Чие ли име щеше да види на екрана? Кое бе толкова важно, че да накара комисаря да излезе в гората сред мечките, вълците и койотите, които дебнеха наоколо и само чакаха някое уязвимо същество да допусне грешка.

Но Гамаш се запита дали това уязвимо същество не беше самият той. И дали грешката не беше негова.

Стоеше и не помръдваше. И не откъсваше поглед от Франкьор. После взе решение.

Не можеше да вземе телефона от ръката на комисаря, но дори да успееше, нямаше да разкрие цялата история. А на този етап Гамаш се нуждаеше от цялата история. Търпение, припомни си той. Търпение.

И промяна в тактиката.

— Bonjour, Силвен.

Гамаш едва не се усмихна, когато видя как светлината затанцува в ръката на Франкьор. После комисарят рязко се обърна и всяко подобие на усмивка изчезна от лицето на Гамаш. Франкьор бе не просто бесен, а кръвожаден. Телефонът, все още включен, придаваше на лицето му уродливо изражение.

— На кого пишете? — с равен глас попита Гамаш и тръгна напред със също толкова равна крачка.

Но Франкьор изглеждаше онемял, а докато приближаваше към него, Гамаш забеляза, че освен гняв лицето му излъчваше и страх. Франкьор умираше от страх.

И на главния инспектор още повече му се прииска да изтръгне телефона от ръката му. За да види до кого или от кого е съобщението, че прекъсването му бе причинило такава тревога.

Защото нямаше никакво съмнение, че причината за този страх не е Гамаш.

За част от секундата на главния инспектор му хрумна, че има шанс да успее. Реши да дръпне телефона. Но Франкьор го усети и ловко изключи апарата, а после го пъхна в джоба си.

Двамата се взираха един в друг, а дъхът излизаше от устата им на облачета, които се сливаха между тях като призрак.

— На кого пишехте? — повтори Гамаш. Не очакваше отговор, просто искаше Франкьор да разбере, че вече няма какво да крие. — Или може би четяхте нечие съобщение? Хайде, Силвен, само двамата сме. — Гамаш разтвори ръце и се огледа. — Съвсем сами сме.

Така беше. Тишината бе толкова дълбока, че беше почти болезнена. Сякаш бяха влезли в абсолютна празнота. Нямаше звуци. Нямаше гледки. Saint-Gilbert-Entre-les-Loups не се виждаше. Мъглата бе погълнала дори каменния манастир.

В целия свят бяха останали само двама души.

И сега те стояха един срещу друг.

— Познаваме се още от академията. И оттогава се дебнем взаимно — каза Гамаш. — Време е да спрем. Кажете ми за какво става въпрос?

— Дойдох да помогна.

— Вярвам ви напълно. Но да помогнете на кого? Не и на мен. Не и на инспектор Бовоар. По чия заповед сте тук?

Франкьор като че ли трепна едва забележимо.

— Закъсняхте, Арман. Изпуснахте шанса си.

— Знам. Но не сега. Направих грешката преди няколко години, когато разследвах комисар Арно. Прибързах с ареста му, трябваше да изчакам малко до момента, в който щях да мога да арестувам всички ви.

Франкьор не си направи труда да отрече. Ако за Гамаш бе твърде късно да спре онова, което се случваше, то за Франкьор също бе твърде късно да отрича каквото и да било.

— Арно ли беше?

— Арно излежава доживотна присъда, Арман. Знаете го. Вие го пратихте зад решетките.

Главният инспектор най-сетне се усмихна, но уморено.

— И двамата знаем, че това не значи нищо. Човек като Арно винаги ще получи каквото иска.

— Невинаги — възрази Франкьор. — Идеята да бъде арестуван, съден и пратен в затвора не беше негова.

Рядко признание от страна на Франкьор, че Гамаш, макар и само за момент, всъщност бе надминал Арно. Но после се бе объркал. Не беше довършил работата. Не бе осъзнал, че трябва да арестува още хора.

Язвата си стоеше там и продължаваше да се разраства.

Гамаш знаеше, че Арно е влиятелна личност. Имаше влиятелни приятели. Далеч зад стените на затвора. Гамаш имаше възможност да го убие, но избра да го пощади. И понякога — само понякога — се чудеше дали и това не беше грешка.

Но сега го връхлетя друга мисъл. Франкьор не пишеше на Арно. Името, макар и уважавано от Франкьор, не предизвикваше паника. Беше някой друг. Някой по-властен от комисаря. Някой много по-властен дори от Арно.

— На кого пишехте, Силвен? — попита Гамаш за трети път. — Не е твърде късно. Кажете ми и заедно ще сложим край. — Гласът на Гамаш звучеше безизразно, разумно. Той протегна ръка. — Дайте ми телефона. Дайте ми и кодовете. Само това искам, нищо повече. И всичко приключва.

Франкьор сякаш се колебаеше. Посегна към джоба си, после вяло отпусна ръката си до тялото.

— Пак сте разбрали погрешно, Арман. Няма велик заговор. Всичко е в главата ви. Пишех съобщение на съпругата си. Както и вие, предполагам, пишете на своята.

— Дайте ми го, Силвен. — Гамаш не обърна внимание на лъжата му. Държеше ръката си протегната и не откъсваше поглед от началника си. — Сигурно сте уморен. Изцеден от умора. Скоро всичко ще свърши.

Двамата мъже се гледаха втренчено.

— Обичате ли децата си, Арман?

Тези думи сякаш физически удариха Гамаш и той за миг изгуби равновесие. Но реши да не отговаря.

— Разбира се, че ги обичате. — Гласът на Франкьор вече не звучеше враждебно. Все едно бъбреше със стар приятел на чаша уиски в някоя бирария на улица "Сен Дени"[88].

— Какво искате да кажете? — попита Гамаш. Гласът му вече не звучеше разумно. Усещаше как разумът го напуска и изчезва безследно в гъстата тъмна гора. — Не намесвайте семейството ми в това. — Гласът му звучеше като тихо ръмжене и с остатъка от разума си той проумя, че дивият звяр не дебнеше между дърветата, както подозираше, а бе влязъл под собствената му кожа. Гамаш бе озверял само при мисълта, че семейството му е под заплаха.

— Знаете ли, че вашият инспектор върти любов с дъщеря ви? Май не успявате да контролирате всичко, както си въобразявате. Какво ли още не знаете, щом това ви е убягнало?

Изведнъж гневът, който Гамаш се опитваше да овладее, изчезна напълно. На негово място се появи хлад, Ледников. Древен.

Арман Гамаш изпита неочаквано спокойствие. Усети промяна и у Франкьор. Комисарят знаеше, че е отишъл твърде далеч. Че е прекрачил всякакви граници.

Гамаш знаеше за Жан Ги и Ани. Знаеше го от месеци. От деня, в който двамата с Рен-Мари се отбиха в апартамента на Ани и видяха на кухненската й маса малката вазичка с букетчето люляк.

Знаеха и бяха безмерно щастливи за Ани, която обичаше Жан Ги от първата си среща с него преди повече от десетилетие. И за Жан Ги, който не можеше да скрие любовта си към дъщеря им.

Радваха се и за себе си, защото обичаха и Ани, и Жан Ги.

Но не искаха да ги притесняват. Знаеха, че Ани и Жан Ги ще им кажат, когато се почувстват готови.

Гамаш знаеше. Но откъде знаеше Франкьор? Някой трябва да му е казал. И ако не е нито Жан Ги, нито Ани, то…

— Записките на психотерапевта — каза Гамаш. — Чели сте досието на Бовоар от терапията му.

След нападението във фабриката всички бяха минали през терапия с психолог. Всички оцелели. А сега Гамаш знаеше, че Франкьор бе нарушил личното пространство не само на Жан Ги, но и неговото, на Гамаш. И на всички останали. Този човек знаеше всичко, което бяха споделяли поверително. Най-съкровените им мисли, слабите им места. Какво обичаха. От какво се страхуваха.

И всичките им тайни. В това число и връзката на Жан Ги с Ани.

— Оставете дъщеря ми на мира — каза Гамаш. С всички сили се мъчеше да овладее желанието си да протегне ръка. Но не към телефона на Франкьор, а към гърлото му. Да усети пулса на артерията, после как пулсирането отслабва. И накрая спира.

Знаеше, че е способен да убие този човек. Да остави трупа му на вълците и мечките. Да се върне в манастира и да каже на брат Люк, че комисарят е излязъл на разходка. И скоро ще се върне.

Колко лесно би било. И колко хубаво. Колко по-добър би станал светът, ако този човек приключеше житейския си път в гората. Разкъсан от вълци.

Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?

Думите на краля отново изплуваха в съзнанието на Гамаш и той за пръв път през живота си ги разбра напълно. Разбра как човек стигаше до убийство.

Морът го беше стигнал. Хладно, пресметливо, окончателно. Изпълваше цялото същество на Гамаш и той вече не се интересуваше от последиците. Просто искаше този човек да изчезне от лицето на земята.

Пристъпи напред, после спря. Забравяше собствените си съвети към Бовоар. Бе позволил на Франкьор да му влезе под кожата. И сега човекът, който години наред предотвратяваше или разкриваше убийства, обмисляше да се превърне в убиец.

Гамаш затвори очи за момент, а когато отново ги отвори, се наведе напред и прошепна, съвършено спокойно, в лицето на Франкьор.

— Отидохте твърде далеч, Силвен. Разкрихте твърде много. Казахте твърде много. Ако преди съм имал някакви съмнения, вече не е така.

— Изпуснахте шанса си, Арман, когато арестувахте Арно. Но тогава не се решихте. Не се решихте и сега. Можехте да дръпнете телефона от ръката ми. Можехте да видите съобщението. Как мислите, защо съм тук? Заради вас?

Гамаш подмина Франкьор и влезе в гората. Тръгна по пътеката към езерото и спря на брега с лице към водата и зараждащата се в далечината зора. С изгрева щеше да дойде лодкарят и да отведе Жан Ги обратно в Монреал. А Гамаш щеше да остане насаме с Франкьор. И тогава най-сетне щяха да се разберат помежду си. Гамаш знаеше, че всяко море си има своя бряг. Той плаваше в открито море от доста време, но сега му се струваше, че най-сетне вижда брега. Края на пътуването.

— Bonjour.

Потънал в мисли, Гамаш не бе усетил чуждото присъствие. Рязко се обърна и видя брат Себастиен, който му махаше за поздрав.

— Дойдох да поискам извинение за начина, по който напуснах Светия храм тази сутрин. — Доминиканецът внимателно пристъпваше по големите камъни и накрая спря до главния инспектор.

— Няма нужда от извинения — каза Гамаш. — Държах се грубо.

И двамата знаеха, че е вярно, както и преднамерено. Известно време стояха мълчаливо на каменистия бряг, заслушани в далечния зов на птица гмуркач. В близката, почти пълна тишина над водата подскочи риба. От гората се носеше сладък мирис. На вечнозелени дървета и окапали листа.

Гамаш спря да мисли за сблъсъка си с Франкьор и отново насочи вниманието си към манастира и убийството на брат Матю.

— Казахте, че ви е била възложена задачата да откриете гилбертинците. Да приключите най-сетне многовековното дело, започнато от Инквизицията. Казахте, че ги е издало изображението върху диска с техния запис на грегориански псалми.

— Точно така.

Отговорът звучеше плоско. Би могъл да се плъзга по повърхността на езерото до безкрай, без да остави и най-малка следа.

— Но аз смятам, че има още неща, които премълчавате. Дори Църквата е неспособна да таи злоба към нещо толкова дълго време.

— Не става въпрос за злоба, а за интерес. — Брат Себастией кимна към плоския камък, на който стоеше Гамаш, и двамата седнаха на него. — Заблудени чада. Братя, прокудени надалеч в тежки времена. Това е опит да подадем ръка. Да ги открием и да ги уверим, че са в безопасност.

— Но в безопасност ли са наистина? Никой разумен човек няма да тръгне да гребе сам в непознато езеро, в дивата пустош, привечер, в гъста мъгла. Освен ако не се налага. Освен ако не го гонят с камшик или не го чака съкровище в края на пътя. Или и двете. Защо сте тук? Какво търсите всъщност?

Небето светлееше. Студена сива светлина, която едва пробиваше мъглата. Дали лодкарят щеше да се реши да тръгне в такова време?

— Вчера говорихме за невмите, но знаете ли какво точно представляват? — попита доминиканецът.

Макар и неочакван, въпросът не изненада особено Гамаш.

— Това са първите музикални знаци. Използвали са се преди появата на нотите.

— Oui. Склонни сме да мислим, че петолинието съществува открай време. Тоналности, ключ сол, ноти, полутонове. Акорди и височини. Но те не са дошли на този свят внезапно. Еволюирали са. От невми. А невмите обозначавали движението на ръката. Изобразявали формата на звука.

Брат Себастиен вдигна ръка и я раздвижи напред-назад, нагоре-надолу. Плъзгаше я грациозно из мразовития есенен въздух. Докато движеше ръката си, тихо запя.

Имаше великолепен глас. Чист. Ясен. Чувствен. И колкото и да се съпротивляваше, Гамаш усети как се отнася нанякъде. Заедно с него. Хипнотизиран от движението на ръката и успокояващия звук.

После спряха — и пеенето, и движението на ръката.

— "Невма" идва от гръцката дума "дихание". Монасите, които започнали да записват псалмите, вярвали, че колкото по-дълбоко дишаме, толкова по-навътре в себе си привличаме Бог. А когато пеем, дишаме най-дълбоко. Забелязали ли сте, че колкото по-дълбоко дишате, толкова по-спокоен се чувствате? — попита монахът.

— Забелязал съм. Както са го забелязали и индусите, и будистите, и езичниците още преди хилядолетия.

— Точно така. Всяка култура, всяка духовна вяра упражнява една или друга форма на пеене или молитва. И в основата им стои дишането.

— И каква е връзката с невмите? — попита Гамаш. Седеше наведен към доминиканеца и стискаше длани една в друга, за да ги топли.

— Първите хорали се учели устно. Но после, около десети век, един монах решил да ги запише. За да го направи обаче, трябвало да изобрети начин за записване на музика.

— Невмите — каза детективът и монахът кимна.

— В продължение на три века поколения монаси записвали всички грегориански псалми. За да ги съхранят.

— И аз така чух — каза Гамаш. — На много манастири били раздадени сборници с псалми.

— Откъде знаете?

— Тук имат един. Но явно не е от най-забележителните.

— Защо мислите така?

— Не мисля — каза Гамаш. — Абатът ми каза. Повечето екземпляри били илюстрирани издания. Много изящни. Но тъй като гилбертинците били малък и много беден орден, трябвало да се задоволят с еквивалента на второкачествено изделие от десети век.

— Виждали ли сте Псалтира?

Брат Себастиен се наведе към Гамаш. Главният инспектор отвори уста да каже нещо, но после я затвори и внимателно се вгледа в доминиканеца.

— Затова сте тук, нали? — попита накрая Гамаш. — За да откриете не гилбертинците, а тяхната книга.

— Виждали ли сте я? — повтори брат Себастиен.

— Old. Държал съм я. — Нямаше полза да отрича. Книгата не се пазеше в тайна.

— Мили Боже — каза брат Себастиен и бавно издиша. — Боже мили. — Той поклати глава. — Можете ли да ми я покажете? Търся я навсякъде.

— Навсякъде в манастира?

— Навсякъде по света.

Доминиканецът стана от камъка и изтупа листата и клечките от бялата си роба.

Гамаш също се изправи.

— Защо не помолихте абата или някого от монасите?

— Мислех, че са я скрили.

— Напротив. Обикновено стои на аналоя в Светия храм, за да я ползват всички монаси.

— Не я видях там.

— Защото един от монасите я държи при себе си. Изучава псалмите.

Продължиха разговора си на връщане към манастира и накрая спряха пред тежката дървена порта. Гамаш почука и секунди по-късно чуха потракването на резето и обръщането на ключа в ключалката. Двамата прекрачиха прага. След студа навън в манастира им се стори почти топло. Доминиканецът бе преполовил коридора, когато Гамаш извика зад гърба му.

— Брат Себастиен!

Монахът спря и се обърна, очевидно нетърпелив да продължи по пътя си.

Гамаш посочи към брат Люк, който стоеше до вратата на портиерната.

— Какво има? — И тогава брат Себастиен осъзна какво му казваше Гамаш. Доминиканецът тръгна обратно, първо припряно, сетне все по-бавно.

Последната крачка направи почти неохотно. Може би от страх да не се разочарова, помисли си Гамаш. Или може би защото бе осъзнал, че не иска издирването да приключва. Защото после какво щеше да прави?

Ако мистерията се разгадаеше, каква цел щеше да гони?

Брат Себастиен спря до вратата на портиерната.

— Ще позволите ли, mon frére, да погледна Псалтира? — попита доминиканецът с неочаквано официален, почти тържествен тон.

Гамаш знаеше, че Инквизицията от онези времена не би подходила така. Те просто щяха да вземат книгата, а може би и да изгорят на клада младия монах, който я съхраняваше.

Брат Люк отстъпи встрани.

И Песът Господен направи последните няколко крачки от пътуването, започнато стотици години и хиляди километри по-рано. От братя, отдавна преселили се в отвъдното.

Прекрачи прага на мрачната стаичка и погледна към голямата книга с проста подвързия върху бюрото. Ръката му увисна за миг над корицата, после монахът я отвори и пое дълбоко въздух.

После издиша дълбоко.

Дълга, бавна въздишка.

— Тя е.

— Как разбрахте?

— Ето, вижте. — Монахът взе книгата в ръце и притихна.

Гамаш сложи очилата си за четене и се наведе. Брат Себастиен сочеше към първата дума на първата страница. Над нея имаше невма. Но точно там, където лежеше пръстът му, нямаше нищо друго освен точка.

— Това? — попита Гамаш и също посочи. — Тази точка?

— Тази точка — отвърна брат Себастиен. Лицето му излъчваше удивление, дори благоговение. — Това е тя. В ръцете си държа първата книга с грегориански песнопения. А това — той леко повдигна пръста си — е първата музикална нота. През дванайсети век по някакъв начин е попаднала във владение на Гилберт от Семпрингам — каза доминиканецът, сякаш говореше на книгата, а не на мъжете около себе си. — Може би като подарък, в знак на благодарност от Църквата за предаността му към Томас á Бекет. Но Гилберт не би могъл да знае колко е ценна. Никой по онова време не е знаел. Няма как да са знаели, че е единствена и неповторима. Или че някой ден ще стане такава.

— Но кое я прави толкова неповторима? — попита Гамаш.

— Ето тази точка. Която всъщност не е точка.

— А какво е? — На Гамаш му приличаше на точка. Рядко се бе чувствал толкова глупав, колкото се чувстваше, откакто пристигна в този манастир.

— Тя е ключът. — Двамата обърнаха поглед към младия portier, произнесъл тези думи. — Отправната точка.

— Вие сте знаели? — попита брат Себастиен.

— Отначало нямах представа — призна Люк. — Просто знаех, че псалмите тук са различни от всички, които бях чувал или: пял дотогава. Но не знаех причината. После брат Матю ми каза.

— Той знаеше ли, че тази книга е безценна? — попита доминиканецът.

— Не мисля, че я приемаше по този начин. Но знаеше, че е неповторима. Знаеше достатъчно за грегорианските псалми, за да е наясно, че в никоя друга, в цялата литература, във всички събрани колекции, няма такава точка. И знаеше какво означава.

— Какво означава? — попита Гамаш.

— Тази точка е музикалният Розетски камък — каза брат Себастиен, после се обърна към Люк. — Нарекохте я "ключ" и тя е точно това. Всички други грегориански песнопения са близки до тези. Все едно да стигнеш до манастира, но да не можеш да влезеш през вратата. Най-доброто, което ти остава да направиш, е да бродиш наоколо. Да си близо. Но никога вътре. Това — той кимна към страницата — е ключът за вратата, която води към вътрешността на песнопенията. Вътре в главите и гласовете на първите монаси. Така знаем как са звучали оригиналните псалми. Какво е истинското звучене на Божия глас.

— Но как? — попита Гамаш, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

— Вие му кажете. — Брат Себастиен прикани младия гилбертинец. — Псалтирът е ваш.

Брат Люк се изчерви от гордост и погледна доминиканеца с обожание. Не само защото го включи в този разговор, но и защото се отнасяше с него като с равен.

— Това не е просто точка. — Брат Люк се обърна към Гамаш. — Ако откриете карта, на която е отбелязано къде е скрито съкровище, но няма отправна точка, тя е безполезна. Точката е нашият ориентир. Тя ни казва каква трябва да бъде първата нота.

Гамаш отново погледна към книгата, разтворена в ръцете на брат Себастиен.

— Но аз мислех, че това ни го казват невмите. — Той посочи към първата завъртулка над първата избледняла дума.

— Не — каза Люк. Излъчваше търпение. Като учител, роден да преподава любимия си предмет. — Те само указват, че трябва да повишим глас. Но откъде? Точката е в средата на буквата.

Значи гласът трябва да започне от средния регистър и да върви нагоре.

— Не е съвсем точно — каза Гамаш.

— Това е изкуство, не наука — отвърна брат Себастиен. — Възможно най-точно е до онова, което ни е нужно.

— Ако точката е толкова важна, защо не я слагат във всички сборници с песнопения? — попита детективът.

— Добър въпрос — призна брат Себастиен. — Ние смятаме, че това — той вдигна книгата — е било написано от монаси музиканти, но после са били направени копия. От преписвачи. Грамотни хора, които обаче не са оценили значението на точката. Може дори да са решили, че е някаква грешка, дефект.

— Значи са я махнали? — попита Гамаш и доминиканецът бавно кимна.

Векове наред търсене, почти свещена война, поколения монаси, посветили живота си да намерят книгата. И всичко това заради една липсваща точка и преписвачи, приели я за грешка.

— На пергамента, който намерихме върху тялото на приора, имаше точка — каза Гамаш.

Брат Себастиен погледна детектива с интерес.

— Забелязали сте?

— Забелязах я само защото бяхте сложили пръста си отгоре, сякаш се опитвахте да я скриете.

— Точно това правех — призна монахът. — Страхувах се, че някой друг може да проумее значението й. Който и да е написал този музикален откъс, е знаел за оригиналния Псалтир. И е написал друг псалм в абсолютно същия стил. Включително и точката.

— Но кръгът от хора, които знаят за точката, е достатъчно широк — каза Гамаш. — Всички гилбертинци знаят за тази книга. Те преписват псалмите. Би трябвало да знаят за точката и за нейното значение.

— Но знаят ли всички каква стойност придава на книгата тази точка? — попита доминиканецът. — Тя всъщност няма стойност, тя е безценна.

Люк поклати глава.

— Само брат Матю може да е знаел, но не би обърнал внимание. Единствената ценност за него беше музиката, нищо друго.

— Значи и вие сте знаели — каза Гамаш.

— За точката — да. Но не знаех, че книгата е безценна — отвърна брат Люк.

Гамаш се запита дали най-сетне не разполагаше с мотива за престъплението. Възможно ли беше някой от монасите да е осъзнал, че оръфаната им книга струва цяло състояние? Че съкровището между тези стени не беше скрито, а стоеше на показ под формата на песнопения?

Дали приорът не бе убит, защото бе застанал между монаха и богатството?

Гамаш отново се обърна към доминиканеца.

— Затова ли сте тук? Не заради изгубените братя, а заради изгубената книга? Не рисунката върху диска със записа ги е издала, а самата музика.

Истината започваше да се избистря. Този монах бе дошъл тук по следите на невмите. В продължение на стотици години Църквата бе издирвала отправната точка. Записът на грегорианските псалми, направен от монасите, несъзнателно я бе издал.

Брат Себастиен, изглежда, обмисляше отговора си. Накрая кимна.

— Когато Светият отец чул записа, той веднага разбрал, че във всяко едно отношение тези псалми били същите като онези, които се пеели в манастирите по цял свят. Само че тези били и божествени.

Красивата мистерия. Най-сетне разгадана.