Красива мистерия

ГЛАВА ПЕТА

Главният инспектор остана загледан в монасите известно време, после обърна поглед към Бовоар.

Жан Ги, макар и все още слаб, беше наддал на тегло и вече не изглеждаше сух и изпит. Лицето му се беше окръглило, а от сенките под очите му нямаше и следа.

Но отвъд физическата промяна сега Бовоар изглеждаше щастлив. Всъщност, осъзна Гамаш, изглеждаше по-щастлив от всякога. Не като наркоман в трескава еуфория, а уравновесен и спокоен. Гамаш знаеше, че обратният път е коварен и дълъг, но се радваше, че Бовоар го е намерил и върви по него.

Нямаше ги промените в настроението и безразсъдните изблици. Нямаше ги гневът и вайкането.

Нямаше ги хапчетата — оксиконтин и перкосет. Беше ужасна ирония, че лекарствата, предназначени да облекчават болката, в крайна сметка вредят толкова много.

Бог бе свидетел, помисли си Гамаш, докато наблюдаваше по-младия инспектор, че Бовоар действително изпитваше непоносима болка. И наистина се нуждаеше от онези хапчета. Но дойде момент, в който трябваше да ги спре.

И го направи. Потърси помощ и се справи. Гамаш се надяваше, че не е твърде рано инспекторът му да се върне на работа, но подозираше, че сега Бовоар се нуждае от нормално ежедневие. А не да се отнасят с него като с инвалид.

И въпреки това Гамаш знаеше, че Жан Ги се нуждае от наблюдение. В случай че спокойствието се пропука.

Сега обаче се налагаше да се оттегли настрана от агентите и да ги остави да си вършат работата. Оттегли се и от монасите — те също си имаха работа.

А той трябваше да свърши своята.

Гамаш насочи вниманието си към градината.

Удаваше му се възможност да я огледа на спокойствие.

Беше квадратна. Приблизително дванайсет на дванайсет метра. Не беше предназначена за спортуване или многолюдни събирания. Монасите не играеха футбол тук.

Гамаш забеляза плетена кошница с градинарски принадлежности, оставена на земята. Недалеч от тримата монаси имаше и черна санитарна чанта.

Гамаш тръгна покрай лехите и се зае да огледа вечнозелените растения и билки, грижливо отбелязани с надписани табелки.

Ехинацея, коча билка, жълт кантарион, лайка.

Гамаш не се занимаваше с градинарство, но подозираше, че това са не просто билки или цветя, а лечебни растения. Той отново се огледа.

Нищо тук не изглеждаше случайно. Всичко беше добре обмислено.

В това число, подозираше той, и трупът.

Това убийство имаше цел. И задачата на Гамаш бе да я открие.

Под клена в центъра на градината имаше каменна пейка. Почти всички есенни листа бяха окапали. Повечето бяха почистени, други лежаха върху тревата, а няколко — като символи на отчаяната надежда — все още отказваха да се пуснат от клоните на дървото майка.

През лятото, когато кленът се разлистеше, щеше да хвърля шарена сянка над градината като великолепен зелен балдахин. Част от тази градина щеше да е на слънце, а останалата — на сянка. Градината на абата бе постигнала равновесие между светлината и мрака.

Ала сега, през есента, градината сякаш умираше.

Но това също беше част от естествения цикъл. Би било необичайно, противоестествено, ако всичко е в постоянен разцвет.

Стените, предположи Гамаш, бяха високи поне три метра. Никой не можеше да прескочи оградата, за да излезе от градината. А единственият начин за влизане беше през спалнята на абата. През тайната врата.

Гамаш отново погледна към манастира. Никой от манастира не би могъл да влезе или дори да надникне в градината на абата.

Дали изобщо знаеха за нея? — запита се Гамаш. Възможно ли беше?

Възможно ли беше тази градина да е не само лична, но и, тайна?

Отец Филип повтаряше Светата броеница.

— Радвай се, благодатна Марийо, Господ е с тебе…

Държеше главата си наведена, но очите му бяха отворени съвсем леко, едва забележима цепка между клепачите. Наблюдаваше полицаите в градината. Наведени над Матю. Гледаше как го снимат. Как го побутват. И си мислеше как Матю, винаги толкова фин и изискан, би се чувствал ужасно.

Да умре в пръстта.

— Света Марийо, майко Божия…

Как бе възможно Матю да е мъртъв? Отец Филип мърдаше устни и се опитваше да се съсредоточи върху простата молитва. Изричаше думите и чуваше събратята монаси до себе си. Чуваше познатите им гласове. Чувстваше раменете им до своите.

Усещаше слънчевите лъчи върху темето си, подушваше и тръпчивия мускусен мирис на есенната градина.

Но вече нищо не му се струваше познато. Усещаше чужди и думите, и молитвата, и слънчевата светлина дори.

Матю бе мъртъв.

Как съм могъл да не проумея?

— … моли се за нас, грешниците…

Как съм могъл да не проумея?

Този въпрос се превърна в новата му молитва.

Как съм могъл да не проумея, че всичко това ще завърши с убийство?

Щом направи пълна обиколка, Гамаш спря пред молещите се монаси.

Докато пристъпваше към тях, имаше усещането, че абатът го наблюдава.

Едно нещо беше очевидно. За няколкото минути, които Гамаш беше прекарал в градината, енергията на абата още повече бе намаляла.

Ако целта на "Аве Мария" бе да носи успокоение, този път не успяваше. Или може би без молитвите отец Филип щеше да се чувства още по-зле. Сега изглеждаше като човек, който е на ръба да припадне.

— Pardon — каза Гамаш.

Двамата монаси прекъснаха молитвите си, но отец Филип продължи до края.

— … сега и в сетния ни час…

И заедно изпяха: Амин.

Отец Филип отвори очи.

— Да, синко мой?

Това бе традиционно обръщение на свещеник към енориаш. Или на абат към монасите си. Гамаш обаче не бе нито едното, нито другото. И се зачуди защо отец Филип се обръща така към него.

Навик? Проява на близост? Или нещо друго? Претенции за власт. На баща над дете.

— Имам някои въпроси.

— Разбира се — каза абатът. Другите двама запазиха мълчание.

— Разбрах, че един от вас е открил брат Матю.

Монахът от дясната страна на абата хвърли бърз поглед към отец Филип, който кимна съвсем леко.

— Аз. — Монахът бе по-нисък от отец Филип и малко по-млад. В погледа му се четеше бдителност.

— А вие сте?

— Симон.

— Mon frére, бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин?

Брат Симон се обърна към абата, който отново кимна.

— Дойдох тук след утренята, за да почистя градината. И тогава го видях.

— Какво видяхте?

— Брат Матю.

— Oui, но разбрахте ли, че е той?

— Не.

— За кого го помислихте?

Брат Симон потъна в мълчание.

— Всичко е наред, Симон. Трябва да говорим истината — каза абатът.

— Oui, Père Abbè. — Монахът не изглеждаше доволен, нито убеден в това. Но се подчини. — Помислих го за абата.

— Защо?

— Защото никой друг не идва тук. Само той, а сега и аз.

Гамаш се замисли за момент.

— Какво направихте?

— Отидох да видя.

Гамаш хвърли поглед към обърнатата плетена кошница, чието съдържание се търкаляше между есенните листа. Греблото също лежеше на земята.

— Вървяхте ли, или тичахте?

Отново колебание.

— Тичах.

Гамаш си представи сцената. Монахът на средна възраст със своята кошница. Подготвя се да поработи в градината, да събере с греблото мъртвите листа. Влиза в тихата градина, за да свърши онова, което е вършил толкова много пъти. После вижда немислимото. Човек, паднал до стената.

Без съмнение абатът.

И какво направил брат Симон? Захвърлил инструментите си и се затичал. С дългата роба, колкото му държат краката.

— А когато стигнахте до него, какво направихте?

— Видях, че това изобщо не е Père Abbè.

— Опишете ми, моля, всичко, което направихте.

— Коленичих. — Сякаш всяка дума му причиняваше болка. Или заради спомена, или просто заради съществуването на думите. Заради самото говорене. — И дръпнах качулката му. Беше паднала върху лицето му. Тогава видях, че не е абатът.

Не беше абатът. За този мъж това сякаш бе най-важното. Не кой е, а кой не е. Гамаш слушаше внимателно. Думите. Интонацията. Паузите между думите.

И това, което чу, бе облекчение.

— Докосвали ли сте тялото? Местили ли сте го?

— Докоснах качулката и раменете му. Разтърсих го. После отидох да извикам лекаря.

Брат Симон погледна към другия монах.

Той бе по-млад от другите двама, но не много. Едва наболата коса по главата му също сивееше. Беше по-нисък и малко по-закръглен от другите двама. А в очите му, макар и мрачни, нямаше и следа от тревогата на останалите.

— Вие ли сте лекарят? — попита Гамаш и монахът кимна. На устните му заигра усмивка.

Ала Гамаш не се подведе. Един от братята на Рен-Мари се смееше на погребения и плачеше на сватби. Техен семеен приятел винаги се смееше, когато някой му крещеше. Не от радост, а от прилив на силни чувства.

Понякога двете емоции се объркваха. Особено при хора, несвикнали да дават външен израз на чувствата си.

Монахът медик, колкото и развеселен да изглеждаше, всъщност можеше да е съсипан от мъка.

— Шарл — представи се монахът. — Аз съм medecin[23] в манастира.

— Кажете ми как разбрахте за смъртта на приора.

— Бях при животните, когато брат Симон дойде да ме извика. Отведе ме настрана и каза, че се е случило нещастие…

— Сам ли бяхте?

— Не, там имаше и други братя, но брат Симон се стараеше да говори тихо. Не мисля, че са го чули.

Гамаш отново се обърна към брат Симон.

— Наистина ли го приехте за нещастен случай?

— Не бях сигурен и просто не знаех какво друго да кажа.

— Извинете. — Гамаш отново се обърна към лекаря. — Прекъснах ви.

— Изтичах до лечебницата да си взема медицинската чанта после дойдохме тук.

Гамаш си представи как двамата монаси в черни роби тичат през окъпаните в светлина коридори.

— Срещнахте ли някого по пътя?

— Жива душа нямаше — отвърна брат Шарл. — Беше работно време. Всеки си вършеше задълженията.

— Какво направихте, когато пристигнахте в градината?

— Потърсих пулс, разбира се, но и погледът беше достатъчен да се уверя, че е мъртъв, макар да не бях видял раната.

— И какво си помислихте, когато я видяхте?

— Първо се почудих дали не е паднал от стената, но после видях, че е невъзможно.

— И какво си помислихте тогава?

Брат Шарл погледна към абата.

— Продължавай — каза отец Филип.

— Помислих си, че някой му е причинил това.

— Кой?

— Честно казано, нямах представа.

Гамаш замълча и внимателно се вгледа в лекаря. От опит знаеше, че когато някой започва с "честно казано", му предстои да излъже. Той пропъди това впечатление и се обърна към абата.

— Чудя се, сър, дали двамата с вас не бихме могли да поговорим още малко.

Абатът не изглеждаше изненадан. Сякаш на този свят не бе останало нищо, което би могло да го шокира.

— Разбира се.

Отец Филип се поклони на другите двама монаси, гледайки ги в очите, и главният инспектор се зачуди какво ли съобщение бе преминало помежду им току-що. Дали монасите, които живееха заедно в мълчание, развиваха някаква форма на телепатия? Способност да четат взаимно мислите си?

Ако беше така, то тази дарба сериозно бе изневерила на приора.

Отец Филип отведе Гамаш до пейката под дървото. Далеч от останалите и техните занимания.

Оттам не можеха да виждат тялото. Не виждаха и манастира. Пейката гледаше към лечебните билки, към стената и към върховете на дърветата зад нея.

— Трудно ми е да повярвам, че се е случило — каза абатът. — Сигурно го чувате непрекъснато. Всички ли го казват?

— Повечето. Би било ужасно, ако убийството не е нещо шокиращо.

Абатът въздъхна и се вторачи в далечината пред себе си. После затвори очи и вдигна крехките си ръце към лицето.

Нямаше хлипане. Нито ридание. Нито дори молитва.

Само мълчание. И дългите му деликатни ръце като маска върху лицето. Още една стена между него и външния свят.

Накрая ги положи в скута си, безжизнено отпуснати.

— Той беше най-добрият ми приятел. В манастир не е редно да имаш най-добър приятел. Очаква се всички да сме равни. Всички да сме приятели, но не прекалено големи. Това, естествено, е идеалният вариант. Ние, също като Юлиана от Норич, се стремим да постигнем всепоглъщаща любов към Бог. Ала всички сме грешни и сме хора и понякога се случва да обикнем свои събратя човеци. За сърцето няма закони.

Гамаш слушаше, чакаше и се опитваше да не прибързва с изводите.

— Не мога да ви кажа колко често сме седели тук с Матю. Той сядаше на вашето място. Понякога обсъждахме манастирски дела, друг път просто четяхме. Той носеше партитурите си за псалмите. Аз се занимавах с градината или просто седях и слушах как тихичко си тананика. Той дори не съзнаваше, че го прави или че аз го чувам — така си мисля. Но аз го чувах.

Погледът на абата се зарея към стената и дърветата, стърчащи отвъд нея като островърхи кули. Умълча се за известно време, като изгубен в онова, което завинаги щеше да си остане в миналото. Описаната сцена никога нямаше да се повтори. Онова тананикане никога повече нямаше да прозвучи.

— Убийство? — прошепна накрая. — Тук? — Той отново се обърна към Гамаш: — А вие сте тук, за да откриете кой от нас го е сторил. Казахте, че сте главният инспектор. Значи ни е дошъл на крака най-големият началник?

Гамаш се усмихна.

— Не най-големият, опасявам се. Аз също имам началници.

— Всички имаме — каза отец Филип. — Вашите поне не могат да видят всичко, което правите.

— И да знаят всичко, което мисля и чувствам — каза Гамаш. — Благодарен съм за това всеки ден.

— Но и не могат да ви донесат утеха и спасение.

Гамаш кимна.

— Това поне е сигурно.

— Patron? — Бовоар стоеше на няколко крачки разстояние.

Гамаш се извини и стана от пейката, за да отиде при по-младия инспектор.

— Готови сме да преместим тялото. Но къде трябва да го изпратим?

Гамаш се замисли за момент, после погледна към двамата молещи се монаси.

— Онзи мъж там — Гамаш посочи към брат Шарл — е техният medecin. Върви с него да вземете носилка и отнесете брат Матю обратно в лечебницата. — Гамаш замълча за момент, а Бовоар го познаваше достатъчно добре, за да изчака търпеливо. — Бил е капелмайстор на манастира. — Гамаш отново погледна към свитото на топка тяло на брат Матю.

За Бовоар това бе просто още един факт. Поредната порция информация. Ала разбираше, че за главния инспектор е нещо повече.

— Това важно ли е? — попита Бовоар.

— Би могло да е.

— За вас е важно, нали? — каза Бовоар.

— Това е безобразие — каза началникът му. — Огромна загуба. Той е бил гений, разбираш ли? Слушах музиката му по пътя насам.

— И аз така си помислих.

— Чувал ли си я?

— Няма начин да я пропуснеш. Преди две-три години беше навсякъде. Която и проклета станция да включиш, все ще я чуеш.

Гамаш се усмихна.

— Не си почитател, а?

— Шегувате ли се? На грегориански хорали? Група мъже пеят без музикален съпровод, почти монотонно, на латински. Какво да не му харесаш?

Главният инспектор се усмихна на Бовоар и се върна при абата.

— Кой би могъл да извърши подобно нещо? — попита отец Филип едва чуто, когато Гамаш отново седна на пейката. — Задавам си този въпрос цяла сутрин. — Абатът се обърна към събеседника си: — И защо не успях да го предвидя?

Гамаш замълча — знаеше, че въпросът не е отправен към него. Но в крайна сметка от него щеше да дойде отговорът. Тогава си даде сметка и за друго.

Отец Филип не се бе опитал да загатне, че извършителят е външен човек. Дори не се бе опитал да убеди Гамаш или себе си, че става дума за нещастен случай. За нелепо падане.

Нямаше и следа от обичайното увъртане, с цел да се избяга от жестоката истина.

Брат Матю беше убит. И това бе дело на някой от другите монаси.

От една страна, Гамаш се възхищаваше от способността на отец Филип да се изправи лице в лице с реалността независимо от ужасните обстоятелства. Но беше и озадачен от лекотата, с която абатът приема всичко.

Отец Филип не криеше изумлението си, че точно тук е извършено убийство. И в същото време не беше направил онова, което би било най-човешко. Не бе потърсил друго обяснение, колкото и нелепо да беше.

И главен инспектор Гамаш започна да се чуди колко шокиран всъщност е отец Филип.

— Брат Матю е бил убит между осем и петнайсет, когато е свършила сутрешната ви служба, и девет без двайсет, когато трупът му е бил намерен от вашия секретар — каза главният инспектор. — Къде бяхте по това време?

— Веднага след утренята слязох в мазето, за да обсъдя геотермалната система с брат Реймон. Той се грижи за материалната част. Техническите съоръжения на манастира.

— Тук имате геотермална система?

— Да. Геотермалната система отоплява манастира, а слънчевите панели я захранват с енергия. Зимата наближава и исках да се уверя, че работи. Бях долу, когато брат Симон ме откри и ми съобщи новината.

— Колко беше часът?

— Почти девет, предполагам.

— Какво каза брат Симон?

— Каза само, че брат Матю е претърпял някаква злополука в градината ми.

— Каза ли ви, че брат Матю е мъртъв?

— Впоследствие. Каза ми го, докато бързахме обратно. Първо извикал лекаря, после мен. Тогава вече знаеха, че е било фатално.

— Но каза ли ви той нещо повече?

— Че не е било злополука?

— Че е бил убит.

— Лекарят ми го каза. Когато пристигнах, стоеше на вратата и чакаше. Опита се да ме спре, да ми попречи да приближа и ми каза, че Матю не е просто мъртъв, а по всичко личало, че някой го е убил.

— А вие какво казахте?

— Не помня какво съм казал, но едва ли е било нещо, което се преподава в духовната семинария.

Отец Филип се върна мислено в онзи момент. Спомни си как избута лекаря настрана и се втурна, препъвайки се, към дъното на градината. Към онова, което на пръв поглед приличаше на купчина тъмна пръст. Но не беше. И както го видя в спомена си, така го описа и на едрия спокоен полицай от Sûretè, седнал до него на пейката.

— И после се свлякох на колене до него — каза отец Филип.

— Пипнахте ли го?

Да, пипнах лицето, после и робата му. Мисля, че я изпънах. Не знам защо. Кой би направил подобно нещо?

Гамаш отново пренебрегна въпроса му. Имаше достатъчно време за отговора.

— Какво е правил брат Матю тук? Във вашата градина?

— Нямам представа. Не е търсил мен. По това време аз винаги съм навън и си върша задачите.

— И той е знаел това?

— Той беше мой приор. Знаеше го по-добре от почти всички останали.

— Какво направихте, след като видяхте трупа му? — попита Гамаш.

Абатът се замисли.

— Първо се помолихме. После се обадих в полицията. Имаме само един телефон. Сателитен. Невинаги има връзка, но тази сутрин работеше.

— Мина ли ви през ум да не се обадите?

Въпросът изненада абата и той с признателност се вгледа в този хрисим непознат.

— Срамувам се да призная, че това беше първата ми мисъл. Да остане само помежду ни. Свикнали сме да бъдем самостоятелни.

— Тогава защо се обадихте?

— Боя се, че не е заради Матю, а заради другите.

— Какво значи това?

— Матю си отиде. Той е с Бог.

Гамаш се надяваше да е истина. За брат Матю вече нямаше загадки. Той знаеше кой е отнел живота му. И вече знаеше дали има Бог. И рай. И ангели. И даже небесен хор.

Не му се мислеше какво се случва с небесния хор, когато горе се появи поредният капелмайстор.

— Но останалите сме тук — продължи отец Филип. — Не ви извиках за отмъщение или за да накажете онзи, който го е извършил. Деянието вече е извършено. Матю е в безопасност. Ние, от друга страна, не сме.

Гамаш знаеше, че това е простата истина. Беше и бащинска реакция. Да закриля. Или на пастир — да брани стадото от хищници.

Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Свети Гилберт сред вълците. Странно име за манастир.

Абатът знаеше, че в кошарата има вълк. В черна роба, с обръсната глава, кротко нашепващ молитви. Отец Филип бе извикал ловци да го открият.

Бовоар и лекарят се бяха върнали с носилка и я бяха поставили до брат Матю. Гамаш се изправи и даде безмълвен сигнал. Тялото беше вдигнато на носилката и брат Матю напусна градината за последен път.

Абатът поведе малкото шествие, следван от братята Симон и Шарл. После капитан Шарбоно в предния край на носилката, а Бовоар зад него.

Гамаш последен напусна градината на абата и затвори библиотеката след себе си.

Тръгнаха през дъгата по коридора. Пъстрите цветове танцуваха по опечалените и по тялото върху носилката. Когато пристигнаха в църквата, останалите от монашеското братство се изправиха от пейките и се занизаха в колона след Гамаш, за да се присъединят към процесията.

Абатът, отец Филип, започна да чете молитва. Не Светата броеница. Нещо друго. И тогава Гамаш осъзна, че абатът не говореше. Той пееше. И не просто молитва. А песнопение.

Грегориански хорал.

Останалите монаси постепенно се присъединиха. Песента им изпълни коридора и се сля със светлината. Би било красиво, ако липсваше мрачната увереност, че един от мъжете, които пееха Божието слово, с Божия глас, е убиец.