Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

— Защо скрихте оръдието на убийството? — попита Гамаш. — И защо не ни казахте за последните думи на приора?

Брат Симон сведе поглед към каменния под в кабинета на абата, после отново изправи глава.

— Мисля, че можете да се досетите.

— Аз винаги мога да се досетя, mon frére — отвърна детективът. — Само че искам да чуя истината от вас.

Гамаш се огледа. Бяха се върнали в уединения кабинет на абата. Плахото слънце вече не осветяваше стаята, а секретарят бе твърде вглъбен, за да включи лампите, дори не забелязваше, че е нужно.

— Може ли да говорим в градината? — попита Гамаш и брат Симон кимна.

Монахът отново мълчеше. Сякаш му бе отпуснат ограничен запас от думи за цял живот и той вече ги бе изговорил всичките.

Сега значение имаха действията му.

Двамата мъже минаха през отворената врата библиотека, пълна с томове на християнски мистици от Средновековието, като Юлиана от Норич и Хилдегард фон Бинген[75], и творби на други велики християнски умове, от Еразъм до К. С. Луис. Пълна с молитвеници и книги с благочестиви размишления. Книги за духовния живот. За живота на католика.

Преминаха покрай тази преграда от думи и излязоха на въздух.

Планинските върхове зад стената се губеха под надвисналите облаци. Мъглата се стелеше върху дърветата и помежду им и потапяше в сиви краски света, който сутринта блестеше в ярки есенни цветове.

Но красотата на света не намаляваше — тъкмо обратното, тя сякаш добиваше още нюанси на мекота, деликатност, уют и задушевност.

Детективът държеше увит в хавлиена кърпа железен прът, който като вълшебна пръчица бе превърнал живия приор в мъртво тяло.

Брат Симон тръгна към центъра на градината и спря под огромното, почти напълно оголено кленово дърво.

— Защо не ни казахте за предсмъртните думи на приора? — попита Гамаш.

— Защото думите бяха изречени под формата на изповед. А изповедта е предназначена за мен, не за вас. Това бе мое морално задължение.

— Удобен морал имате, mon frére. Явно в него лъжите са позволени.

След тези думи брат Симон застина и отново потъна в мълчание.

"Освен това — помисли си Гамаш, — си има и удобен обет за мълчание."

— Защо не ни казахте, че приорът е произнесъл "хомо" точно преди да умре?

— Защото знаех, че ще бъде погрешно разбрано.

— Защото сме глупави ли имате предвид? И нямаме око за нюансите, така очевидни за вас, посветените на религията? Защо скрихте оръдието на убийството?

— Не съм го крил. Оставих го на видно място.

— Достатъчно — отсече Гамаш. — Знам, че сте уплашен. Знам, че сте притиснат в ъгъла. Престанете с тези игрички. Кажете ми истината и да приключваме с това. Бъдете така добър и проявете малко смелост. И ни се доверете. Не сме такива глупаци, за каквито ни мислите.

— Désolé — въздъхна монахът. — Положих толкова усилия да убедя себе си, че стореното от мен не е грешка. И накрая забравих, че е. Съжалявам. Трябваше да ви кажа. И Бог ми е свидетел, съжалявам дълбоко, че прибрах железния прът.

— Защо го направихте?

Брат Симон се взираше в очите на Гамаш.

— Подозирате някого, нали? — каза Гамаш, без да откъсва поглед от него.

В очите на монаха се четеше молба. Отчаяна молба да прекрати разпита. Да престане да го измъчва с въпроси.

Но и двамата знаеха, че е невъзможно. Този разговор бе неизбежен още от момента, в който ударът е бил нанесен, а брат Симон бе чул последните думи на умиращия и бе отнесъл оръдието на убийството. Той знаеше, че така или иначе трябва да поеме отговорност за делата си.

— Кой според вас е убиецът? — попита Гамаш.

— Не мога да ви кажа. Не мога да го изрека на глас.

И наистина изглеждаше така, сякаш не можеше, чисто физически.

— Ще стоим тук цяла вечност тогава, mon frére — каза Гамаш. — Докато не го изречете. После и двамата сме свободни.

— Но не и…

— Но не и човекът, когото подозирате? — Гласът и очите на Гамаш омекнаха. — Мислите, че не знам?

— Тогава защо ме принуждавате да го кажа? — Монахът едва не се разплака.

— Защото трябва да го направите. Това е ваше бреме, не мое. — Той погледна брат Симон със симпатия, като брат. — Повярвайте ми и аз си имам своето.

Симон замълча и се вгледа в Гамаш.

— Oui. C'est la verite.[76] — Той си пое въздух. — Премълчах, че приорът каза "хомо" точно преди да умре, а после скрих оръдието на убийството, защото се страхувах, че абатът го е извършил. Реших, че отец Филип е убил брат Матю.

— Merci — каза Гамаш. — А мислите ли го все още?

— Вече не знам какво да мисля. Не знам какво друго да мисля.

Детективът кимна. Не беше сигурен дали брат Симон казва истината, но знаеше, че му бе коствало много. Симон на практика бе хвърлил абата в ръцете на Инквизицията.

А сега Гамаш си задаваше въпроса, който Инквизицията не задаваше — вярно ли бе това, което казваше монахът? Или този млад мъж се страхуваше толкова много, че би казал всичко? Дали брат Симон бе назовал абата, за да спаси себе си?

Гамаш не знаеше отговора. Знаеше обаче, че брат Симон, мълчаливецът, бе обичал абата. И още го обичаше.

Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?

Дали брат Симон не бе отървал абата от размирния свещеник? Беше ли възприел някой едва доловим поглед, вдигната вежда, трепване на ръката, като молба от страна на абата? Беше ли предприел съответните действия? И дали сега, погълнат от чувство за вина, и измъчван от съвестта си, не се опитваше да обвини самия абат?

Приорът може и да е бил размирен свещеник, но това бе нищо в сравнение с мъченията на гузната съвест. Или с безпокойството на вратата ти да почука началникът на отдел "Убийства".

Външно животът на монасите в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups може и да изглеждаше прост, управляван от звъна на камбаната, псалмите и смяната на сезоните. Но вътрешният им живот бе тресавище от емоции.

А именно емоциите, както Гамаш бе научил след години коленичене до трупове, водеха до появата на тези трупове. Не; беше пистолет, нито нож. Не беше и парче старо желязо.

Някаква емоция се бе отприщила и бе убила брат Матю. А за да открие убиеца му, Арман Гамаш трябваше да използва не само логиката, но и собствените си чувства.

Абатът бе казал: "Защо не успях да го предвидя?".

Въпросът звучеше искрено. Чувството за вина — още повече. Абатът не бе успял да предвиди, че някой от неговата общност, от стадото му, не е овца. А вълк.

А ако въпросът, изпълнен с изумление и шок, не бе насочен към никого от братята? Може би абатът питаше за себе си? "Защо не успях да го предвидя?" Не бе предвидил, че той самият е способен на убийство.

Главният инспектор отстъпи крачка назад. Физически не беше много, но така даваше знак на монаха, че му предоставя малко пространство. И време. Да дойде на себе си. Да събере силите си, да събере мислите си. Гамаш знаеше, че това можеше да е грешка. Колегите му, в това число Жан Ги, със сигурност биха продължили натиска. Като знаят, че човекът е на колене, щяха да го повалят на земята.

Но Гамаш знаеше, че макар този метод да работеше в краткосрочен план, унизеният човек, насилен емоционално, завинаги щеше да се затвори в себе си.

Освен това колкото и да му се искаше да разкрие престъплението, не можеше да си позволи да изгуби собствената си душа. Подозираше, че изгубени души има предостатъчно.

— Защо му е на отец Филип да убива приора? — попита накрая Гамаш.

В градината цареше тишина, мъглата заглушаваше всички звуци. Не че имаше много звуци. От време на време се обаждаше птица. Катерици и бурундуци се разправяха помежду си. Чупеха се клончета и вейки, когато някое по-голямо животно се движеше през гъстата канадска гора.

Но сега не се чуваше нищо.

— Прав бяхте за разкола — каза брат Симон. — Веднага щом първият запис отбеляза успех, всичко се разклати. Въпрос на его, предполагам. И власт. Внезапно се появява нещо, за което си струва да влезеш в конфликт. Дотогава всички бяхме равни, просто бродехме ден след ден из грохналия манастир. Бяхме много щастливи и доволни. Но записът така бързо привлече толкова внимание и толкова пари. — Монахът вдигна длани към сивите небеса и леко сви рамене. — Абатът искаше да приемаме всичко спокойно. Да не се хвърляме с главата напред и да не забравяме обетите си. Но приорът и някои други приеха успеха като Божи знак, че трябва по-често да излизаме по широкия свят. И да споделяме дарбата си.

— И всеки твърди, че знае коя е Божията воля — каза детективът.

— Появиха се разногласия в тълкуването й — призна брат Симон и леко се усмихна.

— Може би не сте първите religieux с подобен проблем.

— Мислите ли?

Само абатът не бе казал на Гамаш онова, за което говореха всички останали монаси. Преди записа манастирът се разпадал, но паството било непоклатимо. След записа започнали да ремонтират манастира, но паството взело да се разпада.

Мор някакъв ни стига.

Абатът безуспешно се мъчеше да проумее каква точно е волята на един Бог, който също изглеждаше раздиран от противоречия.

— Абатът и приорът са били добри приятели преди записа, дори много близки.

Монахът кимна.

Гамаш си помисли, че гилбертинците можеха да започнат нов календар — пр. З., преди записа. И с. З.

Мор някакъв ни стига. Мор, маскиран като чудо.

Бяха минали около две години от новата ера — с. З. Напълно достатъчно едно близко приятелство да прерасне в ненавист. Както можеше да се случи само с близко приятелство. Пътят към сърцето бе вече отъпкан.

— А пергаментът — попита Гамаш и кимна към пожълтелия псалм, който все още държеше. — Каква роля би могъл да играе в това?

Брат Симон се замисли. Гамаш също.

Двамата стояха в градината, а мъглата нахлуваше през ръба на стената.

— Абатът обожава псалмите — каза брат Симон. Говореше бавно, сякаш старателно си проправяше път през думите. — И има прекрасен глас. Много чист, много верен.

— Но?

— Но не е най-талантливият музикант в "Сен Жилбер". И не знае добре латински. Като всички нас и той знае Светото писание и Латинската меса. Но не е учил латински. Може би сте забелязали, че всичките му книги са на френски, не на латински.

Гамаш бе забелязал.

— Съмнявам се да е знаел латинската дума за "чорап" например. — Симон посочи към нелепата фраза.

— Но вие я знаете — каза Гамаш.

— Потърсих я в речника.

— Както би могъл да стори и абатът.

— Но защо му е да търси и използва низ от нелепи думи на латински? — попита брат Симон. — Ако ще пише латински думи на хартия, вероятно би използвал пасажи от молитви или псалми. Съмнявам се да е бил Гилберт, а приорът — неговият Съливан. Или обратното.

Гамаш кимна. И той разсъждаваше по същия начин. Можеше да си представи как абатът строшава главата на приора в пристъп на страст. Не сексуална, а много по-опасна. Религиозно настървение. Заради убеждението, че брат Матю убива манастира, убива ордена. А отец Филип трябва да го спре по Божия заръка.

Отец Филип бе длъжен да ги закриля като баща. А това означаваше да защитава и дома им. Да го брани с всички сили. Гамаш твърде често срещаше насълзените погледи на скърбящи бащи и познаваше силата на тази любов.

Изпитваше я лично към сина и дъщеря си. Изпитваше я и към агентите си. Той сам ги избираше, наемаше, обучаваше.

Те бяха негови синове и дъщери, а той всеки ден ги изпращаше да преследват убийци.

И бе пълзял до всеки един от смъртно ранените, за да ги прегърне и да прошепне бърза молитва.

Приеми Своето чадо.

Докато куршумите свистяха по стените и пода, той бе държал в ръцете си Жан Ги, за да го предпази със собственото си тяло. Целуна го по челото и прошепна същите тези думи. Вярваше, че обичното му момче умира. И виждаше в очите на Жан Ги, че и той го вярва.

А после го остави. За да помогне на другите. В онзи ден Гамаш бе убивал. Прицелваше се хладнокръвно и виждаше как хора изгубват живота си. Бе убивал умишлено и би го направил отново. За да спаси агентите си.

Арман Гамаш познаваше силата на бащината любов. Независимо дали си биологичен баща, или баща по избор. И съдба.

Ако той бе способен да убие, защо абатът да не можеше?

Но колкото и да се мъчеше, Гамаш не успяваше да проумее каква роля играеха тук невмите. Всичко се подчиняваше на логиката. С изключение на пергамента, който държеше в ръката си.

Приорът бе умрял като баща, опитващ се да защити най-скъпото си.

Главният инспектор остави брат Симон и тръгна да търси Бовоар, за да го запознае с развитието и да му даде на съхранение оръдието на убийството.

Гамаш се съмняваше, че металният прът може да им разкрие нещо съществено. Брат Симон бе признал, че го е изплакнал и изстъргал, преди да го окачи обратно до вратата. И всеки, пожелал достъп вчера сутринта до заключените покои на абата, бе оставил по него своята ДНК и пръстовите си отпечатъци. А те бяха мнозина. В това число и Гамаш.

В кабинета на приора не откри никого. Неколцина монаси работеха в animalerie, почистваха и хранеха козите и кокошките. Докато крачеше по другия коридор, Гамаш надникна в трапезарията, после отвори вратата към chocolaterie.

— Търсите ли някого? — попита брат Шарл.

— Инспектор Бовоар.

— Няма го тук, за жалост. — Монахът лекар бръкна с черпак в казана и извади порция боровинки, от които капеше разтопен шоколад. — Последната партида за деня. Набрани от брат Бернар тази сутрин. Наложило му се да излезе два пъти, горкичкият. Първата кошница изял сам. — Брат Шарл се засмя. — Рисковете на професията. Искате ли?

Той кимна към дългите редици миниатюрни, тъмнокафяви сферички, вече охладени и готови да бъдат опаковани и изпратени на юг.

С вид на провинен ученик Гамаш влезе в работилницата и затвори вратата след себе си.

— Заповядайте. — Брат Шарл посочи към твърда табуретка с високи крака, после придърпа една и за себе си. — Тук работим на смени. Когато в самото начало монасите започнали да произвеждат шоколадовите боровинки, те назначили един човек да върши работата, обаче забелязали, че монахът се разширявал, а продукцията се свивала.

Гамаш се усмихна и прие почерпката.

— Merci.

Сочната дива боровинка, потопена в уханен шоколад, му се стори, ако това изобщо бе възможно, още по-вкусна от предишния път. И ако убиеха някой монах заради тези бонбони, Гамаш би разбрал. "Но пък от друга страна — помисли си той, — всеки сам си избира наркотика. За някои е шоколад, за други — грегориански псалми."

— Казали сте на инспектор Бовоар, че сте неутрален в конфликта, mon frére. Нещо като Червения кръст. Обгрижвате ранените в битката за контрол над "Сен Жилбер". Кои според вас бяха най-тежко ранените? В битката, но и от смъртта на приора.

— Бих казал, че в битката не остана нито един незасегнат. Всички се чувствахме ужасно от онова, което се случваше, но никой не знаеше как точно да го прекрати. Залогът бе твърде голям, а средно положение нямаше. Не можеше да се направи половин запис или обетът за мълчание да се вдигне наполовина. Вариантът за компромис изглеждаше невъзможен.

— Казвате, че залогът е твърде голям. Знаете ли за основите?

— Кои основи? На абатството?

Гамаш кимна и внимателно се вгледа в жизнерадостния лекар.

— Какво за тях?

— Знаете ли дали са стабилни? — попита Гамаш.

— В буквален или символичен смисъл? Буквално, нищо не може да събори тези стени. Първите монаси са си разбирали от работата. Но символично? Опасявам се, че "Сен Жилбер" здравата се клати.

— Merci — каза Гамаш на поредния монах, който за пръв път чуваше за проблем с основите. Възможно ли беше брат Реймон да греши? Или да лъже? Да е измислил всичко това като допълнителен натиск върху абата във връзка с втория запис?

— А след смъртта на приора, mon frére? Кой от монасите бе най-разстроен?

— Ами… всички бяхме съкрушени. Дори и онези от братята, които остро му се противопоставяха, бяха шокирани.

— Bien sur — каза детективът и поклати глава, за да откаже предложените му боровинки. Ако не спреше сега, щеше да ги излапа всичките. — Но можете ли да назовете имена? Това братство не е аморфна маса. Може да пеете като един глас, но не реагирате с една и съща емоция.

— Така е. — Лекарят се облегна назад и се замисли за момент. — Бих казал, че двама души бяха най-разстроени. Брат Люк. Той е най-младият от нас, най-чувствителният. И най-малко свързан с братството. Хорът е единствената му свързваща нишка. А брат Матю, естествено, бе капелмайсторът. Брат Люк обожаваше брат Матю. Точно заради него се бе решил да дойде при дребните старчета гилбертинци. За да се учи под ръководството на приора и да пее грегориански псалми.

— Толкова ли са различни вашите псалми? Отец Филип твърди, че всички манастири ползват един и същи сборник.

— Така е. Но колкото и да е странно, тук те звучат различно. Не знам защо. Може би заслугата е на приора. Или на акустиката. Или на специфичната комбинация от гласове.

— Разбрах, че брат Люк има много красив глас.

— Така е. Чисто технически той е най-добрият от всички ни. До този момент.

— Но?

— О, ще се очупи. Трябва само да се научи да направлява емоциите си от главата към сърцето. Един ден той ще заеме: мястото на капелмайстора. И ще се справи великолепно. Притежава цялата страст, която е необходима. Остава само да я насочи правилно.

— Но ще остане ли?

Монахът лекар разсеяно изяде още няколко боровинки.

— Сега, когато брат Матю е мъртъв? Не знам. Може би не. Смъртта му бе голяма загуба за цялата общност, но сякаш най-вече за брат Люк. Според мен той го боготвореше като светило. Не е необичайно между наставник и ученик.

— Приорът наставник ли беше на брат Люк?

— Той наставляваше всички ни, но Люк бе най-новият и се нуждаеше от най-много напътствия.

— Възможно ли е брат Люк да е разбрал погрешно естеството на взаимоотношенията им? Да е решил, че връзката им е по-специална? Дори изключителна?

— В какъв смисъл? — макар и все още любезен брат Шарл застана нащрек. Всички заемаха отбранителна позиция и при най-лекия намек за "по-специално" приятелство.

— Възможно ли е да си е помислил, че капелмайсторът го подготвя за нещо? Че не просто го обучава по правилата, приети в този конкретен хор?

— Възможно е — призна брат Шарл. — Но приорът би усетил това и би прекратил подобни мисли. Брат Люк нямаше да е първият монах, поддал се на обаянието на приора.

— И брат Антоан ли? Солистът? — попита Гамаш. — Сигурно са били близки.

— Нали не намеквате, че брат Антоан е убил приора в пристъп на ревност, защото е насочил вниманието си към Люк? — Докторът едва не се изсмя на глас.

Но Гамаш знаеше, че смехът често прикрива неудобната истина.

— Толкова ли е абсурдно? — попита детективът.

Усмивката изчезна от лицето на монаха.

— Бъркате ни с участници в някоя сапунена опера. Брат Антоан и брат Матю бяха колеги. Двамата обичаха грегорианските псалми. И това е единствената любов, която споделяха.

— Но много силна любов, не мислите ли? — попита Гамаш. — Дори всепоглъщаща.

Лекарят замълча. Просто мълчеше и гледаше детектива. Не изразяваше съгласие. Нито несъгласие.

— Казахте, че двама души са били най-засегнати от смъртта на приора. Единият е Люк. Кой е другият?

— Абатът. Опитва се да се държи, но виждам какво усилие му коства, съдейки по дребните знаци. Лесно се разсейва. Забравя неща. Няма апетит. Предписах му да се храни повече. Винаги ни издават дребните неща, нали?

Брат Шарл сведе поглед към ръцете на Гамаш, едната длан леко обвила другата.

— Добре ли сте?

— Аз? — изненада се Гамаш.

Лекарят вдигна ръка и прокара пръст по лявото си слепоочие.

— А, това ли — каза детективът. — Значи забелязахте.

— Аз съм медицинско лице — каза брат Шарл с усмивка. — Рядко се случва да пропусна дълбок белег на слепоочие. — После доби сериозно изражение. — Или трепереща ръка.

— Стара история — каза Гамаш. — Минала работа.

— Нож? — упорстваше докторът.

— Куршум — отвърна детективът.

— Ясно, хематом. Други последствия? Треморът в дясната ръка?

Гамаш не знаеше какво да отговори. Затова замълча. После се усмихна и кимна.

— Забелязва се по-лесно, когато съм уморен или под напрежение.

— Да, инспектор Бовоар ми каза.

— Така ли? — изненада се Гамаш. Не особено приятно.

— Аз попитах. — Лекарят се вгледа внимателно в Гамаш. Видя пред себе си дружелюбно лице. С бръчици около ъгълчетата на очите и около устата. Бръчици от усмивки. Този човек знаеше как да се усмихва. Но имаше и други бръчки. По челото и между веждите. Бръчки, които се дължаха на тревога.

Но брат Шарл бе поразен не от физическите особености на този мъж, а от спокойствието му. Брат Шарл знаеше, че човек добива такова спокойствие единствено след вътрешна борба.

— Ако това е единственият ви симптом, вие сте човек с късмет — заключи накрая монахът лекар.

— Да.

Приеми Своето чадо.

— Макар да ми се струва, че пристигането на началника ви не подобри положението.

Гамаш не каза нищо. Не за пръв път си даваше сметка, че тези монаси забелязваха всичко. Всеки дъх, всеки поглед, всяко движение, всяко трепване означаваше нещо за тях. И особено за монаха лекар.

— Не го очаквахме — призна Гамаш. — Кой според вас е убил приора?

— Рязка смяна на темата? — Лекарят се усмихна, но се замисли, преди да отговори. — Честно казано, не знам. Почти за нищо друго не съм мислил след смъртта му. Не мога да повярвам, че някой от нас го е направил. Но, разбира се, няма как да е иначе. — Той отново замълча и погледна Гамаш право в очите. — Едно обаче знам със сигурност.

— Какво е то?

— Болшинството от хората не умират веднага.

Гамаш не очакваше да чуе това и се запита дали брат Шарл усещаше, че приорът е бил жив, когато брат Симон го е открил.

— Умират по мъничко — каза докторът.

— Excuzes-moi?

— Това не го преподават в медицинското училище, но съм го виждал в реалния живот. Хората умират на части. На серии от petites morts. Миниатюрни смърти. Изгубват зрението, слуха, независимостта си. Това са частици физическа смърт. Но има и други. Губят дух. Губят надежда. Губят вяра. Губят интерес. И накрая изгубват себе си.

— Какво се опитвате да ми кажете, брат Шарл?

— Че е напълно възможно и приорът, и убиецът му да са вървели по един и същи път. Може и двамата да са преживели множество petites morts преди финалния удар.

— Преди финалната grande mort[77] — каза Гамаш. — И кой тук пасва на това описание?

Лекарят се наведе напред, над поляната с шоколадови боровинки.

— Как според вас попадаме тук, господин главен инспектор? В "Сен Жилбер"? Не по жълтия паваж към щастието. Насам са ни подтиквали собствените ни petites morts. В манастира няма нито един човек, който да е влязъл през тази врата без травми. Да не е бил повреден. Да не е бил почти мъртъв отвътре.

— И какво намерихте тук?

— Изцеление. Раните ни зараснаха. Вътрешната ни празнота се изпълни с вяра. Присъствието на Бог пропъди самотата ни. Укрепнахме благодарение на простата физическа работа и здравословната храна, на рутината и сигурността. Вече не бяхме сами. Но най-важното, което открихме тук, е радостта да пеем за Бог. Псалмите ни спасиха, господин главен инспектор. Грегорианските псалми. Те възкресиха всички ни.

— Е, може би не всички.

Двамата замълчаха с ясното съзнание, че чудото на спасението не беше пълно. Един човек бе пропуснат.

— Но в крайна сметка псалмите разрушиха вашето братство.

— Разбирам защо ви изглежда така, но проблемът не е в псалмите. А в собственото ни его. Борба за власт. Беше ужасно.

— Мор някакъв ни стига — каза Гамаш.

Лекарят го погледна объркано, после разпозна цитата и кимна.

— Т. С. Елиът. "Убийство в катедралата". Oui. Точно това е. Мор — каза монахът лекар.

На излизане от работилницата Гамаш се запита доколко неутрален бе всъщност този Червен кръст. Дали добрият лекар не бе изцерил този мор — с удар по главата?

Жан Ги Бовоар се върна в манастира и тръгна да търси уединено местенце. Където и да е, стига да може да остане сам. Накрая го откри. Пътечката, която опасваше Светия храм от външната страна нагоре към купола. Бовоар се качи по витите стълби и седна на тясната каменна пейка, изсечена в стената. Там можеше да остане незабелязан.

Щом се настани обаче, усети, че може и да не стане. Щяха да го открият застинал след десетилетия. Превърнат в камък. В гаргойл[78]. Кацнал горе, вечно загледан в кланящите се и коленичещи мъже в черно и бяло.

В този момент Бовоар закопня да нахлузи расо. Да си обръсне главата. Да завърже връв около кръста си. И да види света в черно и бяло.

Гамаш бе от добрите. Франкьор бе от лошите.

Ани го обичаше. Той обичаше Ани.

Семейство Гамаш щяха да го приемат като син. Като зет.

Щяха да бъдат щастливи. Двамата с Ани щяха да бъдат щастливи.

Просто. Ясно.

Бовоар затвори очи и вдиша дълбоко аромата на тамян, просмукан в тези камъни. От дълги години. Но вместо да събуди у него лоши спомени за прахосани часове по твърди църковни пейки, мирисът му се стори приятен. Успокояващ. Отпускащ.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

В ръката си стискаше шишенцето с таблетки, което откри на масичката в килията си, придружено с бележка.

"Да се приема при необходимост." Подписът не се четеше, но вероятно беше на брат Шарл. Той все пак е лекар, помисли си Бовоар. Няма да навреди.

Стоеше в килията си и неуверено гледаше познатото шишенце в ръката си. Сякаш малката кухина в центъра на юмрука му бе излята точно по негов калъп. Знаеше какво има вътре дори без да чете съдържанието, но въпреки това го прочете и изпита едновременно тревога и облекчение.

Оксиконтин.

Бовоар се изкуши да метне в устата си едно хапче още там, в килията. После да легне на тесния нар. И да усети как топлината се разлива по тялото му, а болката се отдръпва.

Но се страхуваше, че Гамаш може да го изненада. Затова щеше да намери местенце, където началникът, който се страхуваше от високо, нямаше да се качи за нищо на света, дори да знаеше, че Бовоар е там.

Тясната пътека към купола на Светия храм.

Бовоар погледна към шишенцето, което стискаше толкова силно, че капачката бе оставила лилаво кръгче върху дланта му. В крайна сметка му ги даде лекар. А него го мъчеше болка.

— О, Господи — прошепна той и отвори шишенцето. Минути по-късно, в Светия храм, Жан Ги Бовоар откри светото блаженство.

Разнесе се звън на камбани. Не пискливият призив за молитва от преди обед, а всички камбани — в сърдечна, звънлива, пълнозвучна покана.

Главен инспектор Гамаш по навик погледна часовника си. Макар да знаеше защо бият камбаните. Сигнал за богослужението в пет.

Вечерня.

Светият храм бе празен, когато детективът зае мястото си на пейката. Сложи оръдието на убийството до себе си и затвори очи. Но не задълго. Някой седна на пейката до него.

— Salut, mon vieux — каза Гамаш. — Къде беше? Търсих те.

Знаеше, че е Жан Ги, дори без да поглежда към него.

— Напред-назад — отвърна Бовоар. — Разследвам убийство, нали знаете.

— Добре ли си? — попита Гамаш. Бовоар изглеждаше леко замаян, с раздърпани дрехи.

— Добре съм. Излязох да се поразходя и се подхлъзнах навън по пътеката. От време на време изпитвам желание да изляза.

— Разбирам те. Някакъв напредък с брат Реймон в подземието?

В продължение на няколко секунди Бовоар изглеждаше като изгубен. Брат Реймон? После си спомни. Сякаш се бе случило преди цяла вечност.

— Основите ми изглеждат наред. Нямаше и следа от метална тръба.

— Е, няма нужда да търсим повече. Открих оръдието на убийството.

Гамаш подаде хавлиената кърпа на своя заместник. Камбаните над главите им замлъкнаха.

Бовоар внимателно разгъна кърпата. Отдолу се показа металното чукало. Погледна го, без да го докосва, после се обърна към Гамаш.

— Откъде знаете, че е убит с това?

Главният инспектор му разказа за срещата си с брат Симон. В Светия храм цареше тишина и Гамаш старателно шепнеше. Щом вдигна поглед обаче, видя комисаря, който бе пристигнал незабелязано и се бе настанил на пейка срещу тях, един ред по-надолу.

Разстоянието помежду им видимо се увеличаваше. И Гамаш нямаше нищо против.

Бовоар отново опакова железния прът.

— Ще го прибера в торба за улики. Не храня големи надежди за лабораторните резултати обаче.

— Съгласен съм — прошепна началникът му.

От страничното крило се разнесе познат звук. Самотен глас. Брат Антоан — Гамаш го разпозна — влезе пръв, сам. Новият капелмайстор.

После към плътния му тенор се присъединиха още гласове. Брат Бернар, който събираше яйца и диви боровинки. Гласът му бе по-висок, не толкова плътен, но по-прецизен.

После влезе брат Шарл, манастирският medecin, чийто тенор запълваше празнотите между първите двама монаси.

Братята монаси се точеха един след друг, гласовете им се смесваха, сливаха се, допълваха се. Придаваха на псалмите дълбочина и живот. Музиката от компактдиска звучеше красиво. Вчера, на живо, бе прекрасна. Но сега беше просто величествена.

Гамаш се чувстваше едновременно въодушевен и спокоен. Отпуснат и разведрен. И се питаше дали това се дължи на факта, че вече познаваше монасите, или на нещо не толкова осезаемо. На някакво раздвижване сред монасите, което се случваше след смъртта на стария им капелмайстор и встъпването в длъжност на новия.

Пеещите монаси влизаха в храма един след друг. Брат Симон. Брат Реймон. И накрая брат Люк.

И тогава всичко се промени. Гласът му — нито тенор, нито баритон, но същевременно и двете — се присъедини към останалите. И внезапно отделните гласове, отделните ноти, се свързаха. Сляха се. В прегръдка, сякаш невмите се бяха удължили и превърнали в ръце и свързваха всеки монах и всеки слушател.

Всичко стана едно цяло. Раните зараснаха. Празнотите се запълниха. Щетите се поправиха.

Брат Люк изпя простия псалм просто. Без преструвки. Без истерия. Но със страст и отдаденост, каквито Гамаш не бе забелязал досега. Сякаш младият монах се бе почувствал свободен. И чрез свободата си бе вдъхнал нов живот на устремените към небето невми.

Гамаш слушаше, поразен от тази красота. От начина, по който гласовете завладяваха не само главата, но и сърцето му. Ръцете, краката, дланите. Белегът на главата, гърдите и тремора в ръката.

Музиката го владееше. Даваше му усещането, че е на сигурно място. Невредим.

И всичко това — благодарение на гласа на брат Люк. Другите, сами по себе си, бяха великолепни. Но брат Люк ги издигаше до Божественото. Какво бе казал на Гамаш? "Аз съм хармонията." Чистата истина.

На пейката до Гамаш Жан Ги Бовоар затвори очи и усети как потъва в този познат свят, където нищо нямаше значение. Където нямаше болка, нямаше страдание. Нямаше несигурност.

Всичко щеше да е наред.

Тогава музиката спря. Отекна последната нота. И настъпи тишина.

Абатът пристъпи напред, направи кръстния знак, отвори уста.

И застина.

Поразен от друг звук. Звук, нечуван никога досега по време на вечернята. Нито по време на което и да било друго богослужение в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Звук на метал върху дърво.

Хлопане.

Някой стоеше пред вратата. И искаше да влезе.

Или да излезе.