Красива мистерия

ГЛАВА ПЪРВА

Щом и последната нота напусна Светия храм, всичко потъна в тишина, а с нея се възцари още по-голяма тревога.

Тишината се проточи още. И още.

Тези хора бяха привикнали с тишината, ала тази бе прекалена дори и за тях.

Все пак те търпеливо стояха в дългите си черни роби с бели качулки и не помръдваха.

Чакаха.

Тези хора бяха привикнали и на чакане. Но и то им се стори прекалено.

По-непокорните сред тях хвърляха погледи към високия слаб възрастен мъж, който бе влязъл последен и пръв щеше да си тръгне.

Отец Филип стоеше със затворени очи. Онова, което някога бе усещал като момент на дълбоко спокойствие, личен момент на близост със собствения му Бог, веднага след края на утренята и точно преди да даде знак за "Ангел Господен", сега беше просто бягство.

Затвори очи, защото не искаше да вижда.

А и знаеше какво има там. Какво винаги е имало. Какво е имало стотици години преди неговата поява и какво, по Божията воля, ще има векове, след като го положат в гробището. Две редици мъже срещу него, в черни роби, с бели качулки и връв през кръста.

От дясната му страна — още две редици мъже.

Стояха лице в лице в двата края на каменния под, като бойни редици от древността.

"Не", каза той на изтощения си разсъдък. "Не. Не бива да мисля за това като за битка или война. Просто противоположни гледни точки. Изразени в една дружелюбна общност."

Защо тогава не искаше да си отвори очите? И да сложи начало на деня.

Да даде знак за камбаните, чийто звън ще изпрати "Ангел Господен" на планините и птиците, на езерата и рибите. И на монасите. На ангелите и светците. И на Бог.

Някой се прокашля.

Прозвуча като бомба насред пълната тишина. А в ушите на абата беше точно каквото трябваше да е.

Предизвикателство.

Той се насили да задържи очите си затворени. Продължаваше да стои неподвижен и безмълвен. Но от покоя нямаше и следа. Остана само повсеместна тревога. Усещаше напрежението, което трептеше сред двете редици чакащи мъже.

Усети трептенето и в самия себе си.

Отец Филип преброи до сто. Бавно. После отвори сините си очи и погледна право към другия край на църквата, към ниския закръглен мъж, който стоеше с отворени очи, със скръстени върху корема ръце и с лека усмивка върху безкрайно търпеливото си лице.

Абатът леко присви очи, погледна свирепо, после се опомни, вдигна слабата си дясна ръка и даде сигнал за начало на камбаните.

Съвършеният, звучен и плътен звън напусна камбанарията и отлетя в сумрака на ранната утрин. Плъзна се над бистрото езеро, над горите, над планинските хълмове. За да бъде чут от всички живи твари.

И от двайсет и четирима мъже в далечен манастир сред горите на Квебек.

Призив. Денят им започваше.

— Шегуваш се — засмя се Жан Ги Бовоар.

— Не се шегувам — поклати глава Ани. — Кълна се, това е самата истина.

— Искаш да кажеш — той взе от подноса още едно парче бекон, маринован в кленов сироп, — че баща ти е подарил на майка ти постелка за баня на първата им среща?

— Не, не. Това би било абсурдно.

— Така си е — съгласи се той и излапа бекона на две големи хапки. На заден план звучеше стар албум на "Бо Домаж". La complainte du phoque en Alaska.[3] За самотен тюлен, който тъгувал по любимата си. Бовоар тихо си тананикаше познатата мелодия.

— Подарил я на баба ми при първата им среща, за да й благодари, че го е поканила на вечеря.

Бовоар се засмя.

— Това не ми го е казвал.

— Е, той не държи да го споменава в културни разговори. Горката мама. Почувствала се е длъжна да се омъжи за него. Иначе кой друг ще го вземе?

Бовоар отново се засмя.

— Е, предполагам, че летвата е свалена доста ниско. Едва ли бих могъл да ти избера по-нелеп подарък.

Той протегна ръка до масата в слънчевата кухня. Двамата заедно бяха приготвили закуската в тази съботна сутрин. Върху малката чамова масичка имаше голяма чиния с бекон, бъркани яйца и разтопено сирене бри. Жан Ги ранорано бе навлякъл пуловер и бе отскочил от апартамента на Ани до пекарната на улица "Сен Дени" за кроасани и pain au chocolat[4]. После обиколи кварталните магазини, взе две cafes, съботните монреалски вестници и още нещо.

— Какво криеш там? — попита Ани Гамаш и се наведе през масата. Котката скочи на пода и си намери местенце на припек.

— Нищо — ухили се той. — Просто видях едно мъничко je ne sais quoi[5] и се сетих за теб.

Бовоар го извади на показ.

— Ама че идиот — засмя се Ани. — Това е плунжер[6] за тоалетна.

— С панделка — уточни Бовоар. — За теб, ma chere[7]. Заедно сме от три месеца. Честит юбилей.

— Ама разбира се, отбелязваме юбилея на плунжера за тоалетна. А аз нямам подарък за теб.

— Прощавам ти — каза той.

Ани прие подаръка.

— Ще си мисля за теб всеки път, когато го ползвам. Макар да ми се струва, че ще го ползваш предимно ти. В крайна сметка при теб са в изобилие.

— Много мило — каза Бовоар и сведе глава в лек поклон.

Ани изпружи ръка и нежно го сръчка с червената вендуза, сякаш плунжерът бе рапира, а тя — фехтовач.

Бовоар се усмихна и отпи от силното, ароматно cafe. Типично за Ани. Повечето жени биха се престорили, че държат пръчка, но Ани размахваше сабя.

Естествено, Жан Ги осъзнаваше, че никога не би могъл да подари плунжер на която и да било друга жена. Единствено на Ани.

— Ти ме излъга — каза тя и се облегна назад. — Татко явно ти е казал за постелката за баня.

— Каза ми — призна Бовоар. — Бяхме в Гаспе, в една бракониерска хижа, търсехме улики, когато баща ти отвори един шкаф и откри не една, а цели две чисто нови постелки за баня, все още неразопаковани.

Докато говореше, гледаше Ани. Тя не откъсваше очи от него, почти не мигаше. Поглъщаше всяка дума, всеки жест, всеки оттенък на интонацията. Инид, бившата му съпруга, също умееше да слуша. Но при нея винаги имаше нотка на отчаяние, необходимост. Сякаш той й го дължеше. Сякаш тя умираше, а той бе лекарството.

Инид го заряза изцеден, но същевременно и с усещането, че е непълноценен.

Ани обаче бе по-нежна. По-щедра.

И тя като баща си слушаше внимателно и мълчаливо.

С Инид той никога не говореше за работата си, а и тя никога не го питаше. На Ани казваше всичко.

Сега, докато слагаше ягодов confiture върху топлия кроасан, той й разказа за бракониерската хижа и за случая — жестокото убийство на едно семейство. Разказа й какво са открили, как са се почувствали и кого са арестували.

— Постелките за баня се оказаха ключови улики в разследването — каза Бовоар и поднесе кроасана към устата си. — Макар че ни отне доста време да го разберем.

— Татко тогава ли ти разказа собствената си тъжна история с постелката за баня?

Бовоар кимна и докато дъвчеше, си представи как главният инспектор разказва шепнешком историята в сумрачната хижа. Не бяха сигурни кога ще се върне бракониерът и не желаеха да ги вижда там. Имаха заповед за обиск, но не искаха той да знае. Така че, докато двамата следователи от отдел "Убийства" умело претърсваха хижата, главен инспектор Гамаш разказа на Бовоар историята с постелката за баня. Как се появил на най-важната вечеря в живота си и как отчаяно искал да впечатли родителите на жената, в която бил безнадеждно влюбен. И някак решил, че постелка за баня е идеалният подарък за домакинята.

— Как изобщо ви хрумна, сър? — бе прошепнал тогава Бовоар, докато хвърляше погледи през пропуканото стъкло и паяжините на прозореца с надеждата, че няма да види как мърлявият бракониер се прибира с плячката си.

— Ами… — започна Гамаш, но замълча, очевидно за да си припомни собствените си мотиви. — Мадам Гамаш често ми задава същия въпрос. И майка й не се умори да пита. Баща й, от друга страна, реши, че съм идиот, и повече не повдигна темата. Това беше по-лошо. Когато починаха, намерихме постелката за баня в шкафа със спалното им бельо, все още в найлоновата опаковка и заедно с картичката.

Бовоар спря да говори и погледна към Ани. Косата й все още бе влажна след споделения с него душ. Ухаеше на чисто и свежо. Като лимонова горичка на слънце. Без грим. Носеше топли пантофи и широки удобни дрехи. Ани разбираше от мода и й харесваше да се облича модерно. Предпочиташе обаче да й удобно.

Не беше слаба. Не беше и смайваща красавица. Ани Гамаш не беше нито едно от нещата, които той винаги бе намирал за привлекателни у жените. Но Ани знаеше нещо, което повечето хора никога не научаваха. Знаеше колко прекрасно е да си жив.

На Жан Ги му отне почти четиридесет години, но най-сетне го разбра и той. И вече знаеше, че на този свят няма нищо по-прекрасно.

Ани наближаваше трийсет. Бе недодялана тийнейджърка, когато се запознаха. Когато главният инспектор взе Бовоар в своя отдел "Убийства" на Sûretè du Quebec.[8] От стотиците агенти и инспектори, подчинени на главния инспектор, той избра за свой заместник точно този млад, нахакан агент, когото никой друг не искаше.

Направи го част от екипа си, а с течение на годините и част от семейството.

Макар че дори самият главен инспектор не подозираше до каква степен Бовоар е станал част от семейството.

— Е — усмихна се иронично Ани, — сега и ние си имаме собствена история за баня, с която да смущаваме децата си. Когато умрем, ще открият това и ще има да се чудят.

Тя вдигна плунжера, украсен със свежа червена панделка.

Бовоар не посмя да каже нищо. Ани имаше ли представа какво е казала току-що? Лекотата, с която бе решила, че ще имат деца. Внуци. Че ще умрат заедно. В дом, който ухае на свежи цитруси и кафе. И котка, свита на кълбо върху слънчево петно на пода.

Виждаха се от три месеца и никога не бяха говорили за бъдещето. Но думите й прозвучаха толкова естествено. Сякаш планът винаги е бил такъв, да имат деца. Да остареят заедно.

Бовоар набързо пресметна. Той бе с десет години по-голям от нея и почти със сигурност щеше да умре пръв. Изпита облекчение.

Но имаше нещо, което го тревожеше.

— Трябва да кажем на родителите ти — обади се той.

Ани притихна и взе кроасана си.

— Знам. И не че не искам. Обаче… — Тя се поколеба и огледа кухнята, а после и опасаната с книжни рафтове всекидневна. — И така ни е добре. Само двамата.

— Тревожиш ли се?

— За това как ще го приемат?

Ани замълча и сърцето на Жан Ги се разхлопа. Очакваше тя веднага да отрече. Да го увери, че ни най-малко не се тревожи дали родителите й ще одобрят връзката им.

Но вместо това тя се поколеба.

— Може би мъничко — призна Ани. — Убедена съм, че ще са много развълнувани, но това променя нещата. Нали се сещаш?

Сещаше се, но не се осмеляваше да го признае пред себе си. Ами ако главният инспектор не одобреше връзката им? Не че щеше да им попречи, но би било катастрофално.

"Не — каза си Жан Ги за стотен път, — всичко ще бъде наред. Главният инспектор и мадам Гамаш ще се зарадват. Много ще се зарадват."

Но той искаше да е сигурен. Да го знае. Беше му вродено. Изкарваше си хляба, като събираше факти, и тази несигурност го побъркваше. Това бе единствената сянка в живота му, озарен внезапно и неочаквано.

Не можеше вечно да лъже главния инспектор. Опитваше се да убеди сам себе си, че това не е лъжа, че личният му живот си е негова работа. Но дълбоко в сърцето си го усещаше като предателство.

— Наистина ли мислиш, че ще се зарадват? — попита той и се подразни от отчаяната нотка, прокраднала се в гласа му. Но Ани или не забеляза, или й беше все едно.

Тя се наведе към него, опря лакти върху трохите от кроасаните по чамовата маса и улови ръката му. Притисна я на топло между дланите си.

— Че сме заедно? Баща ми ще бъде много щастлив. Майка ми е тази, която те мрази… — Щом видя изражението му, тя се засмя и стисна ръката му. — Шегувам се. Тя те обожава. Винаги е било така. За тях ти си част от семейството, знаеш го. Ти си им като син.

Той усети как бузите му пламват и се засрами, но за пореден път забеляза, че Ани не обърна внимание и не коментира. Просто държеше ръката му и го гледаше в очите.

— Значи е един вид кръвосмешение — успя да каже накрая.

— Да — съгласи се тя, пусна ръката му и отпи глътка cafe au lait. — Сбъднатата мечта на родителите ми. — Тя се засмя, отпи. Още една глътка и остави чашата на масата. — Много добре знаеш, че ще е във възторг.

— И малко изненадан?

Ани се замисли.

— Направо шокиран. Не е ли забавно? Татко цял живот търси улики, сглобява нещата парче по парче. Събира веществени доказателства. Обаче когато нещо е точно под носа му, не го забелязва. Твърде близо му е, предполагам.

— Матей 10:36 — измърмори Бовоар.

— Pardon?

— Баща ти често ни го казва в отдел "Убийства". Един от първите уроци, които преподава на новобранците.

— Библейски цитат? — попита Ани. — Но мама и татко никога не ходят на църква.

— Очевидно го е научил от своя наставник, когато е започнал работа в Sûretè.

Иззвъня телефон. Не силното дрънчене на стационарния, а бодрата, агресивна мелодия на мобилен телефон. Този на Бовоар. Той се втурна към спалнята и го грабна от нощното шкафче.

На екрана нямаше номер, само дума.

"Началникът."

Посегна да натисне зелената слушалка, но се поколеба. После излезе от спалнята и се премести в преливащата от слънце и книги всекидневна на Ани. Не можеше да говори с шефа си в близост до леглото, където тази сутрин, само преди няколко часа, бе правил любов с дъщерята на същия този шеф.

— Oui, alio — каза той, стараейки се да звучи небрежно.

— Извинявай, че те безпокоя — каза познатият глас, който успяваше да звучи едновременно кротко и властно.

— Ни най-малко, сър. Какво има? — Бовоар хвърли поглед към часовника над камината. Беше 10:23, събота сутрин.

— Станало е убийство.

Значи не беше неформално обаждане. Покана за вечеря. Въпрос относно колеги или дело, насрочено за съдебно разглеждане. Беше призив за битка. Зов за атака. Обаждане, което отбелязваше, че се е случило нещо ужасно. Но въпреки това, вече повече от десетилетие, всеки път, щом чуеше тези думи, сърцето на Бовоар трепваше. И препускаше. И даже мъничко танцуваше. Но не от радост при новината за нечия ужасна и преждевременна смърт. А защото това означаваше, че той заедно с главния инспектор и колегите си се залавя с поредното разследване.

Жан Ги Бовоар обичаше работата си. Ала сега, за пръв път, погледна към кухнята и видя Ани. Стоеше на вратата. Гледаше го.

И с изненада осъзна, че сега обича нещо друго повече.

Взе бележника си, седна на дивана и записа подробностите. Когато приключи, отново огледа написаното.

— Боже мили — прошепна.

— Меко казано — съгласи се главен инспектор Гамаш. — Ще се заемеш ли с организацията, моля те. Само двамата с теб засега. Ще вземем с нас някой местен агент от Sûretè, щом пристигнем.

— Инспектор Лакост? Може би трябва да дойде и тя, за да организира оперативноследствения екип? А после да си тръгне.

Главен инспектор Гамаш изобщо не се поколеба.

— Не — каза и тихичко се изсмя. — Опасявам се, че ние сме следственооперативният екип. Надявам се да помниш как се прави.

— Ще донеса прахосмукачката.

— Воп. Аз вече съм си приготвил лупата. — Гамаш замълча, после продължи с по-сериозен глас: — Трябва да стигнем там по най-бързия начин, Жан Ги.

— D 'accord. Ще звънна на няколко места и ще мина да ви взема след петнайсет минути.

— Петнайсет? За целия път от центъра?

Бовоар усети как светът застива за момент. Малкият му апартамент се намираше в центъра на Монреал, но Ани живееше в quartier[9] "Плато Мон Роял", на няколко пресечки разстояние от родителите си.

— Събота е. Няма голямо движение.

Гамаш се засмя.

— Кога стана такъв оптимист? Ще те чакам, когато и да пристигнеш.

— Ще побързам.

Така и направи. По най-бързия начин проведе обаждания, издаде нареждания, организира всичко. После хвърли малко дрехи в пътната си чанта.

— Вземаш доста бельо — каза Ани, седнала на леглото. — Дълго ли ще отсъстваш? — Гласът й звучеше небрежно за разлика от поведението.

— Е, нали ме знаеш — каза той и й обърна гръб, за да напъха оръжието си в кобура. Тя знаеше за него, но не искаше да го вижда. Беше твърде реално дори за жена, която дълбоко цени реалността. — Без плунжер подръка, може да ми потрябват повечко долни гащи.

Тя се засмя, а това го зарадва.

На вратата спря и остави куфара на пода.

— Je t'aime — прошепна той в ухото й и я прегърна.

— Je t'aime — прошепна тя в ухото му. — Грижи се за себе си — добави, докато се разделяха. А после, когато той вече слизаше по стълбите, извика: — Наглеждай и баща ми, моля те.

— Ще го наглеждам. Обещавам.

Щом и колата му изчезна от погледа й, Ани Гамаш затвори вратата и притисна длани към гърдите си.

Запита се така ли се е чувствала майка й през всичките тези години.

И така ли се чувства точно в този момент? Дали и тя стои облегната на вратата, след като е изпратила с поглед любимия си? След като го е пуснала да замине.

Ани се запъти към лавиците с книги по стените на всекидневната. След няколко минути откри каквото търсеше. Библията, която нейните родители й бяха подарили по случай кръщенето й. Не ходеха на църква, но все пак спазваха ритуалите.

А тя знаеше, че когато един ден има свои деца, ще иска и те да бъдат кръстени в църква. Двамата с Жан Ги щяха да им подарят техни собствени бели библии, надписани с името и датата на кръщенето.

Загледа се в плътната първа страница. Там, естествено, бе иаписано името й. Ани Дафни Гамаш. И дата. С почерка на майка й. Но вместо кръстче под името й нейните родители бяха нарисували две малки сърчица.

Ани седна на дивана, отпи глътка от вече изстиналото cafe и запрелиства непознатата книга, докато го открие.

Матей 10:36.

— И врагове на човека — прочете тя на глас — неговите домашни.[10]