ГЛАВА ВТОРА

Откритата алуминиева лодка пореше вълните, а от време на време подскачаше и хвърляше освежаващо студени пръски в лицето на Бовоар. Можеше да се премести назад, към кърмата. Бовоар обаче обичаше да седи на малката триъгълна седалка на носа. Наведе се напред и за околните вероятно изглеждаше като нетърпелив, и развълнуван ретривър. На лов.

Но на него му беше все едно. Просто се радваше, че няма опашка. Която да опровергае леко резервираната му физиономия. Да, помисли си той, кучешката опашка би била голям недостатък за детектив от отдел "Убийства".

Ревът на двигателя, подскачането на лодката и периодичното друсане го опияняваха. Харесваше дори освежаващите пръски и миризмата на сладка вода и планина. И лекия мирис на риба и червеи.

Когато не превозваше детективи от отдел "Убийства", тази малка лодка очевидно се използваше за риболов. Но не с търговска цел. Бе твърде малка, а това отдалечено езеро и бездруго не беше предназначено за комерсиален риболов. А за развлечения. Лодкарят мята въдицата в бистрите води на каменистия залив. Седи цял ден и мята небрежно въдицата. После дърпа влакното с макарата.

Мята. И дърпа. Насаме с мислите си.

Бовоар погледна към кърмата. Лодкарят беше сложил едрата си ръка — почерняла от слънцето и обрулена от вятъра — върху щурвала на извънбордовия двигател. Другата беше отпусната на коляното му. Той също седеше наведен напред — в поза, която сигурно знаеше от дете. Вперил проницателните си сини очи във водната шир пред себе си. Заливи, островчета и протоци, които също познаваше от малък.

Бовоар си помисли, че несъмнено ти доставя удоволствие да правиш едно и също нещо, отново и отново. В миналото дори мисълта за това го отблъскваше. Рутинно действие, повторение. Беше убийствено, или поне убийствено скучно. Да водиш предсказуем живот.

Сега обаче Бовоар не беше толкова сигурен. Ето, седеше в открита лодка, устремен към новото местопрестъпление. Вятърът брулеше мокрото му от водните пръски лице. Но той копнееше само за едно — да седи до Ани и да си разменят съботните вестници. Да правят каквото правеха всеки уикенд. Отново и отново. Отново и отново. Докато е жив.

И все пак, щом не можеше да е там, такъв беше вторият му избор. Той плъзна поглед към горите. Към скалите. Към пустото езеро.

Имаше и по-лоши офиси.

Усмихна се леко на неприветливия лодкар. Това беше и неговото работно място. А когато ги оставеше на брега, дали щеше да намери някой спокоен залив, да извади въдицата и да метне плувката във водата?

Мята. И дърпа.

Бовоар се замисли, че това не се различава особено от тяхното предстоящо начинание. Щяха да мятат въдицата за улики, за веществени доказателства, за свидетели. И да дърпат влакното с макарата.

И накрая, когато съберяха достатъчно стръв, щяха да заловят убиеца.

Вероятно обаче — освен ако не се случеше нещо крайно непредсказуемо — нямаше да го изядат.

Точно пред лодкаря седеше капитан Шарбоно, началник на управлението на Sûretè du Quebec в Морис. Прехвърлил четиридесетте, малко по-възрастен от Бовоар. Атлетичен и енергичен мъж с интелигентното излъчване на човек, който забелязва всичко.

Бе нащрек и сега.

Капитан Шарбоно ги посрещна на летището и ги закара до отдалеченото на половин километър пристанище, където ги чакаше лодкарят.

— Това е Етиен Леголт. — Той представи лодкаря, който кимна, но не прояви желание да задълбочи поздрава. Леголт миришеше на бензин и пушеше цигара, така че Бовоар отстъпи крачка назад.

— Двайсетина минути пътуване с лодка — обясни капитан Шарбоно. — Опасявам се, че няма друг начин да стигнем дотам.

— Ходили ли сте? — попита Бовоар.

Капитанът се усмихна.

— Никога. Не и вътре. Но понякога ловя риба наблизо. Изпитвам любопитство като всеки друг. Освен това там е чудно за риболов. Огромен костур и езерна пъстърва. Виждал съм ги от разстояние — и те ловят риба. Но не ги безпокоя. Не мисля, че търсят компания.

Всички се бяха качили в откритата лодка и вече бяха преполовили разстоянието. Капитан Шарбоно гледаше напред или поне създаваше такова впечатление. Но Бовоар осъзна, че старшият служител на Sûretè не насочва цялото си внимание върху гъстите гори и заливите.

Той крадешком хвърляше погледи към нещо, което намираше за много по-интересно.

Към мъжа пред себе си.

Погледът на Бовоар се премести върху четвъртия мъж в лодката.

Главният инспектор. Шеф на Бовоар и баща на Ани.

Арман Гамаш бе едър мъж, но не и тромав. Също като лодкаря главният инспектор се взираше съсредоточено пред себе си и около устата и очите му се образуваха гънки. Но за разлика от лодкаря неговото изражение не беше мрачно. Дълбоките му кафяви очи замислено попиваха всичко — ледените шапки на планините, вълшебните есенни цветове на гората. Безкрайните скалисти брегове, които не бяха осквернени от пристани, къщи или каквото и да било друго, построено от човешка ръка.

Девствена природа. Над главите им прелитаха птици, които може би никога не бяха виждали човешки създания.

Ако Бовоар бе ловец, то Арман Гамаш беше изследовател. Когато другите спираха, Гамаш пристъпваше напред. Надзърташе в пукнатини, процепи и пещери. Обитавани от мрачни същества.

Главният инспектор бе преполовил петдесетте. Косата на слепоочията му сивееше и леко се къдреше над и зад ушите. Шапката почти скриваше белега на лявото му слепоочие. Носеше непромокаемо яке в цвят каки, а под него — риза, сако И сивозелена копринена вратовръзка. Едрата му длан, мокра от водните пръски, стискаше планшира[11], докато лодката пореше водите на езерото. Другата му ръка беше нехайно отпусната върху яркооранжевата спасителна жилетка на съседната алуминиева седалка. Докато стояха на пристана, загледани в откритата лодка с въдица, мрежа, кофа с живи червеи и извънбордов двигател, който приличаше на тоалетна чиния, главният инспектор бе подал една спасителна жилетка, най-новата, на Бовоар. А когато Жан Ги изсумтя, Гамаш настоя да я вземе. Не за да си я сложи, а просто да му е подръка.

За всеки случай.

И така, спасителната жилетка на инспектор Бовоар лежеше в скута му. И при всяко подскачане на лодката той тайничко се радваше, че е там.

Беше взел главния инспектор от дома му малко преди единайсет. На вратата Гамаш спря, за да прегърне и целуне мадам Гамаш. Останаха прегърнати известно време, после началникът се обърна и тръгна надолу по стълбите с раница през рамо.

Щом влезе в колата, Жан Ги усети лекия мирис на одеколона му — с дъх на сандалово дърво и розова вода — и се развълнува при мисълта, че този човек скоро можеше да му стане тъст. Че дечицата на Бовоар можеше да се окажат в обятията на този мъж и да вдишват същия успокояващ аромат.

Скоро Жан Ги щеше да бъде нещо повече от почетен член на семейството.

Но още докато си го мислеше, едно гласче в главата му прошепна: "Я си представи, че не се зарадват на тази новина? Какво ще стане тогава".

Ала мозъкът му отказа да го побере и той побърза да пропъди подлата мисъл.

Освен това за пръв път си даде сметка — макар че работеха заедно повече от десет години — защо шефът му ухае на сандалово дърво и розова вода. Сандаловото дърво беше собственият му одеколон. Розовата вода идваше от мадам Гамаш след прегръдката им. Главният инспектор носеше уханието й като аура. Примесено със собствения му мирис.

Тогава Бовоар си пое въздух — бавно и дълбоко. И се усмихна. Усети едва доловимата нотка на цитрус. Ани. За момент се уплаши, че баща й също ще го подуши, но после се успокои, защото този мирис беше твърде личен. Зачуди се дали сега и Ани не ухаеше мъничко на "Олд Спайс".

Пристигнаха на летището преди пладне и се запътиха право към хангара на Sûretè du Quebec. Там пилотът им вече планираше полета на картата. Тази жена беше свикнала да ги води къде ли не. И да каца на черни, заледени или липсващи пътища.

— Забелязвам, че днес всъщност имаме писта за кацане — каза тя и се настани на пилотската седалка.

— Съжалявам — каза Гамаш. — Спокойно можеш да кацнеш аварийно и в езерото, ако предпочиташ.

— Няма да е за пръв път — засмя се тя.

По време на полета Гамаш и Бовоар обсъждаха случая на висок глас, за да надвикат двигателите на малката "Чесна". После обаче главният инспектор се загледа през прозореца и потъна в мълчание. Бовоар забеляза, че си е сложил миниатюрни слушалки и слуша музика. Дори се досещаше каква. На лицето на главен инспектор Гамаш витаеше едва доловима усмивка.

Бовоар се обърна и се загледа през малкото прозорче от своята страна. Беше кристално ясен ден в средата на септември и долу ясно се виждаха градовете и селата. После селата станаха по-малки и оредяха. Самолетът направи вираж наляво и Бовоар видя, че пилотът следва криволичеща река. В посока север.

Летяха все по-далеч и по-далеч на север. Всеки потънал в собствените си мисли. Гледаха към земята под тях, докато всички следи от цивилизацията изчезнаха и остана единствено гора. И вода. На ярката слънчева светлина водата не изглеждаше синя, а на ивици и кръпки в златисто и ослепително бяло.

Следваха една от тесните златисти ивици дълбоко в гората. Дълбоко в Квебек. Към един труп.

Докато летяха, тъмната гора започна да се променя. Първо единични дървета тук-там. После все повече и повече. А накрая цялата гора се изпъстри с оттенъци на жълто, червено, оранжево и наситеното тъмнозелено на вечнозелените растения.

Тук есента идваше по-рано. Колкото по на север, толкова по-рано. Колкото по-дълга, толкова по-красива.

И тогава самолетът започна да се снижава. Надолу, надолу, надолу. Сякаш щеше да забие нос в езерото. Но вместо това се изравни хоризонтално с водата и докосна повърхността, за да се приземи върху черния път, приспособен за кацане.

А сега главен инспектор Гамаш, инспектор Бовоар, капитан Шарбоно и лодкарят пореха вълните на същото това езеро. Лодката леко се наклони надясно и Бовоар видя как изражението на старшия детектив се променя. От замислено на изненадано.

Гамаш се наведе напред с грейнали очи.

Бовоар се размърда в седалката си и се огледа.

Бяха влезли в голям залив. Крайната точка на пътуването им.

Дори Бовоар усети прилив на вълнение. Милиони хора търсеха това място. Обикаляха по света, за да намерят отшелниците, които живееха тук. И когато най-сетне ги откриха в най-затънтената част на Квебек, хиляди туристи започнаха да прииждат насам, като отчаяно искаха да се срещнат с тях. Може би наемаха точно този лодкар, за да прекосят езерото.

Ако Бовоар бе ловец, а Гамаш — изследовател, то мъжете и жените, които идваха тук, бяха поклонници. И копнееха да получат онова, което вярваха, че тези мъже притежават.

Но щеше да е напразно.

Защото всички биваха отпратени още на входа.

Бовоар осъзна, че и друг път е виждал тази гледка. На снимки. Пейзажът пред очите им бе станал популярно изображение и — някак непочтено — се използваше от квебекското Министерство на туризма за рекламиране на областта.

Място, което не допускаше посетители, се използваше да примамва туристи.

Бовоар също се наведе напред. В самия край на залива се издигаше крепост като изсечена в скалите. Камбанарията й стърчеше, все едно беше изригнала от земята в резултат на сеизмична дейност. От двете й страни се виждаха разперени крила. Или ръце. Разтворени в благословия или покана. Убежище. Сигурна прегръдка в дивата пустош.

Илюзия.

Това бе почти митичният манастир Saint-Gilbert-Entre-les-Loups[12]. Обител на две дузини уединени и съзерцателни монаси. Които бяха построили църквата си възможно най-далеч от цивилизацията.

На цивилизацията й бе отнело стотици години да ги открие, ала последната дума принадлежеше на мълчаливите монаси.

Двайсет и четирима мъже бяха преминали отвъд тази порта. И тя се бе затворила. Оттогава никоя друга жива душа не бе допусната вътре.

До днес.

Главен инспектор Гамаш, Жан Ги Бовоар и капитан Шарбоно бяха поканени да влязат. А билетът им беше един мъртвец.

Загрузка...